Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (19)

6.

Гигантското четиридесетметрово тяло на крилатия змей обви храма. Шестте чифта ципести кожести крила се събраха в уродлива издутина на гърба. Тежката ръбеста глава завършваше с тясна, издадена напред част, пълна с остри дълги зъби. Сега от нея непрекъснато се показваше и изчезваше раздвоен розов език, грапав и покрит с пяна. Змеят дишаше тежко. Летенето му беше отнело много сили и сега си почиваше, удобно разположил дългото си тяло между издатините на храма. Той долиташе тук години наред и всичко, което щеше да се случи след няколко минути, винаги се повтаряше до най-малките подробности. Пораждаха ли се някакви мисли в тази малка в сравнение с огромното му тяло глава? Или я владееше само желанието да се наплюска, да се наспи и да утоли жаждата си?

Така или иначе, змеят беше свикнал с повтарящия се ритуал. Беше стар, безнадеждно стар и затова го измъчваше умора и глад. Той се прозя, изтегна се и хилядите стави на многометровия му гръбначен стълб запращяха. Време беше да пристъпи към работа.

Ротанов не виждаше цялата картина от дъното на каменната чаша и не можеше да си представи размерите на чудовището. Вероятно затова главата, която се показа в кръглия отвор, не му направи особено впечатление. Сигурно очакваше нещо по-голямо. Триметровата паст, бълваща зловонен дъх, и грамадните като чинии празни мътни очи му се сториха твърде просто решение на въпроса. Не беше срещал такива чудовища на Земята на Брамов. Но не се смути, не загуби нито секунда. Шията на змея беше необикновено дебела и неповратлива. Чудовището не бързаше и на Ротанов му бяха достатъчни тези няколко мига. Той успя да изтласка жената, да се изплъзне от изтракалите до ръката му зъби, да извади ножа и да нанесе първия удар, преди главата да се отдръпне встрани и нагоре. Но не сполучи. Острието се плъзна по роговите люспи, без да докосне очите, само сряза езика на змея. Страшен рев огласи кулата. Ротанов си помисли, че ще му се спукат тъпанчетата и ще се срутят каменните зидове на храма.

Едва по този рев той почувствува и оцени цялата титанична сила на чудовището, което ги нападна. И почти веднага последва нова атака, сега вече насочена към самия Ротанов, много по-точна и по-стремителна от първата. И въпреки това той отново успя да се измъкне. Главата на змея със страшна сила се блъсна в стената. На всички страни полетяха камъни, стената се пропука, чудовището отново изрева и за миг загуби ориентация. Това беше добре дошло за Ротанов, той се озова до него и заби дълбоко ножа в устата на змея. Направи го почти инстинктивно, без да разчита на успех, искаше само да открие уязвимо място в бронираната от всички страни глава, която напомняше накрайник на гигантски таран. Ножът беше дълъг, сякаш неизвестният оръжеен майстор специално беше пресметнал дължината и здравината на тези синкави неогъваеми остриета. Змеят направи опит да затвори челюстите си и окончателно заклещи ножа, който му причини неочакваната болка. За известно време той беше лишен от възможността да използува най-силното си оръжие — острите половинметрови бивни и дългите редици от зъби, но и Ротанов остана без ножа си… Заслепено от болка, животното неистово ревеше. Ротанов се обърна към жената. Тя стоеше до стената, на съвсем друго място, не там, където я изблъска в началото на двубоя, изправена в цял ръст, скръстила ръце на гърдите си, гордо вдигнала глава. По лицето й не се забелязваше нито сянка от страх или тревога и той почувствува, че неестественото й спокойствие крие нещо важно.

Змеят издебна удобен момент и отново го нападна. Ротанов отскочи встрани, но този път не много сполучливо. Кракът му попадна в хлъзгавата каша от плодове.

Усети, че губи равновесие и в същия миг се намери на пода. Високо над него дебелата двуметрова шия на чудовището се скъси и изду. Щитът на неговата глава сега беше насочен право в гърдите му. Ротанов си помисли, че сега няма да се измъкне. И го прие със спокойствие и безразличие, сякаш се отнасяше за друг човек. Виждаше му се съвсем глупаво и нереално да умре под тази многотонна грамада от месо. А главата вече се бе устремила надолу. Безучастна досега, жената изведнъж пристъпи напред и вдигна ръка, все едно че искаше да закрие беззащитното му тяло. Устните й зашепнаха някакви непознати и странни думи. Главата на змея неочаквано се отдръпна, като че ли бе срещнала невидима преграда. Отмести се назад и изчезна.

Ротанов вече бе на крака. Няколко мига той гледа жената, мъчейки се да осмисли току-що видяното.

— Знам едно древно заклинание, понякога помага…

— Разбира се, че е заклинание… Как не се досетих веднага! Толкова е просто!

— Не ми ли вярваш?

— Ще повярвам в каквото искаш, стига да се отървем от змея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Това е невъзможно. Няма да се отървем… Не биваше да го правя, но той искаше да те убие и ето че сега знае…

— Какво знае?

Тя не отговори. Ротанов се спусна към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси. По шума, който вдигаше горе чудовището, Ротанов се досети, че краткият отдих всеки момент ще свърши.

— Хайде, нямаме време! Кажи ми какво знае, по-бързо!

— Разбра, че не съм борейка. Те ме преследват от много години и сега няма да ме оставят на мира. Змеят… Той не е толкова страшен. Много по-страшен е остров Рин. Трябваше да ме послушаш и да останеш в храма. А сега…

Тя не довърши, защото отгоре върху тях връхлетя тежко, шумолящо кълбо от пипала. Ротанов се бори няколко минути. Но беше невъзможно да се противопостави на тези подвижни еластични въжета. Те се оплитаха около него, стягаха го, пречеха му да диша. Дебелите и силни, наподобяващи тялото на питон, необикновено гъвкави и подвижни пипала за две-три минути направиха онова, което не бе по силите на зъбатата паст. Ротанов почувствува, че не може да мръдне. Пипалата го стискаха като в менгеме, той се задушаваше и не виждаше почти нищо освен тези извиващи се, покрити със суха и гореща кожа, пъргави и жилави въжета.

Змеят разпери едно след друго шумолящите си крила, които напомняха платната на древен платноход, и излетя, като с мъка отлепи тежкото си тяло от стените на храма. После бавно започна да набира височина, отнасяйки със себе си Ротанов и жената, здраво омотани в пипалата.

 

 

Позицията, която избра Ларт, изглеждаше удобна и почти непристъпна. Единствената пътечка, която криволичеше между сипеите по стръмния склон на планината, прекъсваше тук. На върха имаше малка, плоска като чиния площадка, заградена от всички страни с канари и огромни морени. Олег залегна зад една издатина и се огледа. Никой не би могъл незабелязано да се изкачи до тях. Докато не свършат патроните, нямаше от какво да се страхуват. Скъпо ще им струва на роите тази битка.

Минаха два часа откакто върху Олег се стовари онзи ствол, роите ги подгониха през гората и ги притиснаха към скалите, за да им отрежат пътя от селището на бореите.

Реактивните снаряди се сипеха като презрели плодове от дървета. Нито веднъж не успяха да видят преследвачите си, толкова изкусно се криеха роите. Когато Олег разбра, че напрежението в батериите отново е започнало да пада, двамата с Ларт смениха позицията. И ето че сега се намираха върху скалата на стрика. Роите сигурно бяха обкръжили това самотно възвишение и нямаше да ги пуснат оттук. Може би щяха да издържат до залез слънце и ако имат късмет, вечерта ще направят опит да се измъкнат.

Олег насочи мерника покрай пътечката. Нищо не помръдваше, в синкавия окуляр на мерника проблясваха само неподвижните камъни. Роите са внимателни, няма да се катерят безогледно и да излагат скъпоценните си глави на куршумите. Те ще измислят нещо друго, някаква нова злина. „Роите не обичат честния двубой“ — каза Ларт, а той добре ги познаваше. Не мина и половин час, когато долу на пътечката се показа парламентьор, който размахваше черен лист от джута — при бореите това беше равнозначно на бяло знаме.

— Не му вярвай. Роите ще предложат мир, ще те наградят, ако се съгласиш да напуснеш тази скала.

— Нека поне да ги изслушаме.

— Опасно е. Убий го.

— Нима бореите убиват пратениците, когато идват с клонче от джута?

— Не. Но за тези, които са започнали война с роите, не съществуват закони.

— Значи не сме първите? Някой вече се е опитвал да се противопостави на роите?

— Сред бореите има смели воини. Те нарушиха забраните и не се завърнаха. Никой не разбра как са загинали. И ние няма да се върнем.

Олег спусна предпазителя на карабината и се ослуша. Шумът от стъпките на идващия по пътечката човек не достигаше до тях, чуваше се само свистенето на студения предутринен вятър.

— Ние също имаме свои правила. И няма да ги нарушим дори заради роите.

Олег разкопча раницата със скромните хранителни припаси, които взе от лодката, и извади няколко кутийки с шарени етикети. Консервирани сосове и плодово желе — май подхождаха за случая. После разгърна върху един камък лист амбалажна хартия и се зае да подрежда импровизираната трапеза, като добави и шепа ароматични плодове, откъснати по пътя.

— Какво правиш? Гладен ли си? — не издържа Ларт, който наблюдаваше с нарастващо изумление неговите приготовления.

— При нас е прието да посрещаме гостите си на трапеза.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Да не си намислил да гощаваш роя?! — Ларт се стъписа. — Той няма да приеме поканата ти, човече, а ако я приеме, тогава знай, че оня, който седне на една маса с рой, не може да се върне при племето си. За него има само един път — към остров Рин.

— Ние уважаваме чуждите закони и правила. Но сега това засяга единствено мен. Ти можеш да не ядеш. Никой не те принуждава.

Без да крие възмущението си, Ларт се отправи към далечния край на площадката. Чу се шум от свличаща се пръст и след малко роят се появи. Имаше важен и сериозен вид. Трите лъскави ленти, които украсяваха неговото наметало, говореха за високия ранг на пратеника. Олег тръгна срещу него.

— Лек ли беше пътят? — започна той с обичайното приветствие на бореите. Роят се усмихна.

— Виждам, че добре си научил нашите обичаи, чужденецо. Пътят не беше лек и аз не съм дошъл тук, за да водя празни разговори.

— Не бързай. Първо утоли глада си, щом пътят ти е бил труден, това ще помогне на нашия разговор.

— Роите познават силата на онези, които летят на огнени колесници, и затова ти предлагаме да се споразумеем при честни и почтени условия — рече роят, като окончателно отхвърли предложението на Олег да седнат на трапезата.

— Роите, които срещах преди, не искаха да разговарят.

— Те са обикновени воини. Беше им възложено да пазят лодката и те нямаха право да разговарят с теб. Затова сега съм дошъл аз.

— И какво ще ни предложат роите? — попита Олег и уж непринудено и случайно придърпа към себе си салфетката с храната.

Бореите смятаха, че ако някой от събеседниците по време на важни преговори отделя време за ядене, това говори за мирните му намерения, а на него много му се искаше възникналият конфликт с роите да завърши с примирие. За да се ориентират в обстановката на планетата, на тях им беше необходим мир с всички племена, които я населяваха. От друга страна, Олег разбираше колко неизгодно и дори опасно е да показва своята слабост. Прекалено откровеното желание за мир можеше да се изтълкува погрешно и затова, след като държа известно време плода в ръцете си, той го остави и зачака отговора на своя въпрос. Роят, който внимателно следеше всичките му действия и не пропускаше нито един негов жест, се намръщи.

— Онези, които летят на огнени колесници, често се намесват в работи, които не разбират, и това винаги завършва зле.

— За кого? — с невинен тон попита Олег.

— Преди всичко за тези, които се намесват, а също така и за бореите, на които искате да помогнете. — И роят хвърли многозначителен поглед към Ларт. — Намираш се на скалата на стрика и си дошъл с оръжие, нарушавайки всички наши закони. Човекът, който те е довел тук, ще заплати за тази своя постъпка с живота си. А за теб е най-добре да се върнеш в родината си. Никой няма да ти попречи. Пътят е свободен. Роите са готови да забравят нанесените обиди, ако си отидеш с мир.

— Не сме ви обидили чак толкова много. И преди да ти отговоря, искам да знам защо преследвате нашите приятели бореите?

— Ние не преследваме никого, само управляваме нашата страна. Не можеш да управляваш, ако не прилагаш строги мерки. Всеки народ си има свое определено място на Ена.

— И кой го определя?

— Искаш да знаеш прекалено много, чужденецо.

— И вас някой ви управлява, нали?

— А нима вие не се подчинявате на своята съдба?

Олег се усмихна.

— Не винаги. Понякога я променяме.

— Никой не може да се противопостави на неизбежното, а от две злини човек винаги избира по-малката. И вие сега ще трябва да напуснете тази скала.

Все така усмихнат, Олег взе един плод, отхапа от него и едва тогава каза:

— Няма да се махна оттук, преди да разбера какво представлява този стрик.

— В такъв случай и двамата ще загинете.

— Въпреки това ще останем тук.

Роят въздъхна и се изправи.

— Знаех си, че няма да мога да те убедя. Но на мен ми харесва вашата смелост и на сбогуване ще ви кажа: не роите, а други ви желаят злото.

И пратеникът бавно тръгна по пътечката. Скоро шумът от стъпките му затихна, погълнат от свистенето на студения вятър, който връхлетя върху върха от изток. Сякаш вятърът плачеше за нещо, развихряйки се над назъбените скали. Изминаха няколко минути в пълно мълчание.

— Всичко предсказано от роите се сбъдва — мрачно рече Ларт и сякаш в потвърждение на думите му скалата под краката им се разлюля. Проехтя мощен подземен тътен. Очертанията на околните скали се размазаха.Олег видя как от близката канара се откъснаха огромни късове скална маса и с грохот се изтърколиха надолу. Вторият подземен трус го повали на земята.

 

 

Ротанов не чувствуваше болка. Сякаш беше омотан в дебел гумен маркуч, гъвкав и еластичен, който плътно обвиваше тялото му и сковаваше движенията му, но не му причиняваше болка. След упорита борба успя да свие ръцете си в лактите и да ги приближи към тялото си. Опирайки се на колене и лакти, той поразхлаби захвата на пипалата, човек дори можеше да си помисли, че са омаломощени, но той знаеше, че не е така. В определен момент мускулите му се напрягаха и тогава пружината, усукала се около него, ставаше твърда като стомана. Но най-лошото бе, че се чувствуваше напълно безпомощен, дори не можеше да разбере какво се е случило с „Онази, която крие лицето си“. Повика я, но скоростта беше голяма и свистенето на вятъра заглуши гласа му. Той не се отказа от опитите да освободи поне главата си. Най-после успя да направи тесен отвор, през който можеше да вижда. В червеникавата утринна светлина той съгледа под себе си неясните очертания на гори и хълмове. Нямаше представа колко време е минало. Островът в тази посока вероятно се простираше много надалеч, във всеки случай море засега не се виждаше. Ротанов насочи поглед надолу. От тази височина местността под него имаше вид на грубо нахвърляно с бои платно и не му беше трудно да я преобразува наум в картографска схема. Сега змеят летеше бавно и на Ротанов му се стори, че започват да губят височина. Прорязаните от прави просеки храсталаци като че ли се приближаваха.

Някъде в далечината той забеляза висока, самотно стърчаща скала, която приличаше на каменен зъб, извисен към хоризонта. Змеят явно се насочваше към нея. Оттам долетя глух и странен тътен. Очертанията на скалата потрепериха и се размазаха. Като че ли някаква непозната чудовищна сила я разтърси от върха до основите. „Земетресение — досети се Ротанов, — долу има земетресение или изригва вулкан… Едва ли ще кацнем там…“ И наистина змеят отново бързо и тежко размаха криле, като се опитваше да си възвърне загубената височина. Успя да го направи, преди да стигне до скалата. Те прелетяха над върха й. Всичко стана толкова бързо, че Ротанов не успя да види нищо друго освен някакво лумнало за миг червеникаво пламъче. И почти веднага рязък гръм разсече въздуха. После още веднъж и още веднъж долу избухнаха пламъчета и тътнежите на втория и третия изстрел ги настигнаха горе в небето. Но преди да проехти третият изстрел, змеят така потрепери, сякаш нажежена игла прободе тялото му. Пипалата му конвулсивно се свиха и на Ротанов му се стори, че това е краят, толкова нетърпима беше болката от желязното менгеме, стегнало гърдите му. Това продължи само няколко секунди, змеят отново полетя плавно, ала сега размахваше крила по-често и не толкова ритмично както преди. Еластичните въжета, които стискаха тялото му, неочаквано се отпуснаха. Опирайки се на крака и лакти, той можеше да се придвижи напред дотолкова, че главата му се оказа съвсем свободна. Тази малка победа го окуражи, той се провря още няколко сантиметра и най-после успя да обърне глава и да се огледа за спътничката си. Но го чакаше разочарование. Живият пашкул на пипалата, който я скриваше, беше непроницаем.

Оттам не се долавяше никакво движение, никакъв звук. Нищо чудно последната конвулсивна хватка на змея да е била прекалено силна и „Онази, която крие лицето си“ вече да е мъртва. А може само да е загубила съзнание, но засега той не можеше да й помогне. Змеят вече летеше по-бързо. Ротанов се вгледа в еднообразната повърхност под него и разбра, че това е морето.

Мина час, а може би и повече. Той търпеливо зачака мига, когато чудовището ще загуби сили. Не се съмняваше, че изстрелите, проехтели от върха на скалата, са го наранили. Само дано се добере до някаква суша. Но змеят отпадаше много по-бързо, отколкото му се искаше на Ротанов. Водата все повече и повече се приближаваше, чудовището все по-нарядко и по-напрегнато размахваше над главата му ципестите си кожести крила. Вече не беше трудно да разхлаби пипалата. Ротанов освободи ръцете си и част от тялото му увисна в празното пространство. Няколко пъти опита да се вкопчи в някой от роговите израстъци по туловището на змея, и най-после успя. Израстъкът се оказа назъбен, грапав и не беше толкова трудно да се задържи на него. Отблъсквайки се с крака от слабо съпротивляващите се пипала, той бавно, сантиметър по сантиметър започна да се повдига нагоре и най-после, обхванал гигантската лапа, се намери седнал върху широката кожеста основа, от която излизаха пипалата на пръстите. Сега можеше да стигне до пашкула, който обвиваше момичето. След дълги усилия той най-после разтегли живата пружина и освободи главата му.

Поривистият свеж вятър донесе със себе си ситни водни пръски. Момичето отвори очи и погледна Ротанов.

— Къде сме?

— Ти си жива! Най-важното е, че си жива… Все още летим, но някой рани змея и май това няма да продължи дълго.

— Змеят е ранен? Не може да бъде. Той е неприкосновен за всички племена. При това го охраняват, освен ако някой от вашите…

— Изпратих приятеля си до лодката, но оръжието, с което стреляха, не беше от нашите. Далече ли е най-близката суша? Ако паднем в океана, няма да се измъкнем.

— До остров Рин змеят обикновено долита надвечер. Един ден път… Но днес той много бърза, чуваш ли колко често размахва крила? На нашата планета няма нищо по-страшно от остров Рин. Чака ни робство, ако стигнем дотам. Унизително, безправно робство, за което вие изобщо нямате представа. Нито историческите ви книги, нито видеокристалите могат да предадат преживяванията на онзи, който го е изпитал. И не се знае дали ще успеем нещо да променим.

— Почакай… Не разбирам… ти знаеш за нашите книги, за видеокристалите? Откъде?

— Аз знам много неща, Ротанов, и ти отдавна се досещаш, че не съм обикновена борейка. Някога бях господарка на тази планета и тогава тук нямаше робство. Но това е дълга история и сега не ти трябват тези безполезни сведения. Ако долетим, ще ти разкажа всичко.

— Нека да ти помогна да се измъкнеш, пипалата все повече и повече слабеят…

— Не бива. Ако змеят почувствува, че няма нищо в лапите си, може да се върне обратно. Пък и аз няма да имам сили да се държа горе.

Тя задълго замълча. Вятърът постепенно се усилваше. За щастие духаше в гърба им и ускоряваше полета. Непосредствено под тях вече играеха яростните гребени на разпенените вълни. Вятърът беше просмукан с влага като гъба и ако не беше плътната тъкан на скафандъра, Ротанов щеше да се намокри до кости. Кой знае колко зле се чувствува тя, помисли си Ротанов и се наведе, за я предпази поне малко от пръските. Но за негово учудване, тя се оказа съвсем суха. Водата не се задържаше по роклята й и се стичаше на едри блестящи капки, все едно че грубото платно беше импрегнирано. Дори на лицето й не забеляза капчици, само очите й блестяха в полумрака с невероятна синя светлина.

— Не съжаляваш ли, че се омъжи за мен? Аз съм един незначителен човек, не умея да ловувам, пък и не бях летял на змейове досега, не знам как да го правя. — Ротанов искаше да се пошегува, но от шегата не излезе нищо, а тя му отвърна с изненадваща сериозност:

— Дълго се колебах, повярвай ми. Не ми беше лесно да направя този избор, защото търсех не мъж, а човек, способен да сподели с мен отговорността за съдбата на многобройните хора на тази планета. И ти се оказа истински мъж. Когато срещнахте в космоса стария кораб, вие не се уплашихте от опасността, рискувахте живота си, решихте да се скачите с него и направихте всичко възможно, за да разберете какво се е случило с екипажа. А по-късно, вече тук, след двубоя с дрона се уверих, че съм намерила онези, които чаках толкова дълго, и че най-после е дошъл краят на моята страшна самота.

— Откъде знаеш за стария кораб? — Въпросът на Ротанов бе насочен към онова, което най-много го порази, сякаш останалото не беше от значение.

— Наблюдавах ви.

Едва сега той си спомни за снимката, която направиха на „Симанс“, и си обясни защо лицето й му се стори познато.

— Жалко, че не знаех по-рано.

— Защо?

— Щяхме да избегнем този безсмислен полет, ненужния риск.

— Но нали летим към Рин. За този остров няма друг път. И само там може да се реши съдбата на този свят. Тъй че нищо не си загубил, пък и ти все едно щеше да полетиш с мен. Ако имаме достатъчно смелост и сила, ако успеем да победим и твоите другари ни помогнат, нещата все още могат да се променят, не е късно… Но за това после, първо трябва да стигнем до острова, а змеят съвсем е загубил сили, ще бъде жалко, ако нашето пътешествие завърши така глупаво, не можех да предвидя и това…

Змеят падаше като огромен аеростат. Тромавото му тяло все още висеше във въздуха, поддържано от трескавите движения на нестройно пляскащите му криле, но опашката му вече докосваше гребените на вълните и след тях оставаше видима пенеста следа.

Ротанов огледа за последен път хоризонта и не видя нищо друго освен еднообразната сивкава повърхност на морето, надиплена от гребените на вълните. Някъде в далечината проблесна светкавица и на слабата й светлина той забеляза за част от секундата очертанията на скали, но в следващия миг ослепителна мълния озари цялото небе и от тези призрачни скали към океана се понесе огромно разклонено изпразване и той си помисли, че там вероятно има нисък буреносен облак.

Колко ли още ще се задържат над морето? Половин час или час. Глупаво е да загине така. Да преодолее това огромно разстояние, почти да се добере до разгадаването на тайната на Ена, да срещне тази жена, да спечели нейното доверие и след всичко това да се озове в студеното враждебно море без надежда, че ще стигне до брега… Наближаваше краят на полета. От водата ги отделяха само няколко метра. Всяка секунда чудовището можеше да се сгромоляса и да ги смаже с тежката си маса. Трябваше незабавно да скочат. От свистенето на вятъра и грохота на вълните нищо не мажеше да се чуе. Той се опита с жестове да й обясни какво да направи, но не му стана ясно дали го е разбрала. Тогава Ротанов решително отстрани оплелите я още живи, но вече почти безсилни въжета, прихвана я, притисна я до себе си и скочи, като се мъчеше да запази равновесие, за да не паднат странично във водата. И все пак не беше преценил точно височината. В полумрака сред бурните вълни лесно можеше да се сгреши. Ударът при падането се оказа по-силен, отколкото предполагаше, и за няколко мига го оглуши. И това беше достатъчно, за да потънат дълбоко. Ротанов се бореше отчаяно, но ръцете му бяха заети и той се издигаше мъчително нагоре. Пред очите му заиграха черни кръгове и когато най-после се измъкна на повърхността и си пое дъх, видя как на стотина метра от тях змеят с рев се сгромоляса във водата. Беше твърде величествен, за да се съпротивлява на вълните. Няколко минути главата му все още стърчеше над водата, заливана от вълните, но скоро двамата останаха сами върху повърхността на необятния враждебен океан.