Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Блейк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lake News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Езерни новини

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–767–0

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Тъй като Лили работеше до късно вечер и много рядко имаше часове рано сутрин, тя обикновено се разсънваше бавно. Тази сутрин телефонът я накара да скочи от леглото в осем. Първата й мисъл бе, че нещо лошо се е случило у дома.

— Ало — каза тя уплашено.

— Мога ли да говоря с Лили Блейк, моля? — чу непознат мъжки глас. Звучеше изцяло делово. Лекарят на Попи? Лекарят на майка й?

— На телефона.

— Обажда се Джордж Фокс. Работя за „Кейп Сентинел“. Бихте ли коментирали връзката си с кардинал Розети?

— Моля?

— Вашата връзка с кардинал Розети. Ще ми разкажете ли за нея?

Нищо не разбираше. Вестниците вече бяха написали всичко, което можеше да бъде написано за кардинала. Тя беше незначителна, една от многото приятели и най-неподходящото лице да говори пред пресата.

— Трябва да говорите с епархията. Те ще ви кажат всичко, което искате да знаете.

— Имате ли връзка с кардинала?

— Какво? — когато той повтори въпроса си, тя изкрещя: — Боже господи, не.

Това позвъняване бе шега, но не бе случайно, тъй като тя познаваше кардинала. Внимателно, но и с любопитство, Лили каза:

— Този номер не е в телефонния указател. Как го намерихте?

Тери Съливан бе единственият репортер, когото познаваше, и той имаше нейния номер. Не й се щеше да мисли, че го раздава наляво и надясно.

— Имахте ли връзка с кардинал Розети в Олбъни? — попита репортерът, когато постъпи позвъняване и по втората линия. Тя бе достатъчно притеснена от неговото позвъняване, за да премине направо към второто.

— Да?

— Лили Блейк?

— Кой се обажда?

— Пол Рицо, „Ситисайд“.

„Ситисайд“ беше ежедневник ренегат, изникнал от нищото с желание да се конкурира с основното течение на пресата в Бостън.

— Искам да чуя коментара на историята във вестник „Поуст“.

Сърцето й заби още по-бързо.

— Каква история?

— Тази, в която се разказва, че вие и кардиналът имате сексуална връзка.

Затвори телефона. И на двете позвънявания, след като изчака съвсем кратко, за да възстанови свободния сигнал, вдигна слушалката и я пусна отново върху вилката. Не вярваше, че има някаква история в „Поуст“ — как би могло да има без всякакво покритие? Но след две обаждания трябваше сама да се увери. Облече едно палто върху нощницата си, взе асансьора до първия етаж и точно се бе отправила към външното фоайе, където стояха вестниците, когато видя един човек да чака. На рамото му бе провиснал касетофон, а в ръката си държеше микрофон. Като я видя, той се оживи. Тя се шмугна обратно в асансьора секунди преди вратата да се затвори и бързо натисна копчето на своя етаж. Взе мерки да скрие посоката си и на таблото натисна копчетата на всички етажи след своя. Веднага щом влезе в апартамента си, свърза лаптопа си с телефона и влезе в страницата на „Поуст“.

Нямаше нужда да стига до вътрешната страница. Беше точно там, с големи главни букви — водещата статия „КАРДИНАЛ РОЗЕТИ ИМА ВРЪЗКА С КАБАРЕТНА ПЕВИЦА“.

До него имаше снимка, най-вероятно направена предната вечер: те двамата, рамо до рамо, крак до крак на табуретката до пианото, усмихвайки се един на друг. Всичко това в ясни, кристалночисти цветове.

Ужасена, Лили започна да чете.

„Преди по-малко от седмица архиепископ Франсис П. Розети бе повишен в сан кардинал на фона на неспирни похвали за хуманните му постижения и религиозната му отдаденост. Празненствата едва бяха приключили, когато «Поуст» научи, че кардинал Розети е водил двойствен живот. В специално интервю новинарският екип разкрива многогодишната връзка между кардинала и Лили Блейк, 34-годишна, кабаретна певица в тузарския «Есекс Клуб» на Комънуелт Авеню.“

Зашеметена, тя натисна мишката, за да прочете останалата част от историята.

„Блейк и кардиналът се срещнали преди осем години на парти в Ню Йорк Сити. Запознал ги тогавашният кмет Уилям Дийн, който за първи път забелязал Лили на сцената на Бродуей. Веднага щом кметът и съпругата му се разделили, Блейк започнала редовно да гостува в «Грейси Меншън». Именно там тя срещнала кардинала.“

Лили не можеше да повярва. Написаното й причиняваше болка, но не можеше да се откъсне от четивото.

„Две години по-късно, когато кметът е избран за губернатор на Ню Йорк и се премества в Олбъни, Блейк го последвала. Между посещенията в дома на губернатора, които били два пъти в седмицата, тя пее в нощния клуб недалеч от Сената. Освен това губернаторът я уредил да свири на частни събирания.“

— Не, не ме уреди! — извика възмутено. — Тези ангажименти идваха с работата ми в клуба.

„Франсис Розети, тогава епископ на Олбъни, често присъства на тези събирания. Той кани Блейк да свири на подобни сбирки в къщата на епископа. След няколко месеца тя става редовна посетителка. Един от работещите в епархията, който пожела да остане анонимен, каза, че на всички било ясно, че между Розети и Блейк имало нещо. Често била забелязвана да напуска резиденцията в ранните сутрешни часове.“

— Заедно с други хора — вбесено каза тя на екрана. — Двата пъти, когато сме били сами, свирихме на пианото след едно събиране и бяхме загубили представа за времето!

„Преди три години, когато епископът е определен да ръководи епархията в Бостън, той намира работа на Блейк в «Есекс Клуб», собственост на неговия племенник Даниел Къри.“

Продължи надолу по страницата, извика, не вярвайки на очите си, когато се появиха още три снимки. На едната кардиналът я прегръщаше във фоайето на „Есекс Клуб“. На другата, направена с лещи за тъмно, бе само нейната фигура, тичаща нагоре по стълбите към резиденцията на кардинала. Третата, направена през прозорец, показваше как кардиналът е обгърнал рамото й с ръка.

Прилоша й, но не можеше да спре да чете.

„Блейк работи на непълно работно време в училището «Уинчестър» на Бийкън Хил, освен това свири на частни събирания и политически мероприятия за събиране на средства, а най-редовно свири на пианото по време на събиранията в епархията. Много често пристига на тези събирания в компанията на кардинала. Записите на телефонните разговори показват, че броят на среднощните телефонни разговори между резиденцията на кардинала и къщата на Блейк е определено по-голяма.

Родена в Лейк Хенри, Ню Хемпшир, Блейк е завършила университета в Ню Йорк и училището «Джилиард». Въпреки че непрекъснато участва в прослушвания за главни роли в Бродуей и понякога дублира, тя никога не успява да надхвърли нивото на участие в хорове. На двайсет и осем години е, когато напуска Бродуей и отива в Олбъни.

Връзката на Блейк с кардинал Розети е добре пазена тайна. Източници от Ватикана казаха пред новинарския екип, че папата не е знаел за тази връзка, преди да издигне Розети на поста кардинал. Когато представители на «Поуст» се свързаха с говорителя на кардинал Розети, той отхвърли тези твърдения.

Блейк бе по-общителна. «Кардиналът и аз имаме връзка — потвърди тя. — Обичам го. Ние имаме дълга история.» Тя описа кардинала като нежен, жизнерадостен човек и призна, че го е последвала в Бостън.“

Заключителните редове на статията бяха:

„Губернатор Дийн от Ню Йорк отрича да е имал сексуална връзка с Блейк.“

Невярваща на очите си, тя се върна към началото на материала, но там бе заглавието — „Кардинал Розети има връзка с кабаретна певица“ — по-голямо и с още по-черни букви от когато и да било, този път прочете и името на автора. Статията бе написана от Тери Съливан.

Почувства се напълно, изцяло предадена. И вбесена. Изключи лаптопа, грабна телефонния указател от една лавица в килера, намери номера на „Поуст“ и се обади. След като набра няколко пъти, най-сетне се свърза с нюзрума. Тери Съливан не бе там. Ще дойде по-късно, казаха, макар и да не знаеха кога точно.

Напълно разстроена, затвори телефона. Потупвайки с пръсти по копчетата, тя затвори очи, опитвайки се да си припомни телефона на кардинала. Дори и да му се бе обаждала често, което не бе вярно, умът и бе твърде объркан. Разгръщайки отново страниците на телефонния указател, тя откри Бостънска епархия и с пръст проследи телефонните номера, докато стигна до познатия телефонен номер.

Той беше на секретаря на кардинала. Отец Макдан бе човекът, с когото Лили се свързваше, когато трябваше да свири на църковни събирания.

Телефонът му даваше заето. Опита отново, но и този път не можа да се свърже. Усилията й се осуетяваха. Тя отиде до прозореца. Един микробус бе паркиран точно пред сградата, в която живееше. Слънцето се отразяваше в сателитната чиния и покрива, а от двете страни бяха надписите на местна телевизия.

Това беше лудост. Лудост! Сигурно бе грешка. Много лесно щеше да се поправи веднага щом се свържеше с подходящите хора. Междувременно имаше частни уроци й часове в училище.

Взе си душ, пусна си нежния и успокояващ Шуман, докато се обличаше, но бе твърде улисана, за да почувства каквото и да било облекчение. Опита се да се свърже с кардинала отново, но още даваше заето. Опита да се обади на Тери; още не беше дошъл. Разбърка малко овесени ядки в една купа, тъй като бе закъсняла твърде много, за да отлага, но когато стигна до приземния етаж, разбра, че не трябва да напуска асансьора. Медните пластини, в които се хлъзгаха вратите, отразяваха външното фоайе. Там имаше твърде голяма група репортери.

Уплашена, продължи с асансьора до гаража и се измъкна през него, без да я видят. Бързайки надолу по „Нюбъри“, мина напряко през обществената градина и стигна до училище за рекордно кратко време. Учителската стая беше празна, когато пристигна, но тъкмо си бе наляла чаша кафе и звънецът би, отбелязвайки края на първия час. След няколко минути някои от колегите й влязоха. Тъй като не бяха сред хората, които познаваше добре, това, че си говореха тихичко, бе нормално. Като си мислеше, че ако не са видели „Поуст“, те никога нямаше да са по-умните, тя пренебрегна погледите им.

Питър Оливър беше нещо друго. Разбъркваше сметаната в кафето си, когато той влезе и спря.

— Аууу! Дамата на деня. — Промъкна се, докато застана рамо до рамо с нея, протегна се, взе си чаша и тихо каза: — Разтревожи ме. Бях започнал да си мисля, че съм загубил усета си, тъй като непрекъснато ми отказваше. Сега разбирам защо.

Лили почувства топка в стомаха си. Езикът й се скова.

— Статията в „Поуст“ — подсказа й той. — Вярно ли е?

Тя поклати глава.

Един друг глас каза тихо:

— Лили.

Погледът й се отправи към вратата. Майкъл Еди, директорът на училището, беше нисък, с малко коремче и нормално закръглено приятно лице. Сега то бе изопнато. С жест я подкани да го последва.

Тя остави чашата с кафето, пресече рецепцията до директорския кабинет. Майкъл още не бе затворил вратата, когато каза:

— Вярно ли е?

Тя поклати глава бързо и отривисто.

— Нищо?

Преглътна и насили гърлото си да се отпусне:

— Не.

— Но там те цитират.

— Извън всякакъв контекст.

— Казала ли си всичко това?

— Не по този начин. И не за интервю — когато Майкъл затвори очи, показвайки, че се предава, ядът на Лили се възобнови. — Аз ссс… — пое си въздух, концентрира се върху това да развърже езика си и каза по-гладко: — Опитах се да се обадя на мъжа, който го е написал. Ще трябва да оттегли материала си. Не е вярно.

Майкъл вдигна глава и въздъхна.

— Добре. Щом ти отричаш, ще мога да дам обяснения на родителите, които се обаждат. Вече няколко се обадиха. Щеше ми се да не си споменавала името на училището пред вестника.

— Не съм.

— Ами тогава откъде са го узнали?

— Ннн-не знам — още веднъж си пое дъх и установи контрол над себе си. — Предполагам, че оттам, откъдето са научили, че съм завършила университета в Ню Йорк. Завърших с пълно отличие. Но това не к-к-казват. Или това, че имам диплома от „Джилиард“. Както и че основната причина да посещавам къщата на губернатора бяха уроците по пиано на децата му. А също така и че губернаторът винаги отсъстваше, когато аз бях там — мушна ръка в косата си. Спря по средата и застина. Реалността, която се опитваше да пренебрегне, започна да прозира. — Разчуло се е из цял Бостън. В целия щат — усещаше ужаса на това, когато погледът й срещна очите на Майкъл. — Трябва да се свържа с кардинала.

Майкъл с жест посочи бюрото, предлагайки й да ползва телефона.

Тя избра номера, на който бе звънила и по-рано. Все още даваше заето.

— Божичко! — промълви уплашено. — Това може да го съсипе — погледна към Майкъл. — Какво да правя?

— Наеми адвокат.

— Но това е просто грешка — не искаше да мисли, че е злонамерено. Не можеше да повярва, че Тери Съливан ще стигне до тази крайност само защото бе отказала да му даде интервю. Не можеше да повярва, че нарочно ще наклевети кардинала по този начин.

— Наеми адвокат — повтори Майкъл.

— Не мога. Нямам пари. Освен това — защо ми е адвокат? Не съм направила нищо лошо.

— Имаш нужда от говорител. Някой да излезе с опровержение. Някой да предизвика „Поуст“.

Пое дъх и се опита да остане спокойна.

— Губернатор Дийн е отрекъл. И кардиналът. Ще го направи отново. Ще се приключи и край — вдигайки телефонната слушалка отново, опита да се свърже с „Поуст“. Сега, когато се свърза с нюзрума, извади късмет.

— Съливан на телефона — чу тя. Нещо в студения му глас, нещо в образа, който имаше в съзнанието си на слаб, мустакат мъж, който я бе оплел с лъжите си, я накара да засече.

Единствената причина да заговори, без да се запъва, бе ядът.

— Лили Блейк се обажда. Разказът ви е неверен.

Гласът му остана студен.

— Неверен? Винаги проверявам фактите.

— Няма нищо между кардинала и мен.

— Само така изглежда.

— Вие сте направили нещата да изглеждат така — обвини го тя. — Вие бяхте този, който непрекъснато говореше, че кардиналът се харесва на жените. Въвлякохте ме в хипотетичен разговор, след което извадихте думите ми от контекста. Това наистина е м-м-мръсно. Освен това казахте, че разговорът ни не се записва.

— Никога не съм казал това.

— Казахте.

— Казах, че статията е предварително написана. Това е различно от незаписана.

— Знаете какво имах предвид — гледайки право в Майкъл, Лили каза: — Също така знаехте, че телефонният ми номер не е в указателя и го взехте от Мич Релейк, който, първо, нямаше право да ви го дава. А сега и други двама р-р-репортери от вестниците го имат. Това е нарушение на личната свобода.

— Виж, Лили — каза той с въздишка. — Съжалявам, ако всичко това те разстройва, но истината понякога тревожи. Видях как го гледаше миналата вечер в клуба. А след това на сребърен поднос ти ми даде цитатите.

Тя почервеня от яд.

— Вие сте изопачили всичко, което казах! Това е най-неприятното. А и ме излъгахте. И отново, и отново излъгахте. Сега излъгахте във вестника, а хората навсякъде го четат. Искам извинение.

Той се изсмя.

— Шегувате ли се? Това е най-горещата новина в града.

Не разбра самодоволството му:

— Защо правите всичко това?

— Това ми е работата.

— Да опетнявате хората? Казахте, че обичате кардинала.

— Не. Вие казахте това.

— Вие говорехте за вечното проклятие.

Той отново се изсмя.

— Скъпа, бях навеки прокълнат много преди тази история. Имате ли нещо против кардинала? — изведнъж стана нетърпелив. — Вижте какво: когато в моята професия усетиш повея на един добър материал, тичаш към него. Ако се удариш в стена, връщаш се. Ако ли не — продължаваш. Аз продължавам, сладурче. Ще стигна до края.

— Но това е лъжа.

— Кажете го на папата. Хей, звънят ми по другата линия. Грижете се за себе си.

Телефонът заглъхна. Лили се вторачи в слушалката. Приземена, погледна към Майкъл. Той вдигна ръце.

— Вече те посъветвах. Не знам какво повече да кажа. Моята грижа е това училище.

Лили отново опита да се свърже с кардинала. Все още даваше заето. Внимателно постави обратно слушалката.

— Това е нереално — каза тя, говорейки повече на себе си, отколкото на шефа си. — Но всичко е наред. Кардиналът има власт в този град. Може би затова телефонът му дава непрекъснато заето — погледна часовника си. — Имам час.

Дори и някой от петнайсетте ученика, имащи час по музика, да знаеше за статията в „Поуст“, то никой не я спомена. Бяха преситени, както винаги. Преди да изтекат петдесетте минути и да бие звънецът за края на часа, Лили бе успяла да убеди себе си, че като се изключи голямото предателство на Тери Съливан, статията не бе нищо друго, освен лош опит за оценка от страна на „Поуст“, и че кардиналът ще извади и Каин от гроба и ще ги накара да се извинят в писмена форма, както и че всичко ще бъде напълно забравено.

Опита да му се обади отново, но все още даваше заето.

За петте свободни минути преди урока по пиано отиде до кафенето, за да си купи нещо студено за пиене. Течеше първият час на обяд. Направи само една крачка в голямата зала с висок таван и изведнъж чу как всички разговори прекъснаха и почувства силата на дузина очи върху себе си.

Не е вярно, искаше й се да каже, но езикът й бе скован. Само поклати глава, каза с мимика „не“, взе си студената напитка и излезе.

Докато ученикът й дойде в стаята за упражнения, тя се бе овладяла, но знаеше какво означава любопитният му поглед.

— Статията в „Поуст“ — каза му тя — не е вярна. Кардиналът ми е приятел и нищо повече.

— Вярвам ви — отвърна момчето. Беше шестнайсетгодишен, тренираше лакрос, опитваше се да изпълни изискванията по отношение на изкуствата, като вземаше уроци по пиано, което мразеше, но думите му звучаха искрено.

Така тя остави настрана статията от „Поуст“ и се опита да спре вниманието си върху неговия урок, както и върху тези, които следваха. През цялото време очакваше някоя секретарка да влезе със съобщение от кардинала, в което се казва, че всичко е наред, че той ще се справи със случая и тя няма защо да се тревожи.

Вратата остана затворена, с изключение на моментите, в които един ученик си тръгваше, а друг идваше. И когато и трите урока свършиха, тя отново опита да се свърже с кардинала, но отново нямаше късмет.

За щастие не бе гладна. Не искаше да се сблъска с изпълненото с втренчени в нея погледи кафене, докато не излезе опровержение и извинение и докато „Поуст“ не си посипе главата с пепел. Тогава ще може да се смее с останалите, но не и сега, не в два и половина, когато се събираше хоровата капела на девойките. Всяка една от дванайсетте беше много внимателна, вперила поглед в нея. Явно те знаеха за статията.

Застана пред тях. Бе привела рамене, но те не можеха да помогнат. Взираше се, за да почувства напрежението. Тихо каза:

— Въпроси? — и тъй като момичетата мълчаха, тя продължи: — Ще отговоря на този, който няма да зададете. Кардиналът принадлежи на Църквата. В никакъв случай не би имал връзка с мен, както и аз с него — гледаше лицата едно след друго, докато забеляза признаци, че те приемат това, което им говори. След това взе партитурите на една нова песен и раздаде на всяко трио гласове неговата партия.

Репетицията мина добре. При други занимания Лили ръководеше смесени хорове — от първокурсници и второкурсници, но малките групи от горните класове — една мъжка и една женска — бяха любимите й. Някои от учениците имаха чудесни гласове. Мисълта, че може да ги обучава, и доставяше удоволствие.

Към края на часа започна да се чувства отново предишният човек. След това се свърза със секретаря на кардинала.

Отец Макдан бе млад свещеник, който бе получил това назначение в Брайтън в резултат на вниманието, което отделяше на детайлите, и на безкрайно добрия си характер. Кардиналът изцяло разчиташе на него. Що се отнасяше до Лили, тя знаеше само името и познаваше гласа му.

След като се представи, тя каза с облекчение:

— Слава богу. Телефонът ви даваше заето непрекъснато. Какво става?

— Сигурен съм, че сте видели статията?

— Да. Репортерът беше снощи в клуба. Каза ми, че е почитател на кардинала. Заговорихме се. Взел е оттук-оттам по някоя думичка и е изфабрикувал статията.

— Но тя предизвика пълен хаос.

— Всичко е лъжа. Освен това няма смисъл. Кардиналът познава ли Тери Съливан? Може би пътищата им някъде са се пресекли? Може да има лична вражда.

— Вече го познава. Звънят отвсякъде.

— Той поиска ли оттегляне?

— Нашите адвокати поискаха — бе отговорът и едва тогава Лили осъзна, че гласът бе по-студен от обикновено.

— Ттт-рябва ли и аз да наема адвокат? — искаше й се по обичайния благороден начин да й каже, че няма нужда, че екипът на кардинала ще разреши проблема, че вече почти са го направили.

Вместо това, свещеникът изрече хладно:

— Не мога да ви дам съвет. Нашата грижа е да опазим Църквата. Правим всичко възможно. И може би ще бъде по-добре, ако не звъните тук, докато всичко се изясни.

Лили се почувства, сякаш някой я зашлеви, сякаш бе съгрешила и така собственоръчно бе причинила големи проблеми на Църквата.

Занемяла, тя отвърна:

— Да, разбирам. Ъъъ… благодаря — и тихичко затвори телефона.

Оттук нататък нещата тръгнаха с главата надолу. След като успя да даде още един частен урок, разкъсвана от страдания, тя събра багажа си и тръгна към къщи. Въздъхна с облекчение, че входното стълбище на училището е безлюдно, и тръгна по тротоара. Изневиделица се появи жена с микрофон.

— Госпожице Блейк, как ще коментирате статията в „Поуст“?

Лили тръсна глава и продължи забързано, но репортерката я следваше неотклонно.

— Епархията официално отрече. Това не противоречи ли на вашите думи в „Поуст“?

— „Поуст“ лъже — промълви Лили, стискайки куфарчето си, с наведена глава, вперила поглед в чакъла под краката си.

Един мъжки глас каза:

— Пол Рицио, „Ситисайд“. Видели са ви да напускате резиденцията на кардинала късно през нощта в неделя. Защо сте били там?

Беше оплешивяващ мъж, чиято по бебешки гладка кожа подсказваше, че косопадът му е започнал твърде рано. Въобще не мигна. Брадичката му бе издадена напред. Напомняше й за въдицата, закачила се в устата на първата пъстърва, която Лили бе хванала някога в езерото. И тогава, и сега гледката бе отблъскваща за нея.

„Наеха ме да свиря на пиано“ — би искала да каже, но езикът й се бе схванал и знаеше, че никога няма да може да изрече думите. Затова наведе глава и продължи да върви забързано.

— Кога скъсахте с губернатор Дийн?

— Кардиналът знаеше ли за връзката ви с губернатора?

— Как ще обясните среднощните телефонни разговори?

— Вярно ли е, че сте били в прегръдките на кардинала в „Есекс Клуб“ снощи?

Когато Лили погледна нагоре, за да изрече ядното си „не“, един фотограф я снима. Навеждайки отново глава, продължи да върви бързо, но въпросите ставаха още по-лоши.

— Къде го правехте?

— Как?

— Опита ли се Църквата да купи мълчанието ви?

— Какво мисли семейството ви за това?

Когато си помисли за мнението на семейството си, Лили потръпна. Потръпна при самата мисъл, че биха могли да знаят.

Но те знаеха. Научи съвсем скоро, след като се прибра и изслуша съобщенията на телефонния секретар. Там някъде, притиснат между обажданията на тези, които за неин ужас й се струваха най-големите вестници и телевизионни компании, бе гласът на сестра й Попи.

— Кажи на Майда да не чете вестника — каза тя на Попи. — Няма никакво основание за всичко това. След ден-два ще отшуми.

Трябваше да отшуми. Друга възможност бе немислима.

— Излезе ли с опровержение?

— Непрекъснато повтарям, че не е вярно.

— Трябва ти адвокат.

— Мразя адвокатите.

Попи заговори по-нежно:

— Знам, скъпа, но това е клевета. Какво казва кардиналът?

— Не съм говорила с него — болката от преживяното се върна. — Обадих се и ми казаха да не звъня повече.

— Кой ти каза това? Няма да обвинят само теб за цялата история, нали? По дяволите, Лили, за едно танго трябват двама. Той е този, който винаги докосва хората.

— Но това е абсолютно безобидно.

— Не и в очите на пресата. Ти имаш работа, две длъжности, които трябва да защитаваш, и разбира се, репутацията си. Само дето не казват, че си проститутка. Ако това не е нарушение на правата ти, не знам кое е!

— Но ако наема адвокат, това значи, че се нуждая от защита. Всъщност нямам нужда от услугите му, тъй като не съм направила нищо лошо. Давам на цялата тази история един ден живот, най-много — два. — Лили спря за момент, цялата нащрек. — Какво беше това?

— Кое?

— Изщракването.

— Кое изщракване?

Тя се заслуша отново, но тъй като не чу нищо, въздъхна и каза:

— Станала съм параноичка.

— Може би трябва да се обадиш на губернатор Дийн.

— И някой от подчинените му да ми каже да не звъня и там. Не мисля така. Защо репортерите се обаждат в Лейк Хенри? Какво искат да научат?

— Всичко, до което могат да се доберат и да изопачат, така че да повишат продажбите си. Какво искаш да им казвам?

— Че цялата тази история не е вярна. Че Съливан лъже. Че ще го съдя — тя замълча и попита тихо: — Ами Роуз?

Роуз бе последната от „цветята на семейство Блейк“, както наричаха в Лейк Хенри трите дъщери на семейството. Беше една година по-млада от Попи, което значи, че бе на трийсет и една. Най-точно казано, тя бе в началото на пубертета, когато възникнаха проблемите на Лили. Беше твърде млада, за да има собствено мнение, твърде млада, за да пита какво казва и мисли майка й. Дори и тогава Попи бе много по-силен характер. Тя успя да стане мост между Майда и Лили, но Роуз бе любимката на майката от самото начало, а животът не направи нищо, за да промени това.

Роуз бе омъжена, с три деца. Тя и съпругът й — детската й любов, чието семейство притежаваше местната мелница, живееха на територия, подарена й за сватбата от семейство Франсис Розети. Роуз и Майда, които винаги бяха близки, станаха още по-близки през трите години, след като съпругът на Майда, бащата на момичетата, беше починал.

Опитът подсказваше на Лили да не очаква подкрепа от Роуз. Въпреки това надеждата е вечна.

Очевидно надеждата изпълваше и Попи, защото, въпреки че се бе опитвала и не бе успявала, тя каза по нетипично за нея сърдит начин:

— Роуз е една мухла. Няма собствена мисъл в главата си. Не се тревожи за нея, както и за останалата част от града. Ще им кажа какво да отговарят, в случай че някой се обади. Няма да приемат добре да се оплюва някой от тях.

— Много време мина, откакто бях една от тях — напомни и Лили. — Те ме принудиха да напусна, когато едва бях навършила осемнайсет.

— Не. Ти избра да напуснеш.

— Само защото направиха живота ми непоносим.

— Мама направи това, Лили.

Лили въздъхна. Не бе готова да влиза в спорове. Не и сега.

— Трябва да отивам на работа.

— Ще ме държиш ли в течение? — попита Попи. — Знам, че семейство Блейк те е огорчило, но аз съм на твоя страна, Лили.