Барбара Делински
Езерни новини (6)

Шеста глава

Лили спа дълбоко, а когато се събуди, бе загубила всякакво чувство за ориентация. Трябваше й цяла минута, за да осъзнае къде се намира, и още една, за да се досети защо. След това всичко изплува в съзнанието й — лъжите, смущението, гневът, безизходицата. Затвори бавно клепачи и се помъчи да прогони злите видения, но те се бяха превърнали в неделима част от самата нея, преобърнали живота й по начин, по който никога не си бе представяла. Усети как нещо вътре в нея ритмично потрепва. Опита се да запази спокойствие, като напомни сама на себе си, че е на сигурно място. Само Елизабет знаеше, че е напуснала града, а абсолютно никой не подозираше, че е тук. Въпреки това потръпването не затихна.

Тогава си помисли, че образите няма да изглеждат толкова живи, ако стане и отвлече вниманието си с нещо друго. Затова тя бързичко се вдигна от леглото и тръгна към спираловидното стълбище, по което се слизаше от спалнята на горния етаж. И това наистина помогна. Веднага се успокои. Магията, разбира се, беше в тези четири стени. За Лили тази къщичка бе пълна с топли спомени. Откакто се бе родила, бе идвала тук при баба си.

Селия Сейнт Мери не бе родена в Лейк Хенри. До петнайсетгодишна възраст бе живяла в някакъв далечен град в Мейн, на повече от седемдесет мили разстояние в североизточна посока. След като рано овдовя, тя издържаше себе си и Майда, като водеше счетоводството на една фабрика за хартия. Когато не работеше, оправяше кашите, забърквани от братята й. Те бяха напълно безотговорни. Но бракът на Майда бе сполучлив. Джордж Блейк не само управляваше от името на възрастния си баща доходния семеен бизнес, но и бе човек с добро сърце. Скоро след като се ожени за Майда той купи парче земя за Селия и й построи къщичка, в която да прекара остатъка от живота си.

Къщичката не бе голяма. Селия не бе искала нещо огромно. Тъй като винаги бе живяла в тесни квартири, многото стаи щяха да я накарат да се чувства неудобно. Стигаше й това да има собствен дом — нещо, което никога дотогава не бе притежавала.

Затова когато Джордж я попита, тя поиска обикновена къщичка. Чувстваше, че щом ще става собственик на земя и ще притежава част от красивото крайбрежие на езерото, ще може да се наслаждава на прекрасната природа вън и да се чувства уютно вътре.

Уютът със сигурност бе това, с което Лили свързваше къщичката. Тя бе построена от тъмни дървени трупи от основата до покрива. Много от носещите греди се виждаха, имаше вградени рафтове за книги, а подът бе обкован с широки дъски. Приземният етаж представляваше една голяма стая, която бе разделена на части от подредените по много подходящ начин мебели. В отделението, което се използваше като всекидневна, имаше голям диван. Тапицерията му бе с цветни орнаменти в наситеночервено. Имаше и два стола с пищна тапицерия на цветя в наситенооранжево, две подови лампи на цветя в различни нюанси на жълтото и една квадратна масичка за кафе от борово дърво. Тя бе доста олющена, но стопанката много я обичаше. В тази част на стаята, в която старата жена се бе хранила, имаше дървена маса с плот, закрепен върху две магарета за подпора. Около тази маса навремето бяха седели половин дузина внуци — тези на Селия и на нейните приятели.

Кухничката бе малка, но учудващо модерна. Селия Сейнт Мери, макар и с консервативни възгледи, бе умна жена. Тя пристигна в Лейк Хенри с малки спестявания, които през годините значително нараснаха. Това й даде финансова възможност според нуждите си да се сдобие с редица удобства, които направиха малката й къщичка просто идеална.

Но нейните спестявания не бяха единственото, което растеше. Самата Селия се издигаше, разширяваше контактите си и ставаше част от общността. Тя намери приятели в града. Стана член на Градинарския клуб и на Историческото дружество, играеше бинго в понеделник вечер в църквата. Когато мина седемдесетте, започна да носи бейзболни шапки и червени кецове — съответно, поне както тя твърдеше, за да покрива оредяващата си коса и да се вижда в тъмното. Лили обаче подозираше, както и всеки, който познаваше Селия от дълги години, че това просто бе истинската й същност. Как иначе може да се обясни фактът, че на едно състезание при езерото тя улови костур с огромна уста, препарира го и го окачи на стената на кухнята? Или пък как можеше да се обясни онази огромна дантелена покривка, окачена на една от стените на всекидневната, която бе както изящно изработена, така и забележителна с това, че Селия бе започнала да се учи на този занаят едва след преместването си в Лейк Хенри? Или пък закачалката, върху която имаше не само богат избор от бейзболни шапки, но и една каубойска, една за голф и една старовремска ленена дамска шапка с широка периферия?

Как иначе, освен това, можем да обясним спалното помещение, леглото от ковано желязо и многото къщички за птици там? Къщички в нежни пастелни тонове са окачени по мертеците, а пък върху наклонената част от покрива, точно над леглото, са прикрепени като леки, прозрачни висулки два кафеза. Единият, богато украсен, в който имаше кърпички, а другият — много голям, използван вместо кофа за боклук. Как бихме могли да обясним и това, че дървените стени бяха облепени с политически плакати, които пропагандираха подкрепата на Тед Кенеди, за правото на избор на жената и за Хилари Родам Клинтън?

В златната си възраст Селия Сейнт Мери бе в разцвета на силите си. За първи път в живота си бе изказала собственото си мнение, когато се противопостави на Майда по отношение на Лили. Цялата увереност в себе си, която Лили доби в детските си години, колкото и малка да бе тя, се дължеше на вечно отворените обятия на баба й.

Селия бе мъртва от шест години, но Лили усещаше тази прегръдка, докато седеше в горния край на стълбището, водещо до спалното помещение. За усилването на това чувство помогна една стара нощница на Селия, която Лили бе облякла. Нощницата бе дълга и мека и колкото и да бе невероятно, от нея лъхаше слабият аромат на жасминовия шампоан, който Селия бе използвала.

Лили се чудеше какво би казала баба й за това, което се случваше в Бостън. Чудеше се какво ще се случи днес. В къщичката нямаше нито телевизор, нито радио. Не защото Селия не можеше да си го позволи, а защото съвсем съзнателно бе предпочела да слуша гмурците, а не еднородната смес от различни шумове. Ами през зимата, когато гмурците ги нямаше? Селия слушаше стари грамофонни плочи — както в деня, в който напусна този свят.

Лили имаше много компактдискове със същия стил музика. Те бяха навън, заключени във взетата назаем кола, заедно с нейния CD-плейър и дрехите й. Щеше да ги пренесе в къщичката по-късно. Не бързаше за никъде. Криеше се. Нямаше какво друго да прави.

Бе девет сутринта. Слаби слънчеви лъчи пробиха стената от дървета, влязоха през прозореца и разляха светлина по пода, по украсения с ресни килим и по едната облегалка на дивана. Това беше топла гледка, която Лили бе запомнила от детството си. Тогава тя често преспиваше в къщичката, будеше се рано, сядаше на пода в края на спалнята, така че краката й да увиснат във въздуха, и запяваше. Отначало пееше тихичко, след това по-силно и по-силно, докато баба й се събудеше. Лили се вкопчи в този спомен и се опита да го задържи колкото може по-дълго, но мислите за Бостън отново надвиха и донесоха със себе си хлад.

Боса, тя слезе по стълбите, загърна се с плетения шал, преметнат върху облегалката на дивана, и застана там, където един слънчев лъч падаше върху пода. Топлината му й доставяше удоволствие, но той бързо угасна. Вече бе есен. След като пренесеше багажа си от колата, Лили щеше да донесе малко дърва от навеса.

Навън, някъде край езерото, се разнесе писък на гмурец. Познатият звук донесе радост на Лили. Тя отвори вратата и пред нея се разкри свят, който сияеше. Утринното слънце бе зад гърба й и повърхността на езерото отразяваше наситения цвят на синьото западно небе. Тези дървета, чиито външни листа бяха сменили вече цвета си, пламтяха в огненочервено и златно, а вечнозелените дървета във всякакви тъмни нюанси ги караха да изглеждат още по-ярки. Лили долови мириса на бор, трепетлика, бреза и съхнещи кленови листа. Утринта бе тиха и спокойна. Това бе свят, който се отличаваше от града по толкова много неща!

Гмурецът отново изписка, но тя не го виждаше. Въпреки че краката й можеха да измръзнат, тя се спусна между покритите с мъх скали, прекоси сечището с разпръснатите из него дървета и слезе по стъпалата до брега на езерото. Би отишла да седне на кея, но не искаше Лейк Хенри да разбере, че е дошла. Затова се шмугна в едно от подобните на кабинки образувания от открити борови корени, които често се срещаха по залива Тисен. В това скривалище изчакваше и наблюдаваше. Езерото бе спокойно. От гората зад нея се носеше чуруликането на пойна птица, а от езерото — шепотът на водата, която миеше камъните. Когато гмурецът отново изписка, тя фокусира погледа си върху Елбоу Айлънд, почака малко, докато очите й се настроиха, и започна да се взира в отраженията на дърветата върху водната повърхност при брега на острова. Накрая успя да различи сред тях очертанията на птицата. Всъщност — на птиците. Там имаше две, които лесно се отличаваха по острите клюнове и грациозните движения на главата и шийката. Питаше се дали има и други — може би тези, които се бяха излюпили през лятото, но не виждаше достатъчно ясно брега на острова. Лили усети прилив на енергия, излезе от скривалището си, изтича обратно в къщата, за да вземе бинокъла на Селия, и се втурна обратно. Тъкмо бе стигнала до началото на стъпалата от траверси, когато видя малка моторна лодка при кея.

Кръвта й се смрази. Мъжът в лодката бе с тъмни очила, но нямаше никакво съмнение, че я гледа. Тази развята от вятъра кестенява коса, тази квадратна челюст, чиято форма и поизрасналата брада не можеше да скрие, това напрежение, познато й от лицата на лешоядите, от които бе избягала — тя знаеше кой бе той, о, наистина знаеше! Също така знаеше, че мъжът я познава, поради което нямаше смисъл да побегне и да се скрие от погледа му.

Силно възмутена, с примряло сърце и бясна от това, че бе открита толкова скоро, и то от човек, когото имаше две причини да мрази, тя се втурна обратно в къщата. Придърпа един кухненски стол до предната врата и грабна пушката на Селия, която бе окачена над нея. След това отвори вратата и изхвърча обратно навън. В това време Джон Киплинг вече бе стигнал средата на ливадата. Тъмните очила вече ги нямаше, но той все още имаше внушителен вид. Беше слаб и висок и вървеше така, сякаш бе господар на всичко наоколо.

Лили винаги бе избягвала срещите с него, когато си беше у дома, но знаеше къде е бил и какво е правил, преди да се завърне в Лейк Хенри. Попи й бе казала.

— Не се приближавай повече! — изкрещя тя от верандата с глас, който трепереше от ярост. Може и да бе безсилна в Бостън, но тук не беше Бостън. — Това е моя земя. Навлезли сте в частна собственост.

Той спря. Мъжът бавно остави на земята голяма кафява вестникарска чанта на по-малко от десет фута от верандата. Изправи се с вдигнати ръце. След това отново бавно, но леко изнервен, ги свали, обърна се и тръгна към лодката.

Беше бос, носеше сива фланелка и къси дънкови панталони. При други обстоятелства може би, би се възхитила на краката му, но този ден тя едва ли ги забеляза.

— Спри! — изкомандва Лили. Не искаше той да се мотае наоколо, но тъй като вече бе дошъл, трябваше да разбере защо. Бе наумил нещо. Вестникарите винаги имаха нещо наум, както наскоро бе разбрала. — Какво има в чантата?

Джон спря и се обърна бавно и предпазливо.

— Прясна храна — яйца, мляко, зеленчуци, плодове.

— Защо?

— Защото в къщата няма нищо друго, освен консерви.

— Откъде знаеш?

— Жената, която я поддържа, е леля на асистента ми.

— Ти си я попитал? И тя ти е казала? — Още едно предателство, още едно опасение. Но това бе Лейк Хенри. Всъщност не можеше да се надява на нещо друго.

— На кого другиго е к-казала?

— Само на мен — каза Джон по-мило, — и само защото я помолих. Опитах се да си помисля къде бих отишъл, ако бях на твое място. Сметнах, че ще трябва да дойдеш тук.

Лили потърси самодоволство в изражението му, но дори и да имаше такова, брадата му го скриваше.

— Как разбра, че съм дошла?

— Прозорецът ти светеше в един през нощта. Това трудно би останало незабелязано, при условие че в прозорците на всички останали няма никаква светлина.

— Но нямаше как да видиш това място от пътя.

— Не, живея на езерото.

Попи й бе казала и това, но дори и без нея щеше да научи. Някой си Киплинг, който слязъл от Гребена и живее на езерото — за това дълго се бе говорило в града.

— Къде на езерото?

Въпреки че всичко се изписваше върху очите му, той се поколеба, сякаш мислеше какъв отговор да даде. Накрая Джон каза:

— Уийтън Поинт.

Е, поне за това не лъжеше. Може би възнамеряваше да го направи, но бе сметнал, че тя знае истината.

— Не можеш да видиш залива Тисен оттам — отвърна Лили, решена да не му позволи да я прави на глупачка. — Значи си бил в езерото. В един сутринта?

— Не можех да заспя.

— И сега си дошъл и ми носиш подаръци — Лили се почувства ужасно. Нейното скривалище бе разкрито, и то от най-големия й враг. — Какво искаш?

— Свали пушката и ще говорим.

Тя наведе дулото към земята, но все още бе в пълна готовност да употреби оръжието.

— Какво искаш? — повтори Лили.

Джон мушна ръце в задните си джобове:

— Да помогна.

Гръмък смях изрази нейното недоверие.

— Ти? Та ти си журналист. А на всичкото отгоре си и големият брат на Дони.

— Е, да, но не аз съм го избирал — отвърна Джон. — Вече бях заминал, когато се е случило всичко това между теб и него.

— А ако беше тук? Щеше да застанеш на страната на брат си, както направиха баща ти, лелите ти, чичовците ти и братовчедите ти.

— Той беше проблемно дете. Опитваха се да му помогнат. Вече имаше досие. Щяха да му лепнат двойно по-голяма присъда, ако не беше казал, че ти си била подстрекателят. Това той разказа на татко, лелите, чичовците и братовчедите ни. Те му повярваха. Смятаха, че това е истината.

— Но не беше.

Той си пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Знам. Той ми каза. Отидох да го видя в болницата в деня, преди да умре.

Дони Киплинг бе лежал в затвора по обвинение за грабеж, извършен заедно с Лили, и за влизане с взлом две години по-късно. Две години след това катастрофира с кола, докато се движеше с висока скорост, преследван от полицията. Това се случи преди десет години. Тогава Лили бе в Ню Йорк и работеше върху дипломната си работа. Когато Попи й каза, тя се натъжи — не защото още изпитваше някакви чувства към Дони, а тъй като унижението от връзката й с него изведнъж започна да изглежда още по-унищожително.

— Съжалявам — каза Лили, отчасти защото Дони бе брат на Джон и отчасти защото Джон бе признал истината пред нея, което тя не бе очаквала.

Мъжът бе потънал в мисли.

— Той представляваше бедствие, което рано или късно щеше да се случи. Не зная какво се обърка. Всичко беше наред — беше идеален, докато не стана на десет. Аз бях лошият. Затова бях отпратен, а Дони остана и зае мястото ми — очите им се срещнаха. — Виждам, че баща ми не е същият, откакто Дони почина. Той е измъчен човек. Мрази го, ако искаш, но баща ми си получава заслуженото наказание.

Лили искаше да каже: „Радвам се.“ Беше виждала Гас Киплинг само веднъж, преди няколко години, в града. Тогава той изглеждаше съкрушен и стар. Да, сякаш страдаше. Трябваше да има най-коравото сърце на земята, та да може да желае да му се случи нещо още по-лошо.

Джон бе нещо друго. Тя хвърли бърз поглед към храната.

— В такъв случай това е от чувство за вина?

Той издаде хъркащ звук — по-скоро въздишка, отколкото смях.

— Точно попадение.

— Нямам време за игрички. Дойдох тук, за да се скрия. Ти ме откри. Сега трябва да замина.

Изведнъж Джон стана сериозен:

— Не, не трябва. На никого няма да кажа, че си тук.

Лили вдигна изнервено очи.

— Защо ми е да го правя?

— Ти си журналист. Работата на журналистите е да разгласяват новините. А това са новини.

— Ще си остане между теб и мен.

— Между теб, мен и още кого? „Поуст“, „Ситисайд“? Или пък се надяваш отново да удариш джакпота, този път с нещо по-голямо, като национална телеграфна агенция? Напиши статия, разпрати я в сума ти вестници.

Джон не отстъпи и поклати глава.

— Значи няма да има статия в броя на „Лейк Нюз“, който ще излезе във вторник, така ли? — попита Лили.

— Не.

Тя не му вярваше и му показа това с погледа си. Затова през следващата една минута пушката остана подпряна в свивката на ръката й. Лили се загърна по-добре с шала, като продължаваше да го гледа недоверчиво.

— Господи! — възкликна Джон с бурно издихание. — Трудно е да се говори с теб.

Лили свали съвсем пушката за момент и извика:

— Знаеш ли какво преживях през последната седмица?

— Да. Да, знам. — Очите му бяха мрачни и неспокойни. — Бил съм там, Лили. Виждал съм какво вършат журналистите. — Последва кратка пауза. — Аз самият съм го вършил.

— И аз така чух.

— Добре. — Очите му изведнъж блеснаха предизвикателно. — Тогава нека играем с открити карти. Това, което сигурно знаеш — което Попи, Майда или някой друг от града вероятно ти е казал, е, че съм съсипал едно семейство. Написах статия за един политик от Кънектикът, който участваше в първия кръг на президентските избори и веднъж направи грешката да се издаде, че е имал връзка с известна омъжена жена. Връзката им бе прекратена преди години, още преди той да се ожени, но мирисът на изневяра и примамливите пикантни подробности със сигурност помагат вестниците да се продават добре. Човекът имаше врагове, а аз обичах да говоря с тях. Историята се разчу и за да запази чиста своята лицемерна „святост“, партията му оттегли подкрепата си. Неговата политическа кариера бе дотук, както и бракът, и отношенията му с децата. Те не искаха да имат нищо общо с него. Унижението му пред обществото бе твърде болезнено — Джон спря за момент. Някаква жилка под окото му трепереше. — Сега доволна ли си?

— Забрави онази част — за русокосата му помощничка — подкани го тя.

— Не съм я забравил. Премълчах я. Излезе, че не е било вярно. Не е имал връзка с русокосата си помощничка, но това се разбра по-късно. Дотогава жена му и децата вече бяха повярвали на всичко.

— Не спомена и за самоубийството на човека — добави Лили, тъй като твърдо, бе решила да не му спести нищо.

Жилката под окото му отново трепна.

— То е, което ме измъчва сега. Ако си мислиш, че това самоубийство не е променило живота ми, грешиш. Мисълта за него не ми дава мира от деня, в който се случи. След това, когато започнах отново да работя, бях просто осакатен. Не можех да върша мръсната работа, която вестникът ми възлагаше, защото съзнанието ми бе напълно сковано от мисли, като: „ами какво ще стане, ако…“, или: „ами после…“. Затова напуснах. Говоря ти истината, мисля за това самоубийство, мисля много. То единствено влияе така силно върху това, с което сега се занимавам — Джон сви устни и след това ги отпусна. Гледаше я в очите. — Знам какво си преживяла, Лили. Знам това повече от всеки друг в града.

Известно време тя не свали поглед от него, като искаше да му повярва. Още веднъж свали пушката.

— Не исках да се връщам тук. Ако имах къде другаде да отида, нямаше да се върна.

— И аз така си мислех. Но хората ще разберат, че си тук, без да им казвам нито дума. Ще видят светлината, както я видях и аз. Или пък ще видят дим да се издига от комина ти. Могат да те видят на верандата или долу, при езерото.

— Или пък да те видят да купуваш храна и да я носиш тук — каза Лили.

Още докато изричаше тази словесна нападка, тя се стресна от начина, по който бе започнало да работи съзнанието й. И най-невинното действие вече й се струваше подозрително.

Джон клатеше глава.

— Винаги купувам такива продукти от „При Чарли“ за баща ми. Чарли не се усъмни, когато купих храната тази сутрин, така че за мен не трябва да се тревожиш. Но Лейк Хенри си е Лейк Хенри. Това, че си тук, няма да остане дълго в тайна.

— Добре — заяви смело Лили. — И аз няма да остана дълго. Връщам се в Бостън веднага щом нещата утихнат.

Той я погледна недоверчиво, а едната му вежда хитро се повдигна.

— Или пък някъде другаде — продължи Лили, въпреки че Бостън си оставаше най-желаният вариант. Не бе честно да остане вечно в изгнание. Не бе за вярване. Освен това не можеше да си представи как би могла да прекара остатъка от живота си в Лейк Хенри, Селия бе мъртва и Попи бе единствения човек, на чиято помощ можеше да разчита. Освен някогашните й отношения с Дони, това място бе свързано с още много неща, които караха сърцето й да страда.

„Но ако не тук, къде?“ — питаше се Лили и тази мисъл внезапно я стресна.

— О, господи! — измърмори тя, обзета отново от отчаяние.

След като прочете правилно чувствата, които се изписаха на лицето й, Джон каза:

— Днешният „Поуст“ е в лодката. Положението не е толкова лошо, колкото беше.

Лили не искаше и да знае, но не можеше да си го позволи.

— Какво пише?

— Че си се затворила в апартамента си — отвърна Джон, този път е явно самодоволство. — След това вниманието се насочва към Максуел Фандър. Цитират до втръсване неговите тълкувания на правата от Първата поправка, на разликата между обществено и частно лице, разсъжденията му за характера на процесите по обвинение за клевета. Позовават се и на други адвокати — тъй наречените специалисти. Спекулират с възможността да заведеш дело. Нае ли Фандър?

Лили поклати глава. Джон сви вежди.

— Авторът на статията смята, че трябва да го направиш. Не, не казва това директно. Просто подсказва за съществуването на такава възможност. Може би трябва наистина да ги дадеш под съд.

— Не мога да си позволя да наема Фандър. Освен това — аз срещу „Поуст“?

— А какво ще кажеш за варианта „ти срещу Тери Съливан“?

Лили се смрази. Не бе споменавала това име на Джон Киплинг.

— Трябва да знаеш още нещо за мен — каза мъжът, а лицето му доби сериозен вид. — Познавам Тери Съливан. Учихме заедно в колежа, а след това работехме заедно в „Поуст“. Смяташе, че съм му конкуренция и добре ме подреди.

— Как?

— Русокосата помощничка. Тя бе връзката на Тери. Тогава се учудих, когато ми даде името й, вместо да го използва сам. Каза ми, че историята си била моя, а за него това било важно. Не казвам, че се бяха наговорили, но той през цялото време знаеше, че тя лъже. Това означава, че съвсем съзнателно ме прецака. Не ме разбирай погрешно. Не обвинявам него за нещастията, които причиних. Любовната афера с блондинката бе само част от цялата мръсотия. Ако не бях толкова нетърпелив и я бях проверил по-добре, нямаше да дам за печат историята й. Не, всичко което искам да кажа, е, че имам зъб на Тери Съливан. Това ни свързва — обърна се и си тръгна.

— Нямаш му зъб — каза Лили и вярваше във всяка дума, която изричаше. — По-лошо е от това. Ако тази пушка беше заредена и ти беше Тери Съливан, щях да те застрелям веднага, щом те видях.

Както вървеше с гръб към нея, Джон наведе глава. Когато се обърна, тя видя, че лицето му бе изкривено в усмивка. Тогава за секунда — само за секунда — Лили изпита близост с този човек. След това той отново се обърна и продължи към езерото. Когато стигна до стъпалата, които водеха до брега, се провикна:

— Имам амуниции. Обади се, ако ти потрябват!

Джон запали мотора и лодката се понесе по водната повърхност. Чувствата му бушуваха, сякаш за да се противопоставят на ленивото движение на лодката. Преди три години той се върна в Лейк Хенри с готов план. Щеше да издава „Лейк Нюз“ веднъж седмично, за да може да посреща нуждите си, а в същото време щеше да работи върху книга, която да му донесе слава, пари и да оправдае неговото решение да напусне Бостън. Опита се да осъществи намеренията си. Бе започвал да пише много книги, само че нито една не бе успяла да му вдъхне доверие. Затова не ги и завърши.

Тази беше обещаваща. В нея имаше потенциал за голям успех. Колкото повече мислеше за това, толкова по-уверен беше, че книгата ще бъде сполучлива. Положението на Лили бе просто частен случай на едно явление, което придобиваше все по-застрашителни размери. Дейността на медиите бе излязла извън контрол. Човешките права — в нейния случай правото на личен живот — бяха брутално погазвани. Тъй като нямаше спор, че и той бе погазвал тези права навремето, Джон познаваше психологията на журналиста. Това го правеше идеалния автор на такава книга. Темата на творбата му засягаше точно сърцевината на проблема, който тревожеше, разяряваше и тормозеше толкова много хора.

Пред него бе историята на Лили.

Знаеше и историята на Тери. Той бе добър писател. Всъщност беше велик, бе майстор на словото — и го знаеше. Беше арогантен и амбициозен. Но единствено с амбициите не би могла да се обясни низостта, която унищожаваше невинни хора. Джон познаваше достатъчно репортери, за да може да различи онези, които просто съвестно си вършеха работата, от тези, които влагаха в нея много повече. При втория тип журналисти често действаха стимули, които нямаха нищо общо с професионализма.

Джон бе прекрасен пример. В неговия случай движещата сила бе необходимостта от изява, която той изпитваше още от малък. На младини тази му потребност се проявяваше чрез дребни провинения в училище и незначителни нарушения на закона. Когато напусна Лейк Хенри, стремежът му към самоизява доби по-положителни измерения, като се прероди в съперничество в спорта, в училище, на работното място. Опитите му да блесне в професията обаче го доведоха до пълното поражение в „Поуст“, след което нуждата да завоюва слава изгуби остротата си.

Възможността да напише тази книга върна загубения стимул. Да, искаше да си създаде име. Кой ли журналист не искаше това? Но сега той имаше съзнание. Или поне предполагаше, че на него се дължи сдържаността му, докато си представяше Лили Блейк, застанала там, на верандата, в дългата нощница с цвят на слонова кост и наметната с шала на баба си. Джон наистина разбираше как се чувства Лили. Ако можеше да й помогне да получи възмездие в момента, в който изкупваше собствените си грехове както като човек, така и като писател — какво по-добро от това?

Докато отиваше към къщичката на Селия, Джон се бе погрижил да не предизвика никакви съмнения у местните жители. Криволичеше близо до брега, като се преструваше, че търси гмурци. На връщане постъпи по същия начин. Караше безгрижно, сякаш само за удоволствие — с това бе известен сред хората, които живееха на брега. Той продължи да се движи безцелно, докато не задмина четири крайбрежни парцела. След това се насочи към средата на езерото, като набираше скорост.

Десет минути по-късно се върна обратно на брега и завърза лодката до кануто си, на неугледната конструкция от дървени трупи, която той наричаше свой кей. Един ден щеше да го разруши и на негово място да построи красив кей от дъски. В крайна сметка щеше да го превърне в голям квадрат с балдахинов покрив, който да хвърля сянка върху писалище, стол и пишеща машина. Щеше да пише там, докато слънцето позлатяваше водната повърхност, а наблизо плуваха гмурци. Когато валеше, кеят лесно щеше да се превръща в палатка с един или два прозореца.

Джон смяташе, че всичко това е в стила на Хемингуей, но в никакъв случай не е неподходящо за човек, за когото се знае, че е далечен братовчед на Ръдиърд Киплинг.

След като завърза здраво лодката, той извади друга чанта с продукти, остави я в кашона, седна зад волана и потегли. Въздухът бе доста хладен, но Джон държеше прозореца отворен. Беше още един прекрасен есенен ден, още един ден, в който човек можеше да се наслади на красивите листа на дърветата. Техните ярки цветове щяха да изчезнат след седмица-две. Минаваше покрай частни алеи, които водеха до Мали Поинт и залива Сийзър, след това край тези за Джемини Бийч и залива Лемън. После бе ред на залива Тисен. Той съвсем ясно съзнаваше, че подминава тясната алея, която водеше до него, и за миг се замисли дали Лили няма да избяга. Когато отиде да я види, бе поел пресметнат риск. Но ако можеше да се съди по изражението на лицето й, преценката му бе правилна. Тя нямаше къде другаде да отиде и добре го знаеше.

Доволен, Джон продължи по пътя, който описваше кръг около езерото. Центърът на Лейк Хенри бе като кошер.

Едни носеха писма към пощенската станция, други пазаруваха в „При Чарли“, а пък трети влизаха с автомобилите си в паркинга зад магазина. Там се намираха полицейското управление, вдясно от него — църквата, а още по вдясно — библиотеката. И трите постройки бяха от дърво и боядисани в бяло, а капаците на прозорците бяха черни. Сградите изпълняваха разнообразни функции. Полицейското управление представляваше дълга едноетажна постройка от фермерски тип, в която се намираше и кабинетът на началника на градската администрация, градския регистър и социалните служби. Просторният трети етаж на библиотеката — квадратна постройка, подобна на административните сгради във Вашингтон, се използваше от градското военно управление. Историческото дружество разполагаше с част от сутерена на църквата, която се издигаше висока, горда и внушителна.

Днес Историческото дружество правеше разпродажба на растения, което означаваше, че до църквата, със задната си част към нея, бяха паркирани много леки автомобили и камиони и че те скоро нямаше да се поместят оттам. Разпродажбите на растения в Лейк Хенри, както и тези на хлебни изделия, произведения на изкуството или на автомобилни аксесоари, имаха за цел — освен всичко друго — и да помогнат за сближаването на хората. Навън имаше много хора, които излизаха от автомобилите си, събираха се на групички и приказваха, или пък махаха с ръка на приятели. Те не бяха по-малко от онези, които купуваха растения.

Джон обходи с поглед, камионите и леките коли и забеляза една или две, които дотогава не бе виждал. „Туристи, които минават през града?“ — питаше се той. Дали пък не бяха журналисти под прикритие? Започна да се взира в тълпата, като търсеше камери, но не видя нито една. Не и днес. Не още.

Отдъхна си, излезе от центъра и продължи до разклонението, където Ридж Роуд се отделяше от главния път. Някакво символично значение можеше да се открие в този разклон. Оттам пътят ставаше различен. Студът бе вкаменил браздите от автомобилни гуми, така както и по останалите пътища в градчето, но тук те, изглежда, бяха по-дълбоки й колата се тресеше по-силно. Пръстта не бе по-суха, отколкото в по-ниските части на Лейк Хенри, но гумите изхвърляха облаци прах, които придаваха на всичко вял и посърнал вид. Кленовете не бяха оранжеви, а сякаш обгорени, брезите не бяха красиво жълти, а като че ли страдаха от жълтеница. Даже клоните на елите бяха провиснали като от голям товар.

Езерото можеше да мирише на есен, градът — на това, което се печеше върху скарата на „При Чарли“, но Гребена винаги смърдеше ужасно. Ако нямаше, проблем с водопровода, то имаше проблем с извозването на сметта или пък някъде бе лумнал пожар. Винаги нещо гореше: блатата, някоя електрическа инсталация или нечий дребен двигател увоняваше всичко. Лошият мирис се задържаше дълго, защото въздухът тук бе почти неподвижен. Езерото от едната страна и хълмът от другата задържаха смрадта на едно място.

Гребенът представляваше дълъг, широк хребет, всечен в хълмовете на неколкостотин фута над езерото. Между брега й възвишенията минаваше път. По хълмовете имаше редици от малки тристайни къщички с ламаринени покриви. Те бяха построени в началото на века от собствениците на фабриката и представляваха жилищата на работещите там. По онова време бе приятно да се живее на това място. Семейство Уинслоу, които притежаваха фабриката, бяха мили и съвестни хора. Те ремонтираха и пребоядисваха къщичките редовно, добавяха изолации, извозваха боклука, разчистваха папратите, за да може на тяхно място да израства трева, върху която децата да играят. Четвъртото поколение Уинслоу, които управляваха фабриката, бяха също мили и съвестни. В края на шейсетте, когато думата „свобода“ стана лозунг, издиган навсякъде в страната, те първи започнаха да разпределят между работниците част от печалбата. Семейството продаде дребните къщички на техните обитатели за по един долар, което беше част от социалния план. По онова време той бе считан за изключително алтруистичен.

Оттогава насетне обаче работите тръгнаха на зле. Цветущият бизнес, който движеше нещата, започна да запада. Тогава спадна интересът и парите непрестанно намаляваха. Все по-често счупените прозорци се заменяха с дъски, нестабилните стъпала се заобикаляха. Ламаринените покриви ръждясаха, боята се обели, капаците на прозорците увиснаха, асансьорите спряха и кабинките си останаха там, където за последен път бяха спуснати. Това не стана поради липса на умения у персонала. След автоматизацията на производството във фабриката много хора загубиха работата си и в малките къщички бяха настанени черноработници. Плащаше им се, за да поддържат Лейк Хенри в приличен вид, но те се прибираха вкъщи, изцедени от работа. Душевното им състояние представляваше смес от отегчение, отчаяние и ярост, възбудена от тесните рамки, между които бе притиснат животът им. Затова тези хора употребяваха златните си ръце за много по-жестоки цели. Полицейското управление в Лейк Хенри полагаше най-много усилия за обуздаване на насилието в семействата, които живееха на Гребена.

За живота там можеше да се напише книга. Джон знаеше това. Досега бе започвал да пише няколко книги, но не можа да завърши нито една. Искаше да направи твърде подробно описание на живота на Гребена.

Той обходи с поглед билото и едва успя да различи редовете от разнебитени къщи, които се криеха между дърветата като бълхи в козината на куче. Но кучето бе мръсно. И зло. Още първите хора, покрай които Джон мина, се обърнаха и се загледаха с презрение след колата му. Бяха седнали на редовете стъпала, които водеха до верандата на къщата им. Той бе предал Гребена, като се премести да живее на езерото. Няма значение, че използваше вестника, за да защитава техните интереси. Той им напомняше за всичко, което те не можеха да постигнат. Това, което е далеч от очите, е далеч и от сърцето. Затова чувствата бяха взаимни; Джон бе умолявал баща си да дойде да живее с него на езерото, но Гас Киплинг бе отхвърлил молбата му със същата неприязън, с която посрещаше всички постъпки на по-големия си син. Затова Джон бе принуден да се откаже. Посещаваше баща си два пъти седмично или по-често, в случай че възникнеше някакъв проблем и Дулси Хюит се обадеше.

Дулси бе съседка на Гас. Имаше три малки деца й бе с железни нерви. Единствено те й помагаха да търпи Гас, въпреки че Джон й плащаше за това.

Овладя се и спря пред бащината си къща. Тя някога бе и негов дом, но от спомена за това го болеше. Затова се опитваше да се откъсне от това място, както и от самия Гребен. Сега — само от Гас. Нито Джон, нито майка му, нито брат му живееха вече тук. Джон бе положил много труд, за да изглежда къщата по-добре. Бе я боядисал в светлосиньо, бе построил веранда, която я опасваше от всички страни. В двора бе засадил издръжливи храсти, защото знаеше, че Гас няма да се грижи за тях.

Той слезе от камиона, мина по верандата и отвори предната врата. Държеше в ръка чантата с продуктите. В къщата цареше пълен хаос, но това не бе нищо ново. Гас обичаше безредието. Тази гледка винаги поразяваше Джон. Той се чудеше как един човек, който се придвижва трудно, би могъл да създаде такъв безпорядък за толкова кратко време. Дулси вечно говореше на Джон за това, като му се извиняваше, защото Гас правеше къщата да изглежда така, сякаш тя никога не е влизала в нея. Всъщност Дулси я подреждаше два пъти на ден. Поне под разхвърляните вещи беше чисто.

— Гас? — извика Джон. Той постави чантата на пода в малката кухничка и погледна в спалнята и банята. Върна се отново в кухнята и отвори задната врата. Тогава нещо в него се преобърна. Видя баща си в най-отдалечения край на двора. Представляваше едно присвито на две беловласо същество, слабо като клечка, което шумолеше из високата до колене трева. Носеше огромен камък, какъвто медицинската наука бе установила, че не би трябвало вече да може да вдигне.

— Божичко! — прошепна Джон и изтича по стълбите, втурна се към баща си и извика високо: — Какво правиш, татко?

Гас постави канарата, която носеше, в една неравна стена, построена от подобни камъни. След това започна да блъска и намества камъка, докато той застана първо на една страна, после на друга. Накрая отново го вдигна и закуцука обратно през високата трева. Когато Джон се опита да вземе камъка от него, той притисна силно товара към себе си и тръгна в друга посока.

— Предполага се, че си слаб — напомни му Джон. — Сърцето ти трябва да се възстанови.

— Защо? — измърмори Гас с дрезгавия си глас. Тогава спря при една друга недовършена стена, пусна камъка и той се сгромоляса с такъв гръм, какъвто не можеше да се чуе дори и в дните, когато Гас бе в разцвета на силите си. — Ако не мога да сложа един камък, по-добре да умра.

— Пенсионира се преди две години.

— Ти реши така, синко, не аз. Ти боядиса къщата ми. Ти купи килими и диван, микровълнова, телевизор, компютър. Не ги искам — изръмжа Гас и размаха кокалестата си ръка. — Искам си само камъка. — Той с големи усилия завъртя камъка, който бе носил досега, побутна го отляво, след това отдясно. Тогава изруга и промърмори: — Проклетият трафтер не пасва.

Джон бе наблюдавал баща си достатъчно дълго, за да знае как се строи каменна стена. Два реда камъни определяха широчината на стената. За да увелича нейната стабилност, зидарите поставяха по един голям камък, превишаващ по размери широчината й, на всеки шест фута по дължината на стената. Този камък се наричаше трафтер.

— Навремето ги уцелвах от първия път — каза глас, силно задъхан. — Сега не мога да го направя въобще — нито от първия, нито от десетия. — Старецът вдигна обутия си в ботуш крак и ритна стената. Отпорът й го изхвърли назад и той падна по гръб на тревата.

Джон се затича да му помогне да се изправи, но това бе трудно и толкова болезнено за бащата от физическа гледна точка, колкото от емоционална — за сина. Джон си спомняше един здравеняк, един неуморен човек, който работеше от изгрев до залез. Гас избираше най-подходящия камък за всяка част от стената, поставяше го, намираше най-подходящото място за него и го наместваше така, че камъните в стената идеално си пасваха. Тя добиваше приятен за окото вид. Зидовете на Гас Киплинг наподобяваха произведения на изкуството.

Сега той бе прошарен старец и лицето му бе набраздено от слънцето, снеговете, тъгата и дългите години физически труд. Някога бе красив, но годините бяха изкривили лицето му и сега едното му око стоеше по-високо и по-широко отворено от другото. Повечето хора страняха от Гас заради агресивността, която виждаха в това око. Джон смяташе, че то го кара да изглежда по-тъжен.

След минута Гас вече бе стъпил здраво на краката си, а след още една успя да отскубне лакътя си от ръката на Джон.

Младият мъж отиде до камъка, който не бе поставен както трябва.

— Кажи ми къде го искаш?

— Ти не можеш да го правиш — кресна Гас. — Това си е моя работа.

Джон се отдръпна и загледа отстрани как баща му се суети над камъка. Сега обаче старецът го побутваше с по-малка сила, главата и раменете му бяха по-отпуснати. Беше очевидно, че Гас е нещастен, и то не само заради камъка, а заради живота си изобщо. Докторът му наричаше тази потиснатост „депресия на граничната възраст“ и казваше, че тя често се наблюдава при възрастните хора. Но това не помагаше на Джон да се чувства по-добре, когато гледаше баща си. От известно време Гас бе такъв.

— Какво ще кажеш за една бира? — попита Джон, след като известно време гледа гърба на баща си.

Старецът се бе обърнал с лице към стената и както изглежда, не успяваше да прави нищо друго, освен да се задъхва. Гас измърмори:

— Пия само по една на ден. Ако я изпия сега, по-късно какво ще правя?

— Днес можеш да изпиеш две — предложи Джон. Влезе в къщата и бързо се върна с две бутилки, които извади от хладилника. Подаде едната на Гас и седна на стената.

Старецът остана прав във високата трева. Разкрачи се, за да не загуби равновесие, килна назад глава и отпи голяма глътка. След това облегна бутилката на стената и каза:

— Не можеш да ходиш по това нещо.

— Знам.

— Не можеш да ходиш по стените на всеки. Някои се срутват.

— Да.

— Жалко е, че никога няма да научиш този занаят.

Джон никога нямаше да овладее занаята, защото Гас никога нямаше да му покаже как се строи стена. Старецът или твърде много се впрягаше, или бе много нетърпелив, или пък прекалено припрян. Затова Джон винаги го бе наблюдавал от разстояние, но дори и така бе научил много. Можеше по цвета на камъните да разбере откъде са взети. Знаеше, че най-хубавите камъни имаха гладки страни и ръбове, че контактната повърхност е толкова важна за стабилността, колкото откритите страни — за външния вид. Освен това бе научил, че никога, абсолютно никога не трябва да разтрошава камък.

— Това е изкуство — заяви Гас. — Този вестник, с който се занимаваш, не е изкуство.

Джон не искаше да започва спор.

— Дони някога работил ли е с теб? — попита младият мъж. Докторът го бе посъветвал да кара стареца да приказва, а разговорите за Дони щяха да се отразят добре на баща му.

Гас издаде неясен звук и отново отпи от бирата си.

— Каза, че би искал да започне да работи с теб.

— Умираше. Какво друго е могъл да каже!

— Можеше да каже, че те мрази. Вместо това каза, че иска да работи с теб. Бих нарекъл това комплимент.

Гас го погледна заплашително:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— През целия си живот не си направил нищо, без да си имал нещо предвид.

— Не е вярно.

— Винаги преследваше някаква цел. Винаги искаше да си по-важен и по-добър.

Джон отмести поглед. Двамата не водеха този разговор за първи път, но винаги доникъде не стигаха. Или поне не се получаваше този ефект, към който Джон се стремеше. Младият човек тихичко каза:

— Много мисля за Дони. Това е всичко.

— Какъв смисъл има? Той е мъртъв.

— Е, да. Много ми е мъчно за него.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Защото го тормозех ли? Съжалявам за това.

Гас изсумтя. Това и плачът на някакво бебе, разнесъл се през няколко къщи, бяха единствените признаци, че съществува живот наоколо. Тук птици не пееха. Сякаш бяха почувствали, че ще стрелят по тях много преди да решат да им предложат коричка сух хляб.

— Следиш ли онази история с Лили Блейк? — попита Джон.

Гас отново, изсумтя, което означаваше отрицателен отговор, но Джон не се хвана. За човек, който твърди, че не гледа телевизия, баща му често демонстрираше доста голяма осведоменост в коментарите си и това го издаваше.

— Помниш ли я като малка? — попита Джон.

— И да си спомнях нещо, нямаше да ти кажа.

— Защо?

— Не знам защо ме питаш.

Джон успя да запази спокойствие при първите една-две нападки, но сега вече се ядоса:

— Винаги ли трябва да мислиш за най-лошото? Може би искам да й помогна. Това мина ли ти изобщо през ума?

— Не.

— През тези три години, откакто се върнах, някого да съм използвал, някого да съм наранил?

— Вълкът нрава си не мени.

— Дай ми възможност.

— Има да чакаш.

— Господи, колко си твърдоглав! — Джон извърна поглед. Миг след това остави бутилката върху стената и скочи на земята. — Някога — каза, като едва сдържаше гнева си, — някога наистина би било хубаво да проведем цивилизован разговор.

Тръгна си, за да не даде възможност на Гас да го измъчва с още мълчание или да хвърли срещу него още някое презрително подмятане. Не се спря, докато не стигна до камиона си. Бе стиснал здраво зъби до момента, в който остави Гребена зад гърба си. Когато свеж въздух нахлу през прозорците, гневът отстъпи мястото си на тъгата.

Гас беше на осемдесет и една. Стърчеше сред онази висока трева, като едва се държеше на краката си. Косата му бе разчорлена, а хилавото му тяло се бе сгърчило под карираната риза, която бе твърде голяма за него. Върху очите му се изписваха угризенията, които измъчваха сърцето му. Това бе портрет на сломен от годините човек.

Джон не искаше да си го спомня такъв. Искаше да види нещо различно в тези очи и да чуе други думи от тази уста. Не знаеше обаче как да постигне това.