Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (13)

13.

Ротанов отново седеше в креслото на пилота. „Икар“ бавно изключи и започна да прибира механизмите за скачване.

Можеха да тръгват. Един поглед върху компютъра беше достатъчен, за да преценят положението. Въпреки че загубиха време и скорост, въпреки че планетата бе толкова близо, все още имаха избор. Значи той грешеше и на кораба не бяха поставили капан. Избор… Възможно ли е онези, които ги следяха, той вече не се съмняваше в тяхното съществуване, да предвидят какъв ще бъде техният избор? Вероятно са се надявали, че сами ще вземем вярното решение.

Тъй че какво имаше там, долу? Смъртоносна атмосфера или живот? Нали оттам идваше лъчът! Идваше, и това беше същият онзи шанс, за който говореше на Олег. Шанс, който им даваше правото да се надяват, че ще успеят.

Интересно, ще му прости ли някога Олег, ако сега насочи кораба нагоре, далеч от смъртоносната планета? Но по-важно беше дали сам щеше да си прости.

Откакто напуснаха „Симанс“, не му зададоха нито един въпрос. Екипажът очакваше решението му и не се съмняваше какво ще бъде то.

— Готовност нула. Потвърдете.

Четири отговора: готов, готов, готов… — и старт. „Икар“ веднага пое рязко към планетата. Курсографът строго спазваше азимута, снет от локаторната антена на „Симанс“. „Икар“ се въртете като тирбушон надолу по наклонената спирала, която се виеше около линията на азимута. Двигателите свистяха равномерно, от време на време проплакваха сервомоторите на управлението, звучно жвакаха хидравличните амортисьори.

— Петдесет хиляди метра до отразяващата плоскост! Четиридесет хиляди! Двадесет! — с леко прегракнал глас докладваше Фролов.

Какво ли имаше там? Облачна покривка? Плътна атмосфера? Защо толкова странно и почти напълно се отразява импулсът на локатора? По всяка вероятност йонизиращ слой… Край. Време е да намалим скоростта.

— Десет хиляди!

— Азимут?

— Придържаме се.

Странна пелена покриваше екраните. Малко по малко изчезваше галактическата спирала. Синкавата звезда светилото на тази необикновена планетна система, блещукаше едва-едва с някакъв мътен блясък. Не можеха да се отърсят от усещането, че „Икар“ бавно потъва в морска бездна.

— Защо левият двигател развива само девет десети от мощността? — тихо попита Ротанов и Фролов веднага му отговори.

— Не успяхме да ги загреем. Двигателите са форсирани.

— Но десният дърпа.

— Левият винаги загрява по-бавно.

— Може да ни потрябва цялата мощност.

Фролов направи някаква магия с лостовете. Мъчителното скърцане откъм левия борд се засили и стрелката бавно запълзя към последното деление на скалата.

— Сега е добре. Разстоянието?

Мълчание. Нямаше време да отвлича вниманието си, за да погледне уредите. Корабът непрекъснато се отклоняваше встрани. Автоматиката не успяваше да коригира курса.

— Разстоянието!

— Не се отчита! Радарните импулси отново не се отразяват!

Корабът неочаквано дръпна напред. Ушите им забучаха от нахлулата кръв, креслата заскърцаха от претоварването. Едва повдигайки натежалите си като пънове ръце, Ротанов обърна „Икар“ с кърмата надолу и форсира двигателите докрай, за да забави падането. Но нищо не се промени. Корабът продължаваше стремително да се носи надолу.

— Какво прави, нарочно ли пада? — изхриптя Олег като едва отлепяше устни. Стрелките на гравиметрите подскачаха като луди. Свистенето на спирачните двигатели преминаваше в ултразвук. И макар че чудовищното претоварване, което притискаше кораба отвън проникваше вътре намалено десетки пъти от защитните устройства, Ротанов имаше чувството, че сам носи на раменете си тежестта, сгромолясала се върху кораба.

Грохотът и резките къси удари, които допълнително се стовариха върху „Икар“, го накараха най-после да погледне екраните. Наоколо бушуваше буря, каквато според всички физични закони не би трябвало да има тук. Километрови мълнии падаха върху кораба. Отвсякъде струеше фантастична люлякова светлина. Струваше му се, че още миг-два и ребрата на кораба ще се пречупят, а преградните стени ще изхвръкнат от местата си.

Налагаше се ръчно, почти интуитивно да се променят режимите на спирачните двигатели, защото от това тръскане почти цялата автоматика отиде по дяволите. Ротанов отдавна бе откачил ограничителите и прегрявайки двигателите, забавяше движението на кораба, като го задържаше на онази граница, след която претоварването можеше да разруши корпуса.

На централното табло за управление светна надпис: „Опасност! Критичен режим! Двигателите ще излязат от строя!“ — като че ли те не го знаеха. Нямаха време дори да запушат гърлото на аварийната сирена и тя със своя вой допълваше какофонията от звуци, изпълваща кораба.

И изведнъж всичко свърши.

Ротанов се намери седнал зад щурвала. Ръцете му — върху ръкохватките за управление, лицето му обляно в студена пот, но двигателите вече не работеха. Не се усещаше и пресата на претоварването, сковаваща тялото, преградните стени не вибрираха, не се ронеха парчета от пластмасовите панели на таблата за управление. Болеше го само прехапаната устна и аварийната сирена продължаваше да вие.

Ротанов протегна ръка към прекъсвача, непоносимият, тягостен звук най-после спря.

Някъде капеше вода от прекъснат тръбопровод, въздухът в регенераторите свистеше, както и преди светеха плафониерите в кабината. Малко по малко всички дойдоха на себе си.

— Край, момчета, пристигнахме — пошегува се Олег, но никой не се усмихна на шегата. Насмешливата усмивка на устните му по-скоро приличаше на гримаса.

— Защо не работят двигателите?

— Мисля, че генераторите са се изместили от фундаментите. Задействували са защитните устройства, които не се командват от пулта. Включват се само преди взрив. — Фролов с упрек гледаше Ротанов.

— Какво става с външното наблюдение?

— Когато генераторите изскочиха от местата си, спря и токът в електропроводите. Ще се опитам да включа аварийните акумулатори… — Фролов се наведе над своя пулт, превключвателите изщракаха и овалните вдлъбнати екрани отново светнаха…

За миг Ротанов вдигна ръце пред очите си, сякаш се предпазваше от удар. Мозъкът му отказваше да приеме и обясни картината на външния свят, появила се на екраните.

Корабът изглеждаше като замръзнал в центъра на един свят, забулен в мръсночервеникава мъгла. Свят който нямаше нито връх, нито дъно, нито звезди, нито ориентири, нито движение. Отвсякъде бликаше светлина. Тя бе изпълнила пространството, екраните, стените и тавана на кабината. Всичко изглеждаше мръснорозово неясно очертано и размазано.

— Къде се намираме? — попита Фролов. — И къде изчезна планетата, към която се спускахме?

— Тук няма никаква планета. И никога не е имало. Това е гравитационен колапс. Купол от сгъстеното пространство около колапсираща звезда. Път без връщане назад. Ето какво е това. — Олег удари с длан по пулта. — Този път май наистина пристигнахме.

— Не можеш ли по-спокойно — намръщи се Ротанов. — Не виждам никаква колапсираща звезда.

— Ей сега ще ти я покажа. Жироскопите още работят.

Олег хвана лостовете и бавно, внимателно започна да обръща кораба около центъра на тежестта. Светлината в долната част на заобикалящата ги розова пустиня стана по-наситена и в ъгъла на екрана неочаквано се появи червена нажежена точка, сякаш там тлееше въгленче.

Няколко минути всички мълчаха, безсилни да приемат и осъзнаят станалото.

Наоколо се простираше бездна, която не можеше нито да се анализира, нито да се обхване. Пред тях мъждукаше звезда, която се бе самоунищожила и свила до размерите на планета, тя беше усукала пространството около себе си така, че то бе променило почти всичките си физически свойства. Тук сигурно бе нарушен и ходът на времето.

Онова, което взеха за планета, всъщност беше купол на затворено пространство, скрило в себе си една загиваща звездна система.

По някакъв необясним начин „Икар“ беше попаднал във вътрешността на купола. И май Олег щеше да излезе прав — оттук нямаше път за връщане.

— Ако наистина е така — тихо рече Елсон, — цялото пространство около нас заедно с кораба следва стремително да намалява по обем и да се уплътнява към центъра на бившата звезда…

— Но ние стоим на едно място!

— Отвътре падането ни не може да бъде засечено с никакви уреди. За нас то като че ли не съществува, защото колкото повече падаме, толкова повече се забавя времето…

— Колко ще продължи това?

— По принцип вечно. Във вътрешността на този мъртъв свят вече нищо не може да се промени. — Гримаса изкриви лицето му. Направи опит да се овладее, но мускулите не го слушаха…

— Е, какво — рече Ротанов, като откопчаваше коланите за закрепване на амортисьорите. — Тъй като няма какво да правим, поне в дадения момент, а пред нас, както правилно беше казано, има цяла вечност, нека да обсъдим създалото се положение.

Три чифта очи внимателно се втренчиха в него. Едните, леко насмешливи, на Олег, другите, с неприкрита надежда, на Елсон. Той все още вярваше, че няма положения, от които възрастните умни хора да не могат да намерят изход. Тъжните и уморени очи на Фролов, готов да действува, стига да е възможно, който вече не вярваше в успеха. Само Дубров не го гледаше, вторачил поглед в екрана, той сякаш търсеше там някакъв известен само на него отговор.

— Ще отбележа, че от началото на експедицията това е може би първият благоприятен момент за обсъждане. Не бързаме за никъде.

— И ако се съди по всичко — не се сдържа Олег, — скоро няма да ни се наложи да бързаме.

— Значи, първо, разполагаме с време. Обикновено не достига — продължи Ротанов, като пропусна покрай ушите си репликата на Олег. — Второ, събрахме доста противоречиви факти, които изискват точен анализ и размисъл.

— Да започнем с гравитационния капан, от който няма изход — отново го прекъсна Олег.

— С твое позволение, с него ще завърша, а ще започна с друго. С неочакваното пристигане на един кораб в базата на Регос. Неговият капитан е сред нас. Той пръв се запозна с Черната планета. Да запазим засега това наименование, макар да знаем, че то не отговаря на истината. Мисля, че е дошло време да споделя някои неща от беседата, която водих с този капитан. Тогава той говореше за опасност, която до такава степен застрашавала Земната федерация, че сме били длъжни да вземем бързи мерки по резултатите на неговата експедиция, без да изчакваме изводите на научната експертиза. Той настояваше, молеше да изследваме Черната планета. И ето, ние сме тук. Неговото желание беше изпълнено.

Олег се обърна и Ротанов забеляза, че скептичната му усмивка за първи път изчезна от устните му.

— Заедно с Кримов анализирахме поведението на неизвестните космически обекти, нападнали „Ленинград“ и аз още тогава се усъмних, че са природни образувания, както смятаха повечето експерти; черните кълба по-скоро ми приличаха на автоматични устройства, управлявани от планетата. След известно време по един доста странен начин човечеството беше предупредено в мое лице, че районът на Черната планета не е безопасен, че не си струва да се намесваме в нейните работи и по-добре да оставим всичко така, както си е. Но предупреждението можеше да се приеме и като заплаха. Последва диверсията в базата.

— Но тя стана по-рано — намеси се Елсон, — преди да заминем за Земята.

— Така е, но сега е по-важно да разгледаме събитията не хронологически, а в една вътрешна, логическа връзка. Та ставаше дума за диверсията. Доста странна, ако вземем под внимание нищожния й резултат. Защо беше замислено всичко това? Опитаха се да ни лишат от единствената укрепена база? Отначало мислех така, но след събитията на Дзета, когато стана ясно, че противникът разполага с много по-мощни средства, разбрах, че греша. Най-вероятно някой се опитваше да привлече вниманието ни с доста ефикасни средства. И в това отношение той безспорно постигна успех. Ние започнахме да строим „Каравела“ и да подготвяме експедицията до Черната планета. А събитията на Дзета… те май не се поместват в моята хипотеза. Затова засега ще ги оставим настрана.

— Странен начин на разсъждение! Ако игнорираме фактите, които не се вместват в приетата схема, можем да докажем всичко, което искаме — промърмори Олег.

— Аз не игнорирам фактите, само временно ги оставям настрана, защото може би нямат отношение към събитията, които ни интересуват. Светът е много сложен. В него често пъти действуват противоречиви сили. Ето защо, ако вземем под внимание едновременно всички факти, може нищо да не разберем. Нека да продължим. Разполагаме с още един факт, който струва колкото всички останали.

— „Симанс“ ли имаш предвид?

— Имам предвид управлението на „Симанс“ с лъча, безспорно насочен от района, в който се намира нашият кораб сега. Но преди да анализираме този последен и най-важен факт, искам да чуя мнението на специалист за тази зона от пространството, в която се оказахме.

— Нима сред нас има такъв човек? — учудено попита Олег.

— Елсон се занимава с проблемите на ентропията, а те, доколкото знам, са тясно свързани с преходните области на нашето пространство. Със зоните, наречени от астрономите „черни дупки“.

— Хубаво име — мрачно рече Олег.

Елсон се смути, изчерви се като хлапак, после извади от горния си джоб плосък дисплей, сякаш се канеше да им демонстрира всички математически тънкости на теорията за черните дупки.

— Прибери го, момче — помоли го Фролов, — ако нещо не може да се обясни на нормален човешки език, значи изобщо е невъзможно да се обясни.

— Добре, ще опитам без математика. Мястото, на което се намира „Икар“, по параметрите си наистина много напомня на черна дупка…

— Та това е тъкмо черна дупка — прекъсна го Олег. — Само в една черна дупка може да има такова противно осветление и на всичко отгоре да липсва какъвто и да е пейзаж. Отвратително място!

— Не съм съгласен. Всеки учен, без да се замисля, би дал всичко, за да бъде дори за минутка тук заедно с нас.

— Добре, че не съм учен.

— Успях да направя някои изчисления, които толкова ненавижда нашият механик, и стигнах до извода, че Епсилон, извинете за произволното име на звездата, с която се сблъскахме, следвайки обичайните етапи на еволюцията, в края на краищата е загубила устойчивостта си и е започнала да преминава в състояние на гравитационен колапс. С други думи, масата й, след като е преодоляла всички сили, поддържащи атомите в нормалното състояние, е започнала стремително да пада, да хлътва.

— Което доказва, че имаме работа с обикновена черна дупка, лишена от елементарни удобства.

— Не е точно така… Всъщност процесът на гравитационната смърт на Епсилон явно не е завършил… Бил е прекъснат във фазата, която наблюдаваме сега, и тъй като в природата не съществуват сили, способни да прекъснат гравитационната смърт на една звезда, аз съм склонен да предположа… Гравитационните полета с подобна мощност би трябвало да забавят времето и именно затова ние не можем да видим процеса на гибелта на звездата.

— Това е така само за външните наблюдатели. Но не и за нас. Ние се намираме в купола. Целият процес за нас би следвало да протече за част от секундата! Корабът би трябвало мигновено да се премести към центъра на черната дупка и да изчезне. Във всеки случай ние не бихме могли да наблюдаваме каквито и да е останки от Епсилон.

— Създава се впечатление, че някой в тази система изкуствено е спрял или е забавил времето…

— Познавах една звездна цивилизация, която бе способна да направи това… — тихо рече Ротанов. После замълча задълго, загледан в екраните, на които нямаше нищо друго освен розовата мъгла, образувана от безбройните частици прах, всмукани от гравитационното поле на загиващата звезда.

— Не е толкова важно дали е завършил процесът на образуване на черната дупка. Дори на теория не може да се излезе от едно сгъстено пространство — подхвърли Олег.

— Теориите рухват, когато в естествения ход на нещата се намеси човешкият разум — отново взе думата Ротанов. — Може би ще намерим изход. Намиращото се под нас образувание не прилича на обикновена черна дупка. Гравитационният колапс протича мигновено в системата. Елсон безспорно е прав. За външния наблюдател повърхността на сгъстеното пространство е съвсем непроницаема. Тук всичко е другояче. Създава се впечатление, че процесът на хлътване на системата е спрян изкуствено. На места пространството не е затворено, прекъсва се. За пръв път срещаме подобно нещо. Само разумът може да действува противно на природните закони. Сега му е времето да си спомним за лъча, който управляваше „Симанс“. В сравнение с останалите факти този е най-убедителен. „Мъртвата космическа дупка“ не е причина за различните страшни събития, с които се сблъскахме напоследък. Вярвах в това, когато насочих „Икар“ надолу по лъча, вярвам и сега.

— Но тук няма никой! Локаторите ни обхващат огромна зона. Нищо освен прахоляк и една умираща звезда!

— И въпреки това тук сигурно съществува живот. А следователно и база, върху която той би могъл да се развива. Тук трябва да търсим планетата.

— Говориш много убедително. Жалко, че не те чуват онези, които са създали тази дупка. Тук няма планети. Виж екраните. Зоната на затвореното пространство не е чак толкова голяма. Дори когато минавахме през купола, когато така ни раздруса, не бихме могли да се отклоним дотолкова, че локаторите да не засекат планетата, ако лъчът наистина е идвал от нея.

— И въпреки това тя трябва да съществува. Може би някъде сме сбъркали. В посоката или в разстоянието, но не в най-важното, разбираш ли, не в най-важното!

— Мисля, че знам къде грешим — неочаквано се обади Дубров, който за първи път от началото на разговора вдигна очи от екраните: — Кога определихте посоката посредством антената на „Симанс“? По кое време?

— Веднага щом установихме, че апаратурата за свръзка е включена към тази антена.

— Точно така. Но корабът не стоеше на едно място. Той се движеше. И в момента на измерванията антената не беше обърната към предавателя.

— Разбира се! Ама и ние сме едни навигатори! Мигът, в който антената е престанала да следи управляващия лъч, би трябвало да съвпада с прекъсването на подаваната енергия. Корабът не разполагаше със собствена енергия. Изключването на механизмите за следене на антената би следвало да се покрива по време със спирането на двигателите на „Симанс“. Тъкмо тогава корабът е получил отвън последната команда.

— И от този момент до нашите измервания бяха минали близо два часа. При скоростта на „Симанс“ това е голямо разстояние. Не е чудно, че тук не открихме нищо. Трябва да търсим планетата… Още сега… — Олег се наведе към таблото за изчисления. — Около два милиона километра по на запад.

— Интересно как ще определиш тук къде е запад? — попита Дубров.

— По жироскопите и по посоката на гравитационното поле… Няма проблеми.

— Бих искал да знам каква е ползата от всичко това? — мрачно попита Фролов.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Олег.

— Дори и да намерим планетата, не ще можем да кацнем. Генераторите излязоха от строя. Когато се изместят фундаментите им, даже в дока не се наемат да ги ремонтират, по-лесно е да се построи нов кораб.

— Ще кацнем и без кораба. Нали разполагаме с лодка. Само да открием планетата, ще кацна на нея дори с парашут! Обещавам.

Олег беше прав — най-важно бе да се намери планетата, а с кацането все някак щяха да се справят.

С необяснимото си седмо чувство Ротанов долавяше, че тя е някъде тук, наблизо! От тази мисъл му стана по-топло на сърцето. А може би не на сърцето… През последните няколко часа той усещаше под якето си, там, където висеше на верижка невидимият за другите червен камък от Реана, странна жива топлина. Сякаш камъкът, огрявайки го, искаше да му каже: „По-смело, напред. Ти си на верен път…“