Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Блейк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lake News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Езерни новини

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–767–0

История

  1. — Добавяне

Десета глава

През по-голямата част от неделния ден Лили се отдаде на гнева, който изпитваше заради своята безпомощност. Обмисли отново възможността да заведе дело и дори си представи една сцена на триумф извън съдебната зала, след като заседателите са се произнесли в нейна полза. Представи си как получава пълно възмездие. Постановлението на съда ще е такова, че медиите добре ще си помислят, преди отново съвсем безразсъдно да съсипят нечий живот. След това във въображението й се появи картината на победното й завръщане в Бостън. Представи си как уволняват директора на училище „Уинчестър“ за това, че се е поддал на провокациите на пресата. Как собственикът на „Есекс Клуб“ на колене, буквално на колене я моли да се върне на работа. Тери Съливан губи работата си, Пол Рицо се разбива с мотоциклета си, а Джъстин Бар е изчезнал от града.

Но само като си помисли за емоционалната цена, която трябва да плати, ако възбуди съдебен процес, Лили се върна към реалността. Нещата щяха да се влошат, преди делото да започне да се развива в нейна полза. Тя не беше готова на такава жертва. Какво друго можеше да направи? В събота сутринта Джон и каза, че имал амуниции. Не го спомена отново в неделя, но може би Лили затвори телефона доста прибързано. Питаше се какви са тези амуниции, дали можеше да му има доверие, ако реши да се възползва от предложението. Дали нямаше да я предаде и да я използва, така както бе направил Тери Съливан?

Като се абстрахираше от въпроса за доверието, Лили знаеше, че Джон чете вестници всяка сутрин. В къщичката нямаше телевизия и радио. Освен това бегълката се страхуваше да позвъни в Бостън, понеже имаше риск обаждането й да бъде проследено по телефона на Попи. Нямаше желание да звъни и на Майда. Затова се примири с положението си. Първото нещо, което направи в понеделник сутрин, бе отново да потърси по телефона Джон.

— Ти си връзката ми с външния свят — каза Лили, като се опитваше да звучи бодро. — Какво става там днес?

— Няма нищо на първа страница — отвърна Джон. — Има една колонка на пета. От Ватикана поставят кардинала вън от всякакви съмнения и обвиняват вестника в безотговорност. Като реванш „Поуст“ публикува извинение към кардинала.

Надеждата се появи толкова бързо, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Признават, че историята не е била вярна?

— Не, но се извиняват на кардинала — думите на Джон висяха в безтегловност.

— Да? — попита Лили. Трябваше да има и още.

— Това е. Беше малка колонка.

Надеждата й се стопи.

— Споменават ли мен?

— Само в началото.

Лили с мъка преглътна.

— Би ли ми прочел какво п-п-пише, моля те?

Джон започна да чете с равен глас:

„След като приключи собственото си разследване, Ватикана обяви, че поставя Франсис Розети, който скоро получи титлата кардинал, вън от всякакво съмнение. Обявява за несъстоятелни обвиненията, че е имал връзка с певицата от нощните клубове Лили Блейк. Разследването на Ватикана е включвало подробен разпит на приближените на кардинала църковни служители, както и на самия кардинал. Според изявлението, което се получи от Рим тази нощ, «няма никакви доказателства, че в кое да е от твърденията, получили гласност през изтеклата седмица, има и капка истина». По-нататък в изявлението се осъжда фактът, че в тази страна днес «журналистиката търси зрелищност». Това «оставя неизличимо петно върху името дори на хора със съвършен морал, какъвто е кардинал Розети.»“

Дъхът на Лили секна. Тя чакаше.

— Да продължавам ли? — попита Джон.

— Моля те.

„Говорител на Бостънската епархия изказа възхищение от бързината и изчерпателността на разследването, направено от Ватикана. Това навременно действие премахва всички пречки кардинал Розети незабавно да поднови своите грижи за бедните, нуждаещите се, нищите духом от епархията.“

За момент спря.

Лили чакаше.

„В интервю за вестник «Поуст» — продължи Джон, — кардиналът повтори мисълта: «Предстоят ми важни дела. Ще бъде жалко, ако делото ми пострада заради лъжливи обвинения и журналистическа безотговорност.»“

Отново спря.

— Това ли е всичко — попита Лили.

— Има още едно изречение:

„Вестник «Поуст» публикува писмено извинение към кардинала и епархията.“

Лили чакаше Джон да продължи, защото предполагаше, че това не е краят на изречението. Известно време обаче той не каза нищо, което я учуди.

— Само това ли е?

— Да.

— И няма извинение към мен?

— Не.

Беше слисана. След това я обзе ярост.

— Но аз съм тази, която страда най-много. Аз загубих работата си. Аз н-н-не мога да се движа на обществени места, без да вървят след мен като след разгонена котка. На мен също трябва да се извинят. Няма ли да реабилитират и мен? — Тя стискаше здраво зъби, а сърцето й туптеше силно. Никога не е била толкова ядосана, колкото сега. — Кой е писал това?

— Не е Тери — отвърна Джон. — Дейвид Хендрикс, репортер на постоянен договор.

— Тери Съливан е страхливец — каза Лили, кипнала от гняв. — А другите вестници?

— Същото. И в тях пише по малко. Това е всичко.

— Това ли е краят.

— Вероятно.

Тъй като бе разярена, Лили съумя да каже само едно кратко „благодаря“, преди да затвори. След това звънна на Попи и я помоли да я свърже с Каси Бърнс.

Подобно на много градове, които се намираха в близост до него, Лейк Хенри се управляваше чрез градски събрания. Винаги през месец март в две последователни вечери църквата се пълнеше с местни жители. Те се събираха там, за да гласуват различни въпроси, касаещи живота в градчето през новата година. Всяка година се избираше ръководител на събранието. Той определяше дневния ред и по правило трябваше да бъде най-влиятелният човек в града.

В Лейк Хенри обаче не беше така. Тук градското събрание не бе истински политически орган, а по-скоро място за общуване между хората. Тук те се опитваха да избягат от монотонността на този сив и кален сезон.

Всъщност шерифът, началникът на пощата и началникът на градската администрация се захващаха с ежедневните проблеми на живота в града веднага щом те възникнеха. По-важните въпроси в края на хилядолетието обаче бяха свързани с опазването на околната среда. Те бяха грижа на Комисията на Лейк Хенри.

Комисията бе сформирана за първи път през двайсетте години, когато нарастващият приток на туристи през лятото предизвика недоволство у тези, които живееха в града през цялата година. Членовете на Комисията насочиха вниманието си към опазване красотата на езерото и земите около него. През годините значимостта на екологичните проблеми нарасна, а заедно с нея нараснаха и правомощията на Комисията.

Нямаше ограничения в броя на членовете. Всеки можеше да бъде включен. Единствената особеност беше, че правото на участие в месечните събрания се даваше за определен мандат. Когато се свикваше извънредно събрание, никой от членовете на Комисията нямаше право да отсъства, освен ако нямаше основателна причина за това. Тези събрания се свикваха обикновено, за да се предприемат някакви действия срещу дадено решение на щатския законодателен орган, което според местните жители накърняваше интересите им. В Комисията членуваха по всяко време горе-долу трийсет души. През януари те празнуваха настъпването на новата година, като избираха председател от собствените си редици.

Каси Бърнс бе четвърта година председател на Комисията на Лейк Хенри. Беше първата жена, заемала този пост. Беше на трийсет и пет години, което я правеше и най-младия председател в историята на Комисията. Въпреки това бе избрана единодушно. Каси Бърнс бе прекарала целия си живот в Лейк Хенри. Напусна града само за да завърши колеж и да следва право. Мастилото върху дипломата й още не бе изсъхнало, когато тя се върна в Лейк Хенри и окачи над вратата си адвокатска табела. Оттогава бяха изминали десет години и тя се бе превърнала в градски активист.

 

 

Лили я чакаше на верандата. Езерото бе потънало в мъгла, но излъчваше спокойствие, което потискаше нервността й. Когато чу шума на двигател, тя обиколи и застана на предната част на верандата. Чакаше там, когато Каси спря пред къщичката. Тя караше малка кола, също толкова очукана, колкото и фургонът на Лили. Отзад бяха наблъскани две седалки за деца заедно с някакви други неща, които, изглежда, бяха дебели якета, стик за хокей и чанта с храна за обяд.

Каси имаше деца и освен това работеше. Единственото у нея, което показваше признаци на изтощаване, бе къдравата й руса коса. Гостенката преметна през рамо кожената си чантичка и слезе от колата. Изглеждаше напълно спокойна. Дългите й крака бяха обути в джинси. Нежната й снага от кръста нагоре бе облечена в бяла коприна. Носеше леко сако, шал на цветя и ботуши.

— Благодаря ти, че дойде — каза Лили.

Каси се усмихна.

— Питахме се дали ще се върнеш. Вечното желание да се изказват предположения е в кръвта на жителите на Лейк Хенри. Въпреки това никой не знае, че си тук. Ще пазя в тайна присъствието ти, докогато пожелаеш. — Каси протегна ръката си. — От много време не сме се виждали.

Лили пое ръката й. В училище Каси бе един клас по-напред от нея, но по популярност Лили изоставаше на светлинни години разстояние. Сега нейната гостенка стисна ръката й здраво и уверено. Лили се надяваше, че този оптимизъм е подплатен с добри адвокатски качества.

Можеха да говорят и на верандата. Мъглата ги скриваше от чужди очи, но бе твърде студено и влажно, за да стоят дълго време навън. Затова влязоха в къщата и Лили й предложи кафе. Седнаха във всекидневната, домакинята — на фотьойла, а гостенката — на дивана.

— Следиш ли историята за мен във вестниците? — подхвана Лили.

— О, да. Трудно би било да не я следя. Още повече че става дума за моя съгражданка.

— Видя ли днешните вестници?

— Да. Ватикана обяви, че поставя кардинала вън от всякакво съмнение. „Поуст“ публикува извинение към него, но не и към теб — каза Каси с бързина, която окуражи Лили. — Това не ме учудва. За вестниците работят адвокати. Адвокатите казват на редакторите какво изисква законът от тях и те не правят нищо повече от това. Вестник „Поуст“ публикува извинение, но не и опровержение. Възможно е, ако кардиналът сам не изиска опровержение, такова да не се публикува. Може пък то да се появи по-късно през седмицата. Има закони, които решават въпроса с опроверженията и определят кога те са изискуеми и в какъв вид трябва да бъдат. Ще погледна устава на Масачузетс, за да видя как стоят нещата там.

Лили не се интересуваше от законите. Думите й бяха изцяло пропити с елементарен здрав разум.

— Но как е възможно да не публикуват извинение и към мен? Щом съм била едната страна в измислена сексафера, а другата е била реабилитирана и извинението към нея е станало обществено достояние, как е възможно да пропуснат мен? Как може обвиненията да се отпечатват на първа страница, а извиненията — някъде на последните страници?

— Така стоят нещата — каза Каси с погнуса.

Лили бе разгневена. Наведе глава, преглътна и се опита да подреди мислите си. Когато успя, вдигна очи.

— Това, което сториха, е грешно от морална гледна точка и няма да се промени. Законите обаче също бяха нарушени. Затова трябва да говоря с теб.

— Не си ли наела Максуел Фандър?

— Не! Искаше да поеме делото заради публичността и парите — тя каза на Каси каква сума бе поискал Фандър.

Гостенката й се загледа нагоре, като пресмяташе нещо.

— Това също не ме учудва. Работи за една преуспяваща фирма. Има хора, които ще му изплатят хонорарите, така че може би ти е направил отстъпка. Но и в този случай сумата пак е много голяма. Изнесе ли ти лекция за непредвидените разходи? — Каси дори не изчака Лили да кимне и продължи: — Разходите по процеса не са много големи при такива дела. Поне не и тук.

Това не бе хрумвало досега на Лили.

— Мога ли да заведа дело в Нюхемпширски съд? — попита бегълката.

— Защо не! Всички вестници, за които става дума, се продават и тук. Това означава, че си била оклеветена в Ню Хемпшир точно така, както и в Масачузетс и Ню Йорк.

Тези думи вдъхнаха кураж на Лили.

— „Клевета“ е точната дума. Писаха за мен лъжи, а това, което не написаха директно, успяха да загатнат.

Каси вдигна предупредително ръка.

— Ще ни бъде по-трудно да докажем какво са загатвали. — Извади бележник и химикал от чантичката си. — Да започнем с това, което директно са написали.

— Писаха, че съм имала връзка с кардинала. Това не е вярно.

Каси си водеше бележки.

— Добре. Това е точка първа. Какво още?

— Писаха, че съм имала връзка с губернатора на Ню Йорк.

— Написали ли са го или са го загатнали?

— Загатнаха го, но силно.

Каси махна с ръка.

— Това не е нищо конкретно. Какви преки обвинения са публикували?

— Че съм казала, че имам връзка с кардинала, че съм влюбена в него, че съм го последвала в Бостън.

— Не си ли казала всичко това?

— Не влагах в думите си такъв смисъл — отвърна Лили едновременно ядосана й смутена. — Говорехме за предполагаема жена, която твърди, че има връзка с кардинала. Тери представи разговора така, сякаш аз съм тази жена. Казах, че обичам кардинала така, както и много други хора го обичат. Не съм казала нищо по-конкретно. Наистина отидох в Бостън известно време след него, но не и заради него.

Каси се намръщи.

— Всички тези неща не могат да бъдат доказани. Ти си изрекла тези думи. Той ги е извадил от контекста. Може да заяви, че е допуснал съвсем невинна грешка, че не те е разбрал правилно. Делото няма да стигне до съда, ако не докажем, че е действал с умисъл. Познаваш ли го?

— Не — отвърна Лили, а гласът й вече звучеше безпомощно. — От известно време се опитваше да вземе интервю от мен, защото подготвял материал за певци. Аз непрекъснато му отказвах. За първи път успяхме да проведем истински разговор в клуба вечерта преди той да публикува тази история. Подведе ме да кажа тези неща, Каси. След това обаче отпечата и всичко останало — бързаше да продължи, защото това бе толкова лошо, толкова вбесяващо, толкова унизително. — Не съм им казвала къде пазарувам, къде ходя на почивка. Не съм им разказвала за това, което се случи тук, когато бях на шестнайсет. Обвиненията отпаднаха. Документите трябваше да са запечатани.

Докато Лили говореше, Каси седеше безмълвно, подпряла с ръка брадичка. Сега тя отбеляза нещо в бележника си.

— Информацията е изтекла отнякъде. Тукашният върховен съдия трябва да разследва въпроса. Що се отнася до останалото — къде пазаруваш и къде ходиш на почивка, — тази информация е достъпна за широката общественост. Не трябва да е така, но е факт. Всеки, който има основни познания за Интернет, може да я получи.

Лили съвсем се отчая.

— Значи нищо не мога да направя?

— По този въпрос — не.

— Но те нарушиха закона. Някой подслушваше телефона ми.

— Сигурна ли си?

— Не, но чух щракване, докато приказвах със сестра си, а на следващата сутрин част от разговора ни се появи във вестника.

Каси отново записа нещо в бележника си.

— За това можем да подадем оплакване до върховния съд на Масачузетс.

Лили забеляза присъствието на думичката „можем“ и каза малко по-разколебано:

— Нямам много пари. Ще ти дам колкото имам.

— Не бързай с парите — каза Каси. — Ще обсъдим този въпрос после, когато пресметна разходите — след това обърна нова страница. — Искам да знам всичко за отношенията ти с кардинала, всичко за разговора ти с Тери Съливан и за това, което ти се е случило, след като историята се раздуха.

През следващия един час Лили говори. Сякаш това я пречисти. Чувствата караха гласа й ту да се издига, ту да спада, но нито веднъж не заекна. Каси понякога задаваше въпроси, но през повечето време слушаше и си водеше бележки. Когато разказът най-накрая приключи, тя тихо започна да преглежда записките си.

За Лили бе непоносимо напрежение и тя попита:

— Какво мислиш?

— Мисля — отвърна Каси, — че имаш основание да заведеш дело за клевета.

— Но? — Лили долавяше колебание в гласа й.

— Но има няколко проблемни въпроса. Много е важно дали с малко повечко въображение може да се приеме, че ти си обществена личност. Ако съществува съдебен прецедент, според който си, става по-трудно да ги осъдим за клевета. Тогава умисълът ще бъде най-важното. Във всеки случай първото, което ще направим, е да изпратим искане за опровержение в „Поуст“. Това е законово изискване, което трябва да се изпълни, преди да се заведе дело. Трябва да дадем възможност на вестника да публикува опровержение. В нашия случай — извинение, преди да прибегнем до съд.

— Колко време ще им дадем? — попита Лили. Не бе забравила предупреждението на Фандър, че делото може да се проточи дълго и мъчително за нея. Имаше възможност да излязат на бял свят още подробности от личния й живот.

— Една седмица. Не им трябва повече. Искаш ли да започна да действам?

Една седмица бе подходящ срок. Лили бе натрупала достатъчно гняв, за да предприеме такова нещо. Усещаше, че ако „Поуст“ откаже да изпълни или не обърне внимание на искането им, гневът й можеше да стигне далеч. Освен това се чувстваше силна, когато Каси бе до нея. Мисълта, че несправедливостите може да се поправят, я караше да бъде по-уверена. Както изтъкна и Попи, това бе нейният живот, нейната работа, нейното име. Ако тя не се бореше за всичко това, то никой друг не би го направил.

— Да — каза спокойно Лили. — Искам.

 

 

Докато Лили и Каси разговаряха, Джон се люлееше напред-назад върху стола в кабинета си, вдигнал крака на бюрото. В ръцете си държеше каничката за кафе, а погледът му блуждаеше из потъналото в мъгла езеро. Питаше се защо в „Поуст“ няма извинение и към Лили. Не че това го притесняваше много. И в двата случая книгата му щеше да бъде добра. Но колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Съвсем импулсивно вдигна слушалката и набра един добре познат телефонен номер.

— Брайън Уолъс — смотолеви сепнат глас от другата страна. Някога Брайън бе редактор на Джон в „Поуст“. Сега продължаваше да е редактор на Тери Съливан.

— Хей, Брайън! Кип е.

Гласът зазвуча по-бодро. Двамата бяха приятели.

— Как си, Кип?

— Прекрасно. А ти?

— Зает съм. Работата никога не свършва. Има моменти, в които си мисля, че направи добре, когато заряза сивото ежедневие. Значи сега си в онези пущинаци. Кой да предположи, че такава история ще изникне точно под носа ти.

— Под твоя нос. Станало е в Бостън.

— Но тя е от твоя град. Тери казва, че си мълчиш и нищо не искаш да ни кажеш.

— Тери искаше информация, с която не разполагам. А дори и да бях научил нещичко, нямаше да го кажа на Тери — призна Джон. Знаеше, че Брайън ще го разбере. Тери си създаваше врагове наляво и надясно.

— Ха — каза Брайън, — каква откровеност! Е? Ще дадеш ли тази информация на мен?

— Че какво мога да ти кажа?

— Тя не е ли там?

— Ако е тук, значи се крие много добре. Хората от града не са я виждали — нито думичка от това, което каза, не бе лъжа. Може би сведенията бяха подвеждащи, но Брайън Уолъс го бе обучил добре. — Просто следим развитието на нещата. Днес се случи нещо интересно. Вестникът не публикува често извинения.

Брайън изсумтя:

— Църквата се ядоса.

— Днес всеки тук е ядосан. Чудят се защо не сте публикували извинение и към Лили.

Звукът, който Брайън издаде сега, бе по-груб.

— Лили Блейк трябва да се извини на нас. Божичко, ако не беше наприказвала тези неща, сега нямаше да сме в такова неловко положение.

Тъй като не искаше Брайън да се усъмни, че той е говорил с Лили, Джон започна да го подпитва по-внимателно:

— Смяташ ли, че наистина е казала онези неща? Или пък Тери ги е измислил?

— Ако Тери ги беше измислил, нямаше да отпечатам материала.

— Напълно ли си сигурен, че това не е изцяло негово творение?

За миг настъпи мълчание. След това Брайън каза с по-хладен глас.

— Това обвинение ли е?

— Стига, Брайън. В момента разговаряш с мен. Един-два пъти успях да видя какво става зад кулисите там. Работих с Тери, а сме били и съученици. Ако е измислил тази история, то няма да му е за първи път.

— Внимателно, Джон — сега вече бяха противници. — За такива изявления могат да те осъдят.

— А за това, което сте писали за Лили Блейк, не могат да съдят вас, така ли? Не се ли притесняваш, че може да заведе дело?

— Не.

По гласа му личеше, че бе напълно уверен в думите си. Това още повече раздразни Джон.

— Защо? Всичко е било лъжа. Сами го признахте. Това не те ли кара да се замислиш, че Тери е схванал думите й погрешно?

— Господи, Джон — защитаваше се Брайън, — наистина ли смяташ, че щяхме да отпечатаме проклетия материал просто така? Без да имаме основателна причина да вярваме, че това не са измислици. Наистина ли мислиш, че щях да го пусна само защото Тери казва така? Зная какво е правил навремето и затова го наблюдавам внимателно. Започна да ми говори за тях двамата още когато тръгнаха слуховете, че Розети може да бъде издигнат в по-висок сан. Тогава му казах, че и с пръст няма да ги закача, ако не ми намери нещо повече от косвени доказателства. И той успя. Имам касета. Касета, Джон. Лили Блейк е казала тези неща, в това няма съмнение. Може да е луда. Може да е влюбена в този човек. Или си е мечтала за него толкова често и толкова дълго, че накрая е започнала да вярва, че имат връзка. Но тя наистина казва тези неща. Аз сам ги чух. Джон не очакваше това и смени посоката на разговора:

— Знаела ли е, че я записват?

— Казаха ми, че е знаела. Но ние внимаваме. Затова не обявихме публично, че разполагаме с касета. Не сме глупаци. Съдът няма да приеме касетата като доказателство, но тя оправдава отпечатването на материала. След като я чухме, вече имахме основание да вярваме, че това не са измислици. Няма зъл умисъл в действията ни. Жената е откачила.

 

 

Попи бе научила за извинението към кардинала много преди Лили да й звънне, за да се свърже с Каси. Трима нейни приятели поотделно й съобщиха за това рано сутринта. И тримата бяха чули новината по телевизията и бяха шокирани от това, че не е имало извинение и към Лили. Между разговорите си с тях Попи прие и много обаждания от журналисти. Техните имена й бяха познати, а гласовете им звучаха припряно. Искаха да разберат каква реакция е предизвикал този развой на събитията сред съгражданите на Лили.

Попи каза на този, който искаше връзка с Чарли Оуенс:

— Вярвахме в Лили през цялото време.

Тя бързо свърза журналиста, който искаше да говори с Армънд Бейн, с дома на семейство Бейн, защото вярваше, че нейният съгражданин лесно ще се оправи с него.

На този, който се обади, за да говори с Майда, Попи каза:

— Отдъхнахме си, когато разбрахме, че Лили е реабилитирана — в това нямаше и капка истина. Но Майда беше в сградата, в която се произвеждаше ябълков сок, и нямаше как да се свърже с нея. Попи смяташе, че ако вестниците възнамеряват да публикуват коментари, добре би било тези коментари да утвърждават невинността на Лили.

Телефонът иззвъня още веднъж. Търсеха Уили Джейк. Попи натисна бутона и каза в говорителя:

— Полицейско управление на Лейк Хенри. Това обаждане се записва.

— Уилям Джейкъбс, моля — каза глас, който Попи не бе чувала досега. Беше прекрасен, дълбок и мъжествен.

Точно тогава Уили Джейк отиваше към заведението „При Чарли“, за да обядва малко по-рано.

— Няма го. Мога ли да ви помогна?

— Зависи — каза мъжът с ведър глас. — Казвам се Грифин Хюз. Аз съм журналист на свободна практика и подготвям материал за „Венити феър“ на тема „Правото на личен живот“. Насочил съм вниманието си главно към последствията, когато това право се наруши — страничните резултати върху хората, които са засегнати. Мислех си, че положението на Лили Блейк в момента се вмества прекрасно в темата. Лейк Хенри е родният й град. Хрумна ми, че нейните съграждани може би имат някакво мнение за това, което й се случи.

— По дяволите, наистина е така! — каза Попи развълнувано.

Той се засмя и продължи със същия бодър, дълбок гърлен глас:

— Смятах да започна с началника на полицията, но вие ми изглеждате много любезна. Е? Какво ще кажете?

— Мисля — отвърна Попи, като се опитваше гласът й да звучи толкова ведро, колкото и неговият, — че трябва да съм луда, за да споделя мнението си с вас. Ако изобщо научихме нещо от това, което се случи с Лили, то е, че всичко, каквото кажем, може да бъде изопачено. Вие и вашите колеги журналисти сте измет.

— Хей — каза мило мъжът, — не мислете, че съм като другите. Освен това аз съм на страната на Лили.

— И не целите да получите добри пари за материала си?

— Разбира се, че имам такава цел. Но историята с Лили е само един от случаите, върху които работя. Започнах подготовката на материала преди седмица. Занимавам се най-вече с хора, които са пострадали от изтичането на информация за здравословното им състояние. Положението на Лили е нещо съвсем различно. Рискувам с този материал. Списанието може да отхвърли статията, когато я напиша. Смятам, че въпросът е важен.

Всичко това звучеше много добре и разумно. В гласа му нямаше и помен от припряността или арогантността на другите журналисти, които се бяха обаждали. Попи си го представяше като среден на ръст човек с нормално тегло и с приятелска усмивка и чувство за приличие. Сигурно бе измамник.

— Що за име е Грифин Хюз? — попита Попи с презрение. — Не ми звучи като истинско.

— Кажете го на баща ми — бе отговорът. — И на неговия баща. Аз съм третият.

— Опитвате се да ме преметнете. Нарочно твърдите, че искате да помогнете и говорите така мило.

— И честно.

— И честно, да. Но аз не ви вярвам.

— Това е много жалко — каза журналистът, а гласът му звучеше искрено. С любопитство попита: — В Лейк Хенри ли сте родена?

— Какво общо има това?

— Нямате акцент.

— Много малко от хората на моята възраст тук имат. Излизали сме по широкия бял свят. Не сме селяндури — това прозвуча по-грубо, отколкото Попи бе искала. Но докато слушаше този дълбок глас, тя си представи една мъжествена адамова ябълка, която я накара да заеме отбранителна позиция.

Грифин Хюз каза с нежен глас:

— Няма нужда да ме убеждавате. Аз съм на ваша страна. Ъъъ… как казахте, че е името ви?

— Не съм си казвала името. Ето, виждате ли? Опитвате се да ме изиграете.

— Не — отвърна журналистът, а в гласа му отново се усещаха тъжни нотки. — Просто се опитвам да си представя, че сме приятели. Вие сте пряма. Харесвам такива хора. Обичам да знам какво точно е отношението на другите към мен.

— Попи — каза тя. — Казвам се Попи. Аз съм сестра на Лили Блейк и съм много ядосана за това, което й се случи. Всички в града са ядосани. Може да отпечатате това.

— Все още нищо няма да отпечатвам. Само събирам информация. Живеете в малък град, където всеки знае кога и какво правите. Там никой няма тайни. Може би жителите на такива градчета не изпитват толкова силна нужда да бъде гарантирана неприкосновеността на личния им живот, колкото хората в големите градове.

— Нали току-що казах, че сме ядосани.

— Да, но дали се ядосвате заради това, което се случи с Лили, или за това, че хора като мен се натрапват в живота ви?

— И за двете.

Грифин Хюз въздъхна и каза с тих, мил глас:

— Добре. Вече злоупотребявам с вашата любезност. Ще се опитам да се свържа с шерифа някой друг път. Дочуване, Попи.

— Дочуване — отвърна тя и с облекчение прекъсна връзката. С удоволствие би слушала дълбокия глас още дълго време, но тогава бог знае към какво щеше да я подтикне чарът на този мъж.