Барбара Делински
Езерни новини (16)

Шестнадесета глава

Ана Уинслоу бе най-авторитетната личност в рода, който се занимаваше с текстилно производство по тези места. Тя отдавна бе прехвърлила управлението на фабриката на сина си Арт, но бе запазила мястото си в управителния съвет. Имаше малък кабинет до неговия. Не помнеше вече от колко години „Уинслоу Текстайлс“ бе едно от най-важните неща в живота й. Навлезе в бизнеса, когато съпругът й Фиис започна да се занася с млади и хубави тъкачки през работно време. Тя не бе егоцентрична. Нямаше нищо против Фиис да обира лаврите за новаторските идеи, въпреки че те идваха най-вече от нея.

Мъжът й вече се бе оттеглил. От време на време се разхождаше важно из фабриката и само вдигаше шум, сякаш той командва. По-голямата част от времето си обаче прекарваше пред платното с четка в ръка. Създаваше ужасяващи картини, които само той харесваше. С такива негови творби бе пълен цял един хангар зад къщата. Тъй като техният брой непрекъснато нарастваше, Ана вече мислеше да построи втори. Тя не очакваше Фиис някога да успее да продаде някоя от тях, но бе по-добре да рисува, отколкото да флиртува.

Арт бе по-скоро син на Ана, отколкото на Фиис. Въпреки че беше само на трийсет и една, той познаваше бизнеса и производството добре, защото бе отгледан там. Майка му се доверяваше напълно на преценката му за подмяна на остарялото оборудване във фабриката. Знаеше, че има правилен подход към работниците и акционерите и вярваше, че ако някой може да спаси една малка текстилна фабрика в ерата на конгломератите, този човек е Арт. Нямаше нужда непрекъснато да го наблюдава, за да е сигурна, че си върши работата както трябва.

Затова Ана имаше много свободно време да се наслаждава на звуците на становете, на мириса на вълна, на слънчевите лъчи, пречупващи се през прозорците, и на ромона на реката край старите зидове. Рядко минаваше ден, без да я видят да се разхожда между становете и да говори с тъкачките. Често надничаше през рамото на някой проектант, възхитена от творението му. Самата тя бе проектирала доста тъкани и даже се бе научила да прави това на компютър.

Ана бе закръглена жена, но умееше да се облича така, че килограмите не й личаха. Носеше блузи от прекрасна прежда, шалове с удивителни шарки и поли от най-фина тъкан, които се спускаха надолу на красиви дипли. Така тя представляваше подвижна реклама на облеклата, произвеждани във фабриката.

Арт представяше показателите на производството с диаграми и отчети на разходите. Ана показваше стила, без да каже нито дума. У нея имаше някакъв чар, който й помагаше много при сключване на сделките. Това често ставаше на обяд, тъй като тя обожаваше ястията си. Непрекъснато си търсеше компания за обяд, защото Фиис бе през цялото време в хангара. Средно два пъти седмично в града идваше потенциален купувач на произвежданата във фабриката стока. Друг път някой местен предприемач празнуваше рожден ден. Този четвъртък обаче Ана нямаше компания. Ето защо, когато Джон се обади и я покани на обяд, тя прие с готовност.

— Четвъртъците са най-омразните ми дни — каза Ана веднага след като се настаниха в неговото заградено с прозорци сепаре в заведението на Чарли. — Четвъртък е точно в средата на седмицата и не е нито вълнуващ като нейното начало, нито пък е ден, в който да се насладиш на добре свършена работа през уикенда. Много се радвам, че се обади — очите й блестяха. Наведе се напред, като едва сдържаше вълнението си. — Дочух една клюка точно преди да изляза от кабинета си. — След това сниши гласа си: — Лили Блейк се е върнала.

Джон се сепна. Бе предупредил Лили, че тайната й ще бъде разкрита, но до този момент не знаеше някой да е научил за това.

— Откъде знаеш?

Ана се усмихна.

— Една от нашите тъкачки, Мина Пюмонт. Съпругът й работи в градините. Видял е Лили във фабриката за ябълков сок тази сутрин. Работела с Майда. Работела с Майда! — повтори тя още веднъж. Явно й бе трудно да повярва. — Обадих се на снаха ми и тя го потвърди. Работела, е с Майда, можеш ли да си представиш?

— Имаше злополука…

— Знам. Майда е имала нужда от помощ. Но отношенията им не биха им позволили да работят заедно. Нито веднъж не застанаха една до друга, когато празнувахме сватбата на Арт и Роуз. Много отдавна между, тях имаше недоразумения.

Джон знаеше, че на харизан кон зъбите не се гледат. Ана просто го предизвикваше да й задава въпроси. Той изчака Чарли да вземе поръчката им и веднага попита:

— Колко добре познаваше семейство Блейк, преди Арт да се ожени за Роуз?

— От години се движим в едни и същи среди. Един господ знае как е станало така, защото — Ана продължи, като сниши глас: — Фиис и Джордж, мир на праха му, бяха толкова различни. Но Лейк Хенри е малко градче. Ние имахме фабриката, а те — градините. Майда посрещаше много гости в онези дни. Къщата бе красива, храната — чудесна. Не виждах Лили често. Тя не се показваше много пред хората, освен в църквата. Имаше ангелски глас, когато пееше. Но когато говореше… Горката, да заеква така! Майда беше ужасена.

— Ужасена заради Лили или заради себе си?

Пълните бузи на Ана се изчервиха и тя промълви:

— Опасявам се — и двете. Беше убедена, че хората обвиняват нея за заекването.

„И може би е право“, помисли си Джон, когато Ана каза:

— Знаеш ли, че проблемът е изцяло физически?

Не. Той не знаеше много за заекването, освен това, че слушателите страдаха толкова, колкото и самият заекващ. По-точно — заекващата.

— Свързано е с координацията на мускулите, осъществяващи говора — продължи тя. — Това не означава, че емоциите не оказват никакво влияние. Напрежението влошава състоянието. То отклонява вниманието на човека от заекването и той не прави нищо, за да го потисне. Но в основата на проблема стои физически недъг.

— Лили винаги ли е заеквала?

— Винаги. Късно проговори и до четири-пет годишна възраст приказваше съвсем малко. След това също не говореше много, най-вероятно, защото й бе трудно. Именно затова в началото не смятаха, че проблемът е голям. Мислеха, че с времето ще спре да заеква, но колкото повече я караха да говори, толкова по-лошо ставаше. Направо можеше да ти се пръсне сърцето, когато я слушаш как заеква и виждаш как Майда й удря шамар за това… — Ана си пое рязко дъх и се облегна назад.

— Удряла я е? — попита Джон.

— Плясваше я, заканваше й се с пръст и се извиняваше на всички наоколо.

Сърцето му се сви от болка.

— Защо не са потърсили помощ?

— Накрая го направиха — Ана го погледна в очите. — Майда не искаше да се консултират с лекар.

— Защо?

— Така щяха да признаят за съществуването на проблема.

— Но щом всички вече са знаели?

— Лечението беше официално признание. То означаваше, че проблемът е сериозен. Майда искаше всички цветя на семейство Блейк да бъдат съвършени. Изведнъж се оказа, че едно от тях не е. При това несъвършенството му бе явно и известно на околните. Нищо чудно, че това, което става в Бостън, толкова я разстройва. Същото това цвете на семейство Блейк отново е показало, че не е идеално и пак го е направило така, че всички да разберат — после проницателно добави: — Обаче не казах нищо на онзи репортер — Ана вдигна очи и се усмихна.

Точно тогава дойде Чарли с храната.

Салатата на Ана представляваше огромен куп вкуснотии, залят обилно с топено сирене. В сравнение с нея чийзбургерът с бекон и пържени картофи, които Джон си бе поръчал, изглеждаха съвсем невзрачно.

Той й предложи картофче, което Ана с удоволствие прие.

— Какъв репортер? — попита Джон.

Тя изяде картофчето и избърса пръстите си в салфетката.

— Съливан. Обажда се почти всеки ден, откакто избухна скандалът.

— И продължава все още? — Джон бе силно озадачен. Даже малко се разтревожи. Тери трябваше да се е отказал от тази история още когато вестникът публикува извинението към кардинала. Щом все още разпитваше, значи бе наумил нещо.

— Продължава да звъни — отговори Ана. — Започваме да говорим за различни дреболии и сякаш ме намира за толкова любезна и услужлива, че просто няма как да не смени темата. Насочва разговора към фабриката и казва, че в нея има достатъчно материал поне за три статии на различна тема, но аз познавам хората като него. Живяла съм достатъчно дълго време със сладкодумни, за да мога да позная кога думите не са искрени. Опитва се да приспи бдителността ми. Опитва се да ме накара да предам един от нашите — махна леко с вилицата си. — Подпитва за някои неща.

— За Лили ли?

— И за Майда. Рови се из кирливите ризи на хората, но, боже господи, всеки от нас е правил нещо през живота си, с което не се гордее много. Всеки си има такива мънички черни петънца — Ана се облегна с лакти на масата и уравновеси вилицата върху показалеца си. — Какво е твоето петънце?

Джон имаше множество малки петънца, а пък и големите не бяха малко. Когато потисна тревогите си относно Тери, едно отдавна забравено петънце изплува в съзнанието му.

— Нарекох баща си „копеле“. Бях на дванайсет. Каза ми, че съм бил момиче, защото гласът ми не бе започнал още да мутира. Това бе най-голямата обида за едно момче на дванайсет. Затова го нарекох така. Баща ми млъкна, намръщи се и с големи крачки излезе от къщата. Цели три дни не се прибра. Това, което тогава не знаех, бе, че той наистина си бе копеле и че майка ми бе използвала същата дума, докато спорели предния ден.

— Ти беше ли я чул?

— Не. Беше чисто съвпадение, но стана в неподходящ момент — след това Джон се усмихна на Ана. — А какво е твоето петънце?

Очите й проблеснаха дяволито.

— Заших циповете на панталоните на Фиис така, че да не могат да се отварят. Направих го с всички панталони, до последния чифт. Беше голяма скица, когато се бореше с циповете на всеки панталон. Внимавай — тя посочи с вилицата към сърцето на Джон, — ако кажеш на някого за това, ще си поговоря с Армънд и той ще ти отреже премията в края на годината. Ако съществува истински сладкодумник, то това е той.

— Армънд ли?

— Няма да разбереш — отвърна Ана и рязко насочи вилицата към салатата. — Не си жена — забоде парченце шунка. — Но за другото ме разбра. Всички сме вършили неща, които не е трябвало да вършим. Ако не беше така, думата „тайна“ нямаше да съществува в речника. Изобщо няма да споменавам, че тогава дори и да кажем на някого, това няма да бъде с толкова лоши последици. Ние обичаме съгражданите си. Уважаваме се взаимно. А онзи репортер… — лапна парченцето шунка и махна с празната вилица, като леко поклати глава.

Единственото обяснение, за което Джон успя да се досети, бе, че Тери се опитва да хвърли вината за скандала върху Лили. Но по този начин той навлизаше в територия, която Джон считаше за своя собствена, особено след като сключи сделка с Ричард Джакоби. Когато се върна в кабинета си след обеда, Джон бе доста войнствен. Преди да успее да реши какво да прави, Армънд му се обади. В дрезгавия му глас се долавяше силна възбуда.

— Лили Блейк се е върнала в града. Смятам, че веднага трябва да отидеш до къщата й и да вземеш ексклузивно интервю от нея.

Джон премисляше бързо.

— Вестникът току-що излезе. Нов брой ще има едва следващата седмица.

— Да, но издадохме специален извънреден брой, когато на последните избори за първи път демократите, а не републиканците, спечелиха в Лейк Хенри. Така че и сега ще подготвим извънреден брой.

— Не мисля, че е същото.

— Какво значение има? Аз плащам.

— Но аз отговарям за качеството на вестника — настояваше Джон. — Какво мога да отпечатам в един извънреден брой? Да не искаш да преразказвам това, което всички други вестници изнесоха през изминалата седмица? Какво ново за скандала мога да поместя в броя?

— Не ме ли чу? — повиши тон Армънд. — Тя се е върнала. Това е новина. Господи, Джон, това са елементарни неща за един журналист! Жителите на града ще се интересуват защо се е върнала, колко време ще остане, какво прави и къде е отседнала.

— До свечеряване всеки в Лейк Хенри ще го знае — каза тихо Джон. — Единственото, което ще постигнеш с този извънреден брой, е, че ще излезеш едни гърди пред водещите издания.

— И какво лошо има в това? Ако ти не я интервюираш, някой друг ще го направи. Хайде, Джон — продължи умолително Армънд. — Какъв ти е проблемът? Тя е наше момиче. Тази история си е наша.

— Точно така. Тя е наше момиче, а ние защитаваме своите хора. Нашата позиция трябва да е против евентуален скандал, защото доколкото знам, такъв наистина няма.

Джон затвори, като не знаеше какво да прави. От една страна, от това щеше да излезе добър материал за „Лейк Нюз“. От друга, ставаше въпрос за Лили и за бъдещите планове на Джон. Той харесваше Лили, колкото повече научаваше за нея, толкова повече й се възхищаваше и естествено изпитваше повече угризения, щом си помислеше за бъдещата си книга. Някои биха казали, че само използва Лили. Затова Джон си втълпяваше, че просто проучва живота й, но и двете твърдения го караха да се чувства некомфортно.

Отново го обзе войнственото настроение, което изобщо не го бе напускало, и той се съсредоточи върху Тери Съливан. Постави листа с важните сведения, които му бе дал Джак Мабет, от едната страна, на компютъра. На другата постави непрестанно нарастващата папка с документи, които сам събираше. След това щракна няколко пъти с мишката върху екрана и въведе от клавиатурата няколко отговора. Свърза се с база данни, въведе настоящия адрес на Тери и веднага получи номера на социалната му осигуровка, размера на месечния му наем, номерата на две банкови сметки и четири кредитни карти. Получи информация и за още десет места, където Тери бе живял през последните двайсет и три години. Те бяха разпръснати в общо четири щата.

Джон ги разгледа. Последните три бяха в Бостън и околностите, което означаваше, че за дванайсет години работа във вестника Тери се бе местил четири пъти. Не знаеше дали Съливан е бил склонен да мести цялата си покъщнина тук и там из различни апартаменти, но четири премествания за дванайсет години не бяха нещо особено. Седем от последните единайсет години обаче будеха интерес. Той проучи внимателно всяко едно от тях.

Първите две премествания представляваха смяна на апартаменти, докато е учил в колежа. Джон разпозна адреса в Пенсилвания. Така отметна две години. Оставаха му още девет.

Следващите два адреса бяха в Кънектикът — единият в Хартфорт, а другият в едно близко предградие. На тези места Тери бе живял през първите четири години след завършването на колежа. Тогава бе журналист на свободна практика и изпращаше материалите си в няколко местни вестника.

Когато получи първото си предложение за постоянна работа, Тери Съливан се премести в Роуз Айлънд. В течение на пет години, прекарани там, бе живял на три различни адреса. Всеки от тях бе на такова разстояние от Провидънс, че да може да пътува от тях до работното си място.

Джон се завъртя на стола и погледна към езерото. Облегна се назад, потри с палец устните си и опита да се досети за причините, които могат да принудят някого да се мести толкова често. Доколкото Джон познаваше Тери, той не се разбираше добре с хазяите, съседите и съквартирантите си. Беше човек, който в един миг се превръща от очарователен в отвратителен.

Психопат? Вероятно. Шизофреник? И това беше възможно. Нищо чудно и съзнанието му да е нормално, но някакви демони, познати само на него, да го карат да прави всичко това.

Джон се питаше какви можеха да бъдат тези демони и какво ги свързваше с тези единайсет адреса за такъв период от време. Не можеше да ги свърже и с омразата на Тери към кардинала. Точно тогава телефонът иззвъня.

— „Лейк Нюз“, Киплинг на телефона.

— Кип! — беше Попи. — Не бях сигурна дали си се върнал. Тери Съливан иска да говори с теб. Да те свържа ли?

За миг Джон усети вина. Почувства се като някой любопитко, когото току-що са хванали да си вре носа в чужди работи. Може би Тери знаеше с какво се е занимавал Джон до този момент и какви бяха мислите му. След това осъзна, че това е невъзможно. Даже и да беше така, Тери правеше същото по отношение на Лили.

Тези мисли разпалиха отново гнева му.

— Свържи ме — отвърна той и след няколко секунди каза с по-хладен глас: — Какво има, Тери?

— Чух, че се е върнала.

Джон старателно подбираше думите си. Съзнаваше, че ще е наивност от негова страна да пита за коя става въпрос и затова отвърна:

— Не съм чувал такова нещо. Кой е твоят информатор?

— Имам много информатори. Няколко души тук, други там. Можеш ли да потвърдиш това, да или не?

— Не мога да го потвърдя — каза Джон и това бе самата истина. Ако го направеше, щеше да предаде Лили. — Защо питаш? Скандалната история приключи. Доказа се, че всичко е било лъжа.

— Не. Вестникът поддаде под натиска на Църквата. Аз твърдо стоя зад статията си.

Джон попита недоверчиво:

— Зад какво толкова стоиш? Разполагаш единствено с косвени доказателства, които са, меко казано, несериозни. Има ли някаква причина за това? Да не би да имаш зъб на Розети?

— Това не ми е нужно, за да подуша нещо съмнително. Той е донжуан. С Лили бяха твърде близки, за да може връзката им да се нарече невинно приятелство.

— Да не би случайно да си намерил свидетел, който да потвърди това?

— Не, но го търся.

— Досаждаш на хора като Ана Уинслоу, но тя няма да ти каже, че Лили Блейк е имала връзка с кардинал Розети.

— Знаеш ли, че се е омъжила?

— Разбира се. Синът й е женен за сестрата на Лили.

— Не Ана — отвърна Тери. — Лили се е омъжила.

Джон не бе чувал за това, както и всеки друг в града. Би се обзаложил, че и семейството на Лили не знае такова нещо. Ако тя се бе омъжила, Попи щеше да му каже. Кип мълчеше.

— Не си знаел — продължи злорадо Тери. — Ти си в родния й град, а не знаеш. Направили го набързо през лятото след първата й година в колежа. Мъжът току-що се дипломирал. И двамата учили в Мексико. Един месец след като се върнали, тя анулирала брака. Този път имам доказателства, Джон.

Джон Попита с погнуса:

— И какво ще правиш с тази информация? Вестникът ще я публикува ли?

— Не…

— Защото скандал вече няма — отсече Кип. — Ти веднъж постави вестника в неудобно положение и те няма да ти позволят да го направиш отново. Тази прибързана сватба преди много години няма отношение към никого сега.

— Ще видим — каза Тери.

Джон изведнъж усети пристъп на силна омраза.

— Дори не се и опитвай! — предупреди го той, като подскочи от гняв върху стола си. — Причини й достатъчно неприятности. Всичко, което досега вършеше, беше нередно и даже могат да те съдят за клевета. Ако й причиниш, и това, аз лично ще се заема с теб.

— Ти ли? — изсмя се Тери. — Глупости! Ти нямаш куража да се захванеш с мен или с когото и да било друг. Завиждаш — това ти е проблемът. Никога няма да бъдеш толкова добър белетрист, колкото мен. Аз се ровя, а ти си седиш. Аз съм тук, а ти си там. Знаеш ли какво? Наистина мисля, че тя може да е там, в твоя роден град, а ти изобщо няма и да го разбереш. Някога от теб можеше да излезе нещо, Джон, но ти пропиля шанса си. Пропиля го завинаги.

Джон го изчака да приключи.

— Нещо друго?

— Не, няма — отвърна Тери. После измърмори под носа си, като в гласа му се долавяше учудване и погнуса: — Това е губене на време. Губене на пари — и затвори.

През цялата нощ Джон мисли за Лили. На сутринта вече изпитваше нужда да я види. Знаеше, че тя ще излезе рано сутринта, ако има намерение да работи отново с Майда. Затова облече дрехите, които му попаднаха подръка, грабна един елек и скочи в колата си. След пет минути завиваше по пътя, водещ към залива Тисен. С облекчение видя светлокафявия фургон, паркиран до къщичката.

Слънцето все още не се бе издигнало достатъчно високо и бе студено. Джон се загърна добре с елека и като стъпваше по борови иглички, тръгна към верандата. С един скок преодоля стъпалата и след секунда почука. Забеляза раздвижване зад прозореца встрани от вратата, след което тя се отвори.

Около, минута Джон не можа да каже нищо. Лили бе бледа и уплашена. Беше сънена и косата й бе разчорлена, което означаваше, че Джон я е събудил. Беше по нощница и бе поставила ръка върху гърдите си. По-скоро в основата на шията си — върху гърдите й нямаше място, където да постави ръката си заради… заради… този бюст.

— Случило ли се е нещо? — прошепна уплашено тя.

Джон прочисти гърлото си.

— А, не. Искам да кажа — не знам. Не съм чел вестника — преглътна. — Може ли да вляза за малко?

За момент тя изчезна от погледа му и се върна, загърната в шал. Когато журналистът влезе, Лили затвори вратата и отиде до барплота в кухнята. Сложи под чешмата една старомодна кафеварка и я напълни с вода, след което я зареди с кафе.

Босите й крака прозираха през дългата нощница. Изглеждаше още по-нежна.

Джон се чувстваше странно неловко. Стоеше прав до кухненската маса, отпуснал ръце върху облегалката на един стол. Всеки от четирите стола бе боядисан в различен цвят. Този бе тъмнозелен.

— Съжалявам. Нямах намерение да те будя. Реших, че сигурно пак ще ходиш във фабриката. Исках да те видя, преди да тръгнеш натам.

Тя продължаваше да слага кафе във филтъра на кафеварката.

— Орали трябва да отиде на зъболекар. Няма да започнем преди девет.

— Докога работихте вчера?

— До четири часа. — Лили затвори кутията с кафето.

— Трябва да си била уморена след това.

— Да, но беше сладка умора — постави кафеварката върху печката. Загърна се по-добре с шала и се обърна. — Това успя да ме поразсее. — Погледна го в очите и каза: — Какво се е случило?

— Тери Съливан ми се обади вчера. Каза, че някога си била омъжена.

Тя не мигна. Единствената едва забележима реакция беше, че ръцете й стиснаха шала малко по-силно.

— Това наистина не е моя работа… — подхвана Джон, но Лили го прекъсна:

— Ще го публикуват ли?

— Съмнявам се. Не мисля, че вестникът ще иска още проблеми след всичко, което се случи с голямата им сензация. Реших да се обадя на редактора, но ако направех опит да го убедя, че това не е вярно, сигурно щях само да запаля любопитството му.

— Вярно е — каза Лили. Като продължаваше да го гледа в очите, тя леко и безшумно седна върху лилавия стол до нея. Джон видя как си поема дъх и вдига глава. — Изучавах изкуство в Мексико през лятото на първата ми година в колежа. Брад се бе дипломирал наскоро. Мислех, че съм влюбена. През тази първа година бях толкова самотна, че връзката ни ми се виждаше най-прекрасното нещо. Шест седмици се позабавлявахме. Сватбата също бе част от тези забавления. Купонът свърши в деня, в който се върнахме. На сутринта се събуди и каза, че не било възможно да бъдем женени, защото обичал друга.

Джон забеляза, че Лили изпитва неудобство, но усети и болка. Тъй като искаше да узнае всичко, я попита:

— Значи е трябвало да анулираш брака.

— Платих на адвокат да го направи, но нямаше нужда от това. Оказа се, че церемонията била незаконна. Брад го е знаел през цялото време. Чувствах се като глупачка.

— Някой в Лейк Хенри знае ли за това?

— Оженихме се два дни преди да свърши летният семестър. Брад каза, че трябва да запазим тайната известно време. Аз нямах нищо против. Страхувах се от реакцията на родителите ми заради това прибързано решение — После вече нямаше значение. — Тя спря, затаила дъх. Не бе необходим много остър ум, за да се досети човек какъв може да бъде следващият й въпрос.

— Няма да кажа на никого — обеща Джон, но Лили, изглежда, не бе убедена. Без да се гордее с това, което щеше да разкаже, Джон подхвана: — Дони не бе единственият Киплинг, който някога е крал кола. Беше единственият, който го направи повече от веднъж и когото хванаха. Когато бях на четиринайсет години, исках да шофирам. Баща ми никога нямаше да позволи да седна зад волана на неговия камион заедно с него. Ето защо откраднах една кола, паркирана точно в центъра на града.

В погледа на Лили се четеше любопитство, но и предпазливост.

— Чия?

— Колата на Уили Джейк.

Очите й се разшириха от изненада. Джон се засмя. Почувства както удоволствие, така и облекчение.

— Колата бе прекрасна. Да. Радостта и гордостта на Уили бе един малък спортен „Мустанг“. Паркираше го пред управлението и започваше обиколките си с патрулната кола.

— Пред управлението ли? Как си го откраднал, без никой да те види?

— Помниш ли пожара горе в академията? Не, може би си била твърде малка, но имаше голям пожар в едно от общежитията. Някой пушил и хвърлил фаса недалеч, но цигарата не била угасена, а общежитието бе стара дървена сграда. Който и да е подушил дима, трябва да е бил или на по-долния етаж, или е имал спортни занимания следобед. Сградата пламна като прахан. Центърът на града се опразни — всички бяха отишли горе да помогнат на момчетата от общежитието. Обиколих веднъж езерото, а след това отидох до фабриката.

— Хората не те ли видяха?

— Изчаках до ъгъла на полицейското управление, докато хората се махнаха оттам. Те се суетяха около другите коли. Влязох в паркинга, заключих мустанга и си отидох — Лили го гледаше така, сякаш го мисли за луд. — Къде щеше да бъде тръпката, ако бях оставил колата край езерото? Някой психоаналитик би казал, че съм искал да ме хванат — и може би ще бъде прав. Но не ме хванаха. Уили Джейк беше бесен. Разпита мнозина от нас, но не успя да научи кой е карал колата му. Една нощ се прокраднах в гаража му и скрих ключовете от мустанга в старата каменна стена зад къщата на Уили. Доколкото знам, така и не успя да ги намери. След сто години някой археолог, който търси останки, ще забележи онзи камък, който не е съвсем на място, и ще е добре да носи детектор за метал.

Лили каза сериозно:

— Значи ти си откраднал кола и не са те хванали, а аз не съм крала кола, но ме хванаха.

— Да — отвърна Джон. — Така ще има какво да кажеш на Уили Джейк.

— Определеният от закона срок, в който може да потърси от теб съдебна отговорност, отдавна е изтекъл.

— Да, но това ще ме направи неблагонадежден източник на информация. Ако кажа на някого, че си била омъжена, ти би могла да представиш доказателства, че не може да ми се вярва.

— Ами Тери? Той ще разгласи ли това?

— Не и толкова скоро след извинението. Ще се спотайва известно време.

— А след това?

— Зависи. Ако научим нещо компрометиращо за него, ще можем да го обезвредим.

— Звучи ми като изнудване.

— О, не! Ще може да приказва каквото си иска, само че никой няма да го слуша. Това е всичко.

За Джон идеята бе добра. Лили се замисли върху тази възможност. Когато кафето кипна, тя угаси огъня и остана до печката. Наведе глава, притисна с ръце слепоочията си и потъна в размисъл.

Джон не бързаше да наруши тишината. Кафеварката се справяше чудесно с тази задача. След няколко минути стаята се изпълни с мирис на кафе. Той имаше модерна кафе машина. Въпреки че винаги слагаше в нея прясно смляно кафе, не можеше да постигне никога такъв аромат.

След пети минути Лили му наля една чаша и той усети, че и вкусът на кафето му не бе същият.

След още пет минути Кип помоли за още една чаша. Когато излезе от къщата и тръгна към града, вече бе съвсем бодър, но се чувстваше размекнат. Духът на Селия наистина изпълваше душата с покой.

Докато караше по пътя край езерото, отново го налегна чувството за вина. Тази ранна сватба показваше, че Лили копнее за любов и нежност. Може би точно поради тази причина приятелството й с кардинал Розети бе толкова силно. Със сигурност точно този копнеж я бе върнал в Лейк Хенри и бе в основата на опитите и да оправи отношенията с майка си. Тази сватба би предала завършеност на образа на Лили.

Но ако я включеше в книга с основна тема — нарушаване на правото на личния живот, — той в още по-голяма степен щеше да наруши това право спрямо нея.