Барбара Делински
Езерни новини (20)

Двадесета глава

Преди да тръгне към фабриката за ябълков сок в понеделник сутринта, Лили позвъни на Каси. И тази сутрин във вестника нямаше опровержение, а седмицата, определена като краен срок за публикуването му, беше изтекла. Адвокатката обеща, че до края на деня ще подаде иск, но Лили бе дълбоко разочарована. Тя дълго време се бе молила за по-бързо разрешение на проблема. Животът й бе ад. Искаше нещата да се оправят и да продължи напред.

Ритъмът на пресата за сок я посрещна с добре дошла по-радушно от всякога. Облечена от глава до пети в найлон, тя се хвърли в работата. Вдигаше, избутваше, издърпваше, даже миеше пода с маркуча, когато Майда отиваше за още ябълки. Щом другите спряха за по чаша кафе, тя сама подкара товароподемната машина. След няколко неуспешни опита младата жена успя да разположи машината така, че подемният механизъм да вдигне огромния кафез с плодове точно до ръба на ваната. Изпита голямо задоволство от свършената работа. Веднага щом останалите се върнаха, Лили отново зае мястото си на платформата до пресата и започна да реди решетки, платнища, и да ги пълни с ябълкова каша.

Когато дойде време за обяд, Лили вече знаеше от какво има нужда. Бързо се изми и се запъти към къщата на Майда. Този път обаче не отиде в кухнята. Влезе във всекидневната, седна на столчето от махагоново дърво пред рояла и вдигна капака. Още преди да докосне клавишите, в душата й се възцари покой. Те бяха нейни стари, любими приятели. Погали ги с върховете на пръстите си и пое мириса на слонова кост. След това положи ръце върху тях и засвири. Не мислеше за никаква песен, просто остави пръстите да се движат сами, а те познаваха душата й. От рояла се изтръгваха звуци — нежни и тъжни. Лили се чувстваше по същия начин — малко самотна, малко объркана, но много се радваше, че е тук.

Затвори очи и остави красивата мелодия да я отнесе надалеч. Напрежението в стомаха й постепенно намаляваше. Хаосът в мислите й отстъпи място на хармонията. Когато почувства, че силата й се възвръща, ръцете на музикантката станаха по-уверени. Тя си пое дълбоко дъх, изправи гърба си и отвори очи.

Майда стоеше в средата на стаята. Бе поставила едната си ръка зад врата, бе вдигнала глава, вперила поглед някъде надалеч. Тя също се бе понесла на крилете на музиката, точно както и Лили. Възрастната жена свали ръката си, отпусна глава и въздъхна.

— Никой не може да накара тези клавиши да издават такава мелодия — каза тъжно Майда. Пое си дълбоко дъх и продължи с глас, в който липсваше всякакво чувство: — Искаш ли да обядваш?

Този комплимент стопли душата на Лили и, разбира се, тя изведнъж почувства глад. Понечи да стане, но майка й вече бе тръгнала към кухнята.

— Стой тук и свири. Ще донеса обяда ти.

Още един комплимент? Майда щеше да й донесе храната като в ресторант?

И така Лили продължи да свири, като избираше песни, които майка й харесваше. Правеше го отчасти за да й благодари и защото това, което най-добре умееше да прави, бе да забавлява хората. Тя свиреше, когато Майда се върна с голям сребърен поднос. Начинът, по който й сервира сандвичите с шунка и сирене и ароматния чай в чашата, накара Лили да се почувства като гостенка.

— Благодаря — каза дъщерята, когато и двете седнаха на дивана.

Майда изстискваше лимон в чая си.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Вършиш чудесна работа във фабриката.

— Харесва ми.

— Би трябвало да ти плащам.

Лили тъкмо поднасяше сандвич към устата си, но бързо го върна обратно.

— Не го прави.

— Плащам на останалите.

— Те не са ти роднини. С удоволствие ти помагам. Какво друго бих могла да правя?

— Можеше да си при Каси — отвърна Майда, като изчисти трохите от скута си. — Наистина ли ще заведеш дело?

— Нямам друг избор.

Възрастната жена отхапа един залък от сандвича си. След това го остави в чинията, усмихна се и каза:

— Спомняш ли си Дженифър Хоук? Завършихте училище в една и съща година. Сега е Дженифър Елисън. Омъжи се за Дарби Елисън — онова дребно, тъмнокосо момченце скоро роди третото си дете. Още едно момиченце.

Лили не виждаше никаква връзка между детето на Дженифър и делото, което се готвеше да заведе. Бебето определено бе неутрална тема за разговор.

— Това е прекрасно. Тук ли живеят?

— Не. Имат къща в Централен Сейфийлд. Анита Елисън почина миналия месец.

— Бабата на Дарби? Много съжалявам.

— Беше добра приятелка на Селия.

Лили помнеше това. Бе прекарала достатъчно време в къщата на баба си и се бе запознала с всичките й приятелки. Селия обичаше да посреща гости. Понякога в къщичката се събираше цяла компания, а и старата жена се чувстваше в стихията си, когато домът й бе пълен с хора. Лили си спомняше как се гушеше под завивките на горния етаж, докато дамите долу глупаво се смееха с глас на неща, които момичето не разбираше. Обикновено ставаше дума за мъже. Сега щеше да й е приятно да ги слуша.

— Селия ми липсва — продължи Майда съвсем неочаквано.

— На мен също.

— Беше прекрасен човек.

— Да.

— Имаше голямо сърце.

— И големи уши — допълни Лили. — Можех да разговарям с нея почти за всичко.

Това върна Майда обратно от царството на спомените. Изправи се и продума:

— Ти си могла. Но в това отношение вашето поколение е различно. По мое време не бе позволено да се говори за някои неща.

— Не ти е необходимо позволение. Просто даваш израз на мислите и чувствата, си.

Майда се изсмя гърлено.

— Не е толкова лесно.

— Напротив, лесно е.

Майката предизвикателно погледна дъщеря си.

— Какво искаш да ти кажа?

Лили реши да отстъпи. Бе изживяла с майка си толкова малко приятни моменти, че не искаше да разрушава постигнатото сега.

— Казах го хипотетично.

— Говоря сериозно. Какво искаш да ти кажа?

Лили усети старата, добре позната напрегнатост в гласа й. Трябваше да я разсее и затова отвърна:

— Разкажи ми за детството си. Не знам нищо за него.

— Какво значение има? Какво ще промени това? Животът ми започна, когато се омъжих за баща ти. Пък и ти постъпваш много хитро, като искаш аз да говоря. А какви са твоите мисли? Споделяше ги със Селия, но с мен — никога.

Този път Лили не извърна поглед.

— Страхувах се от заекването.

— Сега не те чувам да заекваш.

Не. Наистина сега мислите й течаха съвсем гладко и спокойно. Владееше се напълно.

В далечния край на къщата някой извика:

— Мамо?

— Тук сме — отвърна Майда също на висок глас. — Роуз е.

И Лили се бе досетила, че сестра й е дошла. Гласът на Роуз бе по-различен от този на Попи, а и никой друг не се обръщаше към Майда с „мамо“. Току-що пристигналата гостенка се появи на сводестата врата и погледна смаяно сребърния поднос, сандвичите, чайника и чашите.

— Прекрасно — каза Роуз, — разкош в средата на работния ден.

— Трябваше да хапнем — оправда се Майда и й подаде своята чиния със сандвичи. В нея бе останал половин сандвич. — Ако го искаш, твой е.

Роуз поклати глава.

— Нямам време. Оставих в хладилника бяло месо от пуйка. Сготвено е, само трябва да го притоплиш. Днес момичетата свършиха рано училище и сега са в колата отвън.

— Само Ема и Рути — поправи я Хана, като се шмугна покрай нея. — Здравей, бабо! Здравей, лельо Лили!

— Помолих, ви да ме чакате в колата — смъмри я Роуз.

— Те ме щипеха. — Момичето се подпря на облегалката на дивана, която бе по-близо до Лили. Лелята я поздрави, като нежно потърка рамото си в нейното. За това бе възнаградена с още по-широка усмивка.

— Могат да дойдат. И четирите.

— Супер! — възкликна Хана.

Щяха да ходят на кино и след това да вечерят. Такива бяха плановете за партито на Хана. Детето бе попитало дали може да покани три приятелки. Когато Лили с радост се съгласи, Хана предпазливо попита и за четвърто момиче.

— В случай че не дойдат. Може би няма да искат — бяха аргументите й.

— Ще приемат — успокои я Лили, като се молеше да е права.

Тя и Хана написаха поканите на богато украсеното с индийски мотиви писалище на Майда. В петък вечерта момичето накара баща си да я откара до пощата, за да ги изпрати. Лили научи за това от Попи, а пък тя — от Роуз, която изглеждаше малко неспокойна.

— Това си е чисто чувство за вина — каза Попи на Лили. — Знае, че трябва да организира това парти, но тъй като твърдеше, че е против, няма и пръста си да помръдне, за да помогне.

Сега Роуз каза:

— Ще ме подлуди с това парти.

— Не е вярно — възпротиви се Хана, но сияйната й усмивка вече бе угаснала. Изнервено, детето прошепна на леля си: — Не знам какво да облека.

— Има цял гардероб, пълен с дрехи — намеси се Роуз. — Не съм виновна, че не и стават.

— Купи ги твърде малки.

— По-скоро ти ги израсна твърде бързо.

— Това не зависи от мен.

— Охо… напротив, зависи.

Думите бяха различни, но тонът бе същият. Лили помнеше много такива спорове от собственото си детство и не можеше да продължи безучастно да слуша.

— Мисля — включи се бързо в разговора тя, — че трябва да отида на пазар. Не взех много дрехи със себе си. Не з-з-знаех колко дълго ще остана. Нямам нищо подходящо за това парти.

— Ще ходите просто на кино — не отстъпваше Роуз. — Можеш да отидеш така, както си облечена сега.

— Но това е тържество за рожден ден — възпротиви се веднага Лили. Вече не заекваше. Знаеше каква бе целта й. — Хана може да дойде с мен. И двете ще си купим по нещо. Това ще бъде подаръкът й от мен.

— Кога? — попита Хана, а лицето й отново засия.

Изведнъж Лили се развълнува толкова силно, колкото и момичето.

 

 

На следващия ден следобед двете отидоха на пазар. Лили тъкмо бе свършила работа във фабриката и се бе измила, когато видя Хана да се задава тичешком по пътя. Както винаги, бе с широка фланелка и увиснали джинси, които не я правеха много стройна. Косата й бе вързана на конска опашка, а това правеше лицето й още по-закръглено. Страните й обаче бяха розови, а в очите й кипеше живот. Лили виждаше в Хана собственото си детство и бе доволна — началото беше многообещаващо.

Двете се отправиха на юг, към Конкорд. Попи бе дала на Лили списък с магазини, като ги бе подредила в зависимост от това кой предлага по-добър избор. Не им се наложи дълго да търсят. Още в първия магазин, в който влязоха, Хана се влюби в една рокля. Беше от фин плат с шотландски десен. Материята бе толкова мека, че плавно и нежно се спускаше по тялото й. Роклята бе стилна и момичето не можеше да свали очи от отражението си в огледалото. Лили знаеше защо: тази дреха я правеше да изглежда по-голяма и по-стройна.

Купиха подходяща панделка за коса и чифт тъмнозелени чорапогащи. Те бяха идеално допълнение към зеления цвят на каретата в роклята. Избраха и чифт обувки с възможно най-ниска платформа.

Оставиха тези неща настрана и се преместиха в другата част на магазина, където се продаваха дрехи като за Лили. Тя се спря на дълга пола, елече и блуза. Полата и блузата бяха от мека синя изкуствена коприна. Елечето бе изтъкано от прекрасно подхождащи си цветове. Лили можеше да обикаля магазините с дни и пак нямаше да открие по-хубав тоалет.

— Обувки? — попита Хана, която бе вече на върха на щастието.

— Благодаря — отвърна строго Лили, — имам си.

— Тогава обеци — предложи Хана и посочи към един щанд.

— Благодаря — отказа й Лили със същия тон, — но имам и обеци — след това посегна да извади портмонето си. — Кредитната ми карта ще може да покрие само това — подаде картата си на продавачката и тя се захвана с описа на покупките.

Лили изобщо не осъзнаваше какво бе направила, докато продавачката зад щанда не замръзна на мястото си. Тя бе много елегантна млада жена, може би наскоро бе прехвърлила двайсетте. Поглеждаше картата, след това се взираше в Лили и после отново кредитната карта. Очите й се отвориха широко.

— Вие ли сте Лили Блейк? — попита накрая, а гласът й бе изпълнен със страхопочитание. — Онази Лили Блейк?

Сърцето на Лили заби лудо. „Отречи!“ — прошепна й тихият глас отвътре. — В света има и други жени на име Лили Блейк.

— Знаех си, че ми изглеждате позната — извика продавачката и се усмихна развълнувано. — Тук не влизат много известни хора — погледна я отново. — О, боже! Чакайте да кажа на шефката. Тя ще полудее, ако разбере, че сте били тук, а нея я е нямало.

Лили почувства как езикът й се стегна. Вдигна ръка и поклати глава. Веднага щом се отпусна, каза:

— Не го правете. Крия се.

— Ще кажа само на шефката — обеща момичето. — Тя просто ще откачи.

Хана внезапно изникна до Лили. Изправи се в целия си ръст и каза като някакво разглезено, невъзпитано и властно хлапе:

— Ако кажете на някого, ще развалите рождения ми ден. Никога повече няма да влезем в този магазин — нито аз, нито майка ми, нито който и да било от нашето семейство и дори от нашия град.

Властно хлапе? Думите й звучаха като изречени от Роуз. В този момент Лили изобщо не си даде сметка за това. Докато подписваше бързо бланките за покупките, а и след това, когато двете едва ли не на бегом излязоха от магазина с пакетите в ръце, тя си мислеше единствено за това, че трябваше да плати в брой.

Рано сутринта в сряда телефонът на Попи иззвъня. Това не бе първото обаждане, нито пък щеше да е последното, но точно то я интересуваше най-много.

— Хей, Попи! — каза Грифин Хюз. — Как е моето момиче?

Тя обичаше гласа му. О, наистина бе така.

— Добре. Но… къде е Уили Джейк? — Грифин се бе свързал с нея по телефонната линия на полицейския участък. Само че Уили не бе казал на Попи, че няма да бъде на работното си място.

— Зад бюрото си. Когато отказа да говори с мен, го помолих да ме превключи към теб. Предупреди ме, че и ти няма да го направиш, но трябваше да опитам.

— Аз винаги говоря с теб.

— Не и за Лили.

Попи въздъхна.

— Да. А пък аз започнах да си мисля, че се интересуваш от мен.

— Така е.

— Но продължаваш да питаш за Лили! Всички питат за Лили. Тази сутрин с мен се свързаха още четирима журналисти от пресата и ми задаваха въпроси, свързани с нея.

— Така е, защото се носи мълва, че се е върнала. Този път не е само слух. Видели са я. Ти какво ще кажеш?

— За кое?

— Дали се е върнала?

Попи въздъхна:

— Грифин, Грифин, Грифин. Пресата се отнася жестоко със сестра ми. Какъв човек трябва да бъда, за да отговоря на въпросите ти?

— Аз не съм от пресата. Аз съм писател. Има разлика. Журналистите от пресата работят за някого. Всичко, което те пишат, подлежи на редакция. Възлагат им се крайни срокове и трябва да имат предвид възможностите за увеличаване на тиража и управленската политика.

— А това не важи за теб, така ли?

— Не, Аз сам съм си шеф. Пиша статиите си така, както аз искам, и след това ги обявявам за продан. Пращал съм и други неща за „Венити феър“. Те харесват работите ми.

— Не се интересуват от тиража? — усъмни се Попи. — Не ми се вярва.

— Интересуват се, разбира се. Статията ми ще се хареса на тази част от обществеността, която „Венити Феър“ се опитва да привлече като редовни читатели. Публикацията ми ще пасне на политиката им, така да се каже.

— И не искат тази статия възможно най-скоро?

— Напротив. Свършил съм вече голяма част от работата. Започнах да я пиша, преди да се случи това с Лили. Тези събития могат да добавят още към материала ми. Хайде, Попи — придумваше я Грифин. — Кажи ми поне малко.

Тя силно се изкушаваше. Трудно можеше да се устои на гласа му.

— Защо продължаваш да търсиш мен? Защо не се обадиш на някого друг?

— Опитах се. Позвъних на… ъъъ… — Попи чу шумолене на хартия. — … един брокер на недвижими имоти на име Алисън Куимби и на един възрастен човек — Алф Базъл. Свързах се и със собственика на смесения магазин.

— Те казаха ли ти, че Лили е тук?

— Не казаха нито „да“, нито „не“. Досега не бях срещал други хора, които да умеят така добре да говорят, без да казват нещо конкретно.

Попи се усмихна.

— Да даваш уклончиви отговори не е престъпление. Ние се защитаваме един друг — това е. Разказвала ли съм ти историята за свещената кратуна?

След кратко мълчание Грифин отвърна весело:

— Мисля, че не.

— Добре. Някога имало една кратуна. Плод с твърда обвивка, нали знаеш?

Мъжът прочисти гърлото си.

— Веднъж имах възможност лично да се уверя в това.

— И така, растяла си тази кратуна едно лято в една ферма край южния бряг на езерото. Била прекрасна, даже царствена със своите богати, наситени цветове — зелено и червено. Имало нещо необикновено в нея, нещо ободряващо. Когато човек застанел в полето и я гледал, след миг започвал да се чувства по-добре. Ако си имал главоболие, тя го облекчавала. Ако е трябвало да правиш труден избор, в съзнанието ти изниквали възможни решения.

— Какво е направила за теб?

Дъхът на Попи секна.

— Какво искаш да кажеш?

— С какъв проблем ти помогна да се справиш тази кратуна?

Беше съвсем невинен въпрос. Тя въздъхна с облекчение.

— Било е в началото на петдесетте. Тогава още не съм била родена.

— Аха. Добре. Продължавай.

— И така — подхвана Попи отново, като се успокои, — хората чувствали нещо, след като отивали да видят тази кратуна. Те се прибирали вкъщи и разказвали за нея на свои приятели в близките градове и съвсем скоро и тези хора започнали да посещават фермата. Мълвата достигнала до големия град, а знаеш как новините се разпространяват там. Една малка статийка във вестника и хора от цяла Нова Англия започнали да се стичат в Лейк Хенри.

— Фермата трябва да е била претъпкана с народ.

Попи отвърна:

— Никога не подценявай един янки. Те са последователни и имат много остър ум. Когато тълпата заляла фермата и околностите й, жителите на града подредили в полето сергии със стоки местно производство. Така за гостите, дошли да видят необикновената кратуна, се осигурявало някакво занимание, докато чакали реда си.

— По този начин — прекъсна я Грифин — местните жители са припечелили доста.

— Така е — призна Попи, — но можеш ли да ги виниш? Било е точно по времето, когато се е събирала реколтата. Хората са били затрупани с царевица и ябълки, вече са били произведени галони с ябълков сок.

— Значи ако отида там, видя кратуната, купя си ябълков сок и се върна у дома, ще се почувствам по-добре, но няма да знам дали това се дължи на кратуната, на сока или на деня, прекаран близо до природата.

— О, кратуната не е имала нищо общо с това — увери го Попи. — Била си е най-обикновена кратуна, която по някаква случайност е имала по-необичаен цвят. Много преди това местните жители изключили всякаква възможност този плод да върши чудеса.

— Значи всичко е било просто трик за увеличаване на продажбите?

— Брилянтен план, не мислиш ли?

През последвалата кратка пауза Грифин не каза нищо, но в неговия дълбок глас Попи усети смях, когато мъжът попита:

— Какво станало с кратуната?

— Едно прасе я изяло в края на сезона — след това продължи, като нарочно наблегна на акцента: — Говореше се, че от прасето направили прекрасен бекон.

Грифин се изкикоти.

— А поуката от тази история е, че жителите на Лейк Хенри могат да постъпват много хитро, когато става въпрос за собствените им интереси.

— Точно така — съгласи се Попи.

— Мисля, че вашият град би ми харесал. Наистина трябва да дойда да го видя.

Но във въображението на младата жена той бе нейният принц и тя можеше да изтича в прегръдките му. Ако той дойдеше в града, тази мечта щеше да загине.

— Тук няма да бъдеш добре дошъл — предупреди го тя. — Не и при тези обстоятелства.

— Искаш да кажеш — при условие че Лили е там?

— Не — отвърна Попи предпазливо. — Нямах предвид това. Изобщо не съм казвала, че Лили е тук. Но аз не съм единствената, на която й е омръзнало да й се обаждат по телефона, за да питат дали е така.

— Кажи ми ясно и категорично, че Лили не е там повече няма да ти звъня.

За миг Попи се почувства като в капан. Беше загубила краката си, но за сметка на това умът й се бе изострил. Гласът й стана по-нежен. Мечтата отново се съживи.

— Но аз искам да ми позвъниш отново. Харесва ми да говоря с теб. Затова се обаждай отново, Грифин Хюз. Когато поискаш.