Барбара Делински
Езерни новини (23)

Двадесет и трета глава

Джон почувства голяма празнота още в мига, в който остави Лили пред къщичката, но трябваше, имаше нужда да отиде в дома на Гас. Къщата на Гас ли? Тя беше и негова. Но била ли е тя някога наистина негов дом? Той бе отраснал там. Никакво пребоядисване, разкрасяване на градината или смяна на мебелировката не можеше да промени това. Докато караше по Ридж Роуд, сега, след като Гас беше мъртъв и отношенията му с него бяха вече минало, журналистът трябваше да признае, че е свързан с тези места.

Джон спря до малката къща и влезе вътре, така както бе правил хиляди пъти като дете. Малката всекидневна представляваше спалня, която двамата с Дони бяха делили. Отпусна се на дивана и в съзнанието му изведнъж се съживиха звуците от онези години — викове, крясъци, смях, Гас по природа не бе весел човек, но Дороти и Дони бяха. Двамата братя бяха прекарали заедно много щастливи мигове.

Журналистът отпусна глава назад и затвори очи. Чувстваше се отмалял, но не само физически. Умората се дължеше и на мисълта, че е останал единственият мъж в тази къща. Беше вече глава на семейството, така да се каже. Би могло да се твърди, че Джон бе носил тази отговорност и през последните три години. Но да носи храна, да плаща на жена, за да чисти и ремонтира къщата, бяха неща от чисто материален характер. Това, което сега изпитваше, бе съвсем различно.

Тежестта на всички тези мисли и чувства бе твърде голяма за човек, не спал цяла нощ. Той задряма, както седеше на дивана. Така правеше и Гас напоследък. Сподавен вик го стресна и Джон се събуди.

Дулси Хюит стоеше зад прага на входната врата, затиснала уста с ръката си. След това я спусна върху гърдите си.

— Изплаши ме — продума тя, като дишаше тежко. — Тъкмо научих за Гас и се отправих насам да поразтребя малко. Не исках да завариш къщата в безпорядък, а ти си вече тук и седиш точно като него.

В първия момент Джон се чувстваше твърде отмалял, за да изпита някакво смущение. След това си спомни, че Гас е мъртъв и стомахът му се сви. С големи усилия отлепи гърба си от облегалката. Лампата светеше. Сигурно Дулси я бе включила. Навън бе тъмно.

Мъжът прокара ръка през брадата си, а после и през косата.

— Колко е часът? — попита Джон.

— Осем. Много съжалявам за Гас.

Мъжът кимна.

— Благодаря ти, че си наминала предната вечер. Не е бил сам.

— При него ли беше?

Джон отново кимна, огледа се и отговори:

— Не е много по-разхвърляно, отколкото последния път, когато идвах. Накрая не е имал много сили. Прибирай се, Дулси. Върви при децата си.

Изпрати я с поглед. Даже и умората не можеше да прикрие чувството на смут, тъй като къщата бе пълна с вещи, които не смееше да докосне. Искаше да остане сам. Веднага щом жената си отиде обаче, дойде съседката, живееща на отсрещната страна на улицата, за да изкаже съболезнованията си. Не влезе вътре. Така постъпиха и останалите, дошли след нея. Те просто заставаха на вратата, казваха на Джон, че съжаляват за Гас — и си тръгваха.

Младият мъж бе трогнат. Гас никога не е бил по-мил със съседите си, отколкото със семейството си, и въпреки това тези хора имаха желание да наминат. Това караше Джон да изпита чувство на вина за отрицателното си отношение към жителите на Гребена, което усилваше смущението му.

Трябваше да ангажира съзнанието си с нещо. Разбираше, че трябва да уреди погребението и искаше, баща му да изглежда добре, преди да го изпратят до последното му убежище. Ето защо отиде до гардероба на стареца в спалнята. Там цареше същински хаос. Или Дулси смяташе, че подреждането на гардероба не влиза в задълженията й, или Гас й бе забранил да пипа. Там имаше едно палто, което Джон помнеше от детските си години, и няколко ризи. Те не бяха нито бархетни, нито карирани. В гардероба видя й няколко рокли на майка му. Това много го учуди. Имаше окачен и един костюм. Джон го извади с намерението да облече с него Гас. Дрехата трябваше да се изглади, но иначе бе в много добро състояние. На едно място сакото се бе издуло и Джон се опита да го изглади с ръка. Напипа нещо и отметна ревера. Един непрозрачен найлонов плик висеше на закачалката, върху вътрешната страна на сакото, завързан с конец. Той остави костюма на леглото, откачи плика и го отвори. Беше пълен с изрезки от вестници. Някои бяха стари и пожълтели, други — по-нови. Бяха подредени в хронологическа последователност и цялата тази работа бе вършена старателно. Сякаш нечия ръка внимателно бе сгъвала всяка изрезка поотделно, преди да я прибере в плика.

Джон преглеждаше хартийките една по една, докато болката в сърцето му стана непоносима. Пред него се намираше колекция от всичките му статии. Те бяха запазени от един баща, който никога, никога не бе казвал на сина си, че го обича.

Болката разкъсваше душата на младия човек. Той се изправи, изпъна се, изви гърба си като дъга и притисна очите си с ръце. Изстена, но това не облекчи страданието му. Прокара ръка по врата си, погледна вестниците и отново изстена.

Тъй като не можеше да стои на едно място, Джон излезе през задната врата и започна да се разхожда из потъналия в мрак двор. Извървя разстоянието от единия край на каменната стена, с която Гас се занимаваше в последните си дни, до другия. После се върна обратно, опитвайки се да подреди мислите си. Неочаквано в съзнанието му изплува онзи момент, когато баща му падна на земята. Тогава Джон се опита да му помогне, а старецът го отблъсна.

В ушите му отново зазвуча един слаб и тъжен глас, който шепнеше: „Аз те разочаровах. Провалих се. Никога не бях достатъчно добър нито с майка ти, нито с Дони, нито с теб.“

Сега Джон разбра всичко. Болката изпепели душата му. Тъжеше безутешно за един човек, който бе страдал. За един незаконороден, появил се на бял свят във време, когато на такива се е гледало с лошо око. Скърбеше за един човек, отраснал с мисълта, че е нищо, за човек, когото синът бе обичал само защото му беше баща. Джон падна на колене в тревата. Отвращаваше се от сълзите, които напираха, но не можеше да ги спре. Сви рамене и тихо заплака. Мислеше за всичко, което не бе видял, не бе разбрал, не бе направил.

Не можеше да си спомни кога за последен път бе плакал, кога за последен път бе дал воля на чувствата си по такъв начин. Можеше да спре това си състояние, но не го направи. Чувстваше се по-добре, когато изливаше тъгата си. Затова остави сълзите да текат, докато сами не секнаха.

Мъжът бавно се изправи. Избърса очи с ръкава си, влезе в къщата и наплиска лицето си със студена вода. Вече разсъждаваше трезво.

Джон внимателно постави изрезките обратно в пликчето. След това го завърза отново за закачалката, за да бъде погребано заедно с Гас. Намери чиста риза, вратовръзка, бельо, чорапи и обувки и занесе всичко в колата. Прибра се вкъщи и постави дрехите на баща си в собствения си гардероб. После си взе душ. Нуждаеше се от това, тъй като ден и половина не се бе къпал.

Тялото му бе все още влажно, когато седна в кануто й се отправи навътре в езерото. Хладният въздух го пронизваше, но непрестанното усилено гребане бързо го затопли. Когато пристигна до мястото на своите гмурци, журналистът прибра греблото. И четирите птици бяха тук тази вечер. Плуваха бавно и от време на време се потапяха във водата, а писъците им се разнасяха в нощта. Гласът им бе толкова първичен, че пронизваше душата на Джон и стигаше чак до нейните глъбини.

Тук времето сякаш бе спряло. Човек имаше чувството, че смъртта не е нищо друго, освен средство за продължение на живота. Това място можеше да бъде възприемано като въплъщение на историята и стремежа за оцеляване. Две малки бяха добре отгледани, за да продължат биологичния вид. Да, бреговете на това езеро бяха свидетели и на много смърт. Гнездата са били наводнявани или малките са ставали жертва на хищници. Но това винаги е ставало поради някаква причина, бе следвало определен ред и бе имало някакво значение.

Като почувства това усещане за вечност, Джон потопи греблото във водата и потегли. Все още изпитваше тъга от голямата загуба, но това място му даде нещо. Писъците на птиците се понесоха над водата и го съпровождаха по целия му път покрай малките заливчета до залива Тисен.

 

 

Лили седеше на края на кея. Когато Джон приближи, тя се изправи, сякаш го бе очаквала. Щом кануто се плъзна край нея, Лили взе въжето от ръката му и завърза лодката за един стърчащ над дъските кол.

Миг по-късно журналистът бе вече стъпил на кея. Отиде до Лили и я прегърна. Това беше най-естественото и правилно нещо, което някога бе правил. Изобщо не мислеше за книгата си. Не се чувстваше като двуличник, нито пък изпитваше угризения, че използва жената за свои цели. В момента съзнанието му бе в пълно съзвучие със сърцето.

Джон я притисна силно до себе си, след това още по-силно. Вълните на езерото тихо се плискаха около тях, придружени от писъците на птиците. Младият мъж я целуна веднъж, после отново. Първата целувка бе по-нежна, а следващата — по-страстна. След като за трети път устните им се сляха, у двамата се разпали неудържимо желание.

Лили нетърпеливо поведе Джон към къщата. Качиха се на горния етаж, където беше нейната спалня. Това отново бе най-естественото и нормално нещо, което можеха да направят в момента. Двамата събличаха дрехите си, докосваха интимните си места и се хвърлиха в огненото море на своята страст. Тялото на Лили бе завладяло съзнанието му. Сега, когато пред него се разкри тази гореща плът и нежните й форми, Джон разбра, че тялото й бе по-красиво, отколкото си го бе представял. С Лили му бе хубаво. Тя му даваше утеха и надежда. Собственото му тяло се съживи, както никога досега. Джон проникваше по-дълбоко и по-дълбоко и колкото по-голямо удовлетворение изпитваше, толкова по-силно се разпалваше страстта му.

Когато за Лили кулминацията настъпи, дъхът й секна, а от гърдите й се откъсна силно стенание.

Джон не искаше да се откъсне от нея. Обърна се върху едната си страна и я прегърна. Не казваше нищо. Целуна я нежно и я притисна до себе си. Беше сигурен, че ще бъде щастлив да лежи така с Лили Блейк до края на живота си. След това отново я целуна, като си припомни току-що изживените красиви мигове, и отново се възбуди. Лили беше готова. Тя се наслаждаваше на всичко, което Джон правеше тогава, а и през следващите часове. Но не само той изпитваше изпепеляваща страст, която не му позволяваше да лежи спокойно. Лили бе неопитна, но се учеше. Непрекъснато растящата й увереност му действаше като афродизиак, който засилваше неговата възбуда.

Накрая умората си каза думата и Джон се отпусна неподвижен на леглото. Чувстваше се на сигурно място в спалнята на Лили. Топлината на телата им го сгряваше, както и близостта на жената, с която току-що се бе любил. Младият мъж заспа толкова дълбоко, че нищо не бе в състояние да го събуди.

„Във фабриката за ябълков сок съм. Ще свърша в четири.“

Лили закрепи бележката върху възглавницата, но след това я взе обратно, за да постави отдолу инициалите си. Украси ги с такива завъртулки, че Джон можеше да приеме буквите Л и Б за сърце, в случай че бъде в настроение да вижда сърца, когато се събуди. Не знаеше какво може да очаква от утринта след подобни преживявания. Нямаше представа нито кога ще се събуди, нито пък как ще се чувства. Не бе обещала на Майда да ходи на работа днес, но пък изпитваше нужда от по-широко пространство. Получи го във фабриката. Облече дъждобран с качулка, обу гумени ботуши, сложи ръкавици и се захвана за работа. Докато редеше дървените решетки, Лили си мислеше за изминалата нощ и за нощта преди нея. Мислеше за изтеклата седмица, за предишната и се опита да намери някаква връзка между появилите се обстоятелства. Струваше й се обаче, че целият й живот представлява низ от събития и чувства, които го управляват. Имаше толкова много нерешени проблеми. Как можеше да сложи в ред този хаос? Как щеше да се справи?

Майда направи сандвичи за обяд и ги поднесе на верандата. Не задаваше никакви въпроси за предишния ден, нито пък питаше за Гас, Джон или Тери. Точно по обяд времето бе мъгливо. Всичко бе спокойно, подобно на котка, която крие ноктите си. Ето защо Лили посрещна с облекчение края на почивката и се върна във фабриката, за да поднови работата си. Никога не бе чувствала тялото си така схванато и започна да се труди по-усилено, за да се поразкърши.

Наближи краят на работния ден. Младата жена тъкмо бе свалила найлоновото облекло и миеше пода на фабриката, когато на входа се появи Джон. Изглеждаше нерешителен. Лили също изпитваше нерешителност. След тази нощ не знаеше какво да му каже и какво да направи. Тя приключи набързо, изми се и отиде при него. Чакаше я отвън.

Беше пъхнал ръце в джобовете на джинсите си и продължаваше да гледа неуверено.

Двамата бяха прекарали нощта заедно. Имаха вече любовна връзка. В един момент, докато работеше, Лили си бе дала сметка за това. Измъчваше се с терзания дали може да му вярва и дали е редно така сляпо да се отдаде на емоциите си. Това обаче с нищо не можеше да промени факта, че той съвсем не й бе безразличен.

— Ще се поразходиш ли с мен? — попита го тя и се усмихна.

Напрежението изчезна толкова бързо от лицето му, че промяната беше даже комична. Донякъде — да, но не съвсем. Лили си помисли, че това всъщност е много мило и посочи към градината. Минути по-късно двамата вървяха по добре отъпкан черен път, който се виеше прекрасно между редовете от ябълкови дръвчета. Стигнаха до един не особено добре обработен ред. Лили отклони Джон от пътя и двамата тръгнаха по тревата, която растеше под дръвчетата. Слънцето все още бе скрито от мъглата, но във въздуха се носеше прекрасен аромат на ябълки.

— Какъв сорт са тези? — заинтересува се Джон, докато се разхождаха.

Лили му отговаряше, като междувременно посочваше отделни дървета:

— „Кортланд“, „Макаун“, „Гравенщайн“, „Макинтош“.

— И всичките са на едно място?

— Така трябва. За да бъде оплоден, върху цвета трябва да попадне прашец от различен сорт. С прашец от „Кортланд“ не може да бъде оплодено дръвче от „Кортланд“ или пък с прашец от „Макинтош“ — дръвче от „Макинтош“. За нещастие и пчелите не знаят това. Но те прелитат от дърво на дърво. По този начин се кръстосват различните сортове.

— От кой сорт се прави ябълковият сок?

— От кои сортове — използвай думата в множествено число. Смесват се различни видове ябълки. Всяка градина има своя собствена рецепта.

— Каква е вашата?

— Не знам. Мама знае. За нея това е цяла наука. Знам само, че сокът от „Червена превъзходна“ е рядък.

— Значи не е толкова хубав?

— Не — Лили отиде до едно дръвче, разгледа ябълките, които можеше да достигне, и откъсна две. Дръжките им бяха цели, сякаш някой много отдавна я бе учил как да го прави. Подаде едната на Джон и се огледа. На някои от дърветата бяха подпрени дървени стълби, а под други имаше касетки. — След още две седмици беритбата ще приключи. Ябълките за пазара ще бъдат откарани в опаковъчното звено. Тези, от които ще се прави сок, ще отидат в складовете с понижено съдържание на кислород, за да не се развалят. Всяка седмица се изваждат оттам само толкова, колкото са необходими за производството, на съответното количество сок. Колкото по-пресни са плодовете, толкова по-добре.

Лили подкани е жест приятеля си да я последва и отиде до едно от по-старите и по-големи дървета. Плъзна гърба си по кората му и седна. Джон я последва.

Известно време двамата дъвчеха ябълките мълчаливо. След това той тихо каза:

— Желаех те, когато се събудих сутринта.

Лили извърна глава към него, но разглеждаше дърветата.

— Кога беше това?

— На обяд.

— Какво прави после?

— Отидох в града. Уредих погребението.

— Кога ще е?

— Утре сутринта.

Тя се вгледа в лицето му. Дори и сега, когато Джон изпитваше такава силна болка, то изглеждаше силно. Лили бе целувала тези очи, когато бяха затворени, и тези устни, докато са били разтворени. Това бе едно от нещата, на които той я бе научил.

Очите им се срещнаха. Джон каза:

— Причина за всичко е бил фактът, че Гас е бил извънбрачно дете. Винаги съм мислел, че се е чувствал нежелан, нищожен.

— Радвам се, че проговори, преди да умре. Това много помогна.

— На мен — да, но не и на него.

— Сигурен ли си?

Той я погледна, след това вдигна глава и се вторачи в клоните на дървото над главата си. Остана безмълвен доста дълго и Лили реши, че разговорът им е приключил. Тогава Джон отпусна глава и се усмихна.

— Много умна мисъл за кабаретна певица — подразни я той. След това плъзна ръка върху раменете й и я притисна до себе си.

Лили почувства топла вълна, която заля цялото й тяло и стигна чак до пръстите на краката й. Не можеше да разбере дали това бе следствие от усмивката, от похвалните думи или от неговата близост.

И след това изпита още една такава вълна. О, да! И още една. Ръката й лежеше върху гърдите му, скрити от ризата, за разлика от изминалата нощ. Джон не бе толкова окосмен, както други мъже. Гладка кожа покриваше яките му, добре очертани мускули. Горната част от гърдите му и голяма част от корема бяха покрити с меки като мъх косми.

Джон скочи на крака, като се отблъсна с ръце от земята. После отведе Лили до мястото, където бяха паркирани колите им.

— Ще дойда с теб до вас — беше единственото, което каза, но в думите му се долавяше интимност. Те обещаваха приятни преживявания.

Когато паркира пред дома й, Лили беше вече така възбудена, както и предната вечер, когато Джон я прегърна за пръв път. Не, беше дори още по-силно това страстно чувство. Сега вече знаеше какво удоволствие бе да усеща как брадата му гали гърдите й, как мускулите му се стягат и тялото му започва да трепери. Знаеше как ухае кожата му преди и след като са се любили.

Този път не стигнаха до леглото, а се любиха на горния край на стълбището. Съблякоха се само дотолкова, колкото бе нужно, за да го направят. След това Джон я притисна силно до себе си, докато телата им се успокоиха. Тогава той опря челото си в нейното.

Младият мъж не говореше. Гласът, който Лили чуваше, бе в собственото й съзнание. Той можеше да й говори за много неща — за любовта към живота в лицето на смъртта, за нуждата от приятел в тези времена на враждебност или просто за чиста и неподправена плътска страст. Можеше да й нашепва и за любов. Това бе интересна мисъл, мисъл, която я плашеше. Затова я прогони бързо от главата си. Лили седя в скута му, докато мракът падна над къщата. Джон остана и през нощта. Но когато тя се събуди на следващата сутрин, него вече го нямаше.

Погребението се състоя в църквата в центъра на града. Опелото бе кратко и най-обикновено. Последно сбогом за един човек с труден характер. Залата обаче беше пълна. Повечето от хората, живеещи на Гребена, бяха дошли, за да погребат един от своите. Имаше и други, които по всяка вероятност бяха тук от уважение към Джон.

Както и предната неделя, Лили седна на един от задните редове и остана със смирено сведена глава, докато проповедникът говореше. Тя щеше да остане скрита от погледите на хората и на гробището, но Джон я хвана за ръка, дръпна я до себе си и двамата излязоха заедно от църквата, непосредствено след ковчега.

Лили се чувстваше като в капан. Тя остана до него, тъй като нямаше как да се дръпне, без да го нарани и без да привлече вниманието на хората. Джон държеше ръката й, както и преди. Тя отново бе спасителна котва за него, караше го да се чувства сигурен. Само че сега двамата бяха заедно пред погледите на хората.

Тъй като не знаеше как ще реагират жителите на Лейк Хенри, Лили сведе глава. След няколко молитви ковчегът с тялото на Гас бе спуснат в земята. Тогава младата жена изведнъж почувства напрежението на Джон, но изобщо не си и помисли да го остави сам. Тя отново бе в капан. Искаше никой да не разбере за присъствието й, но това не бе възможно. Хората минаваха покрай Джон, изказваха кратки съболезнования, здрависваха се с него, докосваха леко ръката му и очите им винаги срещаха нейните. Лили знаеше имената на някои от тях — Каси, двамата Чарли Оуенс — младши и старши, Уили Джейк и неговата Ема, Алисън Куимби, Лиди Бейн, — а други не познаваше. Тя смутено кимваше, често преглъщаше и благодареше на късмета си, че не й се налага да говори. Чувстваше се не на място във всяко едно отношение.

Но Лили не си тръгна преди Джон. След като гробарите вече бяха запълнили гроба с пръст и приключиха работата си, хората се бяха разотишли и нямаше кой да проявява любопитство, или да изказва своето възмущение.

Това донякъде бе известна утеха за Лили. Но тя не можеше да потисне страха си. Двамата с Джон бяха разровили ново гнездо със змии.

Джон обаче не смяташе така. Мисълта, че може да се превърне в защитник на Лили, много му допадаше. Той наистина можеше да й помогне много, ако уважението, което хората изпитваха към него, се пренесеше и върху нея. Колкото повече се затопляха отношенията й с местните жители, толкова по-добре щеше да се чувства в Лейк Хенри. А това увеличаваше вероятността да остане в града. Джон не мислеше за своята книга. Чувстваше се неудобно, когато се досещаше за нея. Смяташе, че тези мисли унищожават красотата на изживените мигове. Това, че искаше Лили да остане, нямаше нищо общо с книгата.

Но тя нямаше да го направи, ако не се намереше решение на проблемите й. Скандалът бе превърнал живота й в ад. Лили бе в Лейк Хенри, но всичко, с което бе свикнала да живее, беше в Бостън: апартаментът, дрехите, пианото, колата. Вестникът все още не публикуваше опровержение и след като направи всичко позволено от закона, Каси трябваше да изчака ответната реакция. Очертаваше се бавен, болезнен процес.

Джон си припомни Лили, когато я видя за първи път онази неделна утрин — облечена в нощница, загърната в шал и насочила пушка към сърцето му. Само този спомен бе достатъчен, за да го убеди, че тази жена има гордост. Тя нямаше да остане в града по принуда, само защото никъде другаде не може да отиде. Трябваше наистина да го желае. Но тук пречеха неизгладените отношения с майка й. Журналистът искаше да й помогне да постигне това. Нямаше особено голямо желание да се натрапва в живота на Майда, като се рови в нейните тайни. Сега това нежелание бе още по-голямо, тъй като връзката му с Лили бе съвсем отскоро.

Тери бе нещо съвсем различно. С него можеше да се заеме с чиста съвест, особено като се има предвид какво причини този човек на Лили. На Джон му допадаше идеята да й помогне да докаже наличие на зъл умисъл в действията му. Неговата намеса не би довела до сблъсък на интереси.

Ето защо журналистът реши да поднови проучването си за Тери Съливан, но първо трябваше да свърши някои предварителни работи по подготовката на новия брой на „Лейк Нюз“. Задели за това цяла неделя, а Комисията по гостоприемство на Лейк Хенри, в която Попи членуваше, щедро го снабдяваше с храна. Рано в понеделник той се затвори в кабинета си и поднови проучването за Съливан. Започна оттам, докъдето бе стигнал, когато състоянието на Гас се влоши. Първо се свърза с една църква в италианския квартал на Питсбърг. Говори с двама свещеници, преди да попадне на един по-възрастен, който си спомни за Тери. Този свещеник наистина се досети за името, но го свърза единствено с избухналия наскоро скандал. Беше сигурен, че Тери никога не е служил в неговата енория.

Значи Съливан не бе изпълнявал църковни длъжности в Питсбърг, а следователно и в квартала, за който бе писал.

Джон се върна крачка назад, като отново съсредоточи вниманието си върху Мийдвил. Свърза се е местната църква, но попадна на задънена улица. Никой там не помнеше семейството на Тери. Въпреки че можеше да се опита да говори с хора, заемащи високи църковни длъжности в енорията, журналистът предпочете да позвъни отново на заместник-директора на местната гимназия. Човекът все още имаше голямо желание да помогне и свърза Джон с един учител от средното училище, който пък му даде телефонния номер на някакъв начален преподавател. Получи от тях горе-долу една и съща информация. И двамата се възхищаваха от успехите, които Тери бе пожънал, въпреки трудното си детство.

— Трудно детство ли? — попита Джон и двамата учители.

— Той беше различен от съучениците си — сподели с него единият от тях. — Винаги е бил в известна степен откъснат от тях.

Другият стигна малко по-далеч.

— Сега вече мога да кажа това, защото миналия уикенд го видях да участва в едно телевизионно шоу като събеседник. Станал е висок, здрав и хубав мъж, а беше хилаво момченце.

— Хилаво ли?

— Беше дребен, кльощав, предпазлив до крайност с околните. Горкият, никак не е за завиждане да бъдеш вечно в сянката на такъв брат.

— Какъв?

— Кой, Нийл ли? Той беше хубаво дете — мил, красив, дружелюбен. Дори още тогава си личеше, че е лидер по природа. Тери беше по-добър ученик, но децата на тази възраст не обръщат внимание на ума, в случай че не можеш да ги впечатлиш с нещо друго. Що се отнася до Тери, интелигентността му се обърна срещу него. Децата му се присмиваха, защото знаеше отговора на всеки въпрос, който учителят задаваше в клас. У дома също не му беше лесно. Баща му имаше труден характер. — Първият от двамата учители, с които Джон разговаря, също спомена за това. — Сега подобните случаи се квалифицират като малтретиране на малолетни и видим ли деца като Тери, съобщаваме на съответните органи. Навремето обаче просто не обръщахме внимание на такива неща.

— Какво сте видели? — интересуваше се Джон.

— Синини. Тери редовно идваше бит на училище. Баща му лесно избухваше и го налагаше с колан.

— Удрял ли е и брат му?

— Господи, не! Не смееше.

— Защо?

— Жена му със сигурност щеше да го напусне, ако докоснеше и с пръст това момче. Тя боготвореше Нийл. Още докато беше малък, тази жена реши, че той трябва да стане свещеник.

Сърцето на Джон ускори ритъма си.

— И тези нейни планове осъществиха ли се?

— Разбира се. Всички се гордеехме много с него за това, че бе направил този избор.

Дали тези сведения бяха достатъчни, за да се открие така търсената връзка? Тери винаги бе свирил втора цигулка в сянката, на по-големия си брат, станал свещеник. Не можеше ли това да бъде достатъчно основателна причина Тери да е намразил Църквата толкова много, че да се е ръководил от зъл умисъл, когато е подготвял статията, опетнила името на кардинал Розети?

Джон не бе сигурен. Трябваше да има по-пряка връзка.

— Брат му не е ли могъл да защити Тери от баща им?

— Никой не можеше да спре този човек. Беше грамаден и силен, а гневът му — страшен.

— Ами майката на Тери?

— А, тя е мъртва. Загина при автомобилна катастрофа преди повече от десет години.

Джон знаеше това, както и че баща им също е починал.

— А къде е била тя, докато съпругът й е размахвал каиша?

— Доколкото знам, опитвала се е да му попречи, но първо тя го е отнасяла.

Въпреки че имаше пълни основания да ненавижда Тери, Джон изпита състрадание. Наистина навремето родителите му се обсипваха с обиди, но никога не се бе стигало до физическо насилие.

— Какво не е било наред? — попита Джон. — Пиел ли е?

Нито един от двамата учители не можеше да даде сигурен отговор на този въпрос. Единият му посочи името на жената, която е била съседка на семейство Съливан през трите години, прекарани от тях в Мийдвил. Тя все още живееше там и изобщо не се притесняваше да каже това, което мисли. Когато журналистът се обърна към нея със същия въпрос, жената отвърна:

— Дали Джеймс Съливан е пиел? Да, пиеше. Пиеше, защото бе полудял от ревност. Винаги когато Джийн вдигнеше очи пред хора, той я обвиняваше, че се заглежда в някой мъж. Ревнуваше я дори от собствения си син. Мога да ви кажа, че Джеймс Съливан бе лош човек.

— Тогава защо се е омъжила за него?

— Не знаеше, че е такъв. С жените често е така. Един мъж никога не показва истинския си характер, докато някой ден се случи нещо лошо. Е, този мъж не чака дълго. Веднъж Джийн ми каза, че й е посегнал още в първата брачна нощ. Заканил й се с пръст и й наредил да забрави напълно миналото си. Тя му се заклела, че вече е скъсала с него, но той не й повярвал.

— Имало ли е някой мъж в миналото й?

— О, да! Имала е стабилна връзка с някакво момче. Били заедно, докато учела в гимназията и колежа. Ако можеше да се съди по изражението на лицето й, това е била голямата любов на живота й. О, това издайническо изражение се задържа съвсем кратко, но го забелязах.

— Какво се е случило? Защо са се разделили?

— Не знам. Попитах я веднъж, но тя като че ли съжаляваше, че ми бе казала и това.

— Откъде е?

— Не знам. Не е споменавала. Предполагам, че се е страхувала.

— Заради момчето, с което е ходела ли?

— Твърде вероятно.

Въображението на Джон премина всякакви граници. Трябваше да научи още.

— Знаете ли моминското й име?

— Бачи. Като играта. Помня го от некролога. Тогава си мислех, че е голяма ирония на съдбата. Тя бе като онези малки топки. Удряш ги и те се търкалят напред-назад.

Журналистът знаеше достатъчно за играта „Бачи“, за да разбере намека. Бачи. Като играта. Играта, която се играеше в италианските квартали. В един такъв квартал бе живял и Франсис Розети.

Джон имаше предчувствие. Наведе се напред и затвори телефона, но точно когато се включи в Интернет, му позвъни Ричард Джакоби. Като се върнал от почивката си през уикенда, собственикът на издателството научил, че Тери Съливан се опитва да продаде продължение на материала за Розети и Блейк на списание „Пийпъл“. Джон се опита да го успокои. Каза му, че те едва ли ще го купят, тъй като Тери скоро ще бъде напълно дискредитиран като журналист. Ричард подчерта, че това няма непременно да намали продажбите на въпросното списание. Джон трябваше да признае, че е прав. Джакоби бе решил да измести датата на излизането на книгата на пазара по-напред. Взел такова решение, защото със сигурност щели да се появят и други материали, свързани с този скандал. Ето защо Ричард искал тяхната книга да бъде една от първите. Това щяло да гарантира големия й успех. Освен това, ако Джон се заловял здраво за работа, до март книгата им можела вече да пълни рафтовете на магазините. Даже в такъв случай дискредитирането на Тери в изданието им щяло да дойде съвсем навреме.

На журналиста не му допадна много думата „здраво“. Не му хареса и звученето на „март“. Но беше очарован от мисълта за дискредитирането на Тери.

Ричард му напомни, че трябва да действа бързо, че материалът, трябва да е убедителен и изчерпателен. Не пропусна и уговорката, че единствено неговото издателство трябва да притежава правата върху книгата. Джон се позаинтересува за договора си, на което собственикът отвърна, че все още го изготвят. Това накара младия мъж да му напомни за техния последен разговор, когато въпросът за договора също не бе решен. После го попита как очаква от него да напише цяла книга за по-малко време, отколкото е необходимо за изготвянето на един договор. Джон добави, че ако дискредитирането на Тери се включи в сделката им, то има вероятност стойността на книгата да нарасне. Ричард Джакоби, на свой ред, му напомни, че вече са се договорили за парите. Журналистът не бе съгласен. Според него нищо не е окончателно, докато не подпишат договор. Собственикът на издателството го попита дали не се е уплашил. Отговорът на Джон бе отрицателен.

„Не ме е страх“, каза си отново, след като затвори телефона. Просто имаше нужда от малко време, за да премисли нещата. Стомахът му се свиваше всеки път, когато си мислеше за книгата. Изпитваше нужда да я напише. Трябваше да постигне компромис между тази необходимост и чувствата си към Лили. Сигурно имаше начин да удовлетвори и двете.

Докато в главата му се въртяха тези мисли, журналистът работеше. С няколко щраквания на мишката Джон получи името на гимназията, в която бе учил кардиналът. След малко се добра и до телефонен номер.

На обаждането отговори жена. С мил и весел глас журналистът каза:

— Здравейте! Опитвам се да науча някои неща за една стара приятелка. Предполагам, че е учила във вашата гимназия. Казва се — Джон се постара да произнесе името й по-отчетливо — Джийн Бачи. Ако информацията ми е вярна, учела е заедно с Фран Розети.

Жената се засмя:

— Какво съвпадение! Пред мен е годишникът от неговия випуск.

— Да са ви се обаждали напоследък? — попита шеговито Джон.

— Може да се каже. Бачи, казвате?

Журналистът продиктува името буква по буква.

— Александър… Ациза… Бюфорд — четеше жената. — Съжалявам. Няма Бачи.

— Може би е била една година по-назад. Или пък с Фран са посещавали заедно някакъв кръжок, например по музика, за дискусии, по френски. — Паметта на Джон не изневеряваше — Кардиналът наистина бе посещавал тези кръжоци. — Отнякъде трябва да са се познавали.

— Може би от църквата.

— Може би. — Само че младият мъж не можеше да разпита свещениците от „Непорочно зачатие“ за приятелките на кардинала. — Уф! — въздъхна разочаровано Джон. — Предполагах, че са се познавали от училище.

— Вероятно сте прав. — Жената изведнъж се замисли. Журналистът чуваше шума от прелистването на страници. Тогава внезапно гласът й гръмна в слушалката: — А! А! Ето! Сигурно са се познавали от представителния хор. Ето я тук на втория ред, третата отляво надясно. Много е красива, всъщност — жената отново се замисли — изглежда ми позната. Изчакайте един момент. — Джон не бързаше за никъде. Гласът й отново прозвуча. Беше весел: — Така, така! Ето я тук отново. Възможно е и да греша. Няма имена, само три двойки, подредени в редица. Обаче лицето, косата, усмивката са същите. Вероятно тя е била дамата на Фран Розети на бала в последния курс.

На Джон му идваше да подскочи от радост, но не искаше да рискува.

— Сигурна ли сте?

Жената леко се раздразни, но продължаваше да отговаря любезно:

— Аз съм добра физиономистка. Името й е записано на снимката на хора. Ще ви изпратя копия на фотографиите, ако желаете.

Джон й даде адреса си.

— Не че не ви вярвам — отвърна той отново със същия закачлив тон. — Но след избухналия скандал ще бъде обида за кардинала, ако започна да му задавам въпроси за нея, а след това се окаже, че съм сбъркал жената.

— Напълно ви разбирам. Ето. Изчакайте да видя дали разполагам с някаква актуална информация за Джийн Бачи.

Младият човек едва сдържаше емоциите си. Трябваше да продължи тази игра докрай.

Беше се изправил на крака и едва ли не танцуваше, докато чакаше. Трябваше обаче да се престори на разочарован, когато жената му каза, че не разполагат с настоящия й адрес. Джон предпочете бързо да благодари на служителката и да сложи край на разговора, преди да е издал радостен вик. Направи това миг след като затвори телефона.

След минута вече се ровеше в Интернет, за да получи информация за различните обети, които свещениците даваха, включително и за безбрачието. Не му отне много време да намери това, от което имаше нужда. После се обади на Брайън Уолъс:

— Току-що научих нещо, което трябва да знаеш.

Брайън въздъхна:

— Защо ли имам чувството, че не бих искал да го чуя?

— Защото имаш развито шесто чувство, но са те преметнали, приятелю. Тери Съливан е имал солидна причина да иска да очерни Розети. Знаеш ли, че като дете Тери е бил малтретиран?

— О, боже! Това е вече съвсем изтъркано, Кип. Ако ми кажеш, че и той като момче е служил в църква…

Джон го прекъсна:

— Нещо повече. Баща му го биел — обикновено тогава, когато е удрял и майка му. Излиза, че този човек е ревнувал до полуда жена си от истинската любов на живота й. Някого, с когото майката на Тери е ходела с години, преди да се ожени за баща му. Познай от три пъти кой е бил онзи човек.

Настъпи дълго мълчание.

— Снимани са заедно с Розети на училищния бал, когато випускът на бъдещия кардинал е завършил гимназия — продължи Джон. — Снимката е в годишника на випуска.

— Това не доказва, че той е бил любовта на живота й.

— Една нейна съседка ми разказа за любовната й история в гимназията и колежа. Тази снимка трябва да е направена точно в средата на този период от време.

Брайън се отнесе с недоверие към думите на Джон и гласът му стана даже язвителен:

— Казваш, че е „ходела“ с него. Какво означава това?

— Означава същото, което децата са разбирали под „ходя“ в онези дни.

— Мислиш, че са правили секс? Забрави, Кип! Розети е свещеник.

— Да, и аз така реших отначало, но след това направих някои проучвания. Не е задължително свещениците да бъдат девствени. След като ги ръкоположат, те дават обет за безбрачие. Има голяма разлика. Факт е, че има много духовници, които знаят какво е да бъдеш с жена. Те са едни от най-добрите, защото разбират енориашите си. По-полезни са и на брачните двойки със своите съвети.

— Насилваш нещата, Джон.

— Така ли? Не можеш да си представиш Розети в такъв образ ли? Хайде, Брайън. Парченцата от мозайката съвпадат. Тери е бил постоянно малтретиран, вероятно защото се е опитвал да защити майка си. Баща му се е отнасял жестоко с нея, тъй като е била влюбена във Фран Розети. Сигурно той е бил като жив призрак в брачното им легло. И така Тери израства с омразата си към бъдещия кардинал, пише есета, осъждащи Църквата в онзи италиански квартал, в който е била отгледана майка му. Оказва се, че в същия този квартал е живял и Розети. Той се издига в сан кардинал — един момент, който Тери е очаквал толкова дълго, че омразата му вече неудържимо е кипяла. Опитал се е да открие нещо по-мръсно, не е попаднал на такова и затова сам го е изфабрикувал.

— Майката потвърди ли всичко това?

— Тя е мъртва.

— Значи всичко това са просто предположения, а аз разполагам с касета.

— Провери я!

Джон можеше да спре и дотук. Само че изобщо не бе споменал брата — Нийл Съливан, свещеника.

Ако към брат му се бяха отнасяли по-добре, отколкото към Тери, ако са го биели по-малко от него, вечно са му го сочили за пример за подражание, то омразата на Тери би била напълно оправдана. Не е необходимо човек да бъде гений, за да предположи, че той може би отъждествява брат си с Църквата и затова ненавижда и него, и духовенството. Нямаше нужда и от особено остър ум, за да разбере силната привързаност на майката към първото й дете, към това дете, което е трябвало да стане свещеник. Това също бе свързано с духовния сан на Фран Розети.

Като се вземеше всичко това под внимание, Джон бе натрупал достатъчно материал, толкова информация, че имаше добър шанс да постигне целта си. Журналистът у него обаче не можеше да се задоволи с това. Той искаше пълен успех.

Ето защо Джон отново се захвана за работа. Трябваше да открие брата.