Барбара Делински
Езерни новини (1)

Първа глава

Езерото Хенри, Ню Хемпшир

Както всичко друго при езерото, зората се пукна точно навреме. Когато денят е ясен, чисто черното наметало на нощта бавно се превръща в среднощно синьо, което, на свой ред, лениво просветлява, придавайки очертания на върха на едно дръвче, на прага на една къща, на носа на остарял от ласките на времето дървен док. В този ден мъглата забави този процес, превръщайки езерото в локва от млечнобяло стъкло, а брега — в смесица от оранжево, златно и зелено, каквито са обичайните, трептящи есенни цветове. Червено и морскосиньо слабо очертаваха една къща на брега на езерото, но детайлите се губеха в мъглата. Така беше и с разделението на отражението и брега. Ефектът от всичко това със застиналата във въздуха тишина беше като от декор.

Моментът бе твърде специален. Единственото нещо, което Джон Киплинг би променил, бе студът. Той не се чувстваше готов за края на лятото, но въпреки желанията му, дните бяха очевидно по-къси в сравнение с тези отпреди два месеца. Слънцето залязваше по-рано и изгряваше по-късно, а нощната хладина се усещаше. Той я чувстваше. Гмурците му го чувстваха. Четирите, които отглеждаше — една възрастна двойка и потомството й, щяха да останат на езерото още пет седмици, но ставаха неспокойни и напоследък поглеждаха по-често към небето. Между чистата вода, тишината на езерото и разнообразните видове малки рибки, тези островчета изкушаваха гмурците да се връщат отново и отново всяка година, тъй като не се чувстваха добре на сушата. Краката им бяха разположени твърде далеч от гърба под големи, тромави тела. Поради тази причина те свиваха гнездата си на ръба на езерото, откъдето по-лесно можеха да влизат и излизат от водата. За Джон бе болезнено да ги гледа как изминават с клатушкане дори и тези няколко инча, делящи водата от гнездото им.

Във всички други отношения гмурците бяха гледка, която си заслужаваше да се съзерцава. След раждането на малките през юли, той ги наблюдаваше как израстват от дребни черни бебета, кафяви, едва проходили създания, до сиви младенци, наследили от родителите си тънките човки и гладките вратове, както и обещанието за един прекрасен външен вид в бъдеще. А родителите — ах, тези родители! Наистина бяха превъзходни, дори през есента, когато оперението им започваше да губи блясъка си, дори и тази сутрин, през завесата от пепелива мъгла. Те бяха красиви, с ядно очертани бели ленти по черните гърбове, с бели герданчета около черните вратове и гордо вдигнати човки. И сякаш всичко това не е достатъчно впечатляващо, та природата ги бе надарила с приковаващи вниманието кръгли червени очи. Джон бе чувал, че червеното засилва възможността за виждане под вода и беше склонен да вярва на това. Тези очи не пропускаха нищо.

Сега птиците се носеха по водата, плувайки бавно около пещерата, последователно завъртайки се и обръщайки се, за да се приглаждат една друга, и след това заравяха глави да търсят риба. Когато една от възрастните птици се гмурна, мощта на ципите й я тласна надълбоко. Джон знаеше, че може да напълни стомаха си с петнайсетина бодливки, преди да излезе отново на повърхността.

Взря се през мъглата, преди да го види отново. Женската продължаваше да плува близо до острова, но възрастната двойка бе нащрек, вирнатите им човки се извисиха още малко по-високо, докато проверяваха за някакви новини в мъглата.

По-късно тази сутрин те щяха да оставят малките с усилие да тичат по повърхността на езерото и след това да се вдигнат във въздуха. След като направят един-два кръга, докато наберат достатъчно височина, за да преминат над дърветата и да отлетят до друго езеро на гости на други гмурци. Отглеждането на малките е време, през което птиците са сами, а двете малки, които бяха доказателство за месеци упорит труд и постоянство, показваха, че тази двойка се бе справила много добре. Сега трябваше да възобновят социалните си контакти, подготвяйки се за зимуване на големи групи на топлия атлантически бряг.

Гмурците бяха повтаряли този ритуал цяла вечност. Същата интелигентност, която бе осигурила оцеляването им толкова дълго, го подсказваше и на настоящото поколение птици. Половината септември вече бе минал, октомври ще донесе по-хладни дни и нощни мразове, а ноември — студ и лед. Тъй като се нуждаеха от значително количество чиста вода, за да отлетят, трябваше да напуснат, преди тя да е замръзнала. И щяха да го направят. През всичките тези години, през които Джон ги наблюдаваше как порастват на езерото и след това се връщат — вече като големи, той не беше виждал много оковани от ледове гмурци. Инстинктите им бяха твърде добри. Те рядко грешаха.

Джон обаче грешеше, и то твърде често. Не беше ли сгрешил отново и тази сутрин, обличайки си тениска и къси панталони в желанието си все още да е лято, поради което сега хълбоците му бяха премръзнали? Понякога му беше трудно да приеме, че вече не е двайсетгодишен. Беше над четирийсет и все още бе шест фута и три инча, в много добра физическа форма, но тялото му не работеше по същия начин, както едно време. Имаше болки около коленете, бръчки около очите, плешивина около слепоочията и закалка от доста трудни моменти.

Без значение дали бе топло или студено, той нямаше да тръгне. Все още не. Все още нямаше усещане за гмурците. Те бяха свикнали с неговото присъствие, но той не приемаше нищо за даденост. Когато се държеше на разстояние и уважаваше личното им пространство, те го възнаграждаваха с перчене и песни. Когато навсякъде цари зловеща тишина — през нощта, на разсъмване и в сутрини като тази, с мъгла, заглушаваща всеки друг шум, който животът на езерото може да произведе, — песента на гмурците трептеше и се извисяваше във въздуха. Именно сега се чуваше — спиращо дъха — едно примитивно тремоло, изпуснато при потрепването на челюстта, толкова красиво, толкова мистериозно и диво, че чак косата ти да настръхне.

Но то също така носеше и своето послание. Тремолото беше тревожен вик. Вярно, ниският му тон го превръщаше само в предупреждение, но той в никакъв случай нямаше да го пренебрегне. С най-лекото проскърцване на дърво по фибростъкло Джон повдигна греблото. Водата нежно плесна по кануто, когато го насочи назад. След като се отдалечи с още десет фута, той стабилизира положението си и отпусна греблото. С мушнати между бедрата ръце, за да ги топли, той седеше, наблюдаваше, слушаше, чакаше.

По едно време гмурецът, намиращ се по-близо до него, проточи врат и издаде дълъг нисък вой. Звукът не се различаваше особено от този, издаван от койот, но Джон никога не би объркал двата звука. Воят на гмуреца бе едновременно по-богат и деликатен.

Този звук бе началото на диалог, една възрастна птица призоваваше друга с поредица от дружески звуци, които накараха птицата, намираща се по-далеч, да доплува наблизо. Дори когато бяха на десет фута разстояние, продължаваха да си говорят с почти затворени човки, а удължените им гърла се издуваха в тон с извивките на звука.

Полазиха го тръпки. Тъкмо затова се бе върнал при езерото — защото, след като се бе заклел на петнайсет в Ню Хемпшир, на четирийсет се отрече. Някои казваха, че го е направил заради работата, други, че е заради баща му, но истината бе свързана с тези птици. Те символизираха нещо първично и диво, но просто, праволинейно и сигурно.

Животът на един гмурец се състоеше от хранене, създаване на семейство и отглеждане на поколението. Честен живот, без всякакви претенции, амбиции и жестокост. Гмурецът наранява другите само когато неговото съществуване е застрашено. За Джон това бе доста тонизиращо.

Затова остана по-дълго, макар да съзнаваше, че трябва да тръгва. Беше понеделник. „Езерни новини“ трябваше да бъде на принтера до сряда на обяд. Вече бе получил материалите от кореспондентите (по един от всеки град). Приемайки, че съответните раздели съдържат статиите, обещани му от местните хора, които щъкаха насам-натам — една фраза за сравнение, смяташе, че ще има доста за четене и редактиране, работа с клавишите, рязане и лепене. Ако тези статии не бяха в разделите, той щеше да се обади на хората в Лейк Хенри и четирите съседни градчета, където се изпращаше вестникът, и щеше да получи информация по телефона. А щеше и да напише това, което може, сам. И ако в крайна сметка пак му останеше празно място, щеше да използва още цитати от Торо.

Във всичко това няма сюжет за книга, каза си той. Една книга трябва да е оригинална. Имаше тетрадки, изпълнени с идеи, цели папки с вицове, които събираше, откакто се бе завърнал в града, но нищо не го подтикваше да действа — поне не и като за писане на книга. Активизираше се, когато ставаше въпрос за „Езерни новини“ — най-вече между вторник следобед и сряда следобед. Той беше от типа хора, които правят всичко в последния момент. Пишеше по-добре под надвисналата заплаха от изтичане на крайния срок, обичаше бъркотията в нюзрума, изпълнена с действия и шум, падаше си по перверзията да държи главния редактор на ръба на нервна криза.

Естествено сега той изпълняваше длъжността главен редактор. Както и редактор на продукцията. И редактор на фотографиите, редактор на материалите за обществото и корицата. „Езерни новини“ не беше „Бостън Поуст“, не и със смелия си опит, а имаше моменти, когато това го дразнеше.

Този не бе един от тях.

Греблото му остана на мястото си, а гмурците продължаваха да извисяват гласове. След това настъпи пауза и Джон се осмели да имитира звука. Един от гмурците изрече нещо в отговор и в този кратък, опияняващ момент той се почувства част от екипа. В следващия момент, след като птиците възстановиха дуета си, Джон беше изолиран отново — като представител на друг вид.

Установи, че вече не му е студено. Мъглата се разнасяше под напора на изгряващото слънце. Когато парченца синьо започнаха да пробиват през маранята, Джон отгатна, че е наближило девет. Поглеждайки към слънцето, затвори очи, задържа дъха си и се заслуша в тишината, водата и гмурците.

След известно време, когато слънцето започна да напича клепачите му, а бремето на отговорността стана твърде тежко, за да го пренебрегва, той си наложи да тръгне. Още няколко последни минути продължи да гледа и поглъща всичко онова, което тези птици му даваха. След това лекичко и тихичко, макар и с нежелание, отмести греблото си от дъските на дъното и се запъти към къщи.

Хубавото на брадата е, че премахва необходимостта да се бръснеш. Брадата на Джон бе къса, което означаваше, че от време на време трябва да й обръща внимание, но напълно успя да се спаси от ежедневната агония на стъргане и кървене, която трябваше да понася преди. Същото е и с вратовръзката. Тук нямаше нужда от нея. Нито пък от изгладена риза. Нямаше нужда от нищо друго, освен от дънково облекло. Дори не му се налагаше да се тревожи дали цветът на чорапите му подхожда на облеклото, тъй като през лятото носеше обувки „Бъркс“ на бос крак, а през зимата — работни ботуши, и в тези случаи можеше да е, с каквито си пожелае чорапи, тъй като никой не ги виждаше.

За него все още ново бе къпането, обличането и след това точно десетте минути път по този прекрасен асфалт. Нямаше никакво движение. Пътят, по който се движеше в момента, беше ограден от дръвчета, засрамени от есенните цветове, обагрили върховете на короните им. Пътят се виеше навън и навътре, следвайки почти напълно очертанията на езерото, напукан от вълните на времето. По-голямата част от другите пътища в града бяха почти същите. Те сами по себе си налагаха ограничения в скоростта, което се харесваше на Лейк Хенри. За разлика от околните градчета, това не задоволяваше вкуса на туристите. Нямаше хотел. Нямаше малки луксозни магазинчета. В щатското законодателство нямаше обществен достъп до брега. Всеки, който отидеше на езерото, беше местен жител, приятел на местен жител или бракониер.

В този период на годината, когато летовниците си бяха заминали, населението на града възлизаше на 1721 човека. Единайсет бебета бяха на път и те щяха да увеличат броя на населението. Дванайсет местни жители бяха много стари или много болни, което, от своя страна, щеше да намали броя на населението. В момента в училището учеха двайсет и осем деца. Малко вероятно бе те да се върнат. По времето на Джон те напускаха и никога повече не се връщаха, но тази тенденция започваше да се променя.

По пътя си спря в магазина, но макар че предвиждаше да не се бави, се увлече в разговор със собственика, Чарли Оуенс, за националната политика. Тогава съпругата на Чарли, Анет, му каза, че по-малката дъщеря на Стю и Аманда Уотсън, Хилъри, си дошла от колежа, за да прекара един ден у дома, преди да замине в чужбина за семестъра — едно решение, взето в последния момент. Откакто преди две лета Хилъри стажува при Джон, той имаше личен интерес към успеха й, поради което се отклони от пътя си и тръгна към дома й, за да разбере за бъдещите й намерения, да направи снимка и да й пожелае успех.

Връщайки се в центъра на града, зави покрай пощата и продължи по тясната викторианска уличка, която се намираше между пощата и езерото. Качвайки се на колата — „Чеви Тахо“, една от хубавите страни на работата, — се протегна през седалката и взе куфара си, отвори го и грабна днешните броеве на четири различни вестника, торбичка, с понички и термоса си. Стискайки торбичката със зъби, започна да опипва един по един ключовете на ключодържателя, докато минаваше през мръсната улица до страничната викторианска порта.

Все още отделяше ключовете един от друг, когато премина през портата. Вратата зад нея бе махагонова, намазана с много лак и гравирана от местен художник. В долната й половина, между спиралите, имаше дузина прорези, на които бяха поставени медни табелки. От учтивост първият ред бе посветен на съседните градове — Ашрофт, Хеджтън, Котър Ков и Сентър Сейфийлд. По-ниските редове бяха отредени само за определени представители на Лейк Хенри — полицията и пожарната, църквата, веригата магазини „Текстил“ и клуб „Гардън“. На нивото на погледа без прорези бе поставена най-голямата табела. На нея пишеше: „Езерни новини“.

Вратата се отмести още преди Джон да е сложил ключа. След като я подпря с лакът, тя се отвори още по-широко, а телефонът започна да звъни.

— Джени? — извика той. — Джени?

— В банята — дойде в ответ заглушен вик.

„Нищо ново“ — помисли си Джон. Но поне бе дошла.

Захвърли ключовете си на масата в кухнята, когато мина покрай нея, и се втурна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж, профуча през втория етаж и се качи на третия. Там нямаше стени и затова тук се намираше най-голямата стая в къщата. А твърде големият брой прозорци и директната светлина я правеше най-слънчевата. Най-важното всъщност бе, че това бе единствената стая, гледаща към езерото. Тази гледка не можеше въобще да се сравнява с онази, която се откриваше от къщата на Джон, но пък бе по-добре от липсата на всякаква гледка, предлагана от по-ниските етажи на викторианската къща. Причина за това бяха три върби със сплетени клони, по-дебели, отколкото високи.

Таванът бе негов кабинет, откакто се завърна в града преди години. Беше достатъчно голям, за да побере отдела продажби на вестника, производствения отдел и редакторския отдел. Всеки имаше бюро с изглед към езерото. Тази гледка поддържаше концентрацията и разума на Джон.

Телефонът продължаваше да звъни. Остави вестниците да се изсипят на бюрото на редактора, пусна отгоре торбичката с покупки от магазина на Чарли, постави наблизо термоса, отвори прозореца. Сега въздухът над езерото беше чист. Слънцето се сипеше по склоновете на източните хълмове, подпалвайки зеленината по пътя си, преди да притича над водата. Преди месец щеше да се сблъска с редица лодки, управлявани от летовници, които лакомо се наслаждаваха на последните минути по езерото, преди да закрият лагера за тази година. Днес единствената лодка на езерото бе една от отличените — „Крис Рафтс“ на Марлон Дюи. Слънцето отскочи от полираната й дъбова палуба и продължи да искри над езерото, простиращо се отзад. Вдигна телефонната слушалка.

— Добро утро, Арманд.

— Много време ти отне — каза неговият издател с хриптящ глас. — Къде беше?

Джон следеше движението на красивата „Крис Рафтс“. Марлон бе на щурвала заедно с двете внучета, които му гостуваха.

— О-о, навън, на разходка.

Гласът на възрастния мъж се смекчи.

— О-о, навън, на разходка. Всеки път ми казваш това, Джон, и знаеш много добре, че не мога да те оспорвам. Проклетото езеро има твърде много завойчета, така че не мога да видя какво става около твоето. За мен е важен вестникът, а ти се справяш отлично с това. Щом той се котира добре, можеш да спиш, докато пожелаеш. Получи ли моя материал? Лиди го пусна в прореза.

— Тук е — каза Джон, без да проверява, защото можеше напълно да разчита на съпругата на Арманд Бейн. Освен това тя бе напълно отдадена на съпруга си. Изпълняваше всичко, което Арманд искаше да се направи.

— Какво друго имаш? — попита възрастният мъж.

Джон задържа слушалката между рамото и ухото и изтегли шепа вестници от куфара си. Предната вечер вкъщи бе маркирал страниците от седмицата. Сега разгърна листите.

— Водещата статия е за закона за образованието, който ще се обсъжда от щатската комисия. Материалът е дълъг трийсет инча — от началото на вестника до края на дясната колона, а снимката е долу вляво. Следват материали, в който се изразяват становища: едното на местен жител, а другото на директора на основно училище „Купър“.

— Какво се казва в редакторската бележка за това?

— Знаеш какво пише в нея.

— На местните жители това няма да им хареса.

— Може би няма да им хареса, но ние или ще инвестираме пари днес в училищата, или в по-доброто бъдеще.

Всъщност проблемът бе откъде ще дойдат тези пари. Тъй като не желаеше отново да влиза в спор с Арманд, който бе един от най-богатите собственици на земя и щеше да се разгневи, в случай че данъците върху собствеността се удвоят, той изтегли следващото листче.

— Водещият материал на страница трета е доклад по делото на Крис Диел — заключителните аргументи, журито навън, обвиняемият признат за виновен, а се крие — у дома. Имам и един материал за разпределение на печалбата в мелницата, както и друг, посветен на съкращенията на работещите в дома на пенсионера. Описанието на образа на новодошлия е този на Тома Хук.

— Не го търпя — промърмори Арманд.

Джон отвори термоса.

— Да, защото не умее да се държи с хората, но има много добри умения в областта на компютрите. Със сигурност има причина, поради която бизнесът му възлиза на двайсет милиона и продължава да се разраства.

— Той е хлапе — беше изречено с високомерие. — Какво ще ги прави тези пари?

Джон напълни чашата си с кафе.

— Вече е на трийсет и две, има съпруга и три деца, а за шестте месеца, през които е тук, е разширил три пъти къщата си, промени нивото и асфалтира пътя до дома си, построи друга къща за офис на място, на което имаше дразнеща очите сграда, и всичко това, сключвайки договори с местни фирми, дърводелци, зидари, водопроводчици и електротехници.

— Добре, добре — прекъсна го гърленият глас на Арманд. — И какво друго?

Отпивайки кафе, Джон изтегли следващата страница.

— Има нова академична информация — съобщение на директора на училището. Начало на новата учебна година, сто и дванайсет деца, двайсет и два щата, седем страни. Следват новини от полицията, пожарната, библиотеката — разгърна „Уолстрийт Джърнъл“ и разсеяно прегледа заглавията. — Има обобщение на събитията от седмицата във вестниците на Бостън, Ню Йорк и Вашингтон. Както и реклами, много реклами има тази седмица — знаеше, че това ще се хареса на Арманд. — Включително и две страници за пазара в Конуси. Есента е подходящ сезон за реклами.

— Точно така — каза Арманд. — И още?

— Училищни новини. Новини от обществото на историците, футболни новини, свързани с участието на три града.

— Искаш ли да чуеш някакви горещи новини?

Джон винаги искаше да има горещи новини. Това бе една от характерните черти на големия град, която му липсваше най-много. Изпълнен от някакво предчувствие, седна на стола до бюрото, пусна компютъра и се приготви да пише.

Арманд каза:

— Току-що са прочели завещанието на Ноа Текън и семейството е обезпокоено. Завещал е къщата на втората си дъщеря и затова първородната пък заплашва да я даде под съд, докато третата му дъщеря се заканва да напусне града, и въобще не си говорят. Запознай се по-подробно със случая, Джон.

Но Джон бе махнал ръцете си от клавиатурата и се люлееше на стола си.

— Това са лични неща.

— Лични? До вечерта целият град ще знае за случая.

— Е, да де, защо тогава да го отразяваме във вестника? Още повече — ние публикуваме факти.

— Това е факт. Завещанието е публично достояние.

— Завещанието е, но не и личната травма. Това са спекулации и експлоатация. Мисля, че се договорихме.

— Добре де, няма много вълнуващи събития тук — отбеляза възрастният мъж и затвори телефона.

Не, мислеше си Джон, няма много вълнуващи събития тук. Нито законът за образованието или компютърният гений, нито фамилната свада даваха добър материал за книга. Процесът срещу финансовата измама на Кристофър Диел бе едно далечно ехо на съдебните процеси за убийство, които отразяваше навремето.

Погледът му се насочи към стената в далечния край на стаята, изпъстрена с поставени в рамки снимки. На една от снимките той вземаше интервю от представител на „Бостън Сити Хол Плаза“, а на друга пишеше на компютъра, с телефонна слушалка, притисната до ухото му, в стая, изпълнена с репортери, които правеха абсолютно същото. Имаше снимки, на които се здрависва с политици от национален мащаб, и такива, на които весело се смее с колеги в различни барове в Бостън. На една от снимките бяха той и Марли на една Коледа, в нюзрума, и много техни приятели. Имаше и снимка, направена за пропуска му за „Поуст“. С къса коса, стисната уста, уморени очи, бледо лице. Изглеждаше като човек, който или всеки момент ще пропусне журналистическия шанс на живота си, или страда от хроничен запек.

Всички тези снимки съхраняваха моменти от един предишен живот — като излезлия вече от употреба полицейски скенер, поставен на етажерката зад него. Следенето на полицейските новини и тези от пожарната бе начин на живот преди. В нито един добре обзаведен нюзрум не липсваше такава уредба. Той започна мандата си в „Езерни новини“, като постави такъв скенер. Но поради това, че бе само статичен, без с часове да се чуват никакви гласове, остаря много бързо. Освен това той лично познаваше всички, които биха били въвлечени в парещи новини. Ако се случеше нещо, те му се обаждаха, а ако не беше на телефона си, Блейк знаеше къде е. Така че тя играеше ролята на негов телефонен секретар. Беше телефонният секретар на половината град. Ако не го намереше на едното място, намираше го на друго. За три години не бе пропуснал нито едно извънредно положение в околността. Колко бяха всъщност… две… три… четири?

Отразявайки извънредните ситуации в Лейк Хенри, нямаше да успее да напише бестселър.

С въздишка постави телефонната слушалка на мястото й, извади една поничка от торбичката, наля още кафе в чашата и върна стола в изправено положение. Едва бе успял да кръстоса крака върху бюрото, когато Джени Блоджет изпълни рамката на вратата. Беше на деветнайсет, светла, с руса коса, толкова слаба, че голямата издутина на бебето в корема й изглеждаше огромна. Знаейки, че вероятно не е закусвала, той се наклони напред, изправи се на крака и й подаде торбичката.

— Не е мляко или месо, но е по-добре от нищо — каза, подкрепяйки я, докато вървеше из стаята на път към стълбите. Кабинетът й бе на първия етаж, в стаята, където преди се намираше приемната. Последва я до кабинета й, погледна към книжата на бюрото й му се стори, че забелязва няколко различни купчини.

— Как е?

Гласът й бе нежен като на дете:

— Добре — тя, на свой ред, посочи всяка една от тези купчини. — Писмата до редактора от тази година. Тези от миналата година. От предишната. А сега какво да правя?

Вече два пъти й бе казал. Но тя работеше от време на време. Не бе идвала на работа от миналата сряда и оттогава досега най-вероятно преживяваше някакъв кошмар или поне такова бе обяснението. Не беше компетентна, с огромни усилия бе успяла да завърши средното си образование и нямаше никаква квалификация. Но в утробата си носеше детето на братовчед му. Той искаше да се отърве от нея. Затова внимателно каза:

— Подреди ги по азбучен ред в етажерката. Напечата ли надписи за папките?

Погледна го с широко отворени очи. Бяха зачервени, което означаваше, че или въобще не е спала, или е плакала сутринта.

— Забравих — прошепна тя.

— Няма проблем. Можеш да го направиш и сега. Какво ще кажеш да си поставим една цел? Да напечаташ надписите и да ги залепиш на папките, а писмата да подредиш в съответните папки, преди да си тръгнеш днес. Честно е, нали?

Тя бързо кимна.

— Първо яж — напомни й той, докато вървеше към кухнята, за да събере боклука.

Връщайки се отново в своя кабинет, дояде поничката си, с поглед, насочен към езерото. Водата не бе вече гладка. Лек бриз я къдреше на малки вълнички. Под прозореца му върбите шумоляха и леко се поклащаха.

Побутвайки екрана, наведе глава и се надвеси през прозореца. В „При Чарли“ готвеха говеждо с картофи. Бризът пренасяше миризмата през улицата и до водата. От лявата му страна петима-шестима възрастни мъже ловяха риба на ръба на кея, който се възвисяваше от тясна ивица песъчлив бряг. От дясната му страна брези с жълти листа се бяха наклонили над ниски храсти, които водеха до скали и след това до водата. И по-нататък имаше къщи — къщи, в които живееха през цялата година — твърде внушителни, за да бъдат наречени лагери, но по-голямата част от тях бяха сгушени в заливчета, скрити от завои или закрити от островчета. Можеше да види носовете на няколко дока, дори и блъскана от времето лодка, все още закотвена в езерото. Съвсем скоро тя ще бъде изтеглена, а доковете — разковани и прибрани. Езерото ще бъде оголено.

Телефонът звънна. Отдръпвайки се назад, изчака Джени да отговори. След три позвънявания той самият вдигна слушалката.

— „Езерни новини“.

— Джон, обажда ти се Алисън Куимби — каза един наперен глас. — Къщата ми се разпада. Имам нужда от прислужник. Всички, които са идвали преди, сега все още са заети и работят за Хук, а е твърде късно да дам обява.

— Не, ти имаш нужда от отдела за продажби. Сега ще те свържа — остави я да изчака, прекоси стаята и вдигна телефона на бюрото, занимаващо се с продажби. — Добре — седна на стола и започна да работи на компютъра. — В момента търся всички реклами. А, ето ги. Имаш ли нещо написано?

Подозираше, че има. Алисън Куимби притежаваше местната фирма за недвижими имоти и беше превъзходна професионалистка. Със сигурност имаше нещо написано.

— Разбира се, че имам нещо написано.

Тя започна да чете. Той пишеше. Обърна внимание на разположението, помогна й да редактира текста, така че да даде резултат, предложи заглавие, цитира й цена и взе номера на кредитната й карта. Веднага щом затвори телефона, позвъни.

Уморен глас каза:

— Да.

— Аз съм. Алисън Куимби има нужда от прислужник. Ще й се обадиш ли? — когато чу, че човекът в отсрещната слушалка тихо изруга, каза: — Бък, ти си трезвен и имаш нужда от работа.

— Какъв си ти, проклет ангел закрилник?

Джон продължаваше да говори тихо и непоколебимо:

— Аз съм проклетият по-голям братовчед, този, който е загрижен за момичето, с което спиш и този, който смята, че ти не заслужаваш всички тези усилия, но момичето и нейното бебе ги заслужават. Хайде, Бък. Сръчен си, можеш да направиш това, от което се нуждае Алисън, тя плаща добре, а ако хареса работата ти, можеш да си сигурен, че ще разкаже навсякъде — прочете веднъж телефонния номер, а след това го повтори. — Обади й се — каза и затвори телефона.

Няколко секунди по-късно се върна до прозореца близо до бюрото на редактора. След още няколко секунди го завладя спокойствие. Отправи продължителен поглед към езерото — всичко онова, което хора като Бък и Джени нямаха. Те имаха Ридж, където къщите бяха много малки, твърде близо една до друга и много мръсни, за да повишат нечие настроение, да не говорим пък за човек, борещ се с алкохолизма, физическите травми или хроничната безработица. Джон познаваше всичко това. Той носеше Ридж в кръвта си. Ще чува всичко това, ще го чувства, ще усеща мириса му до последния си час. Едно раздвижване по езерото привлече вниманието му — проблясваща червена светлина на един от доковете. Спря погледа си върху него. След това, полуусмихнат, извади от последното чекмедже на бюрото си бинокъл й погледна през него. Шели Кол се бе изтегнала на един шезлонг. Цялото й тяло лъщеше, намазано с балсам. Трябваше да признае, че е хубава жена. Но и това, че три поколения от жените на фамилия Кол изкушаваха мъжете в Лейк Хенри. В по-голямата си част бяха прекрасни създания, които се превръщаха в добри съпруги и майки. Шели бе нещо друго. След седмица ще се върне отново във Флорида, когато времето тук стане твърде студено, за да демонстрира тена си. Щеше да му липсва. Въпреки че бе изкушен, както всеки мъж наоколо, не би я докоснал и с десетфутова пръчка.

С леко преместване на бинокъла насочи поглед към остров Хънтър. Назован така по името на първите си собственици, а не поради наличието на някакъв спорт там, това бе още един малък остров. На него имаше къща, макар и да се използваше само през лятото. Семейство Хънтър бе прекарвало тук лятната си ваканция повече от цял век, преди да я продаде на настоящите собственици. Тези собственици, Ладукс, от малкия, покрит е дребен чакъл бряг, сега учеха трето поколение деца да плуват.

Ладукс бяха странно семейство. Семейната история бе изтъкана от почти толкова скандали, колкото и на семейство Хънтър. В детските си години Джон бе чувал клюки и за двете семейства. Завръщайки се, вече пораснал, като човек, който знае къде да си навира носа, беше проверявал, задавал въпроси, водил бележки. Сега бяха заключени в папките в шкафа му, заедно с останалите лични вещи, но нито едно от тях не можеше да бъде добра основа за книга. Може би не ги бе чел от правилния ъгъл. Може би трябва да ги прочете отново. Или да ги подреди в хронологичен ред. Може би тогава нещо ще го впечатли. За три години трябваше да е написал нещо.

Телефонът позвъни.

— „Езерни новини“.

— Здрасти, Кип. Попи е.

Джон се усмихна. Как да не се усмихне, когато си представи Попи Блейк. Тя бе една усмихната лисичка, винаги умна и в крак с времето.

— Здрасти, скъпа. Как е?

— Много съм натоварена — каза тя, полагайки усилия да прозвучи приятно. — Някой си Тери Съливан иска да говори е теб. Да го свържа ли?

Погледът на Джон полетя към стената със снимките, към една от тези, на които купонясваше с други, репортери. Тери Съливан бе високият, слаб, тъмен мъж, с мустак, в който скриваше усмивката си, този, който винаги стоеше близо до тълпата, така че веднага да изпревари останалите, в случай че изскочи някоя нова история. Имаше болезнена амбиция да се съревновава, бе съвършен егоцентрик и не би разпознал лоялността, дори тя да го фрасне по лицето. Той лично бе предавал Джон, и то неведнъж. Джон се чудеше откъде е събрал кураж да му се обади. Тери Съливан бе един от първите, които го отритнаха, когато реши да напусне Бостън. Любопитното обаче е, че каза на Попи да го свърже. Когато това стана, той изрече:

— Киплинг на телефона.

— Здрасти, Кип. Тери Съливан е. Как си, брато?

Брато? Джон позабави отговора си.

— Чудесно. А ти?

— Старата надпревара, знаеш как е. Или поне — както бе. Там, при теб, трябва да е много спокойно. Понякога си мисля, че ще зарежа всичко, след това размислям. Но това не е характерно за мен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Със сигурност разбирам. Хората тук са откровени. Ти ще бъдеш като черна овца.

Настъпи пауза, а след това изсумтяване.

— Това беше твърде грубо.

— Хората тук също са груби. Така че какво искаш, Тери? Нямам много време. Ние тук също имаме крайни срокове.

— Добре. Остави приказките. Обаждам ти се като журналист на журналист. Има една жена на име Лили Блейк, живее тук, но е родена там. Кажи ми всичко, което знаеш.

Джон се отпусна във фотьойла си. Лили бе сестрата на Попи, по-голямата, но човек трудно би й дал нейните трийсет и четири години. Бе напуснала Лейк Хенри, за да учи в колеж, и бе останала в града, за да завърши висшето си образование. Според него — в областта на музиката. Бе чул, че сега преподава. И че свири на пиано. А и че има чудесно тяло.

Хората в града все още говореха за нейния глас. На пет години пеела в църквата, но Джон не бе от хората, които ходят на църква, а много преди тя да стане достатъчно голяма, за да пее в задната стаичка на „При Чарли“, в четвъртък вечер, той бе напуснал града.

Беше идвала в града няколко пъти, откакто той се върна — веднъж за погребението на баща си, друг път за Деня на благодарността или за Коледа, но никога не оставаше повече от ден-два. От това, което бе чул, тя и майка й не се разбираха. Джон не познаваше Лили, но познаваше Майда. Беше труден характер. Поради тази и други причини бе склонен да защитава Лили, когато ставаше въпрос чия е вината за тези проблеми.

— Лили Блейк? — попита той Тери, а гласът му звучеше отвлечено.

— Хайде, Кип. Градчето е малко. Не ме будалкай.

— Щом не живее тук, как, по дяволите, бих могъл да я познавам?

— Чудесно. Разкажи ми за нейното семейство. Кой е жив и кой не е? С какво се занимават? Какви хора са?

— Какво искаш да знаеш?

— Запознахме се. Смятам да започна връзка с нея. Искам да знам на какво съм попаднал.

Смята да започне връзка с нея? Хубава работа! Лили Блейк заекваше — имаше значително подобрение в сравнение с детските години, но Тери Съливан не се срещаше с жени, имащи проблеми. Те изискваха повече от това, което той желаеше да им даде.

— Това част от някаква история ли е? — попита Джон, макар и да не можеше да си представи каква роля може да играе Лили в история, която би представлявала интерес за Тери.

— Не, всичко е чисто лично.

— И се обаждаш на мен? — бяха колеги, но никога не са били приятели.

Тери не можа да разбере намека. Усмихвайки се, каза:

— Аз самият смятах, че е твърде смешно. Имам предвид това, че изневиделица се появява от този малък град, а той е същият, в който ти се криеш.

— Не се крия. Всеки може да ме види.

— Това бе сравнение. Засегна ли се?

— Не, Тери, нямам време. Кажи ми какво точно искаш да знаеш за Лили Блейк или просто затвори проклетия телефон.

— Добре. Не става въпрос за мен. Става въпрос за един приятел. Той е този, който смята да започне връзка с нея.

Джон винаги знаеше кога го лъжат. Прекъсна връзката, но слушалката остана в ръката му. Изчака достатъчно дълго, за да затвори и Тери, и отново звънна на Попи.

— Здрасти, Кип! — каза тя след няколко секунди с нахакания си, изпълнен със смях глас. — Много бързо свърши. С какво мога да ти помогна?

— Две неща — каза Джон. Беше прав: с една ръка държеше слушалката до ухото си, а другата бе поставил на хълбока си. — Първо, не позволявай на този мъж да говори, с когото й да било в града. Не го свързвай, изключи линията, направи каквото трябва. Той не е добър човек. Второ, разкажи ми за сестра си.

— За Роуз?

— За Лили. Какво прави тя?