Барбара Делински
Езерни новини (13)

Тринадесета глава

Благодарение на лошото време за Попи вторникът бе тих и спокоен. Когато дните бяха студени, дъждовни или снеговити, много от клиентите й си стояха вкъщи. Гъстите мъгли в края на септември, които не позволяваха на термометрите да покажат повече от четирийсет градуса по Фаренхайт през нощта и повече от петдесет през деня, имаха същия ефект.

Спокойствието се дължеше и на това, че обажданията на журналистите днес бяха много по-малко, което никак не учуди Попи. Прехвърлянето на цялата вина за скандала върху Лили бе смешен ход. Всеки в града знаеше това, а неколцина по-силно разгневени жители на Лейк Хенри се обадиха на Попи, за да изкажат възмущението си. Лили Блейк неуравновесена?! Това бе последната капка, която преля чашата и бе съкрушителен удар върху и без това ниското доверие на хората за информацията във вестниците. Бе чиста подигравка със здравия разум на онези, които познаваха семейство Блейк. Попи предполагаше, че медиите също знаят това и за да излязат с чест от положението, се отдръпват от скандала. Така щяха да си спестят по-нататъшни затруднения.

Е, разбира се, от време на време се обаждаше някой журналист, който, без какъвто и да е ентусиазъм се интересуваше от мнението на града за този обрат в развитието на нещата. Но нито един не работеше за популярен вестник. Журналистите престанаха да се свързват с Лейк Хенри още в ранните следобедни часове. Оттогава насетне единствените хора, чиито обаждания можеха да се свържат по някакъв начин с Лили, бяха библиотекарката на града Лейла Хигинс и началникът на градската поща Натейниъл Рой. И двамата бяха видели светлокафяв фургон „Форд“ с масачузетска регистрация, паркиран пред редакцията на „Лейк Нюз“. Питаха чий е той.

Попи знаеше отговора на този въпрос, въпреки че нямаше никаква представа защо сестра й е била там. Затова позвъни на Кип и каза:

— Имал си посетителка.

— Как научи? — попита Джон със сърдит глас.

— Лейла и Нат се обадиха да питат за колата. Не знаели чия е. Защо е идвала при теб?

— Искаше да каже „здрасти“ — измърмори Кип.

— На теб ли? Опитай с друго.

— Помагаше ми в работата.

Добре. Беше вторник. Бил е претрупан с работа. На това, че е имал нужда от помощ, можеше да повярва. Но на това, че точно Лили се е отзовала — не.

— Защо?

— Беше отегчена.

— И е решила, че редакцията е най-веселото място, където може да отиде?

— Питай нея, Попи, не мен.

— Ще я питам — каза Попи. Тя прекъсна връзката и се зачуди защо Джон бе толкова ядосан. Опита да се обади на Лили, но клетъчният телефон бе изключен. През деня опита да се свърже още няколко пъти с нея, докато не дойде вечерта. Тогава мъглата се вдигна, слънцето залезе над езерото и приятелките й пристигнаха.

Сигрид Дан изкарваше прехраната си със занаятчийство. Тъчеше на голям стан и печеше домашен хляб. Тя донесе със себе си един пресен и още топъл маслинов хляб и бутилка „Мерло“. Мариан Хърси държеше малка книжарничка в съседния град и имаше топлоизолиращ огнеупорен съд. В него носеше пиле с вино и бутилка „Шабли“. Хедър Малоун бе домакиня и се бе посветила напълно на двете си деца и на зеленчуците. Тя пристигна с голяма купа салата, поръсена с житни ядки, и бутилка вино. Каси Бърнс — адвокат, майка и съпруга — донесе сладки, които бе купила от италианската пекарна в Конкорд, след като същия следобед бе имала дело във федералния съд там. Попи извади една-две кани ябълков сок, каничка кафе и прибори, с което трапезата беше готова.

Те се събираха всеки вторник и наричаха себе си „Комитет на Лейк Хенри по гостоприемство“. Тези жени наистина бяха гостоприемни. Когато семействата от друго място идваха да живеят в града или тукашни семейства преживяваха трудни моменти, те бързо се намесваха и помагаха, с каквото можеха. Но тъй като Лейк Хенри бе малко градче, такива събития не се случваха толкова често, че да изискват ежеседмични заседания на комитета. Затова неговите членове най-често си отпочиваха на тези срещи, забавляваха се, обменяха мисли, новини, веселяха се. Понякога даже ставаха доста необуздани — благодарение на виното.

Тази вечер те бързо стигнаха до това състояние. Попи например трябваше да отпусне малко пара след цяла седмица тревоги, свързани с Лили. Не можеше да каже на приятелките си, че сестра й се е върнала в града, но се радваше да чуе, че те са на нейна страна. Тогава започнаха да обсъждат тези местни жители, които бяха на друго мнение, и да търсят причината за това. Насоката на разговора им пое към охулваните жители на Лейк Хенри, което им напомни за най-превзетите личности в историята на градчето. Това, на свой ред, предизвика шумен смях.

Когато телефонът иззвъня, Попи бе вече замаяна. Мариан отиде в другата стая при таблото с бутоните и бързо се върна.

— За шерифа е. Когато казах, че Уили Джейк го няма в момента, попита за теб. Грифин Хюз.

Попи се опита да потисне смеха си, обаче се задави и се закашля. Потупа веднъж-дваж гърдите си с ръка и си пое дълбоко дъх. След това тръгна към телефона.

— Грифин Хюз — каза Попи без каквито и да било предисловия, — наистина ли си мислиш, че шерифът ще бъде тук по това време?

— Само седем и половина е — отговори Хюз с онзи мил, нисък и мъжествен глас. Тя помнеше този глас прекрасно и се радваше да го чуе отново. Даже й идваше да подскочи от радост.

— Това е Лейк Хенри — възмути се Попи. — Тук не работим по дванайсет часа на ден като вас, момчета.

— Ние също — отвърна мило журналистът. — Поне аз не го правя. Предполагах, че мога да го хвана след вечеря. Допусках, че това е номерът на домашния му телефон или пък, че домът му има пряка връзка с тази централа. В малките градове не е ли така?

— Не и в Лейк Хенри — каза Попи. Искаше й се гласът му да не бе толкова откровен.

— А ти какво правиш там толкова късно?

— Живея тук.

— В полицейския участък?

Тя се засмя толкова весело, че чак се учуди на себе си.

— Не, работя в жилището си. Аз извършвам съобщителните услуги в Лейк Хенри.

— Шегуваш ли се? — Хюз изглеждаше очарован. — Като Лили Томлин?

Попи потърка с длан облегалката на стола.

— Не точно… Но за да говориш с повечето от жителите на града, ще трябва да се свържеш първо с мен. Освен това не съм променила решението си. Няма да отговарям на въпросите ти — не я интересуваше колко искрен бе гласът му. — Особено след това, което направиха — каза тя, а съзнанието й вече съвсем се бе предало на виното. — Какви ги вършите там? Как можете да казвате, че сестра ми е неуравновесена? Обвинявате нея за скандала, така ли? Това е не само глупаво, но и подло. Това е нещо много лошо!

— Съгласен съм. Това е нещо лошо и подло. Точно такава е идеята на моята статия. Но не мога просто да кажа, че не е така. Трябва да докажа, че съм прав. Затова искам да науча как се е отразило всичко това върху живота на Лили. Опитвам се да се свържа с нея в Бостън. Не отговаря.

— Номера й го няма в телефонния указател.

— Всеки вестник разполага с него.

— Ах! — викна Попи точно тогава, когато от кухнята се разнесе бурен смях. — Значи работиш за тях.

— Не работя за тях. Използвам ги. Извинявай, дали не се обаждам в неподходящ момент? Парти ли има?

— Поканих няколко приятелки на вечеря. Тук правим такива неща. Нали знаеш — откъснати от света и така нататък. Скука, опити за общуване в дън гори и т.н.

— Преувеличаваш, Попи — каза Грифин ведро и мило. Но гласът му бе и дълбок, много дълбок и гладък. — И Лили ли е там с теб?

— Ако беше, мислиш ли, че щях да ти кажа?

— Обаждала ли ти се е?

— Щях ли да ти кажа, ако беше?

— А какво ще ми кажеш?

Попи помисли малко и се усмихна:

— Ще ти разкажа за Джеймс Евъръл Хенри.

— Кой е той?

— Кой е бил. Хенри е дърводобивен магнат от началото на века, който живеел в този край. Дошъл с тримата си сина, когато по тези места нямало нищо, и построил село. Създал железопътна линия, дъскорезница и склад за дървен материал. Нарязвал трупите и превозвал стоката си до пазара. Купувал е акри гори наляво и надясно и след това ги изсякъл, без дори и да се замисли как ще се отрази това на земята.

— Джеймс Евъръл Хенри, така ли?

— Точно така — каза Попи. — И тогава започнали да се проявяват последиците от дейността му. Машините му били голямо зло, оголвали цели райони, хвърляли искри и подпалвали ливадите, а оттам огънят се разпространявал и в съседните гори. Тъй като нямало дървета, които да задържат почвата, пролетните дъждове предизвиквали кални свличания и наводнения. И така, сред пожари и наводнения, империята на Хенри се разклатила. Точно тогава и местните жители поумнели. Изкупили обратно от него толкова земя, колкото могли, и сформирали обединение за защита на околната среда. Издали природозащитни постановления, за да запазят това, което е останало от природата.

Накрая Хенри бил принуден да разпродаде имуществото на компанията си. Починал тихо и кротко няколко години по-късно, след като цялото му богатство свършило.

Последва известно мълчание и се чу едно весело:

— Да?

— Дотогава този град се наричал Нюстън. Скоро след смъртта му бил преименуван на Лейк Хенри.

— Оказали сте такава почит на човека, който е оголил планините ви?

— Бил е важен човек. Може да се каже, че той е бащата на местното движение за защита на околната среда.

— Наистина — съгласи се Грифин, но сякаш бе озадачен. — Да не би да искаш с това да ми намекнеш нещо?

— Разбира се — каза Попи. — От ексцесиите винаги се ражда нещо хубаво.

Отново последва мълчание.

— А какъв е скритият смисъл в това?

— Свободолюбивост, граничеща с агресивност. Ню Хемпшир е известен с това. Жителите на Лейк Хенри живеят с тази свободолюбивост. Кажи ни да ядем А и ние ще ядем Б, кажи ни да обличаме В и ние ще обличаме Г.

— Ако ви кажат да говорите за някой свой съгражданин, вие млъквате.

— Бинго! — Попи бе доволна, че Грифин схвана намека й. Съвсем нормално бе човек с такъв мил баритонов глас да бъде умен.

— Но работата е там — каза милият баритонов глас, — че искам да помогна. Много трудно ще ми бъде, ако всички млъкнете.

Попи обаче не позволяваше този глас да приспи бдителността й. Няма значение, че бе мил.

— Имаш ли прякор?

— Прякор ли?

— Грифин Хюз звучи много официално. Не те ли наричат Гриф или нещо такова?

— Грифин.

— Ами Младши? Или Малкия? Не беше ли Грифин Хюз от трето поколение?

— Да, но бащиното име на всеки от тримата е различно. Затова не са ме наричали дори Младши.

— Как са ти викали като малък?

— Ред.

— Ред ли?

— Имам червена коса.

— Шегуваш се — каза Попи. Тя си представяше, че този дълбок, сексапилен глас изисква тъмна коса, която също да е толкова секси. Трябваше обаче да приеме действителността. — Дълга ли е? — попита. Тогава чу някакъв звук зад гърба си и се обърна. Четири любопитни лица се бяха струпали на вратата.

— Косата ми ли? — попита Грифин. — Не. Искам да кажа, по-дълга е, главата ми не е като окосена ливада, но ушите ми се виждат.

Попи направи жест на приятелките си да се махнат. Когато те дори и не помръднаха, тя си помисли: „Какво пък толкова!“ След това попита Грифин:

— А стърчат ли?

— Какво става? — обади се Каси.

— Не — продължи Грифин. — Всеки на име Грифин Хюз има хубави малки ушички. Но чуваме всичко. Кой се обади току-що?

— Приятелката ми Каси. — Попи погледна пренебрежително към струпалите се на вратата и го попита: — Колко си висок?

— Кой е той? — обади се Хедър.

— Един и седемдесет и пет, осемдесет килограма, със сини очи.

— Тъмносини или светлосини?

— Докато правя секс, са тъмносини, иначе са по-светли.

Попи бе слисана, но само за миг.

— Беше ли нужно това?

— Ти ме попита.

Тя се намръщи:

— Не съм те питала нищо за секс.

Групичката на вратата започна да се кикоти.

— Сега е мой ред — каза Грифин. — Колко си висока, колко тежиш и какви са очите ти?

— Не каза на колко години си.

— Трийсет.

— Значи съм по-възрастна от теб.

— С колко?

С превзет глас Попи отвърна:

— Една дама никога не говори за възрастта си.

— Или пък за килограмите си. Ами тогава да преминем към височината и очите.

— Това е информация от личен характер.

— Чакай малко. Аз ти казах.

— Това си е твоя работа. Аз няма да го направя. Знаеш ли какво, ще кажа на Уили Джейк, че си се обаждал. Ще му дам телефонния ти номер, в случай че иска да ти се обади.

— Мислиш ли, че ще го направи? — попита Грифин.

— Не.

— Тогава няма да оставям телефонния си номер.

— Аха! — извика Попи. — Значи ти на нас можеш да досаждаш, а ние на тебе не, така ли?

— Попи — започна Грифин с мъжествения си глас, — ти каза, че той няма да ме потърси. Така че ще се опитам да се свържа с него друг път. Можеш да се върнеш при приятелките си.

Тя прекъсна връзката с известно разочарование, но жените не й позволиха то да я мъчи дълго.

— Кой беше? — допита Каси.

Попи изсумтя, завъртя се и тръгна към тях.

— Някакъв журналист.

— Какво стърчи? — обади се Хедър, като й направи път да мине.

— Ушите му, но те не стърчат.

Сигрид вървеше близо зад нея.

— Как стигнахте дотам, че да говорите за уши?

Попи се обърна към тях и каза:

— Опитваше се да ме преметне. Те правят така. Подхвърлят ти стръв и се надяват да клъвнеш. Господи, от това, което се случи с Лили, научихме, че не трябва да казваме нищичко на тези хора.

— На колко години е? — попита Мариан. Когато Попи я погледна отчаяно, каза:

— Ако теб не те интересува, мен ме интересува.

— Казва, че е на трийсет.

Мариан наближаваше четирийсетте. Тя посърна.

— Гласът му бе като на по-възрастен мъж.

Попи стисна челюсти й кимна.

— Аха. Освен това каза, че бил 1,75 висок, тежал осемдесет килограма, имал рижа коса и сини очи. Какъв трябва да бъде човек, за да казва такива неща на непознати! Аз никога не бих го направила.

Последва кратко мълчание. Попи се вслушваше в тишината. Мислеше за това, че съществуват други причини, поради които не би говорила с непознат на тази тема. Тогава Мариан каза с тъжен глас:

— Лошо. Имаше разкошен глас.

Попи въздъхна.

— Наистина — съгласи се тя и престана да мисли за това.

 

 

Лили седеше в мрака на кея си с кръстосани крака. Отново си бе сложила шала, но този път носеше и вълнена шапка, анорак, туристически ботуши и ръкавици. Сега обаче дрехите не й служеха за маскировка. Те трябваше да я стоплят. Беше се облякла прекалено дебело, разбира се, но никак не обичаше да трепери. След като мъглата се вдигна, въздухът стана по-сух, но бе студен. Лунната светлина огряваше тънките бели вълни пара на нейното дихание.

За нищо на света не би стояла вътре в къщичката. Това бе една от прекрасните нощи на Лейк Хенри. Повърхността на езерото бе гладка като огледало. Върху нея се отразяваха луната, северната звезда, дори жълтата корона на една бреза, която растеше на брега на Елбоу Айлънд. Гмурците бяха замлъкнали. Дори и най-тихичкото плискане на водата о брега се чуваше. Този хипнотизиращ звук прекрасно допълваше спокойствието на мига.

Някакво движение в западната част на езерото привлече вниманието й. Отначало си помисли, че е птица. Лили затаи дъх и се заслуша, но това, което бе чула, не беше гмурец. До слуха й бе достигнал плясък на гребло. С всеки ритмичен удар върху водната повърхност все по-ясно в нощта се очертаваше силуетът на кану. Лили обгърна с ръце коленете си и остана неподвижна. Гледаше как кануто пори гладката повърхност на езерото. На лунната светлина лодката изглеждаше, сякаш е от потъмняло сребро. С доближаването си към нея ставаше все по-голяма и по-голяма. Когато кануто стигна на трийсет фута от кея, греблото спря да се движи. Човекът в лодката го задържа неподвижно в едно положение. Сега то бе нещо като кил и направляваше лодката. Кануто се плъзна покрай кея и само веднъж се удари леко в него.

— В момента имам извънсензорни възприятия — каза Джон, като се хвана с ръка за ръба на кея. — Скачай вътре.

Извънсензорни възприятия ли? Не съвсем. Лили си мислеше за езерото, а не за Джон. Мислите за езерото й действаха успокояващо. Чувстваше се на сигурно място и прекрасно владееше емоциите си.

Тя се изправи и се примъкна до ръба на кея. След това спусна краката си на дъното на кануто и измести центъра на тежестта си така, както бе правила много пъти като малка. Веднага щом седна пред Джон, той се отблъсна от кея, загреба обратно и обърна лодката.

— Къде отиваме? — попита Лили, когато кануто се насочи натам, откъдето бе дошло.

— Да видим моите гмурци.

Тя усети леко вълнение.

— Тези, които си снимал ли?

— Да. Скоро ще отлетят. Няма да мога да им се радвам още дълго. — След това я подразни: — Смяташ ли, че си се облякла достатъчно добре?

Лили погледна назад. Той бе с джинси и фланелка, а ципът на вълненото му елече бе разкопчан. Нямаше нито шапка, нито ръкавици. Тя се питаше как ли ще чувства ръцете и главата си след двайсетина минути.

— Не си давам ръкавиците — заяви Лили и се обърна напред. Усещаше как нощният въздух гали лицето й, докато кануто се носеше по повърхността на езерото и се отдалечаваше от брега. Не съжаляваше, че се е облякла топло. Така въздухът не бе студен и тя чувстваше само освежаващата му прегръдка. Пое дълбоко дъх и въздухът изпълни дробовете й. И така отново и отново.

Джон замахваше силно с греблото и без много усилия тласкаше кануто напред. Вдигаше възможно най-малко шум, за да може Лили, несмущавана от нищо, да се наслаждава на вечерта. Тя вдигна глава и се усмихна, докато с пълни гърди поглъщаше хладния нощен въздух. Колкото и да обичаше Бостън, той не можеше да й даде това. Същото се отнасяше и за Олбъни. Въпреки че животът там бе много вълнуващ, дори и Манхатън не можеше да й предложи такова изживяване. През последните шестнайсет години посещенията на Лили в Лейк Хенри бяха кратки и тя бе винаги ангажирана с нещо. Беше поразена от факта колко й е липсвал покоят на езерото.

Другото, което я порази, бе, че Джон знаеше това и сега се държеше мило с нея. Искаше да я подмами да му разкаже поне малко от историята си. Ако наистина такава бе целта му, щеше да изпита голямо разочарование. Тя не искаше той да наруши с гласа си хармонията от нощни звуци. Това би било кощунство, сигурен признак на безчувственост, която загатва за присъствието на скрити подбуди.

Но той не обелваше нито дума. Като се изключи свистенето на дъха му, което се чуваше от време на време, докато гребеше, и пляскането на греблото във водата, те напредваха тихо. Тук-там проблясваха слаби светлинки. Това бяха прозорците на къщите, които се намираха близо до брега. От време на време се чуваше скърцането на лодка, завързана за някой кей, потрепването на кука, която се удряше в мачта, но Лили и Джон бяха единствените човешки същества навън. Затова тя се чувстваше на сигурно място.

След като минаха покрай няколко острова, Джон спря да гребе и насочи кануто към друг остров. Той бе малък, дълъг не повече от четирийсет фута и като се съдеше по назъбените му очертания, бе покрит с борове и ели. Лодката забави хода си. С греблото си Джон я задържаше на едно място.

По брега растяха ниски храсти и водата с плясък ги биеше. Джон приближи устни до ухото й.

— Гнездото бе там — той посочи към една бабуна, но в тъмното Лили не можа да различи нищо повече от стръкове трева. — Големият приятел намери това място в края на април. В средата на май и неговата женска бе вече тук. В средата на юни се появи едно яйце, а на следващия ден — още едно.

— Как си успял да снимаш яйцата, без да изплашиш птиците и да ги прогониш от гнездото им? — попита го тя шепнешком. Не се налагаше да обръща глава. Ухото му бе точно пред устните й.

— Предпазливост и много дълъг обектив. Веднъж чаках тук три часа единият родител да смени другия. Ако стоиш на едно място достатъчно дълго и достатъчно тихо, те започват да си мислят, че си дърво. Този, който седи върху гнездото, изписква на другия. Докато сменят местата си, не оставят гнездата открити за повече от минута. Много е интересно да се види. Птицата, която вече е мътила, влиза във водата, за да се нахрани, да почисти перата си или да спи. Другата тромаво излиза на брега. Преобръща яйцата заедно с гнездото и сяда отгоре. Нищо не може да я накара да се вдигне оттам. Хеликоптер може да кръжи над нея — тя седи. Гръмотевици трещят — тя седи. Светкавица може да удари наблизо — тя пак си седи. Ако се приближи хищник, птицата издава силен крясък и започва да размахва предупредително крила. Иначе е неподвижна като статуя. Всъщност като две фигури, когато повърхността на езерото е спокойна и отражението на гмуреца е ясно.

Лили сама стана свидетел на тази процедура.

Мътят горе-долу двайсет и девет дни — продължи Джон. — След това едното от яйцата се излюпва. Ден по-късно се излюпва и второто. Малките влизат във водата веднага щом перушината им изсъхне. Могат три години да не стъпят на суха земя, преди самите те да не започнат да търсят места за гнездене.

— Наистина ли?

— Аха. Прекарват във водата деветдесет и девет процента от живота си.

Лили не знаеше това.

— Там са по-подвижни — обясни й той. — Във водата могат да се защитават по-добре, отколкото на сушата.

В единия край на острова нещо се раздвижи. Първо една, а след това и втора птица се появиха в светлината на лунния лъч. Последваха ги трета, четвърта.

Лили затаи дъх.

Джон започна да шепне още по-тихо:

— Тези отпред са родителите, а отзад са техните малки. Без да сваля очи от птиците, тя изви леко глава, за да може да го чува, и каза:

— Малките са почти същите по размери като родителите.

— Растат бързо.

— Могат ли да летят?

— Не още. След месец ще могат. Родителите отлитат първи. Сега те се подготвят. Започнали са вече да сменят перата си. Преди есенното мигриране ги сменят частично, а преди пролетното — изцяло. Когато това стане — обикновено през март — те не могат изобщо да летят. Тогава им израстват перата за мътене. Това са лъскавите пера, тези, които сега им опадват. Докато дойде моментът да отлетят, много ще приличат на своите малки.

Гмурците плуваха край брега на острова, като ту някой лунен лъч ти огряваше, ту отново потъваха в мрак.

Лили попита:

— Ако те отлитат първи, то кой учи малките да летят?

— Великият дух на езерото — подразни я Джон. — Не се безпокой. Така е от двайсет милиона години насам.

— Хайде де! — не можеше да повярва Лили.

— Да.

— Но хората не са били тук дори и през една четвърт от това време.

— Нито пък езерата са били такива, каквито ги познаваме. Може би това е посланието на тези птици. Те са били свидетели на много промени, които са се извършили на тази планета.

Един от гмурците нададе дълъг, протяжен писък. Лили затаи дъх.

— Чакай — прошепна Джон.

Това, което той очакваше, наистина се случи. От изток се разнесе писък, който отговаряше на първия. Звукът бе кристално ясен, но идваше отдалеч.

— Идва от другото езеро — прошепна Джон.

Гмурецът от езерото на Лейк Хенри отново изписка, а далечната птица повтори отговора си. Той още не бе заглъхнал, когато се разнесе и трети писък. Идваше даже от по-далеч, вероятно от езерото, което се намираше още по на изток. Но се чуваше ясно.

За около десет минути трите птици „разговаряха“ помежду си. Лили и преди бе слушала такъв нощен хор от птичи звуци, но никога, когато е била в езерото. Тя никога не се бе доближавала толкова до един от участниците в този хор. Беше така тайнствено, така красиво!

Когато птиците замлъкнаха и нощната тишина отново се възцари, Лили освободи дъха си. И двамата стояха тихо, докато гмурците заобиколиха към задния бряг на острова и се скриха от погледите им.

Без да каже нито дума, Джон вдигна греблото и загребвайки умело от двете страни на кануто, успя да го обърне. Когато го насочи обратно към къщичката на Селия, Лили се натъжи. Не знаеше със сигурност защо. Това, което току-що чуха и видяха, и хареса толкова много, но прекрасното изживяване приключи. Красотата на нощта, езерото и птиците бе като един разкошен гоблен, изтъкан от конци, които никога нямаше да се разнищят. Противно на това, нейният живот — животът, към който Джон сега я връщаше — бе само една-единствена нишка. Лили се чувстваше дребна и незначителна. Чувстваше се като дърво без корен, изгубена.

Тя сви колене до тялото си, смъкна по-надолу шапката, вдигна шала си и се загърна с анорака. Въпреки това все още й бе студено. Джон не говореше. Лили се чувстваше много самотна. Когато стигнаха до кея, журналистът изскочи от кануто, преди тя да успее да се изправи. Той завърза лодката с едно въже й протегна ръка. Лили не можеше да усети тази ръка през ръкавиците си, нямаше как да разбере дали тя е топла или студена, груба или гладка. Въпреки това се хвана за нея и я стискаше здраво, докато Джон й помагаше да слезе от кануто. Тъкмо се канеше да му благодари за тази нощна разходка, когато той нежно постави ръката си върху кръста й и я поведе към къщата. Лили чувстваше тази ръка. Да, наистина я чувстваше. Усещаше я през анорака, през блузата и тениската отдолу. Питаше са какво ли означава това. Беше просто ръката му.

Но й харесваше. Ръката му бе нежна, придаваше й сигурност и прогонваше усещането за самота.

Като че бе изминала цяла вечност, откакто за последен път се чувстваше толкова добре в компанията на някого. Трудно й бе да повярва, че само преди седмица се е разхождала по Комънуелт Авеню с Тери Съливан и му е разказала неща, които завинаги промениха живота й.

Джон се спря пред стъпалата на верандата. Тя се качи на първото от тях и се обърна.

— Б-б-благодаря — каза Лили. Не искаше да бъде толкова нервна, но не знаеше какво да очаква. Не знаеше и на кого може да вярва, нито пък дали Джон бе приятел или враг.

Той я гледаше в очите. На слабата лунна светлина лицето му бе придобило странен, умоляващ вид.

— Аз ти благодаря. Обикновено излизам сам. Беше ми много приятно.

Лили кимна, бръкна в джобовете си и притисна ръце към тялото си. „Прибирай се вътре, глупачке“, обади се тих глас вътре в нея, но тя не помръдваше. Очите му, които сега се бяха изравнили с нейните, не й позволяваха да продължи по стълбите. Искаше да го нарече свой приятел, но не знаеше дали той би приел това.

— Животът е сложен — каза Лили накрая.

Джон се усмихна.

— Защо смяташ, че обичам тези птици? Те са символ на простотата.

Лили кимна.

— Двайсет милиона години. И са оцелели единствено благодарение на инстинктите си?

— На животинските си инстинкти. Много ми е интересно, че ние, хората, се гордеем, че сме едно стъпало по-нагоре.

Лили поклати глава и сведе поглед. Мислеше, че Джон наистина я разбира и това я радваше. Тогава той докосна бузата й и погледите им отново се срещнаха. После Джон се обърна, за да си тръгне. Ръката му вече бе на перилата, но тя все още чувстваше докосването му. Бузата й гореше. Вероятно това беше вирусът на доверието.

Истина ли бе това? Или пък лъжа, илюзия. Може би самозалъгване?

Неизвестността я плашеше.