Барбара Делински
Езерни новини (29)

Двадесет и девета глава

Залата в църквата бе препълнена с народ. Лили лично се убеди в това, когато Джон я въведе в сградата през един страничен вход. Всички места по пейките бяха заети. Много от хората държаха камери, микрофони и фотоапарати. По върховете на високи пилони бяха монтирани прожектори. Светлината им падаше върху телевизионните репортери, които се бяха струпали на пътеките, нагласяваха слушалките и настройваха камерите. Задните редове, както и малкият балкон, бяха запълнени от местни жители. Силният шум от човешки говор, придружаван от щракането и бръмченето на камерите, извика у Лили спомени, които накараха сърцето й да забие лудо.

В предната част на залата бе внесена голяма маса. Върху нея бе поставен сноп от микрофони, а кабелите им бяха превърнали пода около масата в змийско гнездо.

Лили зае мястото, което Джон й посочи. Той тъкмо се канеше да седне от дясната й страна, когато Каси изневиделица се появи отнякъде и се настани вляво от Лили. Адвокатката се наведе над ухото й и обясни присъствието си:

— Само в случай че някой се опита да те провокира да кажеш нещо, което не трябва.

Джон също се наведе към нея и я попита:

— Онази възрастна двойка на първия ред са Армънд и Лиди. Познаваш ги, нали?

Лили ги познаваше, но не ги бе виждала от години. Въпреки руменината по страните му и блясъка в очите, Армънд изглеждаше много слаб и немощен.

— Армънд рядко излиза от дома си — подхвана отново Джон. — Онази група журналисти вдясно от тях е от Ню Йорк, а тази вляво — от Вашингтон. Тези двамата зад него са от Спрингфийлд. Виждам хора от Чикаго, Канзас Сити, Филаделфия, а те заемат само най-предните пейки. Зад тях са представителите на медиите от Ню Ингланд — от Конкорд, Манчестър, Бърлингтън, Портланд, Провиджънс.

Лили мерна бебешкото лице на Пол Рицо няколко реда по-надолу.

— Да си канил Пол Рицо?

Джон поклати глава, но очите му блеснаха. Радваше се, че Рицо беше тук.

Младата жена забеляза и други хора, които непрестанно я бяха преследвали в Бостън. Успя обаче да зърне и познати лица на приятели — Чарли и Анета Оуенс, Лийла Хигинс, Алис Бейбър и семейството й. Приятелките на Попи заемаха цял ред, а самата тя седеше в инвалидната си количка до пейката. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и показа с жест, че й стиска палци. Това донякъде успокои Лили.

— Виждаш ли онзи грозник на средната пейка вляво? — прошепна й Каси.

Лили погледна в посоката, в която гледаше и адвокатката, забеляза го и кимна.

— Това е Джъстин Бар.

— О, господи!

Джон отново се наведе към нея. Гласът му пак бе тих, но този път бе пропит от вълнение, което журналистът не можеше да скрие.

— Погледни онзи човек вляво.

Този път дъхът на Лили секна. Никога нямаше да сбърка тези мустаци. Първо изпита отвращение, а след това силна радост. Погледна Джон и прошепна:

— Какво прави той тук?

— Сигурно иска да събере още информация за материала си.

— Че той не знае ли?

Джон се усмихна.

— Не съм споменавал нищо за него. — В следващия миг усмивката му угасна. — Готова ли си?

Джон не се бе надявал толкова много журналисти да дойдат на пресконференцията. Беше очаквал репортерите от Ню Ингланд и още шепа други жадни за сензация журналисти. Предполагаше, че залата в църквата ще ги побере. Тя бе претъпкана, а това че Съливан, Рицо и Бар също бяха тук, му донесе неочаквана радост. Въпреки че не бе поканил нито един от тримата, журналистът не се учуди, че бяха дошли. Те искаха да го предизвикат. Арогантните хора бяха предсказуеми.

Джон прочисти гърлото си, наведе се към микрофоните и благодари на всички за присъствието с глас, който щеше да се чуе прекрасно в цялата зала и без допълнително усилване. След това накратко разказа историята на „Лейк Нюз“. Беше малка самореклама, но какво лошо имаше в това? Подчерта заслугите на Армънд за успехите на вестника. Когато приключи и с това, журналистът взе новия брой на „Лейк Нюз“.

Тъй като много пъти бе преповтарял речта си наум, Джон започна да говори без предварителни бележки:

— През изминалия месец следях развитието на скандала, предизвикан от твърденията, че кардинал Розети и Лили Блейк са имали любовна връзка. Интересът ми се дължеше отчасти на това, че госпожица Блейк е родена в Лейк Хенри, и отчасти на факта, че материалът за въпросната афера беше изготвен от моя бивш колега Тери Съливан. Съмнявах се в достоверността на тази история още от самото начало и затова не се учудих, когато Ватиканът сне подозренията си от кардинал Розети и „Бостън Поуст“ публикува извинението си към него. След това обаче трябваше да стоя безучастно и да гледам, както и госпожица Блейк и нейното семейство, как вестниците хвърлят върху нея цялата вина за скандала.

Джон усети, че кракът на Лили трепери и допря бедрото си до нейното, за да го успокои. Не я винеше за нервността й. Хората, скупчени срещу нея, бяха зажаднели да научат колкото може повече за личния й живот. Към това се прибавяше бръмченето на видеокамерите, щракането на фотоапаратите и шумът от прелистването на бележниците за записки. Обстановката бе много по-различна от тази в нощните клубове, към която Лили бе привикнала. А сега и залогът бе много по-различен.

Журналистът съзнаваше каква отговорност е поел. Той продължи ясно и отчетливо:

— Всеки жител на Лейк Хенри, който познава госпожица Блейк, е готов да потвърди, че тя е разумна и стабилна. Никой не се съмнява във високите й способности. Никой не е споменавал нещо, което дори и в най-малка степен да подкрепя твърденията за състояние на духовна неуравновесеност, разпространени от вестниците. Ние предположихме, че това е опит на „Поуст“ да излезе от неблагоприятното положение, в което се намираше, след като публикува материал, неотговарящ на истината. На първо място възниква въпросът защо този материал е бил изготвен въобще. — Джон вдигна високо новия брой на „Лейк Нюз“. — Новият брой на нашия вестник дава отговор на този въпрос. Всеки от вас ще получи по един екземпляр, така че ще можете да се запознаете с подробностите. Аз бих искал да ви поднеса съдържанието на вестника в съкратен вид.

Това беше всичко, от което Джон имаше нужда — да поднесе в сбит вид разкритията си пред тези хора, които бяха длъжни да го изслушат. Когато свика пресконференцията и накара репортерите и журналистите да предприемат това пътуване, той създаде едно събитие. Това увеличаваше шансовете информацията, която бе събрал, да стане изцяло обществено достояние. Когато гледаше събралите се хора, които наистина съзнаваха, че ще чуят нещо важно и в никакъв случай не трябва да го изпуснат, Джон изпитваше задоволство. А когато погледна към Тери, започна да се чувства още по-добре.

Лицето на Тери Съливан изразяваше самодоволство. Без да задържа погледа си върху него за по-дълго време, Джон не преставаше да го следи. Не искаше да пропусне мига, в който щеше да се промени. И това щеше да стане. Да, наистина то щеше да се промени.

— От самото начало историята беше на Тери Съливан. След нейната публикация и други журналисти, привлечени от възможността за голям успех, насочиха вниманието си към случая. Но той беше човекът, който изготви материала, и той издейства неговото отпечатване. Господин Съливан е защитавал достоверността на тази история дори и когато репортерите на „Поуст“ са подходили към нея с голямо недоверие. Те отказвали да я публикуват, докато той не им представил запис на разговора си с госпожица Блейк, който потвърждавал любовната й връзка с кардинал Розети.

Тъй като се притесняваше, че тези думи щяха силно да изнервят Лили, той отново допря бедрото си до нейното. Сякаш искаше да й каже: „Чакай, изчакай само мъничко.“

— Записът е бил направен незаконно — продължи Джон. — Госпожица Блейк не е знаела, че разговорът се записва. Освен това миналата седмица бе установено, че записът е бил допълнително монтиран.

Сред тълпата се разнесе шепот.

Лицето на Тери се смръщи, но той запази спокойствие. Джон се удиви на самонадеяността му, която много му помагаше. Тя го заслепяваше дотолкова, че той изобщо не можеше да предположи какво му бе подготвил бившият му колега.

Джон продължи:

— Тези от нас, които знаят как действа господин Съливан, настояха „Поуст“ да провери автентичността на записа, но получиха отказ. Едва след като се появиха доказателства, които говореха за зъл умисъл от страна на моя бивш колега, записът бе даден за анализ. Експертите на „Поуст“ установиха, че той е бил целенасочено монтиран. Което съответства напълно на това, което госпожица Блейк заяви в своя защита. Още от самото начало тя твърдеше, че господин Съливан е започнал привидно най-обикновен разговор с нея и след това е разменил местата на думите й, за да получи своите цитати.

Тери бавно клатеше глава. Това трябваше да покаже на околните, че Джон влага прекалено много чувства в опитите си да го дискредитира.

— Миналият петък — каза Джон — „Поуст“ е уволнил господин Съливан.

Тери започна да върти неспокойно очи. Джон забеляза, че по някои лица се изписва учудване.

— Било е направено бързо и без да се вдига никакъв шум. Историята е трябвало да се потули, като цялата вина е трябвало да остане върху госпожица Блейк. Новият брой на „Лейк Нюз“ е посветен на истинския виновник. Господин Съливан предизвика скандала. Той правеше всичко възможно да види материала си отпечатан, дори и когато висшестоящите в „Поуст“ отказваха да го публикуват. За да постигне целта си, господин Съливан прибягна до фалшифициране на доказателства. Елементарната логика подсказваше, че е имал някакви особени причини, за да върши това. „Лейк Нюз“ разкри тези причини.

Лили очакваше и наблюдаваше. Моментът беше настъпил. Тери се бе вкаменил. Но нещо привлече погледа й към по-задните редове. Не нещо, а по-скоро някой. Майда беше там. Тя бе потънала в едно голямо черно яке, но Лили веднага я разпозна. Опита се да срещне погледа й, но той бе прикован върху Джон, който продължаваше монолога си.

— Господин Съливан е отраснал в Мийдвил, Пенсилвания. Едно негово есе, което било публикувано в местния вестник, показва, че още по онова време е мразел католическата църква. И в това няма нищо чудно. Наши източници в Мийдвил потвърждават, че баща му е биел него и майка му. „Защо?“ — ще попитате вие. От ревност. Майката встъпила в брак с Джеймс Съливан, като в същото време е обичала някого друг, някого, с когото била заедно, докато учела в гимназията и след това в колежа. Той я изоставил, за да постъпи в семинарията. Този мъж бил Франсис Розети.

В залата се надигна силен шепот. Тери стана от мястото си, за да се промъкне скришом до по-задните редове. Но непробиваемата стена от местни жители не му позволи да го направи. Всички присъстващи се завъртяха на местата си и го затърсиха с погледи. Той се опитваше да се измъкне, но не остана незабелязан. Операторите фокусираха камерите си върху него. Проблясваха светкавици.

„Око за око, зъб за зъб — помисли си Лили, обладана от нечовешка ярост. — Каквото повикало, такова се обадило.“

След като разбра, че няма да може да си пробие път през тълпата, Тери се обърна, изправен в целия си ръст. Като гледаше Лили Блейк в очите, каза на висок глас:

— Това е опит да се убие пратеникът, когато известията не са добри.

Джон скочи на крака толкова бързо, че Лили се сепна. Гласът му гръмна в залата:

— Не е вярно. Това е злоупотреба със служебно положение.

— Точно така — отвърна Тери също на висок глас. — Опитваш се да преиначиш тази история, за да можеш да напишеш книгата си. Да поговорим за примамливия договор, който си получил.

— Няма договор — отговори Джон, — няма книга. Всичко, което щеше да се появи в нея — журналистът вдигна броя на „Лейк Нюз“, — е тук.

— Този вестник е пълен с клевети — нахвърли се Тери върху опонента си. — Надявам се, че си се подготвил за съдебен процес, защото точно това ще получиш. — Възмутен, Съливан размаха ръце и в тълпата се отвори коридор.

Лили си припомни, че й се бе налагало да върши същото в Бостън, когато се опитваше да върви по улицата. Надяваше се, че Тери сега изпитва поне частица от тази безпомощност, отчаяние й страх. Искаше журналистът да си помисли добре, преди да причини това и на други. Искаше колегите му да си вземат поука от този случай.

Двама фотографи, един репортер и един оператор го последваха навън, но останалата част от присъстващите отново насочи вниманието си към Джон.

Майда се бе изправила на мястото си. Лили не знаеше дали това се дължи на гняв или на гордост. Младата жена се молеше майка й вече да бъде по-наясно с положението и да изпитва поне мъничко удовлетворение заради дъщеря си.

Джон се успокои и седна.

— Това беше всичко, което исках да ви кажа. Ако има въпроси, ще се радвам да им отговоря.

Веднага се вдигнаха ръце, а в залата се разнесоха гласове.

— Кардиналът бил ли е включен във вашето проучване?

— Не.

— Имате ли доказателства за това, че майката на господин Съливан е имала нещо общо с кардинала?

— Да. Разполагам със снимка от училищния бал, организиран в годината, в която кардиналът се е дипломирал. Поместена е в годишника на випуска на Розети. Много хора също биха потвърдили това, което току-що чухте.

Джон нямаше да спомене за брата на Тери. Не искаше да хвърли свещеника в ръцете на журналистите, нито пък искаше да създава каквито и да било неприятности на кардинала. Това, че е имал любовна връзка през гимназиалните си години, беше съвсем приемливо. За Розети нямаше да представлява никаква трудност да даде необходимите разяснения. Джон каза само това, което бе необходимо, за да помогне на Лили. Единствената му цел бе да постигне отмъщение за нея.

— Кардиналът наясно ли е за особеното отношение на господин Съливан към него?

— Не знам.

— „Поуст“ публикувал ли е извинение към госпожица Блейк?

— Не.

— Ще искате ли това? — попита един репортер Лили.

Каси се наведе към микрофоните:

— Заведено е дело. На този етап госпожица Блейк отказва коментар.

Следващият въпрос беше към Джон:

— Вие сте извършили проучване за господин Съливан и отправяте обвинения към него. Това не е ли също злоупотреба със служебното положение?

Журналистът не можеше да повярва, че този човек е способен на нещо толкова глупаво.

— Извинете — обърна се Джон към репортера, който зададе въпроса, — бихте ли се представили?

— Пол Рицо, „Ситисайд“.

— Пол Рицо, аха — човекът проявяваше невероятна глупост. Джон се развълнува. Дори и самият той да беше писал сценария на драмата, която се разиграваше в църквата, събитията нямаше да се развият по-добре за него. Пол Рицо сам се бе поставил на свидетелската скамейка и вече бе лесна плячка. — На какво основание сте в тази зала?

Този въпрос учуди много от присъстващите, но Пол не беше сред тях.

— Работя в „Ситисайд“ от седем години.

— А преди това? — попита Джон. Новият брой на „Лейк Нюз“ не разобличаваше Пол Рицо. Вниманието в него бе съсредоточено върху факта, че Тери се е ръководил от зъл умисъл и върху това, което бе причинил на Лили. Но сега му се удаваше златна възможност да разкрие пред широката общественост и неговите лъжи. Мъжът зад микрофоните попита: — Какво образование имате?

Рицо се огледа смутено и отвърна троснато:

— Това няма отношение към въпроса.

— Така ли? Вие с гордост твърдите, че имате предбакалавърска степен от Дюк и бакалавърска от Нюйоркския университет. Така пише в биографията ви, която пазят в „Ситисайд“. Предполагам, че сте им казали точно това, когато сте кандидатствали за работа. Лично аз съм ви чувал да твърдите, че притежавате тези степени. Само че те не съществуват. Според архивите на Дюк, вие сте били изключен от университета заради неиздържани изпити. В архивите на Нюйоркския университет вашето име изобщо не фигурира. Излиза, че сте дали грешна информация за себе си. Щом лъжете за тези неща, как можем да вярваме на това, което пишете?

Лили започна да изпитва съжаление към него. Не бе много приятно да бъдеш унижаван публично. Освен това да причиниш два пъти зло дори на хора, които заслужават това, невинаги означава, че си направил нещо добро. Но Джон не бе жесток човек. Ако имаше друга възможност, той щеше да се възползва от нея. А и от болезнения урок, който получи Пол Рицо, можеше да се извлече добра поука. Лили вдигна високо глава. Можеше да се закълне, че върху лицето на Майда се е появила едва доловима усмивка.

„Справедливост е най-точната дума“ — помисли си Джон, когато Рицо каза през зъби:

— Информацията ви е грешна. Освен това къде съм учил си е моя работа.

— Точно така — отвърна опонентът му. — Къде госпожица Блейк пазарува също си е нейна работа, както и къде се храни и къде прекарва отпуската си.

— Вие не отговорихте на въпроса ми.

— Тъй като вие сте неправомерно тук, въпросът ви не е от значение — отвърна Джон и посочи друг репортер. — Да?

— Въпросът на Рицо е напълно уместен — каза репортерът. — Вие разпространихте разни слухове, за да ни съберете на тази пресконференция. Това не е ли злоупотреба със служебното положение?

Джон можеше да бъде справедливо обвинен, че е използвал хората в началото на кариерата си, но не и сега. Вената под окото му не потрепваше. Той беше уверен в себе си.

— Никого не към докарал тук насила. За нищо не съм излъгал. Обявих, че разполагам с нова информация. Поканих ви тук и вие дойдохте. Вече ви дадох тази информация.

Друг репортер попита:

— А как ще коментирате това, че сте разследвали и осъдили господин Съливан?

— Това не е съдебен процес. Става дума за проучване, което често е част от работата на журналиста. Аз просто публикувам резултатите от това, проучване.

— С какво вашите действия се различават от това, което той е причинил на госпожица Блейк?

— Той сам съчини цялата история. Това, което пише в „Лейк Нюз“, е истина.

— Не беше необходимо да давате пресконференция за такова нещо.

— Напротив. То е ново развитие на случая, върху който с дни бе съсредоточено вниманието ви. Но той не е вече актуален. Сега сте се насочили към други неща. Нямаше да препечатате нищо от това, което съм публикувал в „Лейк Нюз“, ако не ви бях събрал тук.

— Откъде тази увереност, че сега ще го направим?

Джон се усмихна. Усещаше сигурна почва под краката си. Познаваше реакциите на журналистите. По дяволите, не беше ли и той един от тях?

— Огледайте се. Тук присъстват представители на различни медийни организации. Ще поемете ли риска някои от вашите конкуренти да използват този материал в новите броеве на вестниците си и да постигнат големи успехи, а вие да останете с пръст в устата? Името на госпожица Блейк бе очернено на първа страница. Заслужава репутацията й да бъде възстановена по същия начин.

— Името на Съливан ще бъде опетнено по време на съдебния процес. Но той е бил уволнен. Това не е ли достатъчно голямо наказание?

— Може би. Но „Поуст“ иска да го запази в тайна. Те не възнамеряват да обявят пред хората, че са го уволнили, защото това би означавало, че не са си свършили добре работата, когато е трябвало. Те ще потриват ръце самодоволно и ще си затварят устата, когато друг вестник го наеме. Хей, аз нямам нищо против това. Просто исках обществото да бъде предупредено. На хората трябва да им бъде ясно дали могат да му имат доверие. — Джон посочи към друга вдигната ръка.

— Госпожице Блейк, вие сте певица. Очаквате ли тази известност, която придобихте покрай скандала, да даде силен тласък на кариерата ви?

Сърцето на Лили отново заби лудо. Джон бе говорил, Каси — също. Беше дошъл нейният ред.

Около минута тя не каза нищо. Искаше да бъде сигурна, че езикът няма да й изиграе лоша шега. Това й костваше известни усилия. Когато се наведе към микрофона, Лили се почувства силна. Това я учуди:

— Аз съм учителка. Загубих работата си заради обвиненията в „Поуст“. Аз съм и пианистка. Тази работа също загубих, защото моята… известност… събираше в клубовете не тези хора, които трябва. — Млъкна. След това събра всичките си сили и продължи: — Беше ужасно преживяване. Не съм сигурна дали бих искала отново да попадам в светлината на прожекторите.

— Били сте осъдена за кражба на автомобил. Ще коментирате ли?

Каси изпревари Лили и се наведе над микрофоните:

— Аз ще коментирам, защото съм виждала документацията по делото. Не е имало присъда. Госпожица Блейк не е знаела, че колата е открадната. Тъй като по това време е била малолетна, без криминално досие, съдията е прекратил делото без съдебно решение. Обвиненията впоследствие са отпаднали и документацията по делото е била запечатана. Гражданските права на госпожица Блейк бяха нарушени, когато господин Съливан използва за публикацията си информация, взета от документацията по това дело. За това ще бъде подведен под отговорност.

Един грозноват мъж, който седеше на средната пейка вляво, стана. Силни опасения обзеха Лили, когато той се обърна към Джон.

— Вие сте имали зъб на Тери Съливан — попита самодоволно Джъстин Бар, — вярно ли е или не?

— Това е доста меко казано — заяви смело Джон. Не беше поканил Джъстин Бар да привлича вниманието върху себе си. Той сам го бе направил, както и Пол Рицо преди малко. Това беше още един подарък за Джон. Лили Блейк щеше да бъде запомнена с много повече от скандалните обвинения, че е имала връзка с кардинал.

За момент Джон се поколеба, когато погледна Лили и видя, че е силно притеснена. Тя знаеше какво ще се случи и съжаляваше за това. По дяволите, той също! Но Джъстин Бар не беше невинен. Той използваше хората. Правеше снимки просто за удоволствие. Сега, на свой ред, щеше да попадне пред обективите, което бе съвсем справедливо наказание.

Като се молеше Лили да разбере и му прости това, което се готвеше да направи, журналистът погледна Бар в очите. Дали Джон имаше зъб на Тери Съливан?

— Аз презирам този човек.

— Значи имате лични причини да опетните името му, както той е имал причини да очерни кардинала?

— Не целя това. Просто представям някои факти от детството му, които дават отговор на въпроса защо е причинил злото на госпожица Блейк.

— Вие какво общо имате с госпожица Блейк? — попита Бар самодоволно:

Джон дори не мигна.

— Тя е невинна жертва. Сега е мой ред, господин Бар. В Бостън живее една високоплатена проститутка на име Тифани Куп. Какво общо имате с нея?

Бар отвърна:

— Не познавам жена с такова име.

— Не? Но Джейсън Уайдермаер я познава. На госпожица Куп са били издавани чекове, подписани от него. За период от осем години името му се среща доста често в книгата за клиенти в клуба, в който тя работи. Джейсън Уайдермаер. Не е ли това истинското ви име?

— Има и други хора, които се казват така — отговори Бар, но в залата вече се разнасяше тихият смях на публиката.

Докато все още не беше такава знаменитост и се опитваше да се издигне, Джъстин Бар много обичаше да дава интервюта. В тях винаги с висока доза арогантност обясняваше как решителността, упоритостта и безупречната нравственост са превърнали Джейсън Уайдермаер от никой в известния и уважаван Джъстин Бар. Джейсън Уайдермаер. Всеки, който бе чувал за Джъстин Бар, знаеше и за Джейсън Уайдермаер.

Смехът продължаваше. Бар нямаше много приятели тук. Джон видя как Лили си отдъхна и се поуспокои. Той почувства, че тя го разбира и му прощава, че и последната искрица гняв в душата й бе вече угаснала. В този момент журналистът зад микрофоните по-силно от всякога усещаше, че днес е пожънал голям успех.

Бар издигна високо глас, като за последен път се превърна в олицетворение на арогантността:

— Кой сте вие, че да ме обвинявате в това? Кой сте вие, че да поставяте под съмнение правомерното назначаване на господин Рицо? Не можахте да постигнете успех в Бостън и затова работите в един нищо и никакъв седмичник, издаван в това затънтено градче. Кой сте вие, че да се ровите в живота на хората?

Джон отново се изправи:

— Аз съм съвестен гражданин. Животът на Лили Блейк беше напълно съсипан, за да могат да се продават вестниците, а във вашия случай — за да се вдигне рейтингът ви. Във вашето шоу напълно сринахте доброто й име, господин Бар. Вие я изкарахте покварена и извратена. Нека си поговорим тогава за поквара и извратеност. Какво ще кажете за камшиците и коженото бельо? Или пък за белезниците и веригите? Щом като сочите с пръст недостатъците на хората, господин Бар, трябва да бъдете сигурен, че те няма какво да посочат у вас. — Джон отвърна поглед. — Други въпроси?

В залата се възцари тишина. Лили почувства, че присъстващите са като зашеметени. Предположи, че вече никой няма да посмее да зададе въпрос от страх Джон да не е разкрил нещо и за него. Една репортерка обаче се осмели. Гласът й беше слаб и може би нямаше да се чуе, ако останалите не бяха напълно притихнали.

— Госпожица Блейк възнамерява ли да напише книга?

— Не — отвърна Лили и потрепери при тази мисъл.

За момент отново настъпи мълчание. Тогава някъде от залата се разнесе глас:

— Не всички сме отвратителни.

Лили знаеше това. Беше го научила от Джон. Искаше й се да вярва, че сред множеството срещу нея има повече от шепа добри хора. Тази мисъл я ободри. Беше толкова хубаво, толкова хубаво отново да имаш доверие на хората.

Гласът на Джон бе станал по-тих, но в никакъв случай — по-малко внушителен.

— Знам. Затова разчитам на вас да дадете гласност на казаното тук точно така, както отразявахте и скандала в началото. Репортерите, които сами си създават новини, петнят името на истински добросъвестните между нас. Трябва да затваряме устите на хора, които разгласяват лъжи, за да получат лична изгода от това. Заради такива като тях журналистическата професия има лоша слава. Не знам за вас, но на мен това ми омръзна. — Джон, изглежда, се умори. Наведе се над микрофоните и каза: — Това беше всичко. Благодаря ви за присъствието.

После се обърна към Лили, наведе се към нея и тихо промълви:

— Щях да те прегърна тук и сега, ако не се опасявах, че те именно това ще разгласят, а не каквото трябва. Затова считай, че съм го сторил.

Лили се чувстваше точно така. Невероятно, нали? В душата й бушуваха най-различни чувства: облекчение, неудържима радост, удовлетворение, любов. Очите й се наляха със сълзи. Опита се да ги възпре, но не успя. Погледна към мястото, където седеше Майда, но трябваше да премигне, за да могат очите й да виждат ясно. Тогава изведнъж се оказа заобиколена от хора. Техници демонтираха микрофоните, фотографите правеха снимки, а репортерите й задаваха последни въпроси. Други техни колеги бяха застанали пред собствените си камери, защото излъчваха на живо. Лили започна да извива врата си и да търси с поглед Майда, но стена от тела закриваше напълно пейките.

— Ще се завърнете ли в Бостън?

— Ще се опитате ли отново да постъпите на работа в „Есекс Клуб“?

— Обаждал ли ви се е кардиналът?

Тъй като бе разкрила вече достатъчно подробности от личния си живот, тя вдигна ръка и понечи да си тръгне.

— Това е всичко — обърна се Каси към тълпата журналисти, прегърна Лили през рамо и я дръпна встрани от тях. Тогава репортерите заобиколиха Джон.

Когато се намериха насаме, Лили попита:

— Какво мислиш?

— Джон се справи добре. Те ще разгласят всичко, което каза. Дори и да не получиш извинение на първа страница, положително около теб ще се вдигне достатъчно шум.

— Това ще се отрази ли на процеса? — Лили искаше и този въпрос да се уреди. Всичко друго вече бе наред. Сега трябваше да насочи вниманието си към делото.

Каси се усмихна:

— Със сигурност ще можем да изискваме по-голямо обезщетение. Прокуратурата веднага ще се заеме с Тери, щом във вестниците излезе онази история със записа. Освен това предполагам, че адвокатите на „Поуст“ ще премислят шансовете си, като имат предвид тази касета, и ще искат въпросът да се уреди бързо. — Адвокатката се засмя самодоволно: — Макс Фандър, изяж се от яд!

— Не става дума за парите — каза Лили. Тя изобщо не ги искаше.

— Ако ги получиш, ще направиш дарение. Но ако не им бъде наложена парична санкция за клевета, какво ще ги възпре да го направят отново?

Лили обаче не чу този въпрос. Тълпата бе вече оредяла и тя забеляза Попи. Гледаше с такава гордост в очите, че сестра й отново се просълзи.

Въпреки че очите й бяха замъглени, Лили успя да разпознае Майда. Тя бе тръгнала към предната част на залата, но когато срещна погледа на дъщеря си, спря.

— Извини ме — прошепна клиентката на Каси.

Със завидно спокойствие Лили мина покрай репортерите, които все още се суетяха около Джон. Майда стоеше неподвижно на мястото си, с ръка, облегната на пейката. Изглеждаше така, сякаш иска да избяга, но не може, сякаш иска да заплаче, но не може, сякаш иска да потъне вдън земя, но не може.

Лили тръгна към нея. Да, все още се страхуваше да не бъде отхвърлена, но желанието да го направи бе по-силно от опасенията й. Затова младата жена не спря да върви, забави ход, когато наближи майка си, и спря съвсем близо до нея.

Какво можеше да й каже? Какво можеше да я попита? За какво можеше да я помоли? Майда пое дълбоко дъх на пресекулки. След това протегна колебливо ръка към лицето на Лили. Тъй като се стесняваше да я докосне, майката отпусна ръка върху рамото на дъщеря си. Лили не усещаше тежестта й. Майда продължаваше да изглежда смутена и нерешителна.

— Ще ми простиш ли? — попита тя.

Лили не знаеше дали Майда иска прошка за прегрешенията, извършени от нея, докато самата тя е била дете, или за тези от детството на Лили. Възможно беше и да се разкайва за неща, които бе извършила по-скоро. Дъщеря й обаче никога не бе изпитвала каквито, и да е колебания по отношение на хора като Съливан, Рицо и Бар. Лили знаеше, че търси справедливост. Когато ставаше дума за майка й, тя имаше нужда от… нужда от…

Ръцете на Майда трепереха, но това не можеше да им попречи да се протегнат към Лили. Младата жена се отпусна в тях и на душата й стана толкова леко, че не усети как заплака. За нищо на света не искаше да се откъсва от прегръдката на майка си. Тя й даваше тази утеха, от която толкова много се нуждаеше, докато се чувстваше самотна в Бостън.

Вече не беше сама. Тук имаше приятели. Имаше и човек, когото обичаше. Но Майда й бе майка и затова нейното одобрение и обич бяха много важни за Лили.

Попи едва не се разплака от умиление, когато видя Лили и Майда. Знаеше прекрасно, че някои неща в живота не могат да се променят, но други могат. Благодарна, че отношенията между сестра й и майка й се бяха променили, тя обърна количката си и се насочи към дъното на залата. Попи си каза, че това ще направи живота на Майда по-щастлив и че Лили също ще се почувства много по-добре. Представи си колко по-весели щяха да бъдат празниците от този ден нататък. Смяташе, че Лили трябва да остане в Лейк Хенри и да се омъжи за Джон. Попи си мислеше за това колко хубаво би било те тримата да бъдат до нея, мислеше си за всичко друго, но не и за това накъде се е запътила. Зави, когато доближи стената на залата, и се озова лице в лице с един човек, когото никога не бе срещала, поне на живо.

Веднага се сети кой е той. Мъжът носеше джинси, пуловер и вълнено яке в чудесен син цвят, който подхождаше на очите му и подчертаваше косата му. А тя бе гъста, много красиво подстригана. Червена.

Къде можеше да отиде Попи? Къде можеше да се скрие? „Обръщай веднага!“ — помисли си тя. Но беше твърде късно. Той вече знаеше — тя прочете това в очите му.

Докато мъжът се приближаваше към нея, Попи почувства вина за това, че не му бе казала. Беше разочарована, защото повече няма да може да мечтае. Мисълта, че е такава, каквато е, а в същото време й се иска да бъде съвсем различна, я съкруши.

Той коленичи пред нея, така че очите му се изравниха с нейните.

— Наистина ли мислеше, че това ще промени нещо? — Гласът на нейния стар познайник бе толкова нежен, че тя отново бе на път да се разплаче.

Но Попи Блейк не го направи. С плач нищо не можеше да се постигне. Беше се убедила в това още преди дванайсет години. Затова отвърна на неговата нежност с откровеност и му каза тъжната истина:

— Не мога да тичам. Не мога да карам ски, нито да излизам на разходка в момента. Не мога да работя в гората това, за което съм учила, защото количката не може да върви по неравните горски пътеки. Не мога да танцувам. Не мога да карам кола, освен ако предварително не е била пригодена за мен. Не мога да бера ябълки или да работя на пресата за ябълков сок. Дори не мога да стоя под душа.

— А можеш ли да ядеш?

Тя отвърна троснато:

— Разбира се, че да.

— Може ли да вечеряме заедно?

Сърцето й заби лудо, но Попи съумя да обуздае чувствата си.

— Да, но ако си мислиш, че ще ти кажа нещо за сестра си, отговорът ми все още е „не“.

— Не искам да знам нищо за сестра ти. Интересуваш ме единствено ти. — Мъжът се изправи, разгледа дръжките на количката. След това безпомощно погледна Попи. В този миг изглеждаше толкова чаровен, че сърцето на жената просто се разтопи. Тогава каза: — Схващам бързо. Кажи ми какво да правя?

Попи имаше силни ръце. Те бяха свикнали сами да придвижват количката й почти по всякакъв терен, по който това бе физически възможно. А подът на църквата бе даже под лек наклон. Тя се гордееше с това, че е независима. Но когато излизаше с приятели, те бутаха количката й. Казваха, че така им се струва, че вървят в крак с нея. Тъй като сега искаше да върви в крак с Грифин Хюз, Попи каза:

— Аз ще ти показвам пътя, а ти ще буташ.

И двамата тръгнаха — тя показваше пътя, а той буташе.

 

 

Тази вечер в задното помещение на магазина на Чарли имаше празненство. Всичко стана съвсем спонтанно. Отначало се бяха събрали само някои приятели, след това към тях се присъединиха още и още. Когато журналистите се опитаха да влязат, Чарли ги отпрати.

— Съжалявам, частно парти — каза огромният мъж, когато той и децата му влизаха през вратата. В ръцете си носеха подноси, отрупани с най-вкусните ястия, които кухнята можеше да предложи.

Този път Лили не пееше, но правеше това, което й доставяше още по-голямо удоволствие — говореше и се смееше. Чувстваше се част от нещо, което никога досега не й бе липсвало, но не би го заменила за нищо на света. Мислеше си, че вече знае как се чувства човек, ударил големия джакпот. Тази радост обаче се смесваше с опасенията, че нещо толкова хубаво не може да бъде истинско.

Но всичко беше истинско. Джон не беше фантазия. Той рядко я оставяше сама за повече от минута. Майда също не беше сън. Тя се усмихваше всеки път, когато погледите им се срещнеха. Лейк Хенри също бе истински. Жителите му й се бяха притекли на помощ тогава, когато тя най-много се нуждаеше от тях. Не помнеше някога да е чувствала по-силно, че всичко в живота й е наред.

Тогава се обади кардиналът. Тя тъкмо се беше прибрала вкъщи, когато телефонът иззвъня. Лили предположи, че е Попи и каза, едва поемайки си дъх:

— Хей, не беше ли забавно?

— Хей, ти! — отвърна отецът с престорена сериозност.

Дъхът на Лили секна.

— Отец Фран!

— Сестра ти ми даде номера. Утре летя за Рим, но исках първо да поговоря с теб. Едва след като ти поискам прошка, съвестта ми ще бъде спокойна.

— Няма нищо…

— Напротив. Има — гласът му беше дълбок, както винаги. — Дължа ти извинение, Лили. Аз знаех кой е Тери Съливан. Не го познавах лично, но името му ми беше известно. Когато той предизвика скандала с публикацията си, която съвсем очевидно съдържаше само лъжи, предположих, че знае за майка си и за мен. Досетих се, че ми отмъщава за това, че съм я наранил. Не знаех, че е бил малтретиран, когато ми позвъниха за първи път след края на вашата пресконференция.

— Потърсили са те по телефона? — разбира се, щяха да го направят. — Толкова съжалявам…

— Недей — сгълча я нежно кардиналът. — Лесно се оправих. Изобщо не се притеснявам да потвърдя, че с Джийни сме имали връзка. Бяхме любовници, но аз никога не съм крил от нея намерението си да стана свещеник. Що се отнася до Джийни, съвестта ми е чиста. Но все още имам угризения заради теб и заради това, че тази връзка е причинила страдания на Тери. Ако бях обявил, че той е имал основания да ме мрази, всичко може би щеше да приключи по-бързо и ти нямаше да загубиш толкова много. Съжалявам, Лили. Не постъпих правилно. Трябваше да се отнеса по-коректно с теб.

Да, точно така. Лили имаше основания да бъде сърдита на кардинала за това, че я бе изоставил тогава. Можеше да му бъде ядосана дори и за това, че е омаловажавал връзката си с Джийни. Но тъй като знаеше какво бе пропуснал, тя го разбираше. Когато си помислеше за хищническия нрав на медиите, разбираше го още по-добре. Някой друг на нейно място вероятно щеше да каже, че извинението на кардинала идва твърде късно. Но Лили не беше такава. Беше мила и умееше да прощава.

Свещеникът каза:

— Много пъти, когато съм си задавал въпроса дали съм полезен на хората, след като ме издигнаха в сан кардинал, съмненията ми са били свързани с тази бъркотия.

— О, не. Не говори така.

— В моята професия няма място за гордост. Нямам право да постъпвам нечестно, като мълча за някои неща.

— Но светът има нужда от водачи като теб.

— Хората с моята професия не трябва да причиняват страдания.

— Но аз съм си у дома — упорстваше Лили. Как можеше да се чувства засегната от когото и да било, когато животът й беше толкова пълен? — Може би това страдание е имало някаква цел.

Розети замълча. Посоката на разговора явно се променяше.

— Как вървят нещата там?

— Прекрасно. Мисля, че открих себе си.

— Аха — каза кардиналът. По веселите нотки в гласа му можеше да се предположи, че се усмихва. — Това много ме радва, но не извинява моя егоизъм. Господ ще трябва да го направи. Въпреки това наистина съм много щастлив, че го чувам, но не съм учуден. Винаги съм казвал, че си силна.

Лили, на свой ред, също се усмихна.

— Да.

— Значи най-накрая и ти самата си се уверила в това?

— Ами… може би започвам да го осъзнавам.

— Нали ще ме държиш в течение?

— Зависи — отвърна жената. — Отец Макдан ще ме свързва ли с теб?

— Разбира се. Покой на душата ти, Лили.

— И аз ти, желая същото — отвърна топло младата жена и затвори. Тогава осъзна, че в живота й най-накрая се бе установила пълна хармония.