Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (23)

10.

Шумът се появи неочаквано, на границата на човешкия слух. Ротанов не му обърна внимание. Но звукът постепенно се усили и се превърна в натрапчиво бръмчене. Изведнъж в скалата пред тях се образува отвор. Монолитният гранит на това място се разпадна и се превърна в нажежен димящ пясък. Всичко утихна. Няколко минути изминаха в тишина и напрегнато очакване. Като че ли онзи, който прокара този проход през гранитната скала, не бързаше да се възползува от него.

Най-после някъде от дъното на тунела се чуха тежки стъпки. Ако се съдеше по звука, вървяха няколко души. Ротанов почувствува горещата длан на Елна, която стисна ръката му.

Отвътре излезе висок човек, загърнат в дълго тъмно наметало. Зад гърба му се виждаха фигурите на роботите от охраната с тъпите блестящи метални мутри. Непознатият изглеждаше много слаб, много висок и много стар. В дрезгавата разсеяна светлина добре се забелязваха чертите на лицето му. Широкото му чело беше покрито с изсушена от времето мъртвешка жълтеникава кожа. Очите му толкова дълбоко бяха хлътнали в очните кухини, че почти не се виждаха. Непознатият се сгуши и плътно се уви в наметалото си, сякаш му беше студено, макар че нагретият пясък излъчваше нетърпима душна топлина. Ротанов внимателно освободи ръката си, но преди да направи крачка, Елна му прошепна:

— Бъди предпазлив. Това е Есхин. Не му вярвай.

Ротанов кимна, тръгна напред и спря пред Есхин.

— Добре дошъл на остров Рин, чужденецо! Отдавна ви чакам.

Ротанов не беше решил как да се държи с този надменен човек, в чиято презрителна усмивка му се привиждаше нещо познато, вече видяно, а не можеше да си спомни точно какво.

— След трудния път трябва да си починете. Да вървим.

Есхин рязко се обърна и тръгна към тунела, сякаш не се съмняваше, че желанията му, които твърде много приличаха на заповед, ще бъдат безпрекословно изпълнени. Роботите се отдръпнаха встрани, за да открият прохода, но Ротанов не помръдна. Едва пред входа Есхин се извърна и като вдигна учудено вежди, попита:

— Какво има?

— Работата е там, че засега предпочитаме да останем тук.

— Струва ми се, че неправилно оценявате положението.

— И къде греша?

— В същността. Вие сте мой пленник. И не ви съветвам да злоупотребявате с търпението ми.

— Това вече е друго нещо — спокойно рече Ротанов. — Сега поне ми стана ясно. Но ще трябва да ме отведете оттук насила, разбира се, ако успеете.

И без друго бледото лице на Есхин побеля от ярост, Но той бързо се овладя и кимна на робота:

— Стол! — Роботът вдигна оръжието, което приличаше на ракетен пистолет, насочи го към купчина пясък и натисна спусъка. На мястото, където се заби невидимият лъч, се образува ниско завихряне, миг по късно то се уплътни и прие очертанията на удобно гранитно кресло, което съвсем точно повтаряше всички особености на мършавата фигура на господаря на острова. Есхин се отпусна тежко в него, после кимна към Ротанов: — И за този човек.

Без да чака покана, Ротанов се настани срещу Есхин. Няколко секунди продължи напрегнатото, потискащо мълчание. Получил макар и малка, но ако се вземе предвид положението им, не толкова дребна отстъпка, Ротанов реши да не прекалява и започна пръв, опитвайки се да успокои напрегнатата обстановка.

— Нека веднага да се уточним. Кой съм вероятно вече знаете. В дадения случай аз съм официален представител на Земната федерация. Но не ми е съвсем ясно кой сте вие.

Есхин презрително изхъмка:

— Оставете тия приказки, Ротанов, вие никого не представлявате. Вашият кораб отлетя, лодката не може да мръдне от мястото си, а що се отнася до екипажа… Той представлява шепа пръснати хора. Оставихме ви на спокойствие само защото не беше необходимо да ви изолираме.

— Щом е така, заслужава ли да губите скъпоценното си време за този разговор?

— Защо не? На нашия остров е доста скучно, защо да не поговоря с един новодошъл? Интересувахте се кого представлявам? Никого, само себе си. — Той дрезгаво се изсмя. — Нали е приятно да представляваш самия себе си?

— Не знам, никога не съм опитвал — сухо отвърна Ротанов.

Той не можеше да разбере какво иска от него Есхин. Защо му беше нужна тази среща, какво се криеше зад тази игра? Затова не бързаше, мъчеше се да получи колкото може повече информация. Натрупаните факти рано или късно се подреждаха в стройна система и се превръщаха в знание. В оръжие, което му помагаше успешно да излиза и от най-заплетените положения. И сега, докато гледаше Есхин, разположил се надменно в креслото, Ротанов си мислеше, че той повече си играе на могъщество, без да го притежава. Останки от техника, създадена не от него и сигурно порядъчно разнебитена вече, роботи и няколко диви племена, подчинени на роите и вероятно недоволни от своето положение. Не е чак толкова голяма неговата власт… Той едва ли има пръст в черните балони… Макар Елна да намекваше, че Есхин има някакво отношение към тайнственото езеро. Ето къде трябва да търси отговора. Необходимо е да се споразумее с него и на всяка цена да остане на острова, независимо като какъв… Веднъж да намери пътя към езерото, да научи повече, а тогава… Но Есхин не бива да разбере колко е важно сега за него това споразумение.

— Всъщност аз не бързам — продължи Есхин, като се усмихваше мрачно. — Разполагам с много време. Но вие колко ще издържите в този залив без вода и храна? Да предположим, че не се разберем и аз ви оставя на произвола на съдбата… От този остров никой не може да се измъкне. Помислете струва ли си да се караме.

— Може би не. Но ако наистина се стремите към споразумение с мен, ще трябва да ме приемете като равностоен партньор и да се опитате ясно и откровено да изложите същността на нещата. Какво искате от мен?

— Всъщност нищо. Нищо важно. Това е проста формалност или ако щете, предпазливост. В сегашното си положение вие не представлявате интерес за мен. Но съществува малък шанс, макар и едно на милион, че обстоятелствата ще се променят… Все едно, нито ще ме разберете, нито ще ми повярвате, докато сам не се убедите. Противникът трябва добре да се познава. И тъй, предлагам ви да дойдете с мен в централния пост на моя та база. Ще ви покажа това онова. И обърнете внимание, там не каня кого да е…

На Ротанов му направи впечатление, че Есхин демонстративно не забелязва присъствието на Елна. Нещо се криеше зад всичко това… И то много важно. Той повече не му възрази.

Вървяха по изсечения в скалата проход, Ротанов се вгледа в полираните до блясък стени и си помисли, че тук по всяка вероятност е бил използуван молекулярен резач. Или фотонен. Добра техника, много добра…

Коридорът скоро свърши и тримата влязоха в една зала, при вида на която Ротанов тихо подсвирна. Ако Есхин бе намислил да го смае, успя. След селищата на бореите, след храмовете и замъците на ренитите той очаквате да види тук нещо старинно, древно или поне някаква тяхна имитация. Но те се озоваха в един съвременен център за управление. На това място се събираха изпълнителната и командната апаратура, индикаторите и дисплеите, вълноводите и енерговодите… Вдлъбнатите огледала на огромните празни екрани запълваха почти всички стени. Предназначението на голяма част от уредите не бе съвсем ясно за Ротанов, но общо взето, всичко напомняше корабна кабина и не пораждаше чувството, че създателите й са същества с друг разум… Освен мебелите… Креслата, бюрата и работните шкафове бяха боядисани в еднакъв пепелявосив цвят и имаха странна форма.

Без да се бави, Есхин се приближи до централния пулт. Елна и Ротанов останаха до вратата и тя му прошепна:

— Някога оттук приемахме нашите кораби. Струва ми се, че оттогава е минала цяла вечност. Странно е, че апаратурата все още работи…

Елна не криеше своята тъга и той добре я разбираше. През това време Есхин въртеше ръчките и превключвателите. Забоботиха скритите под пода мотори, перденцата на централния екран се дръпнаха встрани. Но мина много време, преди екранът да светне с мъждива жълтеникава светлина. Вероятно на Есхин му беше трудно да се справи с управлението, в края на краищата тук трябваше да работят поне двама-трима оператори. Пък и самите механизми, странно светещата пластмаса на екрана, жълтите петна, олющените кожуси на уредите — всичко говореше, че времето не бе пощадило това съвършено някога творение на чуждия инженерен гений.

Ротанов започна да губи търпение, помисли си, че Есхин няма да се справи с апаратурата, когато по екрана една след друга пробягаха тъмни ивици… Нещо не бе както трябва. Образът играеше, вълноводите капризничеха, изглежда датчиците на изображението бяха далеч оттук… Страшно беше да се помисли къде би следвало да се намират, ако това не е запис… Защото постепенно, независимо от смущенията, се появи очертанието на пашкул, на някакво тъмно яйце, което заемаше половината от екрана. От всички страни на това тъмно образувание пламтяха светлите точици на звезди.

На Ротанов беше достатъчно да хвърли само един поглед на екрана, за да познае това небе. Пред тях беше системата Ена и Епсилон, пашкулът на сгъстеното пространство и следователно датчиците се намираха извън купола и по някакъв необясним начин предаваха информация във вътрешността му. Есхин промърмори: „Не е същата страна. Ще трябва да обърна изображението!“ И започна да върти ръчките, които много напомняха кормило и явно нямаха нищо общо с първоначалната конструкция на кабината, а бяха прикачени допълнително, както се казва през куп за грош. Имаше четири такива кормила — по едно пред всяко операторско кресло. Есхин беше принуден непрекъснато да търчи между креслата и да завърта ту едно, ту друго кормило. По всяка вероятност не искаше да нарушава синхронната работа на външните системи и ако се съди по това, че звездите на екрана накрая трепнаха и отплуваха встрани, той най-после сполучи. В пълна тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Есхин, куполът на затвореното пространство бавно започна да се обръща на екрана. Изображението стана по-ясно, увеличи се и Ротанов едва се сдържа да не извика, защото отстрани, иззад черното яйце, изведнъж се появи блестяща огнена пирамида, чието острие бе насочено към обвивката на пашкула от сгъстено пространство.

Острието на пирамидата потъна дълбоко и там, във вътрешността на пашкула, краят му проблясваше с мътна оранжева светлина. Ротанов веднага се досети какво е това. Пирамидата се състоеше от отделни огнени точки, свързани помежду си с преплетени, нажежени до синьо нишки. Точките бяха много, твърде много, той не можеше да ги преброи, не смееше и да се надява, не искаше да произнесе на глас какво представляват те, сякаш се страхуваше да не подплаши, да не унищожи онова чувство на огромна радост, сила и увереност в себе си, което му вдъхваше тази пирамида, защото всяка точка представляваше кораб. Защото сините нишки бяха енерговоди, които предаваха в този миг от кораб на кораб цели реки от енергия, способни да изпепелят една планета, да пресушат море или да подпалят звезда! Защото острието на тази огнена пирамида потъваше все по-надълбоко във вътрешността на пашкула, като разливаше около себе си огнен водопад от енергия, който вече нищо не можеше да спре. Дори Есхин мълчеше, потресен и омагьосан от грандиозното зрелище.

— Скоро ще си пробият път, още малко им остава! — рече Ротанов, безсилен да сдържа повече своето тържество.

— Колкото по-дълбоко проникват, толкова повече нараства съпротивлението. Още не са навлезли в зоната на максимална плътност. Теоретично това е невъзможно. Но кой знае, при подобни мощности много физически закони се нарушават и материята реагира по друг начин… — Есхин бързо го погледна и продължи: — Страхувам се, че няма да ме разберете, Ротанов, вие сте още млад, много млад в сравнение с мен, и затова няма да ме разберете… Уморих се да чакам, уморих се да балансирам на ръба на пропастта. Вие не знаете много неща, а пък аз все още не съм готов да споделя с вас цялата информация. Достатъчно е това, че ще ви подаря цялата тази планета с всичките й проблеми в замяна на енергията на вашия флот. Ще ми трябват пет минути, за да заредя празните си акумулатори и тогава ще се сбогувам с вас и ще ви оставя на Ена. Защо мълчите? Мисля, че условията ще бъдат приемливи за вашия капитан. Все пак не искам толкова много…

— Не съм упълномощен да преговарям от името на командира на флотилията. В предложението ви има много неясноти. Ние не искаме да отмъщаваме или да наказваме когото и да било тук. Нямаме право на това. Но трябва да сме сигурни, че не се готвите да използувате помощта ни, за да причините зло на други същества. За какво ви е енергията? Какво се каните да правите с нея? Доколкото знам, вие не притежавате кораби. — Есхин мълчеше. — Мисля, че ще трябва да обясните всичко това, преди да бъде постигнато споразумение.

— Тъкмо за това сте ми необходим, за да не отговарям на някои въпроси. Когато разбере, че сте мой заложник, командирът на флотилията няма да бъде толкова придирчив, нали, Ротанов? Той ще се задоволи и с информацията, която ще му предложа, не е ли така? Това ще бъде една напълно солидна, добре подбрана информация и ще бъде приемлива за всеки доклад.

— Номерът ви едва ли ще мине. Тъй или иначе, ние ще научим истината, преди да вземем решение за сериозни действия. Нашите принципи…

— За принципите ще поговорим по-късно, когато вашият флот се промъкне през купола. А то не е толкова просто. Вече ви казах, шансът за пробив е съвсем малък. Нищожен…

— Тъй ли? — насмешливо попита Ротанов. — Едва ли щяхте да разговаряте с мен, ако не се страхувахте от ей това — и Ротанов посочи огнената пирамида, която се бе забила в черния купол на сгъстеното пространство. Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха внушителното зрелище.

— Бъдещето ще покаже кой от двамата е прав. — Есхин най-после откъсна очи от екрана. — И щом не успях да ви направя съмишленик, ще имам поне заложник. Като какъв предпочитате да останете? Като гост или като пленник?

— Все ми е едно. Няма да имам нищо против, ако в нашето споразумение бъде включена още една точка.

— Каква?

— Да освободите Елна.

— Отдавна не ме интересува. Да върви където иска.

Ротанов долови някаква странна тъга в думите му, а може би не толкова странна.

— Ще й предоставят транспортно средство и тя ще замине където пожелае.

Ротанов погледна Елна:

— Може ли да му се вярва?

— В случая, да. Когато му е изгодно, той умее да държи на думата си.

— При бореите ли ще се върнеш? Къде да те потърся?

— Аз ще те намеря когато му дойде времето. Не се безпокой за мен и бъди внимателен.

„Струваше ли си да бие толкова път до острова, за да я склони толкова лесно да се върне. Впрочем, ако целта й е била да ме докара тук, тогава ясно…“ Тревожните мисли нахлуваха в главата му и някъде дълбоко в съзнанието си той разбираше, че голяма роля сега играеха обидата и нараненото му мъжко самолюбие. Твърде леко се съгласи тя да се раздели с него, твърде леко…

Странни сънища се присънваха на Ротанов. Странни и неспокойни… Вечер, когато безсънието го притискаше като канара, той се хвърляше по очи на леглото в своята разкошна, прекалено просторна стая. Беше свободен да се движи в определени граници, можеше да се качва и да излиза на външната обзорна галерия на острова, разположена над пръстена от електрически батерии. Можеше да се разхожда и по всички етажи на средната галерия, необитавани от много години, и само надолу, към жилищните и работните помещения на базата, пътят за него беше затворен. Отначало смяташе, че и това е много, че Есхин му е предоставил твърде голяма свобода, но след няколко дни разбра, че противникът му добре е преценил всичко. Дните му минаваха в пълна самота. Сякаш времето бе спряло. Информацията за далечното минало на ренитската база би могла да заинтересува земните археолози. Но той не беше археолог, дейната му натура понасяше зле бездействието и изолацията. Освен роботите от охраната, не виждаше никого, нито едно живо същество, и нощем го измъчваше непреодолима тъга… Безсилен да се справи с нея, съсипан от безсънието, той изваждаше своя скъп червен камък и загледан в преливащите се дълбоко в него светлини, си спомняше за останалата извън пределите на времето, изчезнала в някакви неизвестни светове горда и смела жена, която го наричаше напевно и странно „Ролано“… Биотоковете й бяха записани в този камък, една съвсем малка частица от нейната същност. Той стискаше камъка, затваряше очи и се мъчеше да си я представи, но вместо нея ясно и обемно, сякаш бе разкъсал някаква завеса, веднъж видя лицето на друга жена — онази, която остана на далечната Хидра с племето на синглитите, толкова чуждо и странно, че хората така и не успяха да го възприемат. Вероятно затова непрекъснато виждаше между себе си и нея блестяща прозрачна преграда, стъклена стена, която не можеше да се разбие, да се разруши или да се счупи, въпреки привидната й крехкост. Стена, която им пречеше да се разберат, стена с друга, нечовешка същност… Ето че и от нея му остана само споменът, горчивият спомен… После пред него се появи лицето на „жена му“, жрицата на бореите. Със слабите си безпомощни ръце тя го защити от зейналата паст на чудовището. Сякаш тези образи живееха в червения камък. Сякаш той ги бе събирал нарочно, та по-късно да му поднесе в причудливо преплетени сънища най-същественото от собствената му памет. Във всички тези лица имаше нещо общо. Нещо дълбоко скрито, тайно, което той не можеше да разбере, и знаеше, че докато не го разбере, ще се скита вечно по прашните пътища на чуждите светове, по чуждите пътечки, без да на мери своята собствена, която води човека към толкова просто нещо, каквото е щастието. Към чувството за дом и близък човек. Но така е устроен животът, че на силните хора често се падат трудни пътища, които им носят успех, слава, уважение — всичко друго, но не и обикновено човешко щастие.

В живота на всеки човек има тъжни минути, когато целият свят му се вижда черен и простите истини му се струват безнадеждно объркани, очевидното — скрито, а истината — лъжа. В такива мигове той има нужда от приятел, но сега до него нямаше никого, само този камък… Отнякъде изплува още едно лице, което някога означавате много за него, но той не си го спомняше, отдавна и завинаги го беше забравил. И то толкова трайно, че дори сега, унасяйки се в сън, не можеше да се досети коя е тя, от кой далечен и незнаен свят е и устните му, кой знае защо, само нашепваха името на родната планета…