Барбара Делински
Езерни новини (18)

Осемнадесета глава

Грифин Хюз, мъжът със сексапилния баритонов глас, още веднъж се опита да се свърже с началника на полицията. В петък, както и във вторник, позвъни по същото време. Попи обаче съвсем не си го представяше като разсеян или глупав. Тя знаеше, че той си дава сметка, че щом Уили Джейк го е нямало в седем и половина във вторник, значи и сега по това време няма да е там. Това означаваше, че Грифин всъщност иска да говори с нея. Или поне тя така си помисли.

След последния им разговор в нейното въображение имайте вече и образ. Представяше си червена коса, сини очи и правилни малки уши. Но все още гласът я впечатлявайте най-много. Бе нисък и божествен.

— Здравей! — каза тя весело.

— Здравей, Попи! Как си?

— Добре съм. Но ако търсиш Уили Джейк, няма го.

— Пак си е у дома, а?

— Да.

— Няма нищо — продължи Грифин с прямота, достойна за уважение. — Всъщност исках да говоря с теб. Носят се слухове, че Лили се е върнала у дома. Помислих, че ти ще знаеш със сигурност дали това е вярно.

Наистина Попи знаеше, но гласът на Грифин не можеше да й повлияе при вземането на решения.

— Да знаеш, е едно, а да кажеш, съвсем друго.

— Ще ми кажеш ли?

— Не. Не съм променила решението си.

Гласът му стана с няколко тона по-нисък:

— Аз не съм враг.

— Всеки, който се опитва да направи пари от сестра ми и от тази измислена история, е враг — отвърна Попи, но гласът й звучеше мило. Не можеше да отговори по друг начин, след като от другата страна на жицата бе такъв чаровен човек.

— Опитвам се да възстановя доброто й име — възпротиви се Хюз, но преди да й даде възможност да отговори, попита: — Приятелките ти там ли са тази вечер?

Попи намигна на Лили, която стоеше на вратата. Двете тъкмо бяха вечеряли — пиле с лимони по рецепта на гостенката й. Беше вкусно.

Грифин, разбира се, имаше предвид нейната компания от вторник вечер.

— Не — отвърна Попи и това си беше самата истина, — няма ги.

— Тогава кажи ми на колко години си.

Тя се отпусна на стола.

— На трийсет и две.

— Ах-ах-ах! Стара си. Какъв цвят е косата ти?

— Бяла.

— Не е вярно.

— Не е. Кафява е и къса. Може би е по-къса от твоята.

— Има ли някаква особена причина за това?

Имаше, разбира се, но бе невъзможно той да знае за това.

— Защо питаш?

— Това е един от въпросите уловка, които ние, журналистите, използваме. На пръв поглед изглежда елементарен, но от отговора можеш да научиш много. Късата коса изисква по-малко грижи. Ако си късо подстригана, значи си жена, която не губи много време с външния си вид. Обичаш свободата и не поемаш отговорности. Нали ме разбираш? В случай че си избрала прическа с къса коса, защото тя най-много ти допада, значи си човек, който следи модата. Късата коса, избрана да показва красиво лице, означава суетност. Кое от всички предположения е вярно?

За момент Попи се замисли.

— Мисля, че първото.

— Обичаш свободата и нямаш желание да се натоварваш с големи отговорности? Нямаше да се досетя. Умееш да държиш езика си зад зъбите. Може би си придобила това качество, тъй като живееш в онзи град. Често си мисля за историята, която ми разказа миналия път. Нали си спомняш — за Джеймс Евъръл Хенри? За свободолюбието, граничещо с агресивност. Имам един въпрос във връзка с това.

Грифин помнеше и трите имена на дърводобивния магнат. Попи бе впечатлена.

— Да?

— Каза, че колкото по-настоятелни стават външните хора, толкова по-упорито местните жители пазят мълчание. Значи ли това, че Лейк Хенри вярва на Лили? Или пък хората мълчат просто защото смятат, че така е редно?

Попи погледна сестра си.

— Означава, че жителите на града вярват на Лили — не знаеше това със сигурност, но не искаше да даде друг отговор. Направи го и за Лили, и заради това, което Хюз можеше да каже за някой друг приятел. — Знам още една история. Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Много отдавна — подхвана Попи, — когато Лейк Хенри е бил още Нюстън — казах ти, че градът е носил това име, нали?

— Да.

— Нарекли са го Нюстън на името на Уестън — пристанищен град, откъдето са дошли първите британски заселници.

— Аха.

— И така, когато Лейк Хенри все още се е казвал Нюстън, имало една колония многоженци. Те търсели място, където да се установят.

— Многоженци ли?

— Точно така. Нашето езеро им харесало, купили няколко къщи и започнали да се нанасят. Е, изминало известно време, преди жителите на града да разберат какво става в онези домове. Когато най-после научили, били много разочаровани. Искам да кажа, че всички са били единодушни — бедни, богати, постоянни жители, летовници, църковни деятели. Сформирали сдружение, изтеглили парите си от банките и се опитали да откупят обратно къщите на преселниците. Но многоженците не искали да продават. Затова местните хора започнали постоянно да ги наблюдават.

— Да ги наблюдават ли?

— Отнасяли се враждебно към онези заселници, когато ги срещали в пощата, в училището, в магазина. Били безмилостни. Даже излизали с лодките си в езерото и ги наблюдавали оттам. По този начин създали доста угнетяваща обстановка за многоженците, без да продумат и дума.

— В крайна сметка заселниците продали ли са имотите си?

— Разбира се.

— С това искаш да ми кажеш, че…?

Попи погледна Лили в очите.

— Висок морал. Жителите на Лейк Хенри са потомци на хора, които са издигали на висок пиедестал определени нравствени ценности. Ако те дори и за момент се бяха усъмнили, че Лили наистина е виновна в това, в което я обвиняват твоите колеги, целият ми род щеше да бъде прокуден. Това обаче не се случи.

— Значи майка й не преживява никакви трудности?

Отново я обзеха съмнения. Такива въпроси се задаваха на интервютата. Беше на тръни.

— Защо питаш?

— Защото четох, че не се разбирала с дъщеря си. Сигурно страда.

— Мисля, че една майка винаги страда в такава ситуация, независимо от отношението на околните.

Грифин нямаше готов отговор. След минута мълчание тихо каза:

— Предавам се.

Той мислеше, а Попи чакаше.

Все още с тих глас, журналистът отвърна:

— Имам една сестра и четирима братя. Но само една сестра. Затова сигурно ще си помислиш, че тя и майка ми са били близки, тъй като са били единствените две жени в къщата. Обаче не бяха. Непрекъснато се караха. Синди беше твърдоглава и винаги вършеше, каквото си бе наумила. След известно време мама вдигна ръце от нея. Трябваше. Не беше вече малко дете. Сестра ми се изнесе веднага след като навърши осемнайсет и направи всички възможни грешки. Ходеше с отвратителни момчета, забременя, абортира, после отиде да учи в колеж. Там не успя да си вземе изпитите и я изхвърлиха. Трябваше да презапише. Мама казваше, че животът на Синди си е неин, но страдаше всеки път, когато нещо с нея не бе наред. Напомняхме й за техните разногласия и тя се съгласяваше с нас. Но всички виждахме болката в очите й.

— Сега разбират ли се?

— Майка ми почина.

— Съжалявам.

— И аз. Животът не е същият без нея. Сестра ми, братята ми и аз се пръснахме из цялата страна. Беше хубаво да се прибираме вкъщи при мама за празниците.

— Баща ти жив ли е?

— Да. Жив и здрав е и го е ударил на живот. Оженил се за мама, когато бил на двайсет. Не могъл да се налудува на млади години и затова го прави сега. Влюбвал се е пет пъти през тези години и винаги в различни жени. Затова не е много приятно да се прибираме вкъщи за празниците.

— Но ако това го прави щастлив?

— Никоя от тях не може да замести мама.

Попи не знаеше какво да отвърне, а и нямаше нужда. Грифин бързо продължи, като гласът му звучеше смутено:

— Защо ти разказвам това? То няма значение.

— Има значение за теб.

— Да, но няма нищо общо с теб и сестра ти. Няма да ми кажеш нищо, така ли?

— За Лили? Не.

— А за себе си.

— Вече ти казах доста неща.

— Кажи ми още нещо, нещичко, каквото ти искаш.

Попи искаше да му каже, че е почти бакалавър по лесовъдство. Тогава обаче можеше да я попита защо работи в стая. Щеше да отговори, че обича да е на открито, но той можеше да се поинтересува от любимия й спорт. Мина й през ума да му разкаже за Армънд Бейн, който издава „Лейк Нюз“ и познава много хора от вестникарските среди. Знаеше, че може да направи живота му доста неприятен, ако успееше да я подлъже да му каже нещо съществено. Само че това бе нож с две остриета. Грифин можеше да прояви наглостта да се обади лично на Армънд. Издателят на градския вестник сигурно не би съобразил да не споменава пред журналиста за нейните физически недъзи.

Затова тя отговори:

— Къщата ми е на брега на езерото. Сега го гледам. Нощите тук са прекрасни и немного студени. Очаква се да бъде топло и слънчево през уикенда.

— Мислех си да дойда в Лейк Хенри. Намирам се в Ню Джърси. Не е много далеч.

Сърцето й се разтуптя силно.

— Идеята не е добра.

— Защо?

— Ще има много хора. Трафикът ще бъде натоварен. Сега есенните гори са най-красиви. Ще бъде пълно с автобуси, микробуси, мотоциклети. Ако Някъде стане катастрофа, задръстванията се точат с мили по пътищата. По това време на годината е лудница. Освен това няма да бъда тук, а друг няма да говори с теб, тъй че няма смисъл да идваш.

— Къде ще ходиш?

— Няма да съм в града. — Това бе най-малката лъжа, която Попи успя да измисли.

Грифин отвърна.

— Жалко. Щеше да бъде хубаво.

„Да представяше си Попи, след като той затвори телефона, — наистина щеше да бъде хубаво.“ Но от това „щеше“ нямаше никаква полза и тя престана да мисли за него.

Във въображението й обаче продължаваха да изникват една след друга прекрасни картини.

 

 

Тази вечер Лили не мечтаеше за нищо. Отново седеше в убежището от борови корени до брега на езерото. Прекара много приятно при Попи, но тази среща й подейства отрезвително. Докато я слушаше как говори по телефона, как флиртува, Лили забелязваше на моменти тъга в очите на Попи, тъга, която не се долавяше в гласа й. Не можеше да проумее как тези мрачни настроения оказаха въздействие върху самата нея. Тази тъга помогна на Лили да погледне по съвсем друг начин на положението, в което се намираше.

Настроението й леко се разведри. Това се дължеше може би на работата във фабриката или на подготовката за рождения ден на Хана. Наемането на Каси за неин адвокат и може би отношенията й с Джон също повдигаха духа й?

Просто бе изминало доста време и Лили бе преодоляла първоначалния шок. Изведнъж животът й се преобърна с главата надолу. Всички тези неща й дойдоха като гръм от ясно небе. Тя обаче прие реалността и заживя със съзнанието за това нещастие. Да, Лили все още беше ядосана, но вече не се чувстваше толкова объркана.

Попи беше права. Нощта бе наистина прекрасна. Голяма луна бе изгряла над центъра на града. Нейната светлина заливаше купола на църквата и го караше да изглежда като тънък бял жезъл. След това нежно се плъзна по повърхността на езерото и огря островите. Един прозорец осветяваше тънка ивица от брега, но това бе единственият знак, че наоколо живеят хора.

Малки вълнички тихо се плискаха о брега. Пръстта под Лили бе мека. Във въздуха се носеше мирисът на горящи дървета и се чувстваше приятен хлад. С бейзболното яке на Селия й бе достатъчно топло.

Някога Лили обичаше да гледа Манхатън през нощта, особено в края на годината. Тогава големият град бе отрупан с новогодишна украса и блестеше с хиляди светлини. В Бостън харесваше повече нощите през лятото. Пъстрота идваше от тълпящите се по Нюбъри Стрийт хора, а атмосферата бе старинна и европейска. В нощите на Лейк Хенри пък имаше… имаше нещо първично.

Тя чакаше и напрягаше слуха си, но тази нощ не можа да чуе писък на гмурец. Затова започна сама тихичко да си тананика една келтска песен. Мелодията бе лека и прекрасно подхождаше на призрачната атмосфера на езерото, която нощта създаваше. Песента бе сякаш живо същество. Тялото му представляваха думи, които Лили Не разбираше. Докато пееше, бе изпълнена с дълбоко благоговение.

Обгърна коленете си с ръце и леко се залюля. В съзнанието й като на филмова лента преминаха неделните дни в ранното й детство, когато пееше в църквата. В момента изпитваше същото чувство.

Лили бе свързана с това място. Не можеше да си обясни тези чувства. Бе отраснала тук. Имаше майка и две сестри в този град, а баща й и другите нейни роднини лежаха там, под луната, в гробището до църквата. Но тук душата й бе в покой. Изпитваше странно удовлетворение. Дали това не идваше от песента? От цели девет дни не бе пяла, а това бе доста време. Липсата на желание за пеене бе нереална, защото съзнанието й бе непрекъснато заето с неща, нямащи нищо общо с хармонията на музиката.

Сега необходимостта от пеене отново се появи и нямаше никакво намерение да я напусне.

 

 

В събота Джон прекара по-голямата част от времето си в своя кабинет. От време на време си почиваше и отиваше до пощата, до магазина на Чарли или до базара на занаятчийски изделия, който бе открит в центъра на града. Имаше сергии, където се продаваха кошници, лековити билки, ръчно произведени свещи, шалове, тъкани от Лейк Хенри. Под други навеси пък се продаваха произведения на изкуството — дърворезби, картини, каменни скулптури. Разнообразието бе голямо, но Джон се интересуваше повече от хората около себе си. Познаваше мнозинството от тях. Останалите бяха любители на горската есен, които си купуваха сувенири.

Тук сигурно имаше и съмнителни личности. Журналистът разпозна един репортер от Конкорд и един от Спрингфийлд. Джон можеше да се обзаложи, че други двама непознати бяха от телевизията. Дрехите им с емблеми на Ел Ел Бийн бяха твърде еднакви. Това не можеше да бъде просто съвпадение. Освен това и местните жители се отнасяха достатъчно студено към тях. Доволен, че хората се опитват да защитят Лили от колегите му, Джон се върна в кабинета си и добави към файла за новия брой на „Лейк Нюз“ още някои новини, които току-що бе научил. Известно време поработи върху статията, която щеше да бъде отпечатана на първа страница. В нея ставаше дума за едно тригодишно дете от Ашкрофт, което случайно било простреляно. Разглеждаше се въпросът за законовите положения, касаещи употребата и злоупотребата с огнестрелно оръжие. Но най-голямо внимание Джон отдели на Тери Съливан. Искаше да разбере защо този човек сменя адресите си толкова често.

Прозорците бяха широко отворени и кабинетът се изпълни с аромата на захаросани ябълки. С тях се занимаваше Градинарският клуб. Приятният мирис се носеше от един казан в центъра на града, точно на брега на езерото. Времето бе изключително подходящо за такива работи. Беше достатъчно студено, за да не се размекне захарната покривка, и достатъчно топло, за да могат хората, разхождайки се навън, да опитат от вкусните плодове. Може би и той щеше да отиде там, ако не бе така заинтригуван от информацията, която се появяваше на екрана на компютъра му. Джон осъществяваше връзка с различни база данни, като едновременно провеждаше и телефонни разговори. Приключи работа към седем и тръгна към дома си. Имаше намерение там да нахвърли на ръка някои мисли. Но когато слънцето падна ниско над горите и доби кехлибарен цвят, езерото започна неудържимо да го привлича. Облече един стар пуловер върху фланелката и късите панталони, които носеше, и избута кануто във водата. Взе греблото и се отправи навътре в езерото.

Веднага щом стигна до острова, където неговите гмурци плуваха, те излязоха от сенките. Този път обаче пред двете малки се виждаше само един родител. Джон предположи, че другият се е отделил за малко от тях и скоро ще се върне. Това бе нормално поведение за старите птици в края на септември. Въпреки че тази нощ бе по-топла, отколкото в началото на седмицата, есента настъпваше. Перата на гмуреца, останал с малките, бяха в по-убити краски, отколкото тези на неговия партньор.

Колкото по-силно шумяха листата, толкова по-тихи бяха птиците. Това бе една от тъжните, чудати приумици на природата. Друг такъв факт бе, че листата скоро щяха да изсъхнат и да изгният, а гмурците щяха вече да са си отишли.

Джон очакваше с нетърпение настъпването на зимата. Студът лека-полека щеше да покори природата, а той обичаше да кара ски, да се разхожда със снегоходки и да лови риба върху леда на езерото. Обичаше да седи на топло в кафенето на „При Чарли“, когато снежната вихрушка играеше в клоните на брезите отвън. Харесваше горещия шоколад с висок куп сметана отгоре. Независимо от това, зимата бе сезон на самотата. Като пореше с греблото прозрачната като стъкло вода, журналистът започна да гребе обратно, обърна кануто и се насочи към залива Тисен.

Слънцето вече бе залязло зад хълмовете на запад и сенките, които играеха по брега, бяха по-скоро лилави, отколкото сини. Когато стигна на трийсет фута от брега, Джон постави греблото пряко пред себе си и остави кануто свободно да се полюшва върху водната повърхност. Очакваше някакъв знак.

И получи три. Първо светна прозорецът на къщата на Селия. След това от далечния край на езерото се разнесе писъкът на гмурец. Накрая до слуха му достигна песен. В първия момент си помисли, че това е друга птица, която отговаря на първата, но звуците бяха по-нежни и по-продължителни. След минута Джон осъзна какви бяха те всъщност.

 

 

Лили не бе много добра готвачка. Като дете гледаше да не стои много в кухнята. Не искаше да е около Майда. Като ученичка нямаше време, а когато стана зряла жена и започна работа, готвеше много рядко. В големия град на всеки, ъгъл имаше заведения за бързо хранене.

В Лейк Хенри не бе така, но това не представляваше проблем. За първи път в живота си Лили разполагаше с кухня, с необходимото време и имаше желание да готви. Правеше го не от скука, а по-скоро от любопитство.

Селия й бе оставила цяла тетрадка с рецепти. Всъщност тетрадката приличаше повече на подвързия от ватирана материя, в която бяха прикрепени малки листове хартия с нахвърляни на ръка бележки. Но и те вършеха работа. Когато взе тези рецепти, Лили си спомни как Селия държеше същата тетрадка в съсухрените си ръце. Но дори и без тези спомени малкият рецептурник бе цяло богатство.

Попи и тя си бяха приготвили пиле с лимон по рецепта на Селия. Сега Лили реши да опита други две. Първата бе за царевична яхния — много подходящо ястие за сезона. Освен това бе и много практично. Добронамерен приятел на Попи й бе дал прясно набрана царевица и тя се отърва от нея, като я отстъпи на Лили. Ето защо искаше да я използва. Другата рецепта бе за царевичен хляб. За неговото приготвяне бе изразходвана по-голямата част от зърното, както и царевично брашно, яйца, масло, кленов сироп и орехи.

Тази съботна вечер хлябът и яхнията изпълниха къщата с божествен аромат. Прозорците бяха леко открехнати, за да може да се чуват звуците отвън, но въпреки това ароматът оставаше. Лили дочу далечен писък на птица. През ума й премина мисълта, че когато всичко приключи, в събота вечер й предстоят не чак толкова приятни неща. Съвсем несъзнателно тя запя.

Пееше, докато разбъркваше яхнията, а също и когато извади хляба от фурната. Като си тананикаше, тя застла масата с изкусно изтъкана покривка и взе супника и любимата си чиния от рафта, върху който Селия държеше разнородната си посуда, след това донесе от различни части на къщата три дебели свещи, различни по височина и форма, и ги запали. Тогава отново запя тихо и отвори бутилка вино, също подарък от Попи. Тъкмо започна да си налива в една висока чаша, когато на вратата се почука.

Младата жена изведнъж замлъкна и дъхът й секна. Миг след това въздъхна, изпълнена с мрачно примирение. Сърцето й биеше лудо. Жителите на града знаеха, че е тук. Беше само въпрос на време кога ще научи и целият свят.

Но гласът, който дочу през отворения прозорец, и лицето, появило се зад мрежата на прозореца, й показаха, че това не е целият свят.

— Аз съм — каза Джон.

Лили моментално изпита облекчение и смущението й изчезна. Отвори вратата и отвърна:

— Не можеш да си представиш какво ми мина през ума.

— Досетих се, че така ще стане, но едва след като почуках. Съжалявам. Не исках да те изплаша.

Лили си пое дълбоко дъх. Сърцето й продължаваше да бие силно. Сигурно причината за това бе привлекателният висок мъж, който стоеше пред нея в тази съботна вечер. Нямаше нужда да му вярва, за да й бъде приятно, че го вижда. Пеенето не бе единственото нещо, което й липсваше в последно време. Имаше нужда и от компанията на други хора.

Тя мушна ръце в задните джобове на джинсите си и каза:

— Какво става?

Джон обаче гледаше през рамото й към масата, от която тя току-що бе станала.

— О, дошъл съм в неподходящ момент.

Лили се засмя. Нямаше нужда от свенливост.

— Всъщност не. Това е парти за един.

— Парти значи. — Джон си пое дъх шумно и дълбоко. — Каквото и да си сготвила, ухае невероятно.

— Вечерял ли си?

— Не, но не се натрапвам на чужди партита.

Тя го погледна укорително, отстъпи назад и го покани е жест да влезе.

Джон прокара ръка по брадата си и погледна пуловера си.

— Изглеждам отвратително.

Наистина пуловерът му бе разтеглящ, панталоните — опърпани, а кецовете — износени. Дрехите му обаче бяха чисти — нещо, което в момента тя не можеше да каже за себе си. Лили погледна петната от брашно по фланелката и джинсите си и отвърна:

— И аз.

Но не можеше да направи нищо по въпроса. Не и когато той стоеше на вратата, а вечерята бе готова. Лили го остави сам да реши дали да си тръгне или не. Върна се в кухнята и донесе прибори за още един. След минута наряза царевичния хляб на парчета и ги сложи в една кошничка. В това време Джон стоеше във всекидневната и се оглеждаше. Доволна от себе си, Лили сипа от яхнията в две чинии, докато гостът продължаваше да разглежда дома й. Едва когато започна да налива вино в две чаши, домакинята се замисли. В какво положение се намира в момента?

Да, неговата компания й бе много приятна. Можеше дори да нарече това бизнес. Да, Лили искаше Джон да изрови всички кирливи ризи на Тери Съливан. Но не беше готова да изпълни своята част от сделката.

— Бележки ли си водиш? — попита тя, като бавно се изправи.

Джон тъкмо разглеждаше втория етаж. Усмихна се и на свой ред попита:

— Къщички за птици?

Лили проследи погледа му.

— Това е идея на Селия. Както и всичко останало.

Той пристъпи към стълбището с намерение да се качи горе, но се спря.

— Тя бе невероятна жена — изрече развълнувано.

После видя приготвената маса, сервираната храна и виното, налято в чашите. Единственото, което успя да каже, бе едно тихо „уха!“.

Лили го предупреди:

— Това не е за книгата. Ти просто дойде в момента, в който се канех да вечерям.

— Няма да го споменавам в книгата си — обеща Джон, като отиде до масата. Широко отворените му очи бяха изпълнени с възхищение. — На никого няма да кажа. Винаги ли вечеряш така?

— Не. Не съм добра готвачка. Ще вечеряш на свой собствен риск. Отказвам да поема всякаква отговорност.

Джон не изглеждаше разтревожен.

— Нещо, което ухае толкова хубаво, не може да не бъде вкусно. Освен това си приготвила храната за себе си. Ако беше сготвила за мен, може би щях да се разтревожа. Да не би да си сложила нещо вътре — например малко арсеник? — Джон присви вежди и погледна най-близкия до него стол. — Тук ли да седна?

Още преди Лили да кимне, той заобиколи бързо масата и дръпна назад нейния стол, тя бе силно впечатлена. Възбудата му съвсем основателно я караше да си зададе въпроса кога за последен път е ял пълноценна храна.

— Благодаря — каза Лили, когато Джон премести стола й навътре.

Гостът отиде до мястото си, седна и постави салфетка върху скута си. Погледна своята купа, пълна догоре с яхния, после отмести поглед и към нейната, която бе пълна до половина и стоеше на печката.

— Не те попитах дали имаш достатъчно.

Лили се усмихна.

— Има достатъчно от гозбата за още десет души. Предположих, че по принцип ядеш повече от мен.

— Може би си права — каза Джон и се усмихна. Обаче усмивката му полека се стопи, духовитостта му изчезна и той стана по-сериозен и трогателно искрен. — Благодаря ти. Не очаквах такова посрещане, докато идвах насам.

— А какво очакваше?

— Не знам. Бях излязъл в езерото, за да погледам моите птици и изведнъж усетих, че чувам твоя глас. Имаш прекрасен глас.

Същото и бе казал и Тери Съливан.

— Гмурците пеят също добре посвоему.

— Твоят глас е по-хубав. С него можеш да вършиш неща, който те не могат.

— Не звучи така, както техните гласове.

— Може би, но е прекрасен. — Джон взе чашата си, за да вдигне тост. Когато тя го последва, той каза: — За твоя глас.

За миг Лили се усъмни в искреността му. Виното стопли гърлото й.

— Благодаря — отвърна тя, след като постави чашата си отново на масата. — Липсваше ми.

— Кое, работата в клуба ли?

— Липсваше ми пеенето. Едва вчера вечерта си дадох сметка от колко време не съм пяла. Изобщо не осъзнавах това.

— Сега имаш други грижи — каза Джон, като я гледаше в очите. — Не мога да започна да вечерям преди теб, а ароматът на тази яхния направо ме убива.

Лили опита от яхнията. Според нея гозбата бе толкова добра на вкус, колкото бе приятен и ароматът й, но мнението й в никакъв случай не бе безпристрастно.

— На вкус е много по-хубава, отколкото на мирис — каза Джон и си взе парченце царевичен хляб, след като домакинята му подаде кошничката.

За няколко минути настъпи мълчание. Тъй като крясъците на птиците бяха секнали, Лили стана и сложи един диск в CD-плейъра. Музиката на Лист подхождаше най-много на такава нощ. Мажорни тонове, които да заменят мрачното й настроение. Тя продължаваше да мисли за това, когато се върна на масата.

— Къщичката е прекрасна — отбеляза Джон.

Лили се огледа.

— Едно пиано щеше да свърши добра работа. Имам пиано в Бостън. Също и БМВ.

— Ах — въздъхна Джон, — някакво си БМВ.

Тя прие с усмивка начина, по който журналистът изрече тези думи, но веднага зае отбранителна позиция:

— Знаеш ли колко се трепах, докато успея да намеря кола, която мога да си позволя. Същото се отнася и за пианото. И двете ми липсват. Сигурно ще си помислиш, че съм материалистка, но не е така. Не съм си купила такава кола, за да впечатлявам, когото и да било. За мен тя има по-особено значение.

— Какво?

Лили го погледна дръзко в очите.

— Независимост. Способност да се грижа сама за себе си.

Вестниците се бяха постарали да изглежда като глупачка. Уволниха я от двете места, съседите й страняха от нея, но тя нямаше намерение да се предава. Можеше да се грижи за себе си и искаше той да го знае.

— А пианото? — попита Джон.

Лили се усмихна, въпреки че не й бе толкова весело.

— То е като част от тялото ми — отвърна му прямо. — Кога ли ще мога да си го върна? — всъщност искаше да знае кога може да възстанови доброто си име.

— Вече за бизнес ли говорим?

— Предполагам — Лили постави лъжицата си на масата. — Откри ли нещо?

— Да. Само че не знам какво означава. — Джон отхапа от царевичния хляб, сдъвка залъка и преглътна. — Чудесен е — продължи той и сложи в устата си остатъка от парчето. Отпи вино, за да преглътне по-лесно и каза: — Направих ново проучване на имотите. Потвърди се информацията за всичките различни апартаменти, които е наемал. Научих и още нещо. Управлява лек автомобил „Хонда“ на осем години, регистрационният му картон в пътна полиция съвсем не е изряден. Това означава, че или е мързелив, разсеян, или просто си играе със закона. Изчаква регистрацията да изтече и след това пререгистрира колата. Има неприятности и с глобите за паркиране. Обикновено ги плаща накуп, най-често, когато пререгистрира автомобила. Съставят му актове за превишена скорост, но той подава жалба срещу тях.

— И печели ли?

— Да. Устата му работи. Измъква се от всяка ситуация.

Лили знаеше това. Спомни си колко лесно я бе измамил и си даде сметка, че не си струва да се разгласяват неговите нарушения на законите, свързани с управлението на моторни превозни средства. Тя съвсем се обезкуражи.

— Това ли е всичко?

— Има и още нещо. — Джон я погледна в очите. — Нещо много интересно, което дава отговор на въпроса защо сменя адресите си толкова често. Бил е женен три пъти.

— На колко години е?

— Колкото мен. На четирийсет и три. Знам какво си мислиш и си права. Има много мъже на моята възраст, които са се женили по три пъти.

Не. Лили си мислеше, по-скоро се питаше дали Джон изобщо е бил женен.

— Странното тук е — продължи журналистът, а очите му изведнъж станаха по-тъмнокафяви, — че никой не е знаел за това. За първи път се е оженил в колежа. С Тери бяхме съвипускници, но аз не знаех нищо такова за него. Обадих се на двама други негови познати — и те не знаеха да е имал съпруга. Втори път се оженил, когато е живял в Провидънс. Познавах един фотограф там, с когото Тери често работеше. И той не бил чувал нищо за никаква съпруга на Тери. За трети път сключил брак в Бостън. Получих информация от трима души там, включително и на редактора му. Всички решиха, че си измислям. Не бяха чували и за една жена, какво остава за три!

— Може би е човек, който не обича да се шуми около личния му живот.

— Но това е странно, не мислиш ли? Добре, не си пада много по шумните компании. Поставя ясни граници между личния и професионалния си живот. Но ти не би ли поканила приятели на сватбата си? Няма ли да съобщиш на приятели добрата новина, дори и да става дума само за годеж? Повечето хора представят съпругите си на тези, с които работят. Или пък ги споменават шеговито: „Трябва да бягам, защото жена ми ме чака.“ Не и Тери. Това, че е разтрогнал три брака, е едно, а фактът, че никой не знае за трите му съпруги — е съвсем друго. Не мога да го разбера.

Колкото повече Лили вникваше в думите на Джон, толкова повече се съгласяваше с тях.

— Разполагаш ли с имената на жените?

Журналистът кимна.

— Бяха вписани във формулярите при наемане на жилище. Следващото нещо, което възнамерявам да направя, е да се свържа с тях.

— Защо е пазил всичко това в тайна?

Причините можеха да бъдат най-различни — от съвсем невинни до най-отблъскващи, но Лили можеше единствено да предполага. Вече се бе уморила от размисли за Тери. Беше любопитна да научи нещо повече за Джон.

Тя затопли малко ябълков сок, наля го в канички и двамата излязоха на верандата. Нощта бе твърде тиха, а езерото — спокойно. В момента мъжът и жената не искаха да тревожат с гласовете си спящата природа. Известно време те седяха на стълбите, гледаха към езерото и пиеха от ябълковия сок. Лили чувстваше присъствието на Джон. Усещаше близостта на голите му колене и окосмените му крака. Нямаше желание да нарушава тишината.

— Студено ли ти е? — попита гостът.

Лили поклати глава.

— Разкажи ми за себе си.

— Какво искаш да знаеш?

Младата жена искаше да знае дали е искрен с нея. Интересуваше се дали ще постави собствените си интереси над нейните, ако обстоятелствата го притиснат. Дали можеше да му вярва. Нямаше смисъл да му задава тези въпроси. Ако не бе сигурна в това, защо трябва да му се доверява? Неговите отговори бяха без значение. Ето защо Лили попита:

— Тери е на твоя възраст и е бил женен три пъти. А ти?

Джон се усмихна с навъсено лице:

— Какво си чула? Не че си питала някого, но хората говорят. Попи ти е казала къде живея — докато произнасяше последната дума, гласът му леко се промени и Лили разбра, че Джон само предполага.

Тя не отрече и отвърна:

— Че никога не си се женил. Сигурно говорят същото и за мен.

Джон направи движение с ръка, сякаш поздравяваше, докосвайки несъществуваща шапка. Накрая се примири с новата тема на разговора.

— Истина е. Навремето имах стабилна връзка с една жена. С Марли бяхме заедно осем години. Тя би казала, че сме много близо до брак. Аз обаче не мислех така.

— Защо?

— Не харесваше работното ми време.

— Тя не работеше ли?

— Разбира се, че работеше. Ръководеше отдела по рекламите и обявите. Работното й време бе по-лошо и от моето. Искаше да съм свободен винаги когато и тя биваше свободна. Това обаче не се случваше често. Може би затова връзката ни продължи толкова дълго.

— Защото не сте се виждали често ли?

Джон кимна.

— Бяхме съвсем различни. Тя не беше клюкарка, ако разбираш какво искам да кажа.

Лили прекрасно го разбираше. Сара Марковиц често се отбиваше, за да поклюкарства. Или поне навремето често го правеше. Сега Сара не знаеше къде се намира Лили в момента.

Джон каза:

— На Марли нямаше да й хареса да се буди в събота сутрин в центъра на града. Нямаше да й харесат гмурците. Тя не беше човек, който обича да си дава почивка. А аз съм точно такъв.

Лили искаше да си представи мястото, където той си почива, и попита:

— Как изглежда жилището ти?

— В Уийтън Пойнт ли? Скромно, но става все по-голямо. Когато го купих, приличаше на най-обикновена лагерна постройка край езерото. Къщата бе малка и миришеше на мухъл. Беше много студена. Първото нещо, което направих, бе да си набавя печка с дърва, но без хубава изолация не може да се постигне кой знае какво. Първата зима, която прекарах тук, непрекъснато мръзнех. Тръбите замръзнаха. Беше цяло приключение. Но извиках човек да ги оправи и напролет смених изцяло водопровода и поставих добра изолация. През лятото пък добавих още едно помещение към първия етаж, а следващото лято — две стаи към горния.

— Заради баща си ли се върна в Лейк Хенри?

Джон извърна очи и се загледа в тъмнината.

— Не. Офертата за работа бе много добра.

Лили предполагаше, че е имал предложения за работа и от други места, но в Лейк Хенри се бе завърнал като напълно променен човек.

— Да — каза Джон с тих глас. — Всъщност наистина се върнах заради него. С Гас трябва да уредим някои неща.

— И как върви?

— Все още не много добре. Той е костелив орех.

Лили прекрасно го разбираше. Майда беше същата.

— Трудно ли ти беше в началото, след като се върна?

— Да. Хората бяха студени към мен. Едва след няколко броя на „Лейк Нюз“ атмосферата започнала се разведрява. — Журналистът обърна глава и погледна Лили в очите. — В редакцията получихме писма, отнасящи се до твоя случай.

Писма до редакцията? Младата жена отпусна глава на коленете си и затрепери. Разбира се, това със сигурност щеше да се случи, особено след като хората вече знаеха, че се е върнала.

Лили дочу някакво шумолене, но разбра какво бе то едва когато усети тежестта на пуловера на Джон върху раменете си. Може би щеше да се възпротиви, ако топлината не я караше да се чувства толкова добре. Тя спусна ръкавите през раменете си и уви ръце в тях.

— Това, което пише в писмата, хубаво ли е или лошо?

— Повечето е хубаво.

— Повечето?

— В едни се изказва тревога, че журналистите отново ще започнат да душат наоколо, след като научат, че си тук. Другите изразяват само топли чувства, които достигат до радост, че си се върнала. Искаш ли да ги публикувам?

Тя се сепна:

— Питаш ли ме наистина?

— Да.

Лили не бе очаквала това.

— Значи ако те помоля да не го правиш, няма да ги публикуваш, така ли?

— Точно така. Ти решаваш.

Тя се загърна по-добре с пуловера. От него лъхаше ароматът на Джон, имаше мириса на нещо чисто и на мъж — една комбинация, която й действаше успокояващо. Без каквато и да било причина Лили се усмихна.

— Защото си добър човек ли го правиш, или защото искаш да ме предразположиш към себе си?

— И двете. От години не съм вечерял така.

— Яхния и хляб? Не е нищо особено.

— Гъста яхния, сладък царевичен хляб, отлежало вино и красива жена. Беше разкошна вечеря.

Лили извърна глава. По-голямата част от лицето му бе в сянка, но видя усмивката му. Тя стопли душата й. Може би Джон просто се опитваше да я омае, но точно сега това й харесваше.

До слуха й отново достигна някакъв звук. Вдигна глава и се заслуша в него. Звукът идваше отдалеч. Това не бяха писъци на гмурци, а по-скоро някакви весели, игриви гласове, които се догонваха един друг. Дали не бе човешки смях?

— Какво става? — прошепна тя.

Джон се засмя и също шепнешком отвърна:

— Днес е последната съботна нощ през септември.

— О, господи! Още ли го правят?

— Това е традиция в Лейк Хенри.

В последната съботна вечер на септември куражлиите от града ходеха да се къпят голи на езерото. Ходеха до едно скрито заливче, което се врязваше по-навътре в сушата. Участниците в този ритуал бяха обикновено тийнейджъри или хора, едва прехвърлили двайсетте. Понякога последната септемврийска нощ бе доста студена. Но телата на участващите не усещаха студа, нито пък тялото на Лили го усещаше в този момент. Докато стоеше с Джон и си мислеше за онези голи тела някъде далеч на брега, душата й запя. Джон се приближи до нея и я попита като стар приятел:

— Ти правила ли си го някога?

Бедрото му бе на сантиметри от нейното, Лили притисна очи в коленете си и поклати отрицателно глава. След това попита:

— А ти?

— О, да. Всяка година, откакто станах на единайсет. Точно там за първи път докоснах женски гърди.

Лили се опита да пресъздаде в съзнанието си този момент, но не можеше да си представи Джон като току-що навлизащ в пубертета. По-лесно й бе да си го представи като младеж, който възмъжава. В този случай той приличаше много на мъжа, който седеше до нея сега, само че беше гол.

— Искам да кажа — прошепна Джон, — че ти си във водата, сред всички тези ръце, крака и тела, и никой не знае кой кого докосва. Така се сбъдна мечтата на един малък пакостник.

Лили не можа да се въздържи:

— Чии гърди докосна?

— Не знам, но ми хареса.

Тя се засмя, като скри лицето си в пуловера на Джон. Беше смутена, но и весела. Усети, че бе също и възбудена. Гърдите й потръпваха, като си поемеше дъх. От доста време не бе усещала топлина на онова място. Ето и една от изненадите на вечерта, при това съвсем не неприятна. Но тогава, точно когато младата жена се питаше как да подхрани това чувство, Джон каза:

— По-добре да тръгвам.

Преди тя да успее да каже каквото и да било, за да го спре, той слезе от верандата и с уверени крачки тръгна към брега на езерото. Лили си помисли да извика: „Ето ти пуловера“ или: „Благодаря ти, че дойде“, или пък: „Остани за малко“. Но не помръдна, не изрече и дума. Седеше, потопена в неговия аромат, и гледаше как лицето му се отдалечава от нейния кей, огряно от лунна светлина.

Как можеше да заспи, като си мислеше всичко това? Как можеше да заспи, когато пред нея току-що се бе отворило цяло море от нови възможности? Да се възхищава на едни дълги, стегнати, леко окосмени крака бе едно, а да иска да ги докосва — съвсем друго. Докато лежеше на леглото в онези дълги часове в тъмното, тя си представяше точно това. А и не само това. Чувстваше се самотна, изпитваше нужда от някого до себе си. Проклетият пуловер не помагаше. Стоеше си, преметнат на един стол, и миришеше на Джон. Лили заспа отчаяна и се събуди объркана. Не знаеше дали да се довери на Джон. Не знаеше дали бе редно да смесва работата с удоволствието. Питаше се дали бе разумно допълнително да усложнява живота си, при условие че той вече достатъчно се бе объркал.

Като се абстрахираше от секса, това бе въпрос, който тя при други обстоятелства може би щеше да обсъди с кардинала. Лили гледаше на това като на ирония на съдбата. Бе постъпила точно така, когато трябваше да реши дали да се премести от Олбъни в Бостън. По това време се срещаше с един мъж и на връзката им не й липсваше перспектива. Той беше вълнуващ, романтичен и следваше неотклонно интересите си. Имаше проблеми с характера, но отец Фран не я посъветва да го остави. Той не й казваше какво да прави или какво да мисли, но не беше просто дърво с уши. Задаваше й въпроси. Като мислеше върху тях, тя обикновено достигаше същината на проблема.

И сега искаше да я намери, но в главата й се бяха разбъркали толкова много неща и противоречиви мисли. Отец Фран можеше да й помогне да се доближи поне малко до онзи душевен покой, който желаеше. Но вече нямаше как да разговаря с отец Фран. Затова, тъй като бе неделя сутрин, тя реши да отиде на църква.