Барбара Делински
Езерни новини (9)

Девета глава

Лили спа до четири следобед. Когато се събуди, бе гладна като вълк. Направи си омлет и салата и хапна на терасата, а пред погледа й се простираше езерото. Тя може да не вярваше на Джон Киплинг, но му бе благодарна за храната. Прясната храна винаги бе за предпочитане пред консервираната, а всичко, което Джон донесе, бе току-що произведено в Лейк Хенри. Яйцата бяха от птицефермата на Крьогерови, продуктите за салата — от фермата на семейство Стротерман, млякото бе прясно издоено от две крави, които пасяха две мили по-нагоре по пътя. То се пастьоризираше, хомогенизираше, бутилираше и само след часове вече бе в магазина на Чарли. Именно затова всичко бе толкова вкусно. Безспорно въздухът също помагаше. Мирисът на есен бе прекрасна подправка.

Тя изяде всичко до троха. Това успя да засити глада й, но не и да притъпи тревогата в съзнанието й. Непрекъснато мислеше за това какво има предвид Джон, когато й каза, че има муниции. В езерото нямаше и следа от лодката му, което донякъде я успокояваше. Едно повторно посещение от негова страна щеше да издаде със сигурност присъствието й.

И така Майда знаеше ли, че Лили е тук? Подозираше ли го? Най-малкото — питаше ли се дали възнамерява да дойде?

Лили се двоумеше дали да се обади. Реши да не го прави. Още веднъж се замисли и отново предпочете същото. С телефона в ръка, тя слезе до езерото и се шмугна в една от кабинките, образувани от борови корени. Там, като седеше неподвижно сред мириса на богата и плодородна земя, тя продължаваше да се колебае. Докато бе там, в езерото се виждаха само две лодки, но те бяха на голямо разстояние от брега и се отдалечаваха все повече и повече. Единственото нещо, което се движеше в залива, беше двойка патици, които ту плуваха към брега, ту навлизаха по-навътре в езерото. Компания им правеха катериците, които притичваха през шубраците.

Слънцето бавно клонеше към западните хълмове и очертаваше силуета на вечнозелените гори, който наподобяваше развълнувано море. Склоновете на хълмовете се покриха със сенки, а тя продължаваше да седи в своето укритие. Пръстта изстиваше по-бавно от тялото й и когато въздухът стана по-хладен, на Лили й бе приятно между корените. Щом падна здрач, тя дочу писъка на гмурец и далечното бръмчене от моторна лодка. Освен това до слуха й достигнаха гласове, които идваха от брега.

Точно когато Лили успя да види птицата, като различи лилавото й отражение, близо до брега на Елбоу Айлънд, писъкът се разнесе отново. Той бе продължителен и равен, на края имаше рязък спад в силата на звука, който създаваше усещане за първичност. Много нощи тези звуци я бяха приспивали както тук, така и от другата страна на езерото. Писъците на гмурците се чуваха надалеч. Когато бе дете и спеше в къщата на Селия, мисълта, че може би майка й чува точно тези писъци, я караше да се чувства прекрасно.

Лили се питаше дали Майда го чува и сега. Питаше се дали Майда седи на верандата на голямата каменна къща в стопанството на хълма. Мисли ли за това, че Лили седи сега тук, долу? От къщата на Майда не можеше да види дали прозорците на къщичката на Селия светят. Делеше ги Елбоу Айлънд, а точно зад него, според ъгъла, от който Лили гледаше, се намираше Биг Айлънд.

През деня тя можеше да види короните на ябълковите дървета, които покриваха склоновете на хълмовете. През лятото листата им бяха по-светлозелени от тези на вечнозелените дървета и боровете. През есента бяха по-скоро жълто-кафяви, отколкото огненочервени, но въпреки това бяха впечатляващи. Общо няколкостотин акра ябълкови дървета заливаха като море склоновете на хълмовете.

Дърветата бяха много добре поддържани. Дори и старата сграда, в която се правеше ябълков сок, бе приятна за окото, въпреки че слънчевите лъчи проблясваха през покрития с ламаринени листове покрив, а от здравите каменни стени лъхаше мирис на история. Майда все още разказваше за първия път, когато бе видяла наследството на своя съпруг. Тогава била на двайсет години и била така впечатлена от земята, както и от бъдещия си съпруг. Преди да го срещне, работела като чиновничка в местната дървообработваща компания и живеела в тясното жилище на майка си в града. Тук възможностите дори и за най-малки развлечения били рядкост и не предлагали голям избор. Една случайна среща с Джордж Блейк, когато той бил отишъл да купува старо оборудване от шефа й, отворила пред Майда вратата към охолния живот. Джордж бил петнайсет години по-възрастен от нея и единствен наследник на бащините си земи. Домът, който той й предложил, бил не само главозамайващо красив, но също така просторен и уютен. Възможно ли е това да не й допадне? За това най-логичния избор, който е могла да направи, е бил да се омъжи за него.

Такава бе историята. Според това, което Лили бе чувала като дете, това бе даже вълшебна приказка, продължила и след сватбата им. През първата година Майда се чувствала на седмото небе. Харесвало й това, че не трябва да работи. Любимото й занимание през есенните дни било да опитва ябълков сок и да пече пайове с най-хубавите ябълки от градините на съпруга си. Тези пайове били най-хубавите на разпродажбите в църквата. През първата зима, която тя посрещнала като семейна жена, Майда обичала да чете край огъня или да се пързаля на езерото. Често правела това с Джордж, който не бил особено зает, след като последната партида ябълков сок бивала готова през декември, а до първото подрязване на дърветата през март оставали месеци. Тя много харесвала градините през пролетта. Тогава ярките бели цветове на ябълките били истинска прелест, а жуженето на пчелите, които прелитали от цвят на цвят, изпълвало въздуха. Обичала да седи на верандата, да се припича на слънце и да гледа надолу, към просторните ливади, които стигали чак до езерото. Когато дойдел май и земята се затопляла, тя започвала да отглежда кремове, перуники, грамофончета, зюмбюли и рози. Грижела се за тях всеки ден, плевяла ги, поливала ги, непрекъснато се суетяла над тях, докато градината й ставала най-хубавата в града.

Най-хубавата градина, най-хубавият ябълков пай, най-хубавите деца. Още в ранна детска възраст Лили разбра, че тези неща имат значение за Майда. Все още виждаше усмивка върху лицето на майка си, когато тя говореше за охолството на тази първа година. Когато станала член на Градинарския клуб, тя влязла в обществото на преуспелите жени и се сприятелила с изтъкнати личности от града. Канела ги в голямата каменна къща в стопанството, за да им покаже украсата си от цветя. Докато били там, сервирала им вечеря. Нейният списък на желани гости включвал всеки, който бил някой в Лейк Хенри — от собствениците на фабриката до ръководителя на градските събрания и местния представител в законодателния орган на щата. Била е в разцвета си.

Когато започнала втората година, нещо се объркало. Какво е било — Лили така и не разбра със сигурност, тъй като Майда винаги спираше разказа си, когато, стигнеше до това място. Единственото, което знаеше, бе, че през онази година обилни дъждове през пролетта унищожили част от реколтата, което принудило семейството да ограничи харчовете си. През тази година Майда забременяла с нея.

И така, какво е вгорчил живота на Майда — проблемите с парите или бременността? Когато Лили порасна достатъчно, за да проявява любопитство, Майда вече бе станала доста рязка с нея и тя не искаше да рискува отношенията им да се влошат още повече. А когато вече бе готова да поеме този риск, твърде много се страхуваше от отговора.

Лили все още се боеше от него, сгушена в своето скривалище от борови корени, но сега имаше и още нещо, което я плашеше. Джон бе прав. Беше просто въпрос на време кога някой друг също щеше да забележи, че къщичката на Селия не бе празна. Тогава щеше да тръгне мълвата, че Лили се е върнала и Майда щеше да научи. Момичето не искаше майка й да чуе това от някого друг. Щеше много да я заболи, а и това ни най-малко нямаше да подобри положението на Лили. Нито пък щеше да помогне на Попи. Със сигурност щяха да я затрупат с въпроси. Бурята щеше да се развилнее и над нея.

Веднага, преди още да е загубила кураж, Лили се върна в къщата, разтреби, преоблече се, качи се във взетия назаем фургон и тръгна към другата страна на езерото. От време на време някой лунен лъч пробиваше стената от дървета, но през по-голямата част от времето единствено фаровете й хвърляха светлина върху пътя.

Сърцето й се разтуптя, когато наближи каменната стена, която се издигаше при входа на Градините Блейк. Лили забави, внимателно зави и продължи по покрития с чакъл път, който минаваше край безброй ниски ябълкови дървета. След половин миля стигна до широко открито пространство. Пред очите й в мрака се появи силуетът на къщата. Само едно крило на първия етаж светеше, но тя познаваше прекрасно всеки сантиметър от родния си дом. Във въображението й веднага изплуваха два стажа, покрити с дъски стрехи и прозорци, над които бяха надвиснали по-малки стрехички.

Спря под навеса на портата, качи се по каменните стъпала, отвори входната врата и влезе в обширното преддверие. От библиотеката се носеше тиха класическа музика, което показваше, че Майда е там, Лили си пое дълбоко дъх и погледна стълбището, което се виеше нагоре покрай маслени картини, изобразяващи цветя, а парапетът му бе от махагоново дърво. Килимът, който се спускаше по стълбите, изглеждаше по-изтъркан, отколкото бе миналия Великден, но въпреки това преддверието впечатляваше с разкоша си.

Вляво се намираше голямата гостна, на която масата и столовете в стил „Чипъндейл“ придаваха призрачен вид. Лили се обърна в другата посока и влезе във всекидневната. Там светеше една-единствена лампа. Тя разливаше светлината си върху дивани и столове с елегантни тапицерии, махагонова маса и персийски килим. Майда имаше добър вкус. Докато някои в Лейк Хенри смятаха, че обстановката в къщата бе прекалено пищна, Лили признаваше, че майка й бе проявила усет към красивото.

Когато погледът на Лили срещна малкия роял в ъгъла, тя усети болка. Липсваше й нейното пиано в Бостън. С него обаче не я свързваха толкова спомени, колкото с това тук. На него Лили се бе учила да свири. В онези времена се чувстваше силна и способна зад тези клавиши с цвят на слонова кост, седнала на онова столче, чиито крака наподобяваха лапи на хищник. Тук бе открила гласа си.

— Стори ми се, че чух кола — каза тихо Майда.

Лили бързо отмести очи и погледна към далечния край на стаята. Светлината идваше откъм гърба на майка й, затова тя виждаше само силуета й, изправен пред вратата на библиотеката. Ръцете на Майда бяха на хълбоците й, а раменете й бяха изпънати. Лили не знаеше какво да каже и остана безмълвна.

— Предполагах, че ще се върнеш — продължи Майда. — Попи ми отговаряше уклончиво, когато я попитах.

— Попи не з-з-наеше какво възнамерявам да правя — каза Лили, като се ядоса, че бе заекнала дори за толкова кратко време. Майда я смущаваше. Времето не успя да заличи този дефект в говора й, а настоящата ситуация го караше да се проявява по-често. Това, от което Лили най-много се страхуваше, бе гневът. Но тя не долавяше гняв нито с ушите си, нито с очите си. С намерение да защити Попи, Лили каза: — Не можех да й кажа по телефона. Нямам доверие на телефонните линии. Някой подслушваше разговорите ми.

— Кой? Осведоми ли полицията? Не е ли незаконно да подслушваш телефона на някого без негово знание? Може би е била полицията. Имат ли причина да го правят?

Лили поклати глава. Скръсти ръце и се опита да измисли какво да каже, но единственото, което й дойде наум, бе, че Майда изглежда много добре. На трийсет изглеждаше така, както Лили сега, на четирийсет — също. Сега бе на петдесет и седем, бе загубила съпруга си преди три години и бе поела семейния бизнес. Въпреки това времето сякаш работеше за нея, вместо против нея. Всъщност дори изглеждаше по-млада. Беше стройна и точно толкова висока, колкото и когато бе на петдесет и пет. Имаше къса тъмна коса, оформена в стилна прическа. Носеше джинси и пуловер.

Лили не я бе виждала често с джинси.

— Изглеждаш прекрасно, мамо.

Майда изсумтя и се върна в библиотеката. Лили гледаше как тя седна на стола, сложи очилата си за четене и се обърна към компютъра, който бе поставен встрани върху писалището. Искаше да накара Лили да се почувства нежелана. Винаги постъпваше така, когато не знаеше какво да направи.

Лили се подвоуми дали да си тръгне. Навремето правеше точно това. Тогава обаче имаше какво друго да върши и къде другаде да отиде. Сега не беше така. Изпитваше остра нужда да поговори с майка си.

Тя бавно прекоси всекидневната и се спря на вратата, където досега бе стояла Майда. В библиотеката имаше множество лавици за книги от кленово дърво. Върху тях бяха подредени подвързани с кожа класически произведения, неугледни стари книги и съвременни творби с лъскави обложки. Всичко това бе част от вълшебната приказка, в която бе живяла Майда. Атмосферата в библиотеката бе аристократична. Книгите бяха изваждани и почиствани от прах всяка пролет, но Лили знаеше, че всъщност малка част от тях се отваряха и четяха. Тази библиотека целеше показност.

Писалището бе нещо друго. Лили си спомняше как баща й много нощи работеше на него. Той бе здрав мъж, който се чувстваше много по-добре, докато береше ябълки, облечен в работни дрехи, отколкото когато, се зариваше в документацията. Но го правеше, защото бе твърдо решил да не допуска никакви загуби в семейния бизнес. Компютърът се бе появил чак след смъртта му. Навремето това учуди Лили. Дотогава тя никога не бе предполагала, че Майда ще започне да се занимава с компютри. Но също така не бе и предполагала, че Майда ще поеме бизнеса. И тя не беше единствената, която мислеше така. На всеки му се струваше, че добродушният и здрав като бик Джордж ще живее вечно.

Майда щракна с мишката, разгледа екрана, порови малко из документите, които лежаха до дясната й ръка, намери каквото й трябваше и въведе нещо от клавиатурата.

— Сметки — измърмори тя с отвращение. — Ставам все по-добра в тези работи. Плащам малко на този, малко на онзи. Мислех си, че положението ще бъде по-добро, защото сезонът бе добър и произведохме повече, но засиленото производство натоварва допълнително машините. Трябват части за пресата, а тръбопроводът и хладилните машини започнаха да дават признаци на износване по едно и също време. Или се занимавам с тях, или с контейнера, който от време на време запъва, точно като стар, опърничав кон — облегна се назад и погледна Лили, а в очите й се четеше обвинение. — Баща ти ми остави една бъркотия, с която съм заета от сутрин до вечер, а пък сега и телефонът не ми дава мира. Направо прегря от обажданията на хора, които питат за теб — хора от Лейк Хенри, от други градове, от места, в които никога не съм ходила и не искам да ходя. Това е последното, което ми трябва сега, Лили. Особено по времето, когато се събира реколтата.

Единственото, което Лили можа да каже, бе:

— Съжалявам.

— Попи поема повечето разговори, но не всички. Знаеш ли какво питат? Знаеш ли какво знаят? Къде пазаруваш, какво си купуваш — ти ли им каза всичко това? — Лили поклати глава, но Майда не й даде възможност да се защити и продължи: — Историята за заекването, онази работа с негодника Доналд Киплинг — знаеш ли колко неудобно се чувствам заради всичко това?

Лили прегърна с ръце талията си. Усети пристъп на гняв, който здравият разум бързо потисна. Ако Майда изпитваше нужда да изпусне малко пара, по-добре беше да го направи сега и да престане.

— Знаеш ли? — повтори Майда.

— За мен е още по-лошо.

— Ами-и-и — каза майка й, като се изсмя студено, — така се получава, когато си играеш с огъня. Искаше да бъдеш на сцената. Искаше да бъдеш певица. Но нещо скандално винаги се появява, когато водиш такъв живот. Хората те виждат на сцената и изведнъж се превръщаш в център на общественото внимание. Сега ти си любима жертва на съчинителите на клюки. Чета списание „Пийпъл“. Този имал връзка, онзи имал нисък морал — а и ти им даде повод да мислят така, Лили. Какво смяташе, че правиш? Срещи с кардинала късно вечерта в романтична обстановка, прегръдки, целувки. Не ти ли хрумна, че хората могат да си помислят нещо, което не е вярно? Поне аз предполагам, че не е вярно.

Майда замълча, но прямият й поглед продължаваше да настоява за отговор.

Учудена, но определено доволна от това, че майка й се съмнява във верността на слуховете, Лили бързо отговори:

— Не е вярно. Нищо не е станало. Отец Фран е мой добър приятел. Такъв е бил от години. Знаеш това.

— Не знаех, че си влизала и излизала от жилището му, когато ти хрумне.

— Не е вярно. Никога не съм го посещавала толкова често.

— А защо каза онези неща? Защо каза, че го обичаш?

— Защото е така. Той ми е близък приятел. Това казах и на репортера. Той извади думите ми от контекста. Направи го отново и отново. Мамо, не исках да стане така.

— Тогава защо се случи?

— Защото някой си репортер, някой си вестникар решил да продаде по-голям тираж! — викна Лили. — На медиите им е трябвал скандал. Някой репортер е измислил нещо и другите са се възползвали. Ако по същото време бе станало тежко убийство, нямаше да имат възможност да съчинят това. Всичко обаче бе спокойно. Тогава от-т-тец Фран стана кардинал и нечие въображение се развихри.

— Стана заради теб — заяви Майда. — Ти допусна това да се случи.

Лили бе слисана.

— Какво бих могла да направя? Отрекох всичките им твърдения. Поисках опровержение. Говорих с адвокат.

— Адвокатът какво прави по въпроса?

— Не можех да го наема.

— Защо?

— Поиска ми четвърт милион долара.

Това накара Майда да замълчи. Тя отново погледна екрана на компютъра, след това документите. Ъгълчетата на устата й увиснаха.

Лили тъкмо се готвеше да каже на майка си, че не би взела парите от нея, дори и тя да ги имаше, когато чу шума зад гърба си. Обърна се и видя най-голямото дете на Роуз, десетгодишната си племенничка — Хана. Беше боса и идваше при нея. Огромна тениска криеше пълничката й фигура. Дългата й кестенява коса бе вързана на конска опашка, но много кичури се бяха измъкнали и се спускаха около едно заоблено и сериозно лице.

Лили не познаваше племенничките си много добре, но Хана бе първата и заемаше особено място в сърцето й. Върху лицето на гостенката се появи усмивка.

— Здравей, Хана.

Хана, се спря съвсем близо.

— Здравей, лельо Лили.

Лили се приближи до нея и я прегърна. Прегръдката на детето бе колеблива, но и това бе по-добре от нищо.

— Как си? — попита Лили, като все още едната й ръка бе около кръста на момичето.

— Добре. Кога си дойде?

— Късно снощи. Днес спах през по-голямата част от деня. Какво правиш тук толкова късно?

— Ще спи тук тази вечер — каза делово Майда. — Какво стана с филма, Хана?

— Беше скучен.

— Мисля, че взехме два.

Лили усети, че детето я смушка под ръката. Хана каза:

— Чух гласове.

— Леля ти и аз трябва да поговорим. Качи се обратно горе и си пусни другия.

Хана стрелна с поглед Лили и се откъсна от нея.

— Не забравяй да пренавиеш първия — извика Майда след нея.

Лили изпрати с поглед племенничката си, докато тя изчезна в преддверието. След това се обърна отново към майка си:

— Често ли остава да спи при теб?

— В събота, когато Роуз и Арт искат да излязат.

— Къде са Ема и Рут? — Те бяха по-малките сестри на Хана, съответно на седем и шест години и, разбира се, бяха твърде малки, за да ги оставят сами.

— С детегледачка са. За нея е по-лесно Хана да е тук. — След това тихо попита: — Защо във вестника пишеше, че сигурно ще наемеш онзи адвокат?

Тъй като се страхуваше, че Хана може да чуе какво си приказваха, Лили също започна да приказва по-тихо:

— Именно адвокатът предложи тази възможност. Но парите не бяха единственото, което ме тревожеше. Той каза, че един процес ще се проточи с години и че ще започнат да се ровят в живота ми повече, отколкото сега.

Майда се облегна на стола и притисна устни с тънките си пръсти. Лили каза:

— Не мога да издържа три години така.

Майда отпусна ръце.

— Има ли някаква друга възможност?

— Тази история е лъжа. Всеки ще го научи, щом кардиналът получи опровержение.

— И отново ще получиш преподавателската си работа? — попита Майда. — Петното си остава, дори и след като истината излезе наяве. Сама направи така, че сега да си толкова уязвима. Неомъжена жена, която е толкова близка приятелка на кардинала?

Лили слушаше, обвинявана от човека, чието недоверие я нараняваше най-много. Тя рязко се завъртя. В това движение кипеше повече гняв, отколкото някога се бе осмелявала да демонстрира пред майка си. Но сега тя беше вече възрастен човек, а Майда грешеше.

— Не сме били толкова близки. Никога не съм го посещавала просто така. Говорехме си, когато се срещахме на партита, но винаги около нас е имало и други хора. Понякога съм оставала, за да посвиря на пиано, след като в жилището му е имало някакво събиране. Имало е и случаи, когато той ми се е обаждал по телефона, за да разбере как съм. Това обаче се случваше само когато не се бяхме засичали от месеци. Отношенията ми с него не са били по-различни, отколкото с другите ми приятели.

— Той е свещеник.

— Той е мой приятел.

— Не можеш да сравняваш обикновените хора със свещениците.

— Фран Розети е човек като всеки друг.

— А виж това… това — такава липса на уважение. Наричаш го с малкото му име.

— Всички негови приятели му викат Фран. Той настоява за това. Никога не бих го направила на обществено място.

Майда смени посоката на разговора:

— Ако се беше омъжила, това нямаше да се случи. От години казвам, че трябва да се омъжиш и съм права. Един съпруг щеше да ти даде сигурност. Същото важи и за децата. Ако ме беше послушала, щеше да изглеждаш по-улегнала.

— И това щеше да промени нещата? — защитаваше се Лили. — Щом успяха да съчинят една история, която се основава на лъжи, какво им пречи да съчинят и друга? Тери Съливан искаше нещо скандално. Той щеше да го създаде дори и да бях омъжена. Само че тогава щяха да ме нарекат прелюбодейка или лоша майка.

— Кога стана толкова черногледа? — в гласа на Майда се чувстваше жлъч и той звучеше укорително. Попи й бе казала почти същото, но думите й бяха прозвучали по-скоро като констатация. Майда я осъждаше и Лили се вбеси.

— Откакто нечии лъжи разрушиха живота ми.

— Трябваше да се омъжиш — настояваше Майда, но гласът й вече бе по-спокоен. Това показваше, че спорът е приключил. — Предполагам, че си отседнала в къщата на майка ми?

Лили не си направи труда да й противоречи, като й каже, че къщата по закон е нейна. Тъй като бе уморена, тя просто кимна.

— Колко време ще останеш?

— Не знам.

— Ще ги доведеш тук.

— Няма, ако не кажеш на никого, че съм тук. А Хана дали ще го направи?

— Не.

— Ще каже на Роуз — опасяваше се Лили. — Роуз ще каже на Арт. Той ще сподели с майка си, а пък тя ще го разгласи из фабриката — това не бе параноя, а трезви разсъждения. В Лейк Хенри ставаше така.

Но Майда настояваше:

— Хана няма да каже на Роуз. Тя не й казва нищо. По-скоро бих се тревожила от другите хора, които ще забележат, че си в къщичката на майка ми. Така ще тръгнат слухове и журналистите ще дойдат — това е ясно като бял ден. Честно ли е спрямо нас?

— Къде другаде мога да отида?

Майда махна с ръка, като отново се развълнува.

— Ами не знам. Знам само, че не ги искам тук. Не искаш три години да бъдеш център на внимание, така ли? А защо ние трябва да бъдем дори и за три седмици? Ще започнат да душат наоколо още повече, отколкото сега, а това не е справедливо. Не само ти си засегната, Лили. Ако ги доведеш тук, нещата ще се задълбочат. Защо ми причиняваш това? Какво искаш от мен?

Тогава Лили съвсем се разстрои. Очите й се наляха със сълзи. Дългите години на копнеж развързаха езика й.

— Подкрепа — извика тя, — отзивчивост, състрадание. Искам да бъда добре дошла тук. Това е моят дом и ти си моя майка. Защо не можеш да ми дадеш всичко това? — при други обстоятелства Лили може би щеше да спре дотук. Но последните няколко дни напълно я бяха изтощили в емоционално отношение. Всички защитни механизми, които обуздаваха чувствата й, бяха извън строя. — Какво съм направила? С какво съм те наранила толкова много? Хората ме харесват, мамо. Аз съм приятен човек. Имам приятели, които ме харесват, колеги, които ме харесват, ученици, които ме харесват. Дори един кардинал ме харесва и смята, че заслужавам да ме нарича своя приятелка. А ти защо не можеш?

Майда изглеждаше стресната, но Лили не можеше да спре. Сълзи се стичаха по страните й. Дълго потисканите мисли караха думите й да продължават да се изливат като бурен, поток.

— Това, че заеквах, те караше да се чувстваш неловко. Заекването ми показваше, че не съм съвършена, че едно от твоите деца не е съвършено. Но к-к-каква вина имах аз за това? Мислиш ли, че на мен ми харесва? Направих една г-г-грешка, една-единствена грешка с Дони Киплинг. Оттогава нататък тревожила ли съм те с нещо? Молила ли съм те за нещо? Не. Сега обаче те моля за разбиране. Толкова много ли искам? Мислиш ли, че съм искала това да се случи? Събуждам се през нощта и треперя от бяс, както и сега, защото с толкова много труд извоювах добър живот за себе си, а те ми го отнеха — и не знам защо! Не з-з-знам защо Тери Съливан ми причини това, защо „Пруст“ продължи да раздухва тази история. Защо и собствената ми майка не може поне веднъж да ми съчувства!

Тя рязко се обърна и гневно излезе от къщата. Лили плака през целия път до дома си. Ту изпитваше ярост заради безчувствието на Майда, ту се срамуваше за това, че бе избухнала. Паркира колата, без да си направи труда да я обърне. Сякаш се надяваше някой журналист да се спотайва в гората. Щеше да се нахвърли върху него. Някаква агресивност я беше обзела. Но никой не изскочи на пътя й, докато тя наперено вървеше към стария дървен кей. Там Лили седна, та да може цял Лейк Хенри да я види.

Наоколо обаче нямаше никого. Нощта бе тъмна, а водата — неподвижна. Известно време гневът у Лили клокочи, след това изригна и напълно заля душата й. Но покоят, в който бе потънала природата около нея, убиваше отровните чувства и след малко Лили се успокои. Когато се разнесе писъкът на гмурец, тя си помисли за Селия, за скъпата Селия, която я обичаше така, както една майка обича детето си. Ако не беше тя, Лили сигурно щеше да продължи да вярва, че е неприятна за околните.

Това й бе внушила Майда. Или поне това я бе накарала да си мисли със своята неудовлетвореност от нея. Отец Фран бе казал, че не е така. Той твърдеше, че майките винаги обичат децата си, но понякога обстоятелствата не им позволяват да изразят чувствата си. Единственото, което Лили знаеше, беше, че майка й бе вечно недоволна от нея. Горкото момиче не можеше да свърши нещо както трябва. Баща й повече я подкрепяше, но не във всичко. Той настояваше Майда да разреши на Лили да пее в магазина, защото смяташе това за голямо признание на таланта й. Като мъж той не забелязваше, че докато расте, момиченцето има по-елементарни емоционални потребности, които остават неудовлетворени.

Селия бе запълнила тази празнота. Тя даде на Лили увереността в собствените й възможности, която не можеха да й дадат и аплодисментите на най-възторжената публика. Тя научи своята внучка да преследва мечтите си.

Какви бяха мечтите на Лили сега, когато седеше в мрака на езерото? Хладният въздух я пронизваше, водата едва помръдваше и лениво се плискаше в скалния бряг. В нощта се разнасяше дивият писък на гмурец.

Искаше живота си обратно — работата, свободата, правото на личен живот.

Когато се събуди в неделя сутрин, Лили желаеше това по-силно от всякога. Потисна нетърпението си, изчака до девет и направи най-невероятното — позвъни на Джон Киплинг. Той знаеше, че тя е тук. Знаеше в какво положение е изпаднала и познаваше добре медиите. Спомни си, че и самият той й бе казал да му се обади. Освен това, като се има предвид колко грубо я използваха медиите, Лили не виждаше нищо лошо в това сега пък тя да използва Джон съвсем за малко.

— Обажда се Лили. Питах се дали си видял сутрешния вестник.

— Тъкмо го взех.

— Има ли нещо?

— Съвсем малък пасаж на първа страница — каза Джон. — Чакай. Ще погледна вътре.

Докато в слушалката се чуваше шумоленето на вестника, Лили стоеше пред прозореца, който гледаше към езерото, увита в шала на Селия. Ръката й здраво стискаше слушалката. Измина сякаш вечност, преди отново да се чуе гласът му, предшестван от въздишка.

— Добре. Не е толкова лошо. На първа страница има кратък преглед на събитията от седмицата. Повечето от това, което пише вътре, се отнася за други хора.

— Какви други хора?

— История.

— История ли?

— Сексскандали.

Стомахът й се сви.

— Какво искаш да к-к-кажеш?

— Става дума за известни хора, чиито любовни афери са предизвикали голям обществен интерес. Смятам, че това е добре. Щом изместват вниманието от теб, значи не могат да напишат нищо повече по въпроса.

Но Лили не гледаше толкова оптимистично на нещата.

— Но те причисляват и мен към тези хора.

— Да, но всеки, който има поне капка мозък, знае, че става дума за съвсем различно нещо. Не може да се прави сравнение между кардинал Розети и един президент, който обича да флиртува и когото са хванали да бърка в кацата с мед. Нито пък може да се сравнява с висш дипломат, когото са хванали в леглото с шпионка или с холивудска знаменитост, която не може да държи ципа си затворен.

— Само че хората, които четат това, сигурно нямат и капка мозък.

— Хората обикновено са по-умни, отколкото си мислим — каза спокойно Джон. Тези думи щяха да прозвучат даже убедително, ако той не бе журналист. Медиите знаеха как да действат. Лили имаше преки впечатления за това. — Да, отвратително е да се ровим в миналото, за да търсим такива истории. Да, подразбира се, че тези случаи се свързват с твоя. Но това сравнение ще има обратен ефект. Хората ще го прочетат и ще разберат, че като се имат предвид тези афери, обвиненията срещу теб и кардинала са направо несериозни.

Лили си пое дъх и каза:

— Проблемът е в това, че сравненията имат ефект само ако се п-п-правят достатъчно често. Хората ще забравят подробностите около обвиненията срещу мен. Ще забравят, че те са несериозни. Така твърденията на медиите ще получат по-голяма тежест.

— Значи трябва да се защитаваш.

— Как? — извика тя.

Той помисли малко и каза:

— Можеш да заведеш дело. Вестниците ще научат за това.

Лили наведе глава, затвори очи и притисна с ръка слепоочието си.

— А също и целият свят. Т-т-трябва да излизам — прошепна тя и затвори.