Барбара Делински
Езерни новини (14)

Четиринадесета глава

Рано сутринта в сряда Джон отново излезе в езерото. От три години насам съзнанието му не бе подвластно на такова напрежение. Затова днес разходката с кану бе по-скоро психическо разтоварване, отколкото желание за среща с гмурци. Сутрешната мъгла се вдигаше. Животът в езерото бе замрял и наподобяваше сюрреалистичен пейзаж. Той остави това спокойствие да се пренесе и в душата му и се опита да изчисти съзнанието си.

Но този път журналистът нямаше никаква власт над мислите си. Докато бе в езерото, те през цялото време се въртяха около, Лили. Така бе и когато отиде до града, за да купи вестници. Винаги когато си мислеше за Лили, в съзнанието му изплуваше образът на жена, облечена в дълга нощница, която се спуска на красиви дипли по тялото й. Сега това видение се замени с друго. Пред очите му беше Лили такава, каквато я бе видял вечерта — увита като пашкул в дрехи, невинна и уязвима. Хареса му усещането, когато докосна лицето й. По-късно във въображението си докосваше не само страните й. Тя го привличаше. Това усложняваше нещата.

Искаше да напише книга за нея, но тя нямаше желание личният й живот да става обществено достояние. Това ги поставяше в противоположни позиции. Лили физически го привличаше и това още повече засилваше конфликта.

Нямаше значение. Когато тя му позвъни тази сутрин, той вече се бе прибрал вкъщи и чакаше до телефона нейното обаждаме.

— Днес няма нищо за теб — каза Джон в отговор на въпроса, който Лили му задаваше по това време.

— Нищо на първа страница, така ли?

— Нищо въобще, и то във всички вестници.

Последва мълчание. Джон си представи как Лили се мръщи, мисли за опровержението, което толкова искаше, и се опитва да прецени дали липсата на новини сама по себе си е добра или лоша новина. Накрая тя каза:

— Това е добре, нали? — в гласа й се долавяше надежда, която не смееше ясно да изрази.

Джон й каза, че вероятно е така, защото не виждаше смисъл да я тревожи. Пък и наистина отсъствието на новости по случая „Розети-Блейк“ може би означаваше, че историята вече не е актуална. Ако „Поуст“ възнамеряваха да публикуват опровержение, щяха да го направят така, че да привлекат възможно най-малко внимание. Даже ако имаха възможност, щяха да публикуват опровержението тогава, когато вече никой не се интересува от тази история.

Но като опитен журналист той знаеше как стоят нещата във вестниците. Грешки рядко се допускаха. Опровержения се публикуваха само по принуда. В повечето случаи, след като една история вече не предизвикваше голям обществен интерес, вестникарите просто я оставяха.

Джон имаше противоречиво отношение към това, което ставаше. Лили искаше опровержение. Той също искаше — заради чувствата си към нея. От друга страна обаче, журналистът съзнаваше, че ще бъде в негова полза, ако около историята спре да се шуми. Колкото по-дълго време тя се задържаше в центъра на общественото внимание, толкова по-вероятно бе и други журналисти да се разровят по-надълбоко. Джон искаше да се рови сам.

Но този ден не му остана време за ровене. Бе загрижен с „Лейк Нюз“ от минутата, в която пристигна в кабинета си, до момента, в който прати и последната страница за печат. Това стана в два следобед, много по-късно от часа за обедна почивка, който Джон се опитваше съвестно да съблюдава.

Когато езерото се покриеше с ледена кора, заедно с печатаря ходеха да ловят риба върху леда. Закъснението струваше на Джон един обяд „При Чарли“. Това устройваше и двамата.

Имаше шест часа свободно време, преди вестникът да бъде отпечатан в Елкланд и готов за извозване. Елкланд се намираше на четирийсет и пет минути път на север. Затова той спря пред магазина на Чарли, купи малко храна и се отправи към къщата на баща си. Когато наближи Гребена, стомахът му се сви, както винаги. Джон за кой ли път бе поразен от факта, че дори и през есента, когато листата на дърветата опадваха, това място бе мрачно. Отново се отврати, когато до ноздрите му достигна миризмата на боклук, вместо аромата на бор, тикви и ябълков сок. Сърцето му пак трепна, прекрачвайки прага на бащината си къща.

Изобщо не личеше, че Дулси бе чистила тази сутрин. Масата пред дивана бе изместена накриво и абажурът на една от лампите бе килнат. Върху самия диван бяха разхвърляни остатъци от сутрешния вестник. На пода се търкаляха парчета от яйце, чиния и разтрошена препечена филийка. Това явно бе закуската на Гас.

— Татко? — викна Джон, както правеше винаги. Вдигна чинията и отиде в кухнята. Гас бе там. Една прегърбена фигура, която седеше до масата. Старецът натискаше някаква вилица с напуканите си ръце. — Какво правиш? — попита го мило.

Разрошената бяла коса на Гас леко се поразклати, но възрастният мъж не вдигна очи.

— Изправям ги. Тя ги изкривява.

— Дулси ли?

— Някой друг да идва тук? — изръмжа Гас.

Според Джон вилицата не бе изкривена, но той нямаше желание да спори. Вместо това сложи чинията в мивката. Тя бе чиста — нещо много странно.

— Обядвал ли си?

— Не съм гладен.

Джон предполагаше, че баща му не бе имал сили да си приготви нещо и сърцето му отново трепна. Сложи сладолед във фризера, а в хладилника — пиле за грил, нарязано на четири, мляко, сметана и яйца. Разряза на половини хляба, който бе донесъл миналия уикенд, отвори консерва с риба тон и я смеси с майонеза. След това направи три сандвича. Един прибра в хладилника, за да може Гас да го изяде по-късно. Сложи другите два в чинии, наля две чаши мляко и седна на масата да хапне с баща си.

— Тъкмо изпратих вестника за печат — каза Джон с надеждата да започнат някакъв разговор. — Мисля, че тазседмичният брой е добър. — Отхапа голям залък от сандвича си по-скоро за пример, отколкото от глад.

Гас продължаваше да се бори с вилицата.

— Статията на първа страница е за семействата, които скоро се преместиха в Лейк Хенри.

— Не ми трябват.

— Те имат нужда от нас. Това е идеята на статията — Гас не отговори и Джон каза: — Става дума за качеството на живота. В днешни дни животът в големите градове е ад.

Гас измърмори:

— А тук?

— Гребенът е много по-хубаво място от бедняшките квартали на градовете — отговори синът, но знаеше, че трябва да насочи разговора в друга посока. Винаги когато обсъждаха тази тема, Гас го наричаше „надут всезнайко от големия град“. Затова Джон постъпи мъдро и каза: — Армънд и аз имахме големи разногласия за това колко да пишем за Лили Блейк.

Гас остави вилицата и се загледа в сандвича.

— За Лили Блейк и кардинала в Бостън, нали се сещаш? — припомни му Джон.

— Трябва ли да й съчувствам?

— Много хора тук й съчувстват, защото е тяхна съгражданка.

Гас вдигна очи бавно и арогантно.

Джон изтърпя погледа му около една минута и посочи сандвича.

— Яж — каза гостът и отхапа още един залък, сдъвка го и преглътна. Тъй като баща му отказваше да говори, Джон реши да го провокира с по-остри думи. Журналистът съзнаваше, че самият той се нуждае от този разговор повече, отколкото Гас. И то много повече.

— Нямаше нищо общо с онази история с Дони. Знаеш го, нали?

Гас отново сведе поглед към сандвича си. По този начин той отговори с „да“, показвайки, че не се гордее много с тази истина. Джон бе сигурен, че винаги когато Гас избягваше погледа му, това означаваше нещо. Не му се искаше да си помисли, че този човек няма съвест.

— Често се питам дали нещата нямаше да бъдат по-различни, ако си бях тук? — каза Джон.

— Да не би да си мислиш, че си могъл да ни попречиш да се държим като глупаци? — попита Гас.

— Не. Можеше да попреча на Дони да направи това, което е чувствал, че трябва да направи, каквото и да е било то. С него всичко беше наред, преди да замина. Той беше доброто момче, когато аз бях лошото. Какво се случи, след като заминах?

Гас взе сандвича. Парченце риба падна обратно в чинията. Той обърна парчето хляб и започна да разглежда празното място.

— Може би ако бях останал — каза Джон, — с него всичко щеше да си бъде както трябва.

— Щяхте да отидете по дяволите и двамата. Затова спасих единия.

— Защо мен? Защо не Дони?

— Един от вас трябваше да остане при нея.

Нея. Ставаше дума за майката на Джон и Дони. Тя беше жива и се радваше на добро здраве. Омъжи се повторно и сега имаше щастлив брак. Живееше в Северна Каролина.

— Но защо мен? — повтори Джон.

— Питай нея.

— Питал съм я. Милион пъти — сега Джон се разбираше добре с майка си, въпреки че навремето отношенията им бяха доста обтегнати. Винаги бе подозирал, че Дороти би предпочела да вземе по-малкия си син. Съмняваше се, че Гас се погрижи да стане точно обратното, защото е знаел това. Тя скърбеше за Дони дълго и безутешно. Но никога не отговори на въпроса на Джон. — Винаги ми казваше да питам теб. Сега го правя.

Гас се постара да овладее емоциите си и отправи спокоен поглед към сина си. Едното му око си оставаше по-високо от другото.

— Тя беше тази, която искаше да ме напусне. Казах й: „Добре, давай. Само ми остави по-добрия.“ И тя го направи.

По-добрия.

— Не си го казал наистина.

— Да, господине.

Това засегна Джон толкова силно, че предизвика унищожителна ответна реакция.

— Изглежда, тогава не си бил много прозорлив.

Гас се подпря с ръце на масата и се изправи на крака. За миг залитна, но този миг бе достатъчен, за да накара Джон да съжали, че бе изрекъл тези думи. Веднага скочи, хвана баща си за раменете и го върна на стола.

Когато се увери, че Гас няма да се опита пак да стане, Джон се върна на мястото си.

— Съжалявам. Това е болното ми място. Винаги съм се чувствал отпратен. Като изгнаник, като наказан.

— Ти беше — избоботи Гас.

Джон откъсна още един залък от сандвича, този път по-гневно. Докато дъвчеше, разбра, че и днес, както винаги, нямаше да стигнат доникъде с този разговор. Затова смени отново темата:

— Познаваше Джордж Блейк доста добре, нали?

— Не. Само веднъж ме бе наел.

Джон със сигурност знаеше, че това не е вярно. Гас бе участвал в строежа на стените както на голямата къща, така и на тази на Селия. Джон бе лично свидетел на това. Тогава той наблюдаваше, макар и от разстояние.

— Какво мислиш за него?

— За кого?

— За Джордж.

— Не познавах Джордж. Имах си работа само с Майда. Тя доста се превземаше — измърмори Гас, а след това добави на по-висок глас: — Беше студена като костур, изваден от езерото през март — изсумтя, извърна поглед към двора и се намръщи. — У нея има нещо странно.

— Какво? — попита безразлично Джон.

Гас го погледна в очите.

— Откъде да знам, по дяволите! Има неща от моя собствен живот, които не са ми съвсем ясни, а ти искаш да знам всичко за другите. Но жената не беше наред още когато дойде в града. Само се усмихваше наляво и надясно, беше много надута. Все имаше някакви изисквания. Нищо чудно, че дъщеря й е загазила — Гас погледна Джон и леко примигна с по-широко отвореното си око. — Ще се върне.

— Лили ли? Мислиш ли?

Старецът направи гримаса.

— „Мислиш ли?“ Ти какво мислиш, умнико? Получи образование в голям град. Ти трябва да знаеш. Мислиш ли, че ще се върне?

Джон искаше да каже на баща си, че Лили е вече в града. Искаше да му съобщи тази новина в знак на добра воля, а и така щеше да му покаже своето доверие.

Само че това доверие го нямаше. Вече три години Джон редовно посещаваше баща си, но все още не знаеше какво го бе направило толкова неприятен човек. Питаше се как един баща може да отпрати сина си и изобщо да не се интересува какво е станало с него. Гас направи точно това.

Не дойде да го види нито веднъж и изобщо не му пишеше — нито за рождения ден, нито за Коледа. Дороти, която пишеше на Дони и ходеше да го посещава, казваше, че Гас е осакатен в емоционално отношение. Джон бе съгласен с това, но дълбоко в себе си се надяваше, че баща му си мисли за него.

Журналистът не знаеше как един човек може да бъде толкова сърдит и безчувствен, колкото Гас изглеждаше. Надяваше се, че трябва да има и нещо благородно някъде дълбоко в него. Предполагаше, че ако се вижда с баща си по-дълго време, то ще се прояви. Мислеше, че ако успее да докаже, че е човек на място, Гас ще промени отношението си към него.

Затова когато научи, че състоянието на баща му се влошава, Джон се завърна в Лейк Хенри. Беше сигурен, че ще могат да се помирят, да изгладят разногласията си и отношенията им ще се разведрят. Представяше си как си говорят за Дони, за Дороти, за това къде Гас е построил най-дългите и най-красиви стени през живота си, а също и за тези статии на Джон, с които един журналист се гордее най-много. Представяше си, че отива при собствения си баща. Джон обаче завари един толкова безчувствен и твърдоглав човек, колкото и красивите каменни стени, които строеше.

Журналистът нямаше никаква представа дали Гас го харесва поне малко. В противен случай нямаше как да го уважава. Ако споделеше с него тайната, че Лили се е върнала, Гас можеше да я каже на първия срещнат. Това щеше да е Дулси, която щеше да каже на майка си, тя на сестра си, сестра й — на съпруга си, а пък той — на жената, при която стояха негови книги по дърводелство. При нея бяха и книгите на още дузина дребни занаятчии от града. Ето защо тази жена бе най-голямата клюкарка в Лейк Хенри.

Джон не можеше да причини това на Лили.

 

 

Началникът на пощата бе съвсем различен. Натейниъл Рой харесваше и уважаваше Джон. Това се изясни скоро след като журналистът се завърна в Лейк Хенри. Джон всеки ден се отбиваше в пощата да си побъбрят и разговорите им ставаха все по-задълбочени и по-открити. Често му се струваше, че Нат много цени мнението му точно защото с години не бе живял в Лейк Хенри. Тъй като Джон не помнеше тези години и се нагаждаше към нивото на събеседника си винаги когато общуваше с други хора от града, с Нат той бе самият себе си. Този човек бе поне на седемдесет и пет години, но бяха добри приятели.

Гас остави голяма празнина в душата на Джон. Той се нуждаеше от приятел, който да я запълни. Върна се обратно в града и отиде да прибере пощата си. Пощенската станция представляваше красива едноетажна тухлена сграда. Когато човек влезеше вътре, веднага усещаше миризмата на рекламни проспекти. Долавяше се и съвсем лек аромат на тютюн. Джон харесваше черешовата лула на Нат, която той преди години най-тържествено се бе зарекъл да откаже.

Нат вдигна глава от списанието, което четеше, и лицето му грейна. Това бе голямо постижение за човек, чиято усмивка бе толкова суха, колкото и лицето му. Беше висок и слаб. С оредялата си сива коса, очила с метални рамки, провиснала жилетка, вълнени панталони и износени високи обувки, изглеждаше като истински янки. Непрекъснато премяташе лулата в устата си, без да я пали. Когато говореше, рядко заваляше думите.

— Нямаш голяма поща — каза Нат и му подаде малък пакет, завързан с ластик. — Няколко сметки, няколко обяви, нов каталог на Ел Ел Бийн. Имаш картичка от майка си. Тя и мъжлето й са във Флорида. Изглежда, купуват си къща.

Джон знаеше, че те си търсят жилище. Извади картичката от плика и я прочете. Майка му описваше една къщичка в Неапол, на четири пресечки от брега.

— Звучи добре — каза той.

— Развълнувана е. Приятна дама. Дори когато преживяваше трудности, бе любезна и винаги се усмихваше. Извинявай, че го казвам, но така и не разбрахме какво толкова виждаше в Гас.

— Тогава бе по-висок — отвърна Джон. — Беше много привлекателен мъж.

Нат извади лулата от устата си.

— Красотата не е вечна. След това какво остава? Тя не бе оттук. Затова не се и очакваше бракът им да бъде успешен.

— Майда Блейк също не е от Лейк Хенри — изтъкна Джон. — Тя и Джордж бяха женени повече от трийсет години. Смяташ ли, че са били нещастни?

Нат се замисли малко и каза:

— Всъщност не. Разбира се, Джордж не бе толкова хубав, колкото беше Гас навремето. Така че Майда не загуби много, когато той остаря и понапълня. Трябва да призная, че Майда е много силна жена. Смъртта на Джордж й дойде като гръм от ясно небе, но успя бързо да я превъзмогне. Не позволи и за миг скръбта да я прекърши — Нат намести лулата в крайчеца на устата си и се наведе настрани. Извади брой на списание „Пийпъл“ от нечия поща, отвори на една страница и го блъсна към Джон.

Той прегледа статията. Пишеше за кардинала и за Лили. Материалът бе публикуван преди извинението към Розети.

— Тя е известна — каза Нат. — Не мисля, че Майда е много доволна. Не одобряваше заминаването на Лили за Ню Йорк. Според нея това е най-порочното място на земята. Аз не виня момичето, че искаше да замине. Онази работа с брат ти бе ужасен шок за нея — наведе се към Джон и сниши глас, сякаш в помещението имаше и други хора: — Мислиш ли, че ще се върне?

Джон изпитваше силно желание да му каже, но се въздържа. Не ставаше дума за липса на доверие. Беше изпитвал понякога дискретността на Нат. Когато му задаваха въпроси, можеше да държи устата си затворена. Нещо друго го възпираше.

— Може би — тогава Джон смени темата. — Пише ли на Майда?

— Не. Но и Майда никога не й пише. Тя по принцип не пише много писма и никога не го е правила. Когато се премести в Лейк Хенри, нямаше никаква кореспонденция с родния си град.

— Кой е бил този град?

— Линсуърт, в Мейн. Малък дърводобивен град на север оттук. Селия пращаше и получаваше писма оттам, но рядко. След известно време съвсем престана. Прекъснаха връзките си с града — Нат се намръщи. — Може би с Линсуърт са ги свързвали неприятни спомени. Сигурно са искали едно ново начало.

— Не са ли имали роднини там?

— И да са имали, те не им пишеха. Тогава тъкмо бях постъпил на работа. Хората ме питаха какви са Майда и Селия. Затова проявявах интерес към тях, но те не получаваха поща от никого на име Сейнт Мери — гласът му стана по-рязък: — Не казах това на човека, който душеше наоколо вчера. Беше нищо и никакъв репортер от Уетър, който се опитваше да изглежда като нас. Искаше да ни накара да повярваме, че е на страната на Лили. Обаче не бе така. Задаваше въпрос след въпрос. Беше лукав. Не мога да си обясня защо дойде при мен. Защото се занимавам с пощата ли? Мислеше, че ще му кажа какво минава през ръцете ми. Та това е нередно. Това е злоупотреба с доверието, което властите са ми гласували. Даже е нарушение на федералните закони, както и отварянето на чужда поща.

Джон се усмихна злорадо.

Нат извади лулата от устата си и посочи с нея към приятеля си.

— Ти си различен. Теб те е грижа. Едно е ние да си знаем кои сме и откъде сме дошли, а съвсем друго е те да го знаят. Ние харесваме съгражданите си, а дори и да не е така, знаем, че трябва да бъдем единни. Хората отвън не разбират това. Те не знаят нищичко за солидарността между хората в малките градчета.

Ако Джон не бе закъснял със срока за изготвянето на броя, щеше да бъде на път за Елкланд. Точно тогава се обади Ричард Джакоби. Тъй като трябваше да убие два часа, журналистът се върна в кабинета си. Когато телефонът иззвъня, той преглеждаше папки, отбелязваше си някои неща и обмисляше различни възможности и варианти.

Ричард проявяваше интерес. След като зададе няколко въпроса, вече проявяваше голям интерес. След още няколко въпроса той бе толкова заинтригуван, че предложи на Джон много пари, за да уредят сделката на момента.

— Няма нужда от агент — каза Ричард. — Въпросът е да действаме бързо и никой да не знае. Мога да издам книгата ти за шест месеца. Тя ще се продава добре. Знаеш каква е репутацията на тази къща.

Единственото, което Джон знаеше, бе, че тази издателска къща беше Давид сред Голиатовци. Беше малка, но много амбициозна. Когато искаше да види своя книга сред бестселърите, често постигаше целта си. Веднага след това се опитваше да вкара ново заглавие в списъка на най-продаваните книги. Авансът, който предлагаха на Джон, бе достатъчно голям, за да му даде основание да предполага, че това ново заглавие щеше да бъде именно неговата книга.

Десет минути по-късно Джон затвори, все още много развълнуван. Ричард искаше резюмирано изложение и встъпителните глави възможно най-бързо. Това означаваше, че Джон трябва да подреди мислите си, без да се бави.