Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (24)

11.

Центърът на пирамидата упорито се отклоняваше. Нито един уред не можеше да улови това смазано пространство, обърнато едновременно около няколко оси. Лазерният лъч се изкривяваше, усукваше се като въже, бягаше встрани. Насочващите пеленги на локаторите изобщо не достигаха до предните кораби.

Връзката между летящите един до друг кораби от време на време прекъсваше. Към всичко това се прибавиха и разривите във времето. Понякога капитаните най-неочаквано получаваха още неиздадени заповеди, а друг път заповедите идваха със закъснение от няколко дни.

Единственият сигурен канал си оставаха енерговодите. Огнените реки с мощност стотици хиляди гигавата, които се лееха от корабите носачи към атакуващата десетка в центъра, прокарваха през деформираното пространство свой собствен, независим от него канал. И ако не беше това обстоятелство, флотът отдавна да е прекъснал пробива.

Свързочниците успяваха посредством модулиране да мощността да предават по енергийните канали най-необходимата информация и само в едно бяха безсилни — да определят посоката на атака на флагманския кораб. Пред „Орфей“ нямаше енергоприемници. Вертикалата се изплъзваше, корабът непрекъснато биваше отнасян встрани. Беше нужен лъч с огромна мощност, способен да си пробие път в пространството. Торсон от време на време изпращаше залп с всички носови батареи и тогава стълб от виолетови пламъци, прав като древно копие, се понасяше пред „Орфей“ в непрогледната тъмнина на пресованото пространство.

Торсон седеше в адмиралската си кабина, която бе свързана с централната кабина с преки канали. На неговите канали постъпваше информация от всички кораби носачи. За съжаление тя непрекъснато се деформираше във времето и макар че в енергийните канали влиянието на разривите във времето не се отразяваше толкова силно, както на каналите за свръзка, и тук постепенно се натрупваха грешки и линиите на траекториите па стереоекрана, изведени от компютъра според постъпващите данни, непрекъснато се изкривяваха.

Стройната форма на пирамидата се рушеше. Енерговодите се разтягаха недопустимо и всеки момент можеха да се скъсат. Един от четирите канала вече бе прекъснат; ако излезеше от строя още един, „Орфей“ нямаше да издържи на повишената гравитация и откъснат от корабите носачи, щеше да попадне във вътрешността на гравитационния купол. Никои не можеше да предскаже къде ще ги отнесе завихрянето на сгъстеното пространство…

Вторият канал подаваше само седемдесет процента мощност. Положението ставаше критично. Торсон съкрати до минимум разстоянието между „Орфей“ и първата линия на корабите носачи, като се надяваше отново да улови енергията от прекъснатия канал. Но това не помогна. По-нататъшното сближаване в несигурното променливо пространство можеше да завърши с катастрофа. С резки скокове корабите му ту дръпваха напред, като се доближаваха опасно един до друг, ту се пръскаха в различни посоки. Торсон разбра, че постепенно губи контрол над „Орфей“, и извика при себе си главния енергетик.

— Кога ще завърши ремонтът на преобразувателите на втория канал? — В минути на сериозна опасност Торсон разговаряше с подчинените си внимателно, като се стараеше да разведри напрегнатата обстановка.

— Мощността е непостоянна. Ето къде е работата. Енергийните канали не са приспособени за предаване на информация. Филтрите в преобразувателите непрекъснато избиват.

— Сменете ги тогава!

— Вече на два пъти ги подменяхме и в четирите канала. Всички резерви свършиха. Трябва веднага да поискаме допълнителни комплекти решетки от корабите носачи!

— В тази обстановка? Откъде да ви намеря лодка, която ще може да се приближи до кораба в тази дяволска бъркотия?

— В такъв случай най-много след два часа ще прекъсне и третият канал.

Торсон се замисли.

— Добре, ще опитам. Нямаме друг изход. — И като превключи селектора на свързочниците, заповядва: — Предайте на „Н-15“ бързо да подготвят десет ракети с решетки и да ги изпратят една след друга от различни посоки към „Орфей“.

Той изключи и се облегна в креслото, съмнявайки се, че дори една от тези десет ракети ще стигне до целта.

След половин час на пулта заиграха зелени светлинки, което показваше, че флотът е открил разпръсната стрелба към своя флагман с товарни ракети. Автоматиката отказваше, пет последователно изстреляни ракети изчезнаха безследно, едва-що отделили се от корабите. Седмата и осмата се разбиха в борда на „Орфей“, като разпиляха в празното пространство своя безценен товар, и едва деветата най-после успя да се скачи с товарния хангар. Торсон още не бе оценил тази скъпо струваща победа, когато от „Н-17“ съобщиха, че на една от първите безследно изчезнали ракети е имало човек.

 

 

Нощта надничаше в илюминаторите на кораба. Непрогледната нощ на открития космос. „Н-17“ не участвуваше в щурма на сгъстеното пространство. Намираше се на най-горния ред на пирамидата, насочила острието си към затворената и невидима планета. Този кораб нямаше за задача да пробива. Не беше предвидено и да кацне в случай на успех, а трябваше да остане на външна орбита заедно с другите кораби носачи, които имаха задължението да зареждат с енергия групата за пробив, състояща се от тринадесет кораба. На „Н-17“ се намираха биолози, физици и математици — научният център на експедицията.

Ана не проумяваше какво може да прави един биолог в желязната кутия на кораба, лишен при това от възможността да кацне на планетата. Всъщност не можеше да разбере много неща. Защо Торсон е толкова предпазлив и бавен. Защо пробивът към планетата преминава неуспешно. Защо въпреки чудовищните мощности, изразходвани за пробива, те непрекъснато са изхвърляни навън. И най-после не можеше да си обясни защо изобщо дойде тук. В края на краищата Черната планета си оставаше за нея все така недостъпна, както и там, на Земята. Далечна, почти нереална.

Само изображението на флотилията от сто и четиридесет кораба върху екраните на централния информатор даваше някаква надежда, някакво усещане за пътуване, което още не е завършило. И за цел, но толкова далечна и нереална, колкото бе и преди. Но сега във всичко се прокрадваше и нотка на безизходност. Защото с всеки изминал ден, с всеки час тя все повече и повече се обезсърчаваше. Губеше вяра в успеха на експедицията и надежда, че някога ще зърне поне за миг лицето на човека, споменът за когото я накара да поеме по този далечен и труден път.

Заобикаляха я познатите стени на малката каюта, познатите вещи, познатите кристали с видеокнигите. Работният й стол до бюрото. Вече нямаше желание да седне в него. Дори работата, в която винаги намираше забрава и утеха, сега й се струваше безсмислена. Изтощена, Ана лежеше на тясна койка и се мъчеше да заспи. Не помагаха и усвоените още в детството правила за автогенна тренировка. Оставаше й едно последно средство. Тя протегна ръка към кутийка с червена ивица, която се намираше на масичката до главата й — нетринът щеше да й осигури дълъг и спокоен сън, забрава, пък и за известно време щеше да притъпи рефлексите и емоциите. Ненавиждаше това лекарство, но напоследък беше принудена все по-често да прибягва към него. Струваше й се, че отровното химическо съединение разрушава дори паметта й. И я превръща в равнодушна, безчувствена кукла… Тя хвърли кутийката, без да я отвори, и рязко се изправи. Имаше защо.

Само допреди миг работният стол, който се намираше пред очите й, беше празен, а сега в него седеше човек… Ана много добре знаеше, че не е заспивала. И никой не бе отварял вратата. Не бе сигнализирал и входният инфор. И въпреки това на стола седеше непознат човек, облечен в планетарен свръхзащитен скафандър. Инспекционна служба? Глупости! Кой ще се разхожда из кораба с такъв скафандър. По дяволите, само халюцинации й липсваха! Вероятно бе разстроена до краен предел и беше време да се обърне към психолог. По-добре нетрин или каквото и да е друго, само не това! Тя протегна ръка към кутийката, като наблюдаваше с периферното си зрение призрака. Отпуснал рамене, той се беше изтегнал в креслото. Изглеждаше уморен, зад тъмния светофилтър на шлема лицето му не се виждаше, а през опрените му на облегалките ръце едва забележимо прозираха стените на каютата. Тя вече не се съмняваше, че е най-обикновена халюцинация, оставаше й да вземе таблетката.

— Не бързайте, Ана, трябва да поговорим — рече призракът и без стеснение направи опит да си разтрие врата, впрочем през яката на скафандъра едва ли щеше да го направи.

— Махайте се, само говорещи призраци ми липсваха.

— Не съм призрак.

— Ами кой сте тогава?

— В миналото бях един от космонавтите, които преди вас посетиха тази планета. А сега, впрочем няма да ме разберете.

— Ах, в близкото минало бил космонавт… — Тя не криеше присмеха си, който отправяше по-скоро към самата себе си.

— Помните ли синглитите?

— Какво казахте?… — Тя за първи път загуби самообладание.

— Тогава няма да ви е трудно да ме разберете. Приемете ме за синглит ако щете, макар че това далеч не е така, но сега нямам време да ви обяснявам. По-важно е, че съм ваш приятел, че доскоро бях мислещо същество, макар и да принадлежах към друга звездна раса, която вие почти не познавате, но още по-важно е това, което ще ви съобщя. Затова ме изслушайте внимателно, без да ме прекъсвате. И не само трябва да ме изслушате, а и да повярвате, че онова, което ще ви кажа, е истина.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Защото от това зависят твърде много неща.

Тя бързо се овладя и сега седеше на кожата си изправена, втренчила в него леко разширените си зорки очи и в погледа й не се четеше нито уплаха, нито съмнение. Само безгранично учудване и любопитство.

— Слушам ви. — Ана остави кутийката с таблетките на масичката.

Човекът в скафандъра погледна часовника си. Нямаше време за дълги обяснения. Трябваше да я убеди веднага или всичко губеше смисъл.

— И тъй точно след четиридесет и две минути от флагманския кораб ще пристигне заповед да изпратите ваш резервен катер с ремонтно оборудване. Запомнете — катер номер пет, намира се в пети шлюз. Познавате ли разположението на долните помещения?

— Да, продължавайте.

— Та този катер няма да стигне до флагманския кораб… Благодарение на грубата ни намеса в природните закони на тази планета в далечното минало се образуваха пукнатини в пространствено-временния континиум. Главното сега е, че в заобикалящото вашите кораби пространство-време има пукнатини. В една от тях след четиридесет минути ще изчезне катер номер пет. В тази пукнатина времето тече в обратна посока и катерът ще се спусне на Ена в далечното минало. В момента, когато там току-що е пристигнала нашата експедиция. Ренитите, така наричат моя народ, ще открият този катер, а в него ще намерят детенце. Малко момиченце. Те ще го възпитат, ще го приемат в своето семейство, ще го направят ренитка… Това момиче ще играе важна роля в развитието на цялата цивилизация… То ще стане пазителка на Хронар, ще предотврати едно предателство и чудовищна грешка, после ще стане жрица на богинята Юстара в дивото племе на бореите, по-късно ще срещне човека, когото ще обикне… ще стане негова жена, ще му помогне да победи злото на тази планета и да поправи извършените грешки. Необикновен и прекрасен живот ще има тази жена. Но нищо не се дава даром. За това тя ще трябва да заплати със спомена за миналото, със своя предишен живот… Наистина не завинаги, може би ще дойде час, когато разривите във времето ще се затворят, свитото деформирано пространство ще се изправи и тогава тя може би ще си спомни каква е била на далечната планета Земя… Това ще зависи от нея и от човека, когото ще срещне и ще обикне на Ена… Тя е познавала този човек и преди, от съдбата си, от нейните най-важни, основни моменти никой не може да се отскубне и да избяга през времето…

— Кой е този човек? — с треперещ от вълнение глас попита Ана.

— Игор Ротанов.

Тя дълго мълча.

— А какво ще стане, ако не намерят никого в катера?

— Ще се промени съдбата на цялата цивилизация в тази част на космоса, както и самата действителност… Ако не намерят момиченцето, за първи път в историята на ренитската цивилизация за пазител на Хронар ще бъде избран мъж. В най-отговорния миг той ще вземе погрешно решение и тази планета ще бъде унищожена, а във вашата Вселена ще се образува дупка, която вече няма да може да се затвори, и всички сили на ватата цивилизация ще бъдат хвърлени в една безкрайна, безсмислена война, която няма да има нито край, нито победител.

— Откъде ви е известно това?

— Сега знам всичко. Миналото и бъдещето са едно цяло и са открити в света, където се намирам. Аз направих онова, което можах. Сега и вие знаете бъдещето. Съдбата на вашия свят, както и собствената ви съдба ще зависят от решението, което ще вземете през оставащите тридесет минути. Сбогом.

Креслото вече беше празно. Човекът веднага изчезна. Още миг Ана виждаше неясните му мъгливи контури, очертаващи фигурата в скафандър, и ето че сега го нямаше… Само часовникът на малкото табло до глава та й неумолимо отброяваше секундите.

Бяха й необходими петнадесетина минути, за да стигне до катера. Значи имаше още време, за да размисли, да прогони привидението. Какво беше това? Кой?! Същество от друг свят, силен враг? Ами ако думите му излязат верни, тогава какво?… И по това, как трепна сърцето й, тя вече знаеше, че му е повярвала и вече няма да се терзае. Такива решения човек трябва да взема веднага, без лицемерие, без жалост към себе си, та после да не се изяжда от мъка. Такива мигове човек има само веднъж в живота си. Само веднъж.

И внезапно друга страшна мисъл я накара да се вцепени: „Да загуби паметта си — та това фактически означава смърт… Смърт на собствената й личност, на всичко, което й принадлежи днес; онова, което й е скъпо, ще бъде унищожено от забравата, дори любовта. Там, при ренитите, ще бъде друга жена и кои знае какво ще стане с нея… Може ли той да надзърне толкова далеч в бъдещето, пък и дори да е така, какво я засягаше нея, Ана?“

А минутите се изнизваха, зелените цифри на циферблата се сменяха една след друга. Оставаха само тринадесет минути, вече не можеше да стигне до катера, не биваше да се самозалъгва, всичко това бе някакво бълнуване! Плод на болното й въображение! След тринадесет минути цифрите ще се мярнат за последен път — и край. Ще прозвучи командата за старт, корабните стени ще се разлюлеят от лекия тласък на изстреляния празен катер. И тя завинаги ще остане тук, в тази желязна кутия на кораба. Насаме с онова, което вече знаеше, насаме със своята съвест…

Изведнъж я озари една мисъл, която определи и постави всичко на мястото му: ако това е бълнуване, халюцинация, тогава няма да има стартова команда! Катерът ще остане в хангара. В товарния сектор има само автомати, дори не трябва да дава обяснения, и тя, без да рискува, след още петнадесет минути спокойно ще се върне в каютата си!

Тя летеше по коридора така, както бягаше някога на състезания, с всички сили, без остатък, сякаш гонеше собствената си сянка… Завой, още един. Асансьорът е горе! Няма да го чака! На втория етаж има друг? Надолу по стълбата. Някой е застанал на пътя й, енергетикът Сьомин, не бива да спира, не бива да се задържа. Той изкрещя нещо подире й — няма значение! Сега нищо не я интересуваше. Още един завой и ето я кабината на асансьора: „Девета товарна палуба“ — асансьорът потегли. Сърцето й сякаш се бе качило в гърлото и биеше лудо, а може би тракаше моторът над кабината на асансьора…

Плавен тласък. Вратата се отвори и тя се озова в товарния сектор. Върху апарелите бяха подредени продълговатите пурообразни тепа на товарните ракети, наполовина потънали в херметичните стартови шлюзове. Първа, втора, четвърта, следващата е петата… Но ето че завиха сирените, замига червената светлина. Как можа да забрави! Две минути за предстартова подготовка, сега ще бъдат блокирани всички входове, всички ракетни люкове! Беше закъсняла! И вече по инерция, без да намалява скоростта, се блъсна в корпуса с огромната бяла цифра пет. Дръпна ръкохватката на люка и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. За нейно учудване той се отвори. Когато влезе вътре, разбра какво е станало — ако в хангара има човек, блокиращите автомати не могат да се включат. Затова сега сирената зави с нова сила за последен път и спря. В полумрака тя пипнешком намери креслото на пилота и затегна коланите. Тези ракети не бяха предназначени за хора и само в случай на авария се използуваха като спасителни лодки, затова тук бе поставено и това кресло.

Кръвта неудържимо пулсираше в слепоочията й, а мислите течеха бавно и равнодушно, сякаш всичко, което ставаше, вече не я засягаше, сякаш ставаше дума за някакъв друг, съвсем чужд човек. В края на краищата сирената още нищо не означаваше, можеше да бъде съвпадение или да изпратят друга ракета! Но дълбоко в себе си тя вече чувствуваше, че не е съвпадение, че такива съвпадения не могат да се случат и че след няколко секунди автоматите ще изхвърлят в космоса точно тази ракета…

Току-що хрумналата мисъл не промени състоянието й… Докато бягаше из хангара, тя забави старта, не знаеше с колко, може би с минута. Но и тази минута можеше да се окаже фатална и ракетата да не попадне в пукнатината… Тогава какво? Къде ще се приземи? Може би никъде? И ще обикаля вечно в пространството? Или след половин час ще види разгневените и учудени лица на своите другари в хангара на флагмана? Какво ще каже тогава на Торсон? Как ще обясни постъпката си? Но вече нищо не можеше да я изведе от вцепенението. Всички страхове, опасения и сметки се плъзгаха покрай съзнанието й, а цялата тя се бе свила в малка изплашена топка и само секундите отекваха в главата й, отмервани от някакъв тайнствен метроном… „Това е глупост! Няма да има старт! Ракетата ще остане в хангара!“ В същия миг вакуумните помпи шумно поеха дъх и невидимата лапа на хидравличното бутало изтласка ракетата напред.

Точно след четири минути стартиралата към флагмана товарна лодка номер пет изчезна от всички екрани.

 

 

Есхин удържа на думата си. Кордът излетя към небето и Елна остана сама. Сега стоеше пред входа на своето тайно жилище в клисурата на племето бореи. Пещерата й се виждаше студена и чужда. Познатите вещи предизвикваха раздразнение у нея. Обхвана я странно безразличие. „Бях длъжна да го направя — успокояваше се тя, — така трябва да постъпва една пазителка на времето. Законите на астронавтите са неотменими… Изпълних желанието на своя командир, неговата заповед, така да се каже.“ Бедата беше там, че Есхин не бе неин командир, от момента когато заграби властта на планетата и наруши устава и закона на своята родина, откакто в неравна схватка беше убит и хвърлен в Езерото на забравата нейният заварен брат. „Какво пък — строго си рече тя, — в такъв случай ще смятам, че съм изпълнила молбата на Есхин, макар че сега не ми е командир. Дори да е сгрешил и да е извършил престъпление, той е човек от моето племе и аз трябваше да удържа на думата си — това е напълно естествено. В предстоящата битка с чужденците мой дълг е да бъда на страната на племето, което ме е отгледало, възпитало и ми е дало знания и почти неограничена мощ…“ Но къде е тази мощ? И къде е това племе? Само шепа хора, пръснати из далечните звездни системи, ето всичко, което бе останало от великата цивилизация…

Жестоката истина, сурова и безжалостна, изведнъж се изправи пред нея. Елна все още търсеше оправдание. Доводите й бяха сериозни. В края на краищата тя не бе извършила предателство. Беше ли виновна, че единият искаше непременно да разгадае тайната на Ена и затова трябваше да отиде на остров Рин, а другият я молеше с цената на всичко да доведе на остров Рин ръководителя на земната експедиция. Всеки от тях получи онова, което желаеше. Земният жител беше толкова наивен и доверчив… И имаше толкова добри ръце. Изведнъж почувствува нещо странно — някаква болка, неизпитвана преди, сладка и горчива едновременно. Не знаеше дори как да я назове… Само не можеше да сдържи сълзите си, сви се от тази болка, пипнешком намери пейката и се отпусна на нея. Седеше неподвижно и тихо, а по лицето й, без да усеща, една след друга се търкаляха едри сълзи. Онзи човек не й беше безразличен. „Но това не е възможно! — извика тя. — Той е чужденец, човек от друго племе!“ Думите й прозвучаха глухо и жално. Терзанията продължиха. „Нали знаех какво го очаква. Досещах се, че не заложник му е нужен на Есхин. Пътуване към Езерото на забравата — ето какво го чака Ротанов сега! Не, Есхин няма да посмее. В края на краищата Ротанов не е първобитен дивак — неговият мозък е способен да се съпротивлява на страничното въздействие, Есхин няма да посмее да рискува, с езерото шега не бива…“ Елна обикаляше из пещерата, не можеше да си намери място. И спомените, ярки като видения, я връхлитаха един след друг… Дървените ръце на богинята се отпускат надолу, откривайки свещения плод, и той й дава правото да избира, правото на решение… Ето — изхвърля я далеч от устата на змея и я заслонява с тялото си… А сега се бори с вълните, без да изпуска дори за миг безсилното й тяло, без да си поема дъх. И после там, на остров Рин, когато Есхин толкова лесно се съгласи да я освободи и тя замълча, приемайки това условие, той не каза нито дума, само я погледна. През целия си живот няма да забрави този поглед.

И без да запали светлината, механично, с вяли, от пуснати движения тя затършува по масата. Търсеше шлифованото стъклено кълбо, което така учуди Ротанов, когато за първи път дойде при нея. Стъкленото кълбо светна, изпълни се с мъгла. Тя се сгъсти в плътен сияещ облак, оформи се и ето че познатата хищна усмивка изкриви устните на човека, когото тя толкова мразеше и от когото толкова се страхуваше…

— Какво има? Разполагам с малко време.

— Есхин, трябва ми земният жител. Размислих. Върни ми го.

— А нещо друго не ти ли трябва? — Есхин задъвка устните си и на костеливото му лице сякаш някъде отвътре се появи ехидна усмивка. Като че ли надничаше в душата й и тя дори потръпна от отвращение, толкова беше противна неговата досетливост. — Уви, не мога да ти помогна. И на мен ми е нужен. При това аз не променям споразуменията.

— Ти не можеш да го дадеш на езерото, много е страшно. Върни ми го.

И почувствува колко неубедително прозвуча гласът й, колко явно се долавяха в него смущението и молбата. Този път Есхин дори не се усмихна.

— Това не е твоя работа. Аз ще реша какво да правя с него.

Обзе я гняв. Цялото й същество беше обхванато от непозната досега ярост, а в гласа й се прокраднаха метални нотки, несвойствени и непознати преди.

— Чуй ме, Есхин. Ако не го върнеш, ще те накарам да съжаляваш.

Няколко секунди той я гледаше мълчаливо.

— Явно съм избързал, не трябваше да те пускам от Рин. Но това все още може да се поправи.

Той тутакси се изключи и вълната от сдържана ярост й помогна да надвие отдавнашния страх от този човек. Сега поне знаеше какво да прави по-нататък. Дълбоко в паметта й години наред се съхраняваха неоползотворените знания на бившата астронавтка, пазителка на Хронар, жрицата на богинята Юстара. Тя бе научила много неща, за които не подозираше дори Есхин. Само на нея й бяха известни тайните пътища, които водеха към острова и към неговото сърце — Хронар.

И така, значи отново ще види Ротанов… И пред нея веднага с цялата си яснота застана въпросът: „Ами по-нататък?“ Какво ще му каже, какво ще направи? Имаше един-единствен начин да победи Есхин и да освободи Ротанов. Един-единствен съмнителен и рискован начин. Тя знаеше защо на Ротанов му е необходим остров Рин. Без нейна помощ той никога не би успял да осъществи замисленото. Той дори не криеше плановете си.

Ротанов искаше да спре, а после и да унищожи механизма, управляващ времето, който преди много години й беше наредено да пази. Старите закони и правила здраво се бяха запечатали в главата й, втълпявани още с първите крачки, с първите думи на родния език… Всъщност, роден ли й беше? Защо не можа да научи кои са родителите й? Защо скриха от нея тайната на раждането й? Но нима това бе важно сега? Не си ли припомняше всички малки обиди, онова, което можеше да я разколебае, да разруши привързаността й към родното племе, само за да се оправдае в собствените си очи? „Нито един чужденец не трябва да види Хронар, не трябва да знае за него. Това откритие не може да бъде използувано за интересите на други народи“ — така гласяха правилата, някои от които тя вече наруши, а останалите… При това не беше сигурна, че дори ако му принесе в дар всичко, което можеше да му даде, своята любов и потъпкания си дълг, ще успее дори на такава цена… Никой вече не можеше да предскаже до какво щеше да доведе спирането на Хронар, след като на планетата се появи Езерото на забравата.

Съмненията я изтощиха и тя отложи решаването на най-важния проблем за по-късно, като че ли това можеше да промени нещо… Главното е да го види отново и тази мисъл, която измести всичко останало, беше по-важна от всякакви разсъждения за висш дълг и отговорност. Тя не знаеше колко време ще продължи тази магия, не искаше нито да пресмята, нито да предвижда. Знаеше само, че вече лети към него, лети в този миг! Есхин не бе единственият, на когото бяха подвластни кордите, тя си имаше своя птица, за която никой не знаеше. Пазеше я, за да я използува в краен случай, който бе дошъл. Искаше да му се представи така, както изглеждат жените от неговата страна, но за съжаление не знаеше нищо за тях. И в края на краищата реши да се облече колкото може по-простичко, разпусна косите си и те се разпиляха като широка светла вълна. Силно развитият инстинкт ръководеше всяка нейна крачка, сякаш пред очите й стоеше образът на някаква жена от далечното минало. Тя не знаеше нищо за Ана, но несъзнателно й подражаваше. И като даде воля на внезапно обзелата я радост, тя полетя, за да се срещне с човека, когото беше виждала толкова малко и когото обичаше така, сякаш познаваше неговия дълъг живот и вярваше в обряда, извършен в храма на Юстара, сякаш двамата бяха от една кръв, от едно племе.

А в мига, когато взе решението и кордът се издигна във въздуха, на хиляди километра оттук, отвъд бариерата на сгъстеното пространство, товарният люк на един от корабите носачи се отвори и хидравличното бутало изхвърли малка ракета, а в нея, примряла от страх, от който вече се отърсваше, имаше друга жена… Но обръчът на разкъсаното време се съедини и странните картини, родени от пробуждащата й се памет, бързо преминаха в главата на онази, която сега летеше в небето на Ена към човека, който толкова дълго бе чакала.

Кордът събра крила и се стрелна надолу от огромната височина. Ушите й заглъхнаха, а плътният въздушен поток развяваше косите й, проникваше в дробовете й, пречеше й да диша. Елна затегна още по-здраво ремъците, които я прикрепяха към седлото на корда. Долу под нея се въртеше малкият като играчка остров Рин — миниатюрен пръстен от планини сред безбрежния океан. Наблюдателите веднага забелязаха непознатия корд и на височина два километра защитните батареи откриха огън. Тя знаеше, че батареите не са приспособени за атака от въздуха и защищават надеждно острова само откъм морето. Племената, обитаващи Ена, не разполагаха с летателни апарати и Есхин не се страхуваше от нападение отвън, през купола на сгъстеното пространство. Завладя я странна опияняваща радост въпреки опасността, въпреки страха, сякаш залповете на електрическите батареи бяха само фойерверк, възпламенен в нейна чест, сякаш отиваше на някакъв празник…