Барбара Делински
Езерни новини (26)

Двадесет и шеста глава

Лили имаше мускулна треска предишната нощ, но след една гореща вана вечерта и още една сутринта, бе готова да отиде отново на работа. Без много уговорки Майда се съгласи двете с дъщеря си отново да сменят местата си. Орали не реагира на тази промяна, а Баб с готовност й се подчини. Берачите на ябълки оставяха при Лили набраните от тях плодове, тъй като тя бе единственият човек в двора.

Следобед Майда излезе от фабриката, за да участва в един търг. Искаше да купи нов контейнер. Тогава Лили получи правото да ръководи работата. Справяше се чудесно с тази нова за нея длъжност. Когато работният ден приключи, тя се обади по телефона от кабинета на майка си, за да проследи една закъсняла пратка пластмасови капачки за бутилки.

С няколко думи — това бе велик следобед за Лили. Тя се гордееше със себе си и се намираше в настроение, за което би бил подходящ някой военен марш. Нямаше никакво значение, че красотата на есенните листа вече бе достигнала своя предел и те скоро щяха да започнат да избледняват. Залязващото слънце заливаше със светлина върховете на кленовете и брезите, които скоро нямаше да се разделят с искрящите си цветове. Докато караше към къщи, радиото в колата гърмеше. Лили изпитваше силно чувство на задоволство. На сърцето й стана още по-леко, когато видя камиона на Джон, паркиран пред дома й. Беше й липсвал.

Журналистът седеше на задния капак на колата и когато Лили спря, скочи на земята.

— Закъсняваш — каза й той е усмивка.

— Имах много работа във фабриката. Е? — заинтересува се Лили. — Как мина?

— Мина… прекрасно. — Докато двамата вървяха към верандата, Джон й разказа за отец Нийл Съливан, за психотерапевтката Анита Монроу и такива неща за Франсис Розети, каквито тя едва ли е смятала, че ще чуе.

— Предполагали са, че Нийл е негов син? — попита тя.

— Така мислел бащата на Тери. Майка му понякога се е съгласявала. Никой друг не е вярвал на тези приказки, но Анита е права. Ако пресата бе научила за това, скандалът щеше да бъде още по-голям. Розети наистина не постъпи коректно спрямо теб, но вече бих могъл да намеря някакво оправдание за това. Той се отдръпна в сянка веднага щом „Поуст“ публикува извинението. Не е искал да привлича повече внимание върху себе си.

„Повече внимание ли?“ — каза си Лили. Това наистина бе интересна мисъл.

— Писаха много за него, когато се издигна в сан кардинал. Как е възможно да не са научили за това?

— Лесно. Кой е знаел? Джеймс и Джийн вече не са живи. Нийл е мълчал. Тери — също. Църковните служители, с които бащата може да е говорил, са или мъртви, или не искат да говорят.

Лили погледна встрани към езерото, като се опитваше да осмисли чутото.

— Поне има някаква причина за това, че си мълчи. Джон?

— Да?

— Не можем да разкажем това.

— Знам.

— Съжалявам. Нямам желание да те лишавам от приятната тръпка, но не можем да публикуваме това.

— Знам. Освен това тук не става дума за приятна тръпка.

Лили се загледа в лицето му.

— Тогава за какво?

Джон се намръщи, но това изражение бързо се смени. Бръчките по челото му изчезнаха и то отново стана гладко. Когато я погледна, излъчваше учудващо спокойствие.

— За облекчение, покой.

— Успяхме да разберем със сигурност какви са били мотивите на Тери — добави Лили.

Джон кимна.

— Това обаче не означава, че не можем да използваме останалото, което знаем. То няма нищо общо нито с Нийл, нито с Розети. Отнася се единствено до Тери. Горкичкият, изобщо няма да остане доволен.

— Не — съгласи се младата жена, като в душата й проблесна искрица разкаяние. — Той иска слава. Иска да има име.

— Тери изопачава истината и обича да се налага.

— Властен е. Като баща си, нали?

— Вероятно.

— Съчувствам му — каза Лили. Когато Джон я погледна учудено, тя обясни: — Нуждаел се е от обичта на майка си, но не я е получил. Аз поне имах баща. Тери е бил Сам. Сигурно затова се е женил три пъти, отчаяно се е нуждаел от любов, но не е могъл да създаде трайна връзка.

— Не си променила решението си да го разобличим, нали?

— Не — отвърна Лили, без да се замисли. Частица от секундата й бе достатъчна, за да си припомни всичко, което Тери й бе причинил. — Искам да възстановя доброто си име, да бъда отново свободна.

Джон я прегърна и тя се усмихна. Предишната нощ тази близост й липсваше не по-малко от секса. Тя имаше много повече, отколкото Тери някога щеше да получи. Осъзна, че всъщност е щастлива жена.

— Гладна ли си? — попита я Джон.

Тя кимна, като опря чело в гърдите му. Искаше да се отпусне след дългия работен ден. Вечерята щеше да й помогне за това.

— Да отидем „При Чарли“.

Усмивката й угасна. Леко се отдръпна и вдигна очи.

— Ние ли?

Джон се огледа. Не, наоколо нямаше никой.

— Ами не знам — прошепна тя уплашено.

— Бяхме заедно на погребението на Гас.

— Това е различно. Тогава нямах избор.

— Сега имаш. — Джон изчакваше отговора.

Само в събота вечер в заведението на Чарли се събираха повече хора, отколкото в четвъртък вечер. Там, в помещението отзад, Лили за пръв път пя извън църква. Беше станало в четвъртък. Не бе ходила там от шестнайсетгодишна възраст. За последен път стъпи на подиума на това заведение заедно с Дони Киплинг пет дни преди да излезе на разходка с колата му.

— Все така ли е там? Навремето, когато Чарли Старши командваше, в четвъртък вечер сцената винаги бе запазена за млади, още прохождащи и многообещаващи изпълнители и групи.

— В голяма степен — отвърна Джон.

Въпреки че се страхуваше да се появи на такова публично място, Лили проявяваше любопитство.

— Кой ще свири тази вечер?

— Една група от Мидълбъри — две китари, цигулка и чело. Свирят фолклорна музика в поп аранжимент.

Лили обичаше фолклора. Харесваше и поп музиката. Ако имаше някаква възможност да не бъде разпозната, може би щеше да се престраши. Но това бе Лейк Хенри. Тук всеки познаваше всекиго, въпреки че ничие име не се свързваше със скандал.

— Хората ще приказват — изказа опасенията си тя.

— Това притеснява ли те?

Въпросът беше абсурден. Освен Попи, която й бе сестра и следователно не влизаше в сметката, Джон бе най-добрият й приятел в Лейк Хенри. Виждаше се с него всеки ден, преспаха заедно шест от последните седем нощи. Беше умен, мил и красив. Лили харесваше всичко у този мъж — е изключение на професията му. Наистина ли имаше нещо против да я видят с него?

Зададе му същия въпрос:

— А теб тревожи ли те?

— Ни най-малко — отвърна Джон категорично.

 

 

Задният салон в „При Чарли“ не се бе променил много, откакто Лили за последен път пя там преди осемнайсет години. Маси и столове като тези в кафенетата бяха заменили пейките. Изглежда, имаше и нова озвучителна система. Тонколоните бяха поставени високо под стрехите. Но малката, издигната по-високо сцена и тумбестата печка си бяха същите. Не се бе променила атмосферата — същата леност и спокойствие. Всъщност целият град бе такъв. В четвъртък вечер обаче „При Чарли“ човек можеше да си прекара чудесно. Никой не се чувстваше напрегнат, никой не говореше за работа, най-официалните дрехи на гостите бяха джинсите. А парфюм? Не, в никакъв случай. Помещението миришеше на стар хамбар, прясно кафе и горещ шоколад. Хората вътре се забавляваха.

Когато Лили прекрачи прага на заведението, почувства атмосферата съвсем близка, сякаш до вчера е идвала. Само че сега не знаеше какво да очаква. Не се виждаха външни хора. Всички посетители бяха местни жители. Тя се страхуваше, че ще привлича погледи, че хората ще започнат да си шушукат, както се бе случило в неделя в църквата.

Но Попи беше там и Лили поприказва малко с нея. Размени няколко думи и с Мариан Херси, която се спря да я поздрави, и с Чарли Оуенс. Правилата все още се спазваха. Никой не говореше за работа, дори и Каси, която пристигна със съпруга си. След това донесоха кафето, заедно с онези дребнички сладки, които семейство Оверик сервираха вече три поколения. Те бяха топли и се топяха в устата. Дотогава салонът бе вече пълен и групата започна да свири. Музикантите бяха по-голяма атракция за публиката, отколкото Лили.

Лека-полека младата жена започна да се отпуска. Не бе сядала сред публика от години. Енергията, с която групата зареди атмосферата, се пренесе и върху Лили. След няколко изпълнения тя започна да тактува с крак заедно с останалите зрители, а след малко започна да си тананика. Дори и хората да бяха разбрали, че певицата е сред тях, те с нищо не го показваха. В края на краищата тя бе просто една тяхна съгражданка, която искаше да се позабавлява в четвъртък вечер.

Към края на вечерта музикантите започнаха да изпълняват песни по желание на публиката. Повечето бяха от седемдесетте и осемдесетте и атмосферата стана носталгична. Това важеше с особено голяма сила за Лили, която през голяма част от кариерата си бе изпълнявала песни на Саймън и Гарфънкъл, на Ийгълс, Карол Кинг, Ван Морисън, дори и на „Бийтълс“. Музиката й навя спомени, от които я заболя.

Комбинацията от китара, цигулка и чело бе много подходяща за песни като „Вчера“ и „Десперадо“, и не само Лили мислеше така. Сърдечни аплодисменти предшестваха бис след бис. След това прозвучаха и преработки на „Мост над буйните води“ и „Пътуване в тайните“, които пожънаха същия успех.

Лили се чувстваше прекрасно и не забеляза кога Чарли бе коленичил до стола й.

— Свирят много добре „Гоблен“ — каза собственикът на заведението и й подаде безжичен микрофон. Тя веднага се досети какво й намеква той.

— О, не, не — прошепна ужасена Лили. — Не бих могла.

Внезапно се разнесе остро изсвирване с пръсти. Беше Попи, която й даваше кураж. След това от различни части на салона започна да се чува ритмично пляскане с ръце. Шумът ставаше все по-силен. Лили погледна Джон, който бе също толкова изнервен, колкото и тя. Странно, но това й помогна да се реши. Професията й бе да забавлява хората. Много пъти бе пяла пред непознати, и то често пред многобройна публика. Щом го е правила тогава, значи можеше да го направи и сега — ако не за себе си, поне за Джон.

Лили взе микрофона от Чарли и отиде до едно столче без облегалка, което междувременно бе изнесени на сцената. Сведе глава и хората изчезнаха от полезрението й. „Гоблен“ бе една от любимите й песни. Китаристът засвири, Лили затвори очи и се съсредоточи върху мелодията. Тогава се включиха цигулката и челото. В края на интродукцията певицата си пое дълбоко дъх и вдигна микрофона. Започна да пее, като мислеше единствено за текста на песента. Очите й все още бяха затворени.

Думите се лееха плавно една след друга. Не изпитваше никакво затруднение. Нямаше как да не е така — беше го правила толкова много пъти! Не бе очаквала обаче, че ще изпита такова голямо облекчение. Имаше чувството, сякаш диша за пръв път след дни, прекарани под водата, като че ли проглеждаше след дълги дни на пълен мрак. Кадифеният й алтов глас беше като стар приятел, който никога не й изневеряваше. Когато темпото се ускори, Лили запя с максимална височина. Стиховете се редяха един след друг. Мелодията ставаше все по-богата, но и по-тъжна. Разказваше за един живот, който е към края си. Преди да завърши, Лили се усети по-силна. Отвори очи и гледаше по-често към музикантите, отколкото към публиката. Никой не се учуди, когато без никаква пауза групата засвири „Имаш приятел“.

Младата жена беше в стихията си. Винаги бе харесвала Карол Кинг, а и групата знаеше добре песните й. „Имаш приятел“ бе последвана от „Толкова далеч“ и „Ще ме обичаш ли утре“. Лили се чувстваше прекрасно. Беше забравила за хората. Сякаш се намираше в малко студио с четирима музиканти, изпитващи същата страст към музиката. Когато те започнаха с началните акорди на „Истинска жена“, певицата допря микрофона до брадичката си и им се усмихна. Докато пееше последния припев, тя вече се движеше в такт с ритъма. Групата изсвири финала на песента. Лили почувства силен прилив на енергия и огромно въодушевление. Удоволствието от сцената вече не й липсваше. Остави микрофона на столчето и се усмихна лъчезарно на музикантите. Те обаче й правеха жестове да се обърне към публиката. Едва тогава певицата чу бурните аплодисменти. Усмихна се стеснително и се поклони дълбоко.

 

 

Колата на Попи спря пред къщата й малко след десет. Бяха й необходими няколко минути да излезе от фургона и да се настани в количката си, а след още няколко беше вече вътре. Ани Джонсън, която я бе замествала на пулта, я посрещна в коридора.

— Стори ми се, че чух фургона — каза тя и извади от джобовете си ключове за кола. — Получи се обаждане за теб и човекът още е на телефона, някакъв мъж с прекрасен глас.

Грифин Хюз. Тя запази спокойствие.

— Нещо друго? — попита Попи от инвалидната количка, но Ани беше вече до вратата.

— Не — отвърна Джонсън на висок глас. — Цяла вечер всичко беше тихо и спокойно. — Вратата се затвори с трясък.

Попи се завъртя към пулта, остави слушалките на бюрото, вдигна телефона и каза:

— Уили Джейк вече отдавна дълбоко спи. Човекът е на седемдесет. Наистина ли се надяваше да говориш с него по това време?

— Не — отвърна любезно Грифин. — Точно затова се свързах директно с теб.

Попи погледна надолу към таблото с бутоните и се изчерви, като видя коя зелена лампичка свети.

— Как научи телефонния ми номер? — Идваше й да убие Уили Джейк или Ема, ако някой от тях му бе дал номера.

— От телефонния указател — отвърна Грифин със същия мил тон.

— Аха.

— В неподходящо време ли се обаждам?

— Не.

— Излязла ли беше?

— Да. Днес е четвъртък.

— И?

— Бях „При Чарли“.

— Кой е той?

— Не е „той“. Това е магазин. Всъщност задното помещение на един магазин. В четвъртък вечер там се изпълнява музика на живо. — Попи му разказа за групата, която бе представена тази вечер. За шоуто на Лили обаче не спомена.

— Звучи ми приятно — каза Грифин.

— Ами! Като за малък град добре, но ти живееш в Ню Джърси. Свикнал си с Ню Йорк. Би се отегчил.

— Правиш грешни умозаключения, Попи Блейк. Живея в Принстън. Градът не е голям, но предпочетох да живея тук, защото атмосферата е като в малък град. От месеци не съм ходил в Ню Йорк. Не е необходимо.

— Не ти ли се налага поне за да ходиш на работа?

— Не. Не и при наличието на телефон, електронна поща и факс.

— Преподаваш ли в колежа?

— Не. Само пиша.

— И отново ми се обаждаш, за да ти дам информация за Лили? С нетърпение чакаш да напишеш тази статия, нали? Заради парите ли?

С тих глас Грифин й каза истината:

— Не. Осигурен съм във финансово отношение. Както и ти. И не се обаждам, за да те разпитвам за Лили.

Попи се сепна и млъкна. След като не отговори нищо, Грифин се засмя:

— Сега вече те хванах натясно, нали?

— Защо се обаждаш тогава? В Принстън трябва да има много красиви студентки.

— Твърде млади са.

— Дори и тези, които са пред дипломирано ли?

— Харесвам по-възрастните жени.

Попи се усмихна.

— С ласкателства доникъде няма да стигнеш. Не си падам много по дълбоките, загадъчни и сексапилни гласове. Те обикновено са присъщи на жабите.

— Аз не съм жаба.

Не. Тя го знаеше.

— Искаш ли лично да се убедиш в това? — попита Хюз.

— Ха! Иска ти се да ти отговоря с „да“, нали? Ще дойдеш тук под предлог, че съм те поканила и ще започнеш да търсиш материал за статията си. Познавам хора като теб, Грифин. Не мога да те поканя. Нямам време да те развеждам из града.

— Защо? Какво правиш, когато не си на работа?

— Имам приятели. Срещам се с тях.

— Не мога ли и аз да се присъединя към вас?

Попи въздъхна и отговори със спокоен глас:

— Не мога да те поканя.

— Имаш ли си някого?

Тя се двоумеше дали да излъже. Нищо по-лесно от това. Можеше всичко да приключи сега, ясно и категорично. Но обичаше да мечтае за Грифин Хюз. В случай че мечтите бяха всичко, което имаше…

— Не — отговори Попи. — Няма никой друг — гласът й стана умолителен: — Харесва ми да говоря с теб. Представям си те като прекрасен човек. Приятно ми е, но не насилвай нещата, моля те.