Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (16)

3.

Стените на стаята, в която лежеше Ротанов, бяха издигнати от дебели стебла на огромни местни треви. Те миришеха на слама. А може би ароматът на суха трева идваше от постелката. Дойде на себе си преди няколко минути и се чувствуваше спокоен и лек, както се случваше, когато беше взел дезин.

Без да бърза, сякаш това бе най-важното, Ротанов внимателно огледа помещението. Стените, подът, леките мебели — всичко беше изработено от тези кръгли стебла, нямаше нито една гладка повърхност. Очите му се премрежваха от дебелите тревни тръби, които сега изпълваха целия свят около него. Затвори очи и се замисли. Очевидно бе изминало доста време след като дронът го повали на арената. Той смътно си спомняше как му свалиха защитния костюм, пронизващата болка в нараненото тяло… Сега не усещаше нищо. И дори можеше да помръдне десния си крак, който пострада най-много. По всяка вероятност бе помогнала универсалната аптечка от корабната екипировка. А и още нещо — нечии ласкави ръце му сменяха превръзките, даваха му вода… Той помнеше ръцете, но не и лицето на човека, който се грижеше за него. Не чувствуваше мускулите си, сковани от дългото обездвижване. Той седна на леглото и се помъчи да се съсредоточи. Както и преди нищо не го болеше, но обзелата го слабост не му позволяваше да се изправи на крака. Зави му се свят опря се на стената, за да се повдигне, но в същия миг чу стъпки отвън и замря. Вратата изскърца, отвори се и в стаята влезе жена. Плътен, непроницаем воал скриваше лицето й. Сред тълпата преди двубоя той видя множество женски лица, помисли си, че местните жени съвсем не са грозни и лицата им поне бяха открити. Излиза, че не е задължително за всички да ходят с покрити ля

Щом забеляза, че е седнал на леглото, жената рязко спря, димящата течност от чашата в ръцете й се плисна на пода.

— Не се страхувай от мен, исках само да разбера…

— Защо трябва да се боя от теб?

— Коя си ти?

— Тук ме наричат „Онази, която крие лицето си“. Законите не ми разрешават да разговарям с чужденци. Сега ще извикам твоите другари.

— Почакай! Толкова много нещо имам да те питам!

Тя отрицателно поклати глава:

— Още не е дошло времето. Скоро ще научиш всичко.

Жената остави чашата на масата и бързо излезе. Нейният мелодичен и малко тъжен глас още звучеше в ушите му, когато вратата отново се отвори и в стаята влязоха и четиримата, целият му екипаж. Те така шумно изразиха радостта си, че го виждат здрав, така пресилено оживено и весело разправяха колко топло са ги посрещнали местните жители, че Ротанов заподозря нещо нередно.

— Стига. Хайде, казвайте какво е станало?

— Всъщност нищо особено. Цяла седмица те лекуваха с универсалния дезин, Елсон доста се поизпоти, докато съедини счупените ти кокали. Беше в безсъзнание, както обикновено преминава това лечение.

— Знам не по-зле от вас как лекуват с дезин. Случило ли се е нещо, докато съм бил в безсъзнание? Коя беше тази жена?

— Отношенията ни с бореите, както сами се наричат нашите домакини, са направо отлични.

— А какво стана с връзката, с екипировката? Изплюйте камъчето най-сетне, докога ще се правите на палячовци?

Фролов отмести Елсон и излезе напред.

— Общо взето нещата не вървят добре, капитане. Останахме без връзка и фактически се лишихме от всички съоръжения. Батериите са излезли от строя. Радиостанциите и оръжието не действуват. Защитата също. Не можем да си обясним как е станало това. Батериите са абсолютно здрави, но дори херметизираният авариен комплект не задържа енергия. Елсон си има теория за тая загадка, но тя няма да ни върне енергията. В действителност сме беззащитни…

— И при създалото се положение, както сам разбираш, бяхме принудени да направим някои отстъпки — прекъсна го Олег и по насмешливата усмивка, която едва сдържаше, Ротанов отново заподозря нещо нередно. — Бяхме принудени да сключим с нашите домакини известен договор…

— Какъв договор?

— Това племе има доста странни закони…

— Всеки народ си има свои закони, продължавай, не го усуквай.

— Ами след като победи дрона, ти стана нещо като местен герой и за да докажем своята лоялност, добрите си намерения към племето на бореите, трябваше да се съгласим за твоята сватба…

— За моята… какво?

— Най-важното е да не се вълнуваш, това е чисто символичен обряд, след което всички ние заедно с теб веднага ставаме членове на племето… Разбираш ли, в края на тържеството, което ти вече не можеше да видиш, царицата на празника те избра за свой годеник…

— Тъй… Чудесни новини… И естествено моето съгласие изобщо не ви е било нужно.

— Нали беше в безсъзнание…

— Ами да, разбира се, извинявай, забравих.

— Ето защо ние вместо теб дадохме съгласието си за този, подчертавам, чисто символичен обряд. Един час след сватбата булката ще изчезне, а ние завинаги ще станем членове на племето.

— Как така ще изчезне?

— Да си призная, не разбрах добре. Местният жрец говореше доста мъгляво за борби със змии, за отвличане — при тях всичко е забулено с мистика. Но това не е толкова съществено. Изяснихме най-важното: не си длъжен да живееш с тази жена, а по-късно можеш дори да се ожениш за друга, стига да поискаш.

— Виждам, че с всички сили сте се заели да уредите моя личен живот. И все пак къде ще се дене булката след сватбата?

— Не знам, не знам! Питай жреца. Той ще ти отговори, че ще я отвлекат.

— Тук всички булки ли отвличат, или моят случай е по-специален?

— Не, не всички. Само веднъж в годината, на празника на Дракона, на който ти благоволи да станеш герой, царицата на празника си избира годеник. Той не може да види дори лицето на своята годеница и един час след сватбата се разделя с нея завинаги. Естествено от този избор не можеш да се откажеш. Не е редно според местните обичаи. Ще бъде смъртно оскърбление и сметнахме, че най-добре за всички нас е да се съгласим от твое име.

— Е, добре. Да приемем, че е така. Най-после ми стана ясно. А какво друго научихте през изминалата седмица? Какви са тези бореи? Откъде са дошли на планетата? Как са останали живи след катастрофата? Има ли тук и други племена?

— Не е толкова лесно да получим информация. За тях ние сме чужденци. Държат се дружелюбно с нас, но винаги са нащрек. При това Рет, когото ти спаси на празника, има доста приятели и роднини и всички те са настроени враждебно към теб.

— Защо?

— Ами, първо, ако помогнеш на някой воин по време на двубой, означава да му нанесеш смъртна обида. Предпочитат да загинат, но да не приемат помощта, и второ, Рет вероятно не без основание е разчитал, че изборът на царицата на празника ще падне върху него, тъй че той два пъти е опозорен от теб и само чака удобен случай, за да си отмъсти.

— Само това ни липсваше…

— Все пак разбрахме това-онова. Племето на бореите не е единствено на планетата, на другите острови живеят други племена, които непрекъснато враждуват помежду си. Бореите не вземат участие в тези битки и въобще не признават войните. Странно е наистина как успяват да живеят в мир при такова обкръжение. Не е много ясно и как са се появили на планетата. Според нашите наблюдения тяхното общество не е могло да се развие до сегашното си равнище на тази планета. Племената тук са малобройни, твърде разединени и въпреки това познават металургията. Налага се изводът, че биосферата на планетата е еволюирала по свой собствен път, който няма нищо общо с хората, които я населяват. Да вземем например анатомията. След твоето лечение Елсон стана тук главен лекар. Боя се, че заради него местният жрец скоро ще загуби всичките си клиенти. Вярно е, че бореите боледуват рядко, но не е там работата. Елсон успя да вземе кръвни проби от тях и установи, че плазмата, съставът, както и всичко останало съответствуват на нашата кръв, открил е и резус-фактор… А в кръвта на тукашните животни изобщо липсват еритроцити, тя съдържа мед и е синя както при октоподите. Редица други вторични признаци показват, че бореите не са се родили на тази планета… Тук те също са чужденци, каквито сме и ние.

— Почакай. Не мога наведнъж да смеля толкова информация. Олег, я ми подай стимулатора. Колко време съм се търкалял в леглото?

— Пет дни, колкото трае лечението с дезин.

Ротанов глътна червената таблетка в безвкусна, леко сладникава обвивка. Минута-две лежа отпуснат, в очакване лекарството да му подействува. Скоро почувствува как по цялото му тяло се разля топла вълна, сладостта изчезна и го обзе странното усещане, че мислите му са прозрачни.

— Ето какво ще ви кажа, приятели. Не забравяйте, че ние сме специална група. И основната ни задача както и преди е да разберем най-важното: кой заплашва Земята нашите колонии и кораби. Кой и защо. Бореите вероятно нямат отношение към това. По-скоро са само косвено свързани с интересуващия ни въпрос. Но дружбата с тях може да ни е от полза както за получаването на информация, така и ако влезем в конфликт с други сили.

— Още ли държиш на своята теория, че тук съществува достатъчно развита цивилизация?

— Виждаш ли, Олег, едно изяснихме със сигурност. До Епсилон е само тази планета. Други няма. И ако не открием някакви съвсем непознати за нас форми на живот в самата черна дупка, тогава трябва тук да търсим онези, които нападнаха нашите колонии. Вие смятате, че бореите не са могли да се появят на острова. Това, разбира се, е вярно. Съществуват достатъчно доказателства за подобен извод, но защо да не предположим, че са дошли от континента?

— Нима тук има континент?

— Не успяхме да обиколим планетата. Голяма част от атмосферата беше закрита от облаци. Тук може да има всичко, дори и континент, едва сме започнали да трупаме информация. Възможно е да открием най-неочаквани неща. Ето защо е важно да запазим добрите отношения с бореите. Ако те споделят с нас своите знания, това ще опрости задачата ни.

 

 

Дните бяха изключително топли дори и за Ена, бореите така наричаха своята планета (а може би остров, думата „Ена“ по-скоро означаваше свят, населен с хора). През последните години климатът се беше променил, бе станал по-умерен и по-топъл. Това се обясняваше с постепенното натрупване на топлина в затвореното пространство на Епсилон. Сега той излъчваше само незначителна част от предишната си енергия, но все пак постепенното й натрупване се отразяваше върху общия топлинен баланс на системата. В бъдеще, когато ще се натрупа твърде много топлина, температурата на планетата щеше да се увеличи прекомерно, но засега преобладаваше мек субтропичен климат.

В резултат на изместването на излъчването на звездата в инфрачервената област се бе променил и цветът на растителността. Някога зелен, сега бе станал кадифеночерен и не отразяваше нито един лъч светлина. Голяма част от растителните видове бяха загинали, затова пък онези, които бяха оцелели и успели да се приспособят към новите условия, достигаха гигантски размери и много бързо изпълваха цялото свободно пространство на сушата.

Селището на бореите се гушеше в море от огромни черни треви. Върховете им понякога се издигаха високо над колибите и шумолящите им нежни листа образуваха над тях плътен непроницаем купол. По цели дни и нощи, които тук почти не се различаваха, Ротанов слушаше еднообразния шепот на листака, който напомняше шума на морски прибой.

Щом се почувствува по-добре, той започна често да напуска колибата, за да се запознае със селището. Навсякъде го следваха двама мълчаливи пазачи. Явно новата му роля на годеник изискваше специално внимание към неговата особа, тъй като останалите членове на екипажа се движеха свободно из селището и можеха да ходят където пожелаят. Отначало гледаше с неприязън телохранителите си, но скоро свикна с тях и престана да обръща внимание на тези мрачни хора които се сменяха на всеки шест часа и не искаха да отговорят на нито един негов въпрос… Впрочем сякаш беше наложено някакво табу и никой от селището не проявяваше желание да разговаря с него — щом се приближеше до някого, той веднага изчезваше; така се държаха всички освен жреца…

След като се нахрани — обедът му се състоеше от месо, обилно полято със сос от ароматни треви, — Ротанов излезе от колибата и тръгна да търси жреца.

Повечето мъже по това време бяха на лов или риболов, в селцето бяха останали само жени и деца. Когато се приближи до тях, те мигновено се разбягаха. С останалите членове на екипажа се държаха по друг начин и той доста се дразнеше от „специалното си положение“. Насред селището между две колиби съгледа странен дървен подиум. Вчера го нямаше. Отиде при него, за да разбере какво представлява. Подиумът се оказа огромна маса. Бяха махнали предните стени на двете колиби и масата сега се простираше от едната до другата колиба, като преграждаше цялата улица. Приготовленията за сватбата бяха приключили. Оставаха само два дни, а той и досега не знаеше какво означава обрядът „отвличане на булката“ и каква ще бъде неговата роля в тази история… От деня на пристигането не го напускаше чувството, че участвува в театрално представление. За това допринасяха многобройните условности и обряди, които съпровождаха всяка стъпка на бореите, може би съществуваше и някакъв друг фактор, който той не успя да открие. Ротанов мина покрай масата, надникна в колибата и видя жреца. Той единствен не се криеше от него и макар и неохотно, все пак беше любезен, докато Ротанов не почнеше да задава безконечните си въпроси. Жрецът вдигна глава. Набразденото му от бръчки и белези лице бе дълбоко замислено, почти тъжно.

Ротанов влезе и мълчаливо седна до него, като премести към себе си тежката гравирана чаша, но тя се оказа празна, както и онази, поставена пред жреца.

— Ще бъдат напълнени след два изгрева. В деня на твоята сватба.

— Защо не разрешаваш да поговоря с „Онази, която крие лицето си“? Нали ми е годеница?

— Законът е такъв. Ще приказвате след сватбата, ако остане време. Често пъти не се връщат от храма.

— Непрекъснато ме плашиш.

— Каква полза имам да те плаша? Нима не знам, че онези, които долитат на огнени колесници, от нищо не се страхуват? Но има неща, които никой не може да разбере: след раждането следва смърт, след сватбата — раздяла, човешкият живот тук е кратък.

— Да, ти си философ. Но що се отнася до неизбежността и предопределеността, до налагането на чужда воля, случвало ми се е да се сблъсквам с тях. Известно ли ти е какво е смелост? Ами приятелство?

Жрецът кимна.

— Странен разговор водим ние двамата. Да, знам какво е и смелост, и приятелство и затова се опитвам да си обясня какво чакате? Хората, които те пазят, не са толкова бдителни, а нощите са тъмни, никой не е докосвал вашата колесница. Защо не си отивате, нима нямате друга работа?

— Явно много пречим на някого тук. Може би на теб, жрецо? Мълчиш? Но ние няма да си тръгнем, преди да разберем защо отвличат булките. Какво става после с тях и защо е толкова кратък животът на бореите?

— След два изгрева е сватбата. — Жрецът се изправи. — Тогава ще научиш. Помисли добре върху това, което ти казах. — И вече с гръб към Ротанов той неочаквано изрече много тихо, в скоропоговорка: — Аз съм само слуга на богинята, не аз измислям законите, обикновеният човек не може да промени предопределеното, но вие, хората, летящи на огнени колесници, можете много. Аз ще ти покажа пътя.

След тези думи жрецът излезе. Останал сам, Ротанов дълго разглежда сложните орнаменти върху тежката кована чаша. Непознати чудовища се гонеха в безкраен бяг. Приятел ли им беше жрецът, или враг? И от кого се боеше? От кого можеше да се страхува, след като заемаше в племето толкова високо положение, че самият владетел влизаше в неговата колиба с нисък поклон? За какъв път намекваше жрецът? Само въпроси. Въпроси без отговори…

 

 

Странни нощи се спускаха над Ена. Изпълнени с розов здрач и с шепота на огромните кадифени листа. С ухаеща на билки тишина, нарушавана само от далечните крясъци на кукувиците. Ротанов лежеше в своята колиба с отворени очи и очакваше Олег. През деня двамата скришом се разбраха с условен знак и сега, щом пазачите пред вратата притъпят бдителността си, Олег щеше да дойде тук.

Беше се случило нещо. Нещо, което не можеше да се съобщи по селектора за връзка. Ротанов беше забранил нощните посещения, разрешаваше ги само при крайна необходимост, но сега на всяка цена трябваше да се срещне с Олег. Вдругиден бе сватбата и той чувствуваше че събитията непрекъснато ги изпреварват, че не са подготвени за тях… Най-после откъм пода на колибата се чу шум. Ротанов отмести рогозката. Капакът, който бяха направили специално за такива посещения, се вдигна и се появи Олег. Широкоплещестата му фигура можеше да се отгатне в мрака само по неясния силует. Дишаше тежко и още не можеше да си поеме дъх.

— Днес твоите пазачи са внимателни както никога досега. Трябваше да избягам от тях в горичката и цял час да заличавам следите си, после отново се върнах.

— Вдругиден е сватбата и охраната сигурно е получила заповед да удвои бдителността. В края на краищата там, където отвличат булката, никой не знае какво може да се случи с мъжа й.

— Все се шегуваш, а на мен не ми харесва тая комедия със сватбата. Твърде далеч отиде тази работа.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва, но щом сме дошли в чуждо село, ще играем по тяхната свирка.

Двамата замълчаха, ослушвайки се, но навън беше спокойно.

— Част от охраната още ме търси в горичката, а останалите няма да влязат в колибата, жрецът им каза, че е забранено.

— Знам. Какво се е случило. Защо ми направи знак?

— Жрецът ми даде ей това. Каза, че ти ще се досетиш. Не знам какво е имал предвид, прилича ми на някакъв план, но нищо не мога да разбера.

Олег му подаде шумолящ лист от рот. Бореите използуваха листата на това растение вместо хартия. Ако по него се прокара остър предмет, появява се бял сок който се откроява добре на черния фон, после листът се изсушава и написаното или рисунката се запазват дълго време. Ротанов го приближи до светещия плод от гинго. Студената жълтеникава светлина беше достатъчна, за да се забележи всяка завъртулка. Без съмнение беше план на някаква местност. Когато се вгледа, той позна клисурата, където се пребори с дрона. Стрелката сочеше към теснината, която водеше нагоре от това място. В самия му край бе поставена още една стрелка и малко кръстче. Жрецът обеща да му покаже пътя и сдържа обещанието си. Само че забрави да обясни накъде води той. Ротанов нави листа на руло.

— Аз ще се оправя с това нещо. А сега ме слушай внимателно. Трябва да се доберем до лодката. Сигурно я пазят, затова ще отидеш сам. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. В краен случай използувай приспивателен газ. Ще преместиш лодката на по-безопасно място и по-близо до селището, за да ни е подръка. Докато я открият, ще мине известно време. Скоро може да ни потрябва. И още нещо… Опитай се да заредиш два-три комплекта батерии от генераторите. Елсон смята, че ще издържат пет-шест часа, което може да се окаже достатъчно, ако правилно разчетеш времето.

— Имаш предвид защитните костюми?

— Естествено не бластерите. Костюмите, връзката с лодката. И ние трябва да се подготвим за сватбата. А сега си върви, преди да се е върнала охраната от горичката.

Олег безшумно изчезна през отвора и той отново остана сам.

И тъй жрецът удържа на думата си… Планът… Какво ли го очакваше там? Засада? Капан? Провокация, целяща да се компрометира „младоженецът“ в навечерието на сватбата? Той лежеше на рогозката, заслушан в бледорозовата, мека като памук тишина на Ена. Ротанов не обичаше неопределените и неизвестни положения. Предпочиташе да ускорява събитията, да ги предизвиква, стига да имаше дори и малка възможност за това. И ето че сега се откриваше такава възможност. Той безшумно стана от тревистото си легло и предпазливо, крадешком се приближи до вратата. Нито едно стъбълце не прошумоля под краката му, като че ли в мрака на колибата се движеше само неговата сянка, толкова внимателно пристъпваше по пода. Щом се убеди, че пред колибата са само двамата пазачи и вниманието им е приковано към храсталаците, откъдето се чуваше пращене на клончета и стъпките на преследвачите, завръщащи се от неуспешната гонитба на Олег, Ротанов отиде до отвора. Колибата беше повдигната на греди. Между земята и пода имаше достатъчно място, за да се провре човек. Той се огледа и като безплътна сянка се мушна във високата трева зад колибата.

Ако се съдеше по тишината, която цареше в селото, не го бяха забелязали. Сега щяха да му помогнат добрата зрителна памет и дългите разходки наоколо, благодарение на които той можеше да си състави точна и подробна карта не само на селото, но и на близките околности. Сега лесно щеше да я допълни с плана, начертан от жреца.

Ротанов се измъкна от селцето и бавно се заизкачва по теснината, като внимаваше да не излиза от гъстите крайпътни храсталаци. Бледорозова мъгла забулваше целия хоризонт и не можеше да се ориентира накъде е изток и накъде — запад. Той заобиколи площадката, на която преди две седмици, спасявайки живота на неизвестния воин, се хвърли срещу разярения дрон, и навлезе в тясната клисура, в чийто край на плана имаше кръстче — неизвестната цел на неговото пътешествие. Отвсякъде го обграждаха отвесни скали. Шубраците оредяха и почти изчезнаха. Ставаше все по-трудно да се приближава скришом. Ала сега това не бе толкова важно, селото остана далеч назад. Мястото, отбелязано на плана, трябваше да е някъде тук, но той не виждаше нищо освен храсталаци и стръмни скали. Едва забележимата пътечка стигаше до камънака и свършваше там. Ротанов се спря в недоумение. Очакваше капан, засада, но не и измама. Имаше нещо съмнително в тая работа. Ами ако се е заблудил и е объркал теснината? Затвори очи. Паметта му като снимка освети белите линии на чертежа. Не, нямаше грешка, кръстчето бе именно тук, на тази стена. Той протегна ръка и я плъзна по грапавата повърхност на скалата и изведнъж по-надолу, там, където ниските гъсталаци скриваха камъните, напипа празнина.

Дупката се оказа тясна и неудобна, явно не бе съобразена с неговите размери. За щастие не му се наложи дълго да се провира през тази цепнатина, която водеше към неизвестното. След няколко метра проходът свърна встрани и пред него заблещука жълтеникава мъждива светлина.

Ротанов внимателно се приближи до отвора и надзърна във вътрешността на пещерата. Всъщност това не беше пещера. Гладките стени на просторното помещение говореха за неговия изкуствен произход. Насред изсечената в скалата стая имаше маса, зад която седеше някой. Ниският свод на прохода пречеше на Ротанов да вдигне глава и той не виждаше неговото лице. Затова пък добре виждаше масата. Върху нея бяха поставени дебели връзки листа от рот и някакви инструменти с неизвестно предназначение. Там имаше шлифовано кристално кълбо, стегнато в бронзови скоби, странен ритмично потракващ механизъм в прозрачен корпус, сфера с нанесени върху нея неразбираеми знаци. Ръцете на непознатия бързо се местеха, като нареждаха припряно върху масата дребни предмети, може би зарове за някаква игра или едри зърна от непознато растение. Човекът неочаквано се наведе и втренчено погледна към мястото, където беше той. Ротанов трепна, почти физически усети този поглед и едва сега позна жената, която седеше до масата. Чертите на лицето й се бяха врязали в паметта му, докато беше болен.

— Нима в твоята страна е прието гостът да лежи на прага?

— Не. Но пропуснаха да ми кажат, че тук ме чакат.

Ротанов скочи в пещерата и се огледа. Някъде отгоре нахлуваше прохладен въздух. Жълтите светещи плодове, окачени по стените, пръскаха мека равномерна светлина, тясно легло, покрито с кожа, огнище с комплект кухненски съдове — не липсваше като че ли нищо, за да преживее един човек продължително време тук. Но Ротанов не обичаше да се доверява на първото си впечатление. Съдовете бяха съвсем нови, още не бяха потъмнели, в огнището не се виждаха сажди, а кожата изглеждаше прекалено пухкава, прекалено гладка. Стилизация, която добре и старателно имитираше бронзовия век. Интересно как разбра, че е дошъл. Беше сигурен, че пропълзя последните няколко метра съвсем безшумно.

— Не ти ли харесва моето жилище?

— Защо, изглежда доста рационално.

Пред огнището имаше пейка, Ротанов я премести до масата и седна, без да чака покана.

— Това е само скривалище. За всеки случай. Не живея тук, за него знаем само аз и баща ми.

— Не си ли дъщеря на жреца?

— Той ми е баща, но аз не съм негова дъщеря.

— Какво искаш да кажеш?

— Смята ме за своя дъщеря. Но не е така.

— Значи те е осиновил?

— Не разбирам какво означава тази дума.

— Е, добре. Да оставим това… По-добре да поговорим за утрешната сватба. Не познавам местните закони и искам да бъда сигурен, че си дала доброволно съгласието си за този обряд. Кажи ми още какво означава това отвличане на булката?

— Наведнъж толкова въпроси… Не мога всичко да ти обясня, но утре сам ще разбереш много неща. В обичаите на бореите се крие дълбок смисъл, те са… Как да ти го обясня по-добре, та да го разбере твоят механичен слуга, който превежда думите ми на твоя език… Ти се изрази така за това помещение.

— Рационални ли?

— Да. Но не всички. Има закони и правила, които са съвсем неразбираеми за чужденеца. В деня, когато победи дрона, аз бях съвсем объркана. Като царица на празника бях длъжна да избера за свой годеник победителя, такъв е законът. Но победител трябваше да бъде Рет. Не го обичам. Той ме преследваше непрекъснато, докато най-после постигна своето. Нагласи всичко така, че за царица на празника да изберат мен… а онази, на която се падне този жребий, не живее дълго. Рет е син на вожда и има много роднини. Баща ми направи опит да им попречи, но нищо не излезе. Рет се заканваше, че ще стане така, ако не се съглася да се оженя за него, и както виждаш, удържа думата си. В последния си ден трябваше да се превърна в играчка на човека, когото ненавиждам. Но неочаквано се намеси ти. Това бе като дар на боговете, като съдба.

Очите й блестяха като огромни сини звезди и Ротанов почувствува странно вълнение. Като омагьосан ловеше всяка нейна дума, всеки звук на гласа й… До него изведнъж достигна смисълът на фразата: „Онази, на която се падне този жребий, не живее дълго…“

— Нощта е къса, разполагаме с малко време. Трябва да ти обясня как да се държиш в храма на Юстара. Ти не познаваш нашите обичаи и не си длъжен да се съгласяваш, никой няма да те упрекне.

— Да се съгласявам за какво?

— Не си длъжен да останеш с мен след сватбата. Много лесно е да откажеш. Когато жрецът разчупи наполовина свещения плод тана, хвърли своята половина в извора, щом поискаш, можеш да си избереш друго момиче. Онова, което ще ти харесва.

— Мога ли поне да науча името на годеницата си?

— Преди да стана жрица на богинята Юстара, ме наричаха Елна.

— Ами ако не откажа, Елна, тогава какво ще стане?

— Не се шегувай, Ротанов. Трябва да откажеш.

— Позволи ми да помисля поне до утре.

— Дори не подозираш колко е опасно, не знаеш какво те очаква в бъдеще. Това ще донесе нещастие преди всичко на теб.

Тя не би могла да намери по-убедителни думи, за да го накара да вземе окончателно решение.