Барбара Делински
Езерни новини (8)

Осма глава

Докато Лили спеше, Джон работеше. Това му помагаше да забрави черните мисли, които не му даваха покой. Винаги се чувстваше потиснат, след като бе ходил при Гас. Постоянно изпитваше отчаяние, угризение, вина. Днес се чувстваше още по-зле, защото ясно видя, че състоянието на Гас се влошава. Освен това осъзнаваше, че не трябва да си тръгва така. Но освен всички останали чувства, които го измъчваха в момента, той бе ядосан на баща си. Докато беше дете, Гас винаги го бе държал на разстояние от себе си, а след това го бе отпратил. Разбира се, Джон можеше и да свърши като брат си, ако бе останал. Въпреки това болката, причинена от това ранно изгнание, все още бе жива. Той не можеше да направи нищо, за да промени нещата. Това беше вече минало. Работата обаче прогонваше тези мрачни чувства, които пробождаха като с нож душата му.

С намерение да събере клюки за „Лейк Нюз“, на връщане от Гребена той мина през центъра на града, спря при църквата, където продължаваше разпродажбата на растения, и се смеси с тълпата. Говореше се за пиесата, която театралната трупа на Лейк Хенри бе избрала да постави през зимните дни на драмата, за двете стихотворения, които градската библиотекарка бе пратила в списание „Янки“. Самата библиотекарка пък разказваше за шестте котенца, които котката бе родила зад една лавица с книги в библиотеката. Когато доближи дървената каруца, пълна с тикви, Джон дочу разговор за хубавата реколта този сезон. Журналистът обаче не успя да драсне и ред по тези новини в бележника си, защото хората веднага го засипаха с въпроси.

— Във вестниците пише, че щяла да наеме онзи адвокат — каза Алф Базъл. Той бе главният отговорник за зимните дни на драмата и касиер на Историческото дружество. Беше на шейсет и една години, местен жител. — Смяташ ли, че ще има голям процес, който телевизията ще показва?

— И аз се чудя — каза Джон.

— Не съм сигурен, че това би ми харесало — отбеляза възрастният човек.

Джон се зачуди от какво по-точно се притеснява той. Дали от това, че градът ще стане център на внимание, или че един евентуален телевизионен процес ще намали интереса към зимните дни на драмата.

— Как са научили за заекването? — попита библиотекарката.

Лейла Хигинс бе преминала вече трийсетте. В училище тя бе един клас по-напред от Лили и още тогава си беше книжен червей. Сега бе омъжена, но всички знаеха, че в тийнейджърските си години често оставаше без кавалер на танцовите забави. Когато говореше за онези времена, очите й винаги ставаха тъжни. Те се натъжиха и сега, когато попита за Лили.

— Трябва да са видели медицинския й картон — отвърна Джон.

— Но как? Кой би им позволил да го разгледат?

Джон не знаеше със сигурност. Самият той възнамеряваше да го погледне.

— Може би за заекването се споменава в съдебните документи.

— Но кой би допуснал журналистите до тях? — продължаваше да пита Лейла.

Тези документи бяха още едно нещо, към което Джон проявяваше силен интерес.

Човекът, чиято бе каруцата с тикви, каза:

— Все се питам дали тя ще дойде тук — подобно на останалите, той не смяташе за необходимо да пояснява за коя „тя“ става дума. Имаше само една „тя“, за която говореха жителите на града. Джон не се преструваше, че не разбира кого имаха предвид всички те.

Тъй като това не бе въпрос, нямаше нужда да се отговаря. Благодарен на случайността, че му бе спестен трудът да дава уклончиви отговори, Джон поглади с ръка една закръглена тиква.

— Това е прелест — каза журналистът и въздъхна с възхищение. Сладкият аромат на хвойна, мирисът на глинеста пръст и зрели тикви — това бяха уханията на есента, които се носеха из въздуха. Бе приятно да се разхождаш наоколо и той щеше да го направи, но не точно сега. Джон прибра тефтерчето в джобчето на ризата си и се запъти към смесения магазин от другата страна на паркинга. Знаеше, че Чарли ще затвори за обяд.

Чарли Оуенс му бе връстник. Беше от богато семейство, което живееше край езерото. С Джон бяха приятели от училище, което значеше, че и Чарли бе лошо момче навремето. Най-любимото им място през детските години бе ничий остров — едно петънце в центъра на езерото. Когато бяха на дванайсет, отиваха с лодка на острова, за да пушат марихуана, на тринайсет се напиха там. На четиринайсет един след друг загубиха девствеността си на своето любимо място с едно много щедро и много надарено момиче, две години по-голямо от тях.

Чарли се завърна вкъщи веднага щом завърши колеж поради две причини. Първата бе критичното състояние на семейния бизнес, а втората — любовта на една жена, която имаше необходимите идеи, енергия и способности да го възроди. Той бе лицето на магазина, човекът, който контактуваше с жителите на Лейк Хенри. Анет обаче бе двигателят, който щеше да вкара магазина в новото хилядолетие. Тя обнови из основи щанда за хранителни стоки и в него вече се продаваха деликатеси и хлебни изделия. Освен това разшири възможностите за доставка по домовете. Откри щанд за занаятчийски изделия, който много хора посещаваха просто за да разглеждат. Нейна бе и идеята за кафенето в далечния край на магазина, което представляваше светло помещение със стъклени стени.

Сега Джон се отправи точно натам. Мина покрай малкото коридорче, по което се влизаше в кухнята, надникна вътре и намигна на Анет. Тя бе там и разбъркваше нещо, което миришеше на прекрасна рибена супа. Джон седна в любимото си, заградено от прозорци сепаре, което гледаше към една малка брезова горичка. Обедното слънце бе високо и, набръчканата кора на дърветата изглеждаше още по-бяла, а есенните листа бяха по-жълти от всякога.

Не мина много време и Чарли се появи с поднос, върху който имаше, разбира се, рибена супа, сандвичи „Уестърн Клуб“ и кафе. Храната и кафето бяха за двама. След като сервира на масата съдържанието на подноса, Чарли седна срещу Джон и се усмихна.

— Мислех си, че няма да успееш да се добереш дотук.

Джон протегна ръка и вдигна чашата с кафе. То веднага премахна вкуса на бира, който все още усещаше в устата си.

— Дълга сутрин, а? — попита журналистът, като продължаваше да държи чашата, за да топли с нея ръката си.

— Натоварена — каза Чарли, но изобщо не изглеждаше много уморен. Оредяващата му коса бе побеляла, а и вече имаше бръчки около очите. Но усмивката и щастливият блясък в очите му показваха, че е доволен от живота. Жена му го обожаваше, както и петте им деца, три, от които работеха в магазина. Джон можеше да подразни Чарли, че е побелял от децата си, но наистина му завиждаше за пълнотата в живота му.

Няма да те питам за какво говорят навън — каза замислено Чарли, като жестикулираше с лъжица в ръка. — И тук се говори за това. Градът се е вманиачил на тази тема.

— Какво си спомняш за нея?

Чарли погълна голямо парче риба от супата си. Докато преглъщаше, вече знаеше какво да отговори.

— Гласът. Пееше в църквата, докато стана на седем. Вън от църквата бе незабележима. Тихичко момиче.

— Тя заекваше — припомни му Джон. — Това обясняваше защо непрекъснато мълчеше.

— Не и когато пееше. Пееше в църквата в неделя, а когато стана на десет или единайсет, започна да пее тук в четвъртък. По онова време вече бях заминал, но поне според това, което баща ми разказваше, винаги е събирала много хора тук. Още тогава използваха голямото помещение отзад за жива музика, въпреки че то приличаше повече на хамбар. Имаше само пейки, подредени около тумбеста печка, а в единия край бе издигната платформа.

— Всяка седмица ли пееше?

— Почти — каза Чарли и гребна още една лъжица от супата. Още не бе преглътнал, когато посочи с лъжицата си купата на Джон. — Яж. Децата уловиха рибата, костур от езерото — отвори плик сухарчета и ги изсипа в паницата си.

Джон ядеше. Супата беше лека. Мазнината не бе прекалено много, а точно толкова, колкото да я направи вкусна. Чарли каза:

— Обаче имаше доста караници за това, че Лили пееше тук. На Джордж това му харесваше, но не и на Майда. Според нея да пееш в църквата бе сигурен път към спасението, но да пееш тук бе сигурен път към ада.

— Тогава защо го позволяваше?

— Джордж настояваше, а също и терапевтът на Лили. И двамата казваха, че Лили трябва да върши нещо, което да я кара да се чувства добре.

Джон се опитваше да си я представи.

— Прекрасно е едно десетгодишно момиче да пее. Това означава, че въпреки ранната възраст, тя вече има развит талант. А какво ще кажеш за четиринайсет или петнайсетгодишно момиче? Поведението й на сцената предизвикателно ли беше?

— О, господи, не! Майда нямаше да го допусне. Независимо от времето или възрастта си, момичето винаги бе закопчано от глезените до шията.

— Това също може да бъде предизвикателно — изтъкна Джон. Опитваше се да си представи интереса на Дони.

За минута-две Чарли се съсредоточи изцяло върху купата си. След това остави лъжицата.

— Е, Лили не беше. Тя просто стоеше там и пееше, без да танцува, без палави погледи. Накрая се усмихваше мило и невинно. Когато пееше за любов, затваряше очи, сякаш се намираше в някакъв свой измислен свят или пък до смърт се страхуваше точно тогава да не влезе майка й и да я издърпа от сцената. Само че Майда не го правеше. Обикновено тя не идваше да я слуша. След като Лили замина за Ню Йорк, Майда не влезе с месеци в магазина. Според нея ние бяхме тези, които развалиха момичето.

— А не Дони? — попита Джон.

Чарли избърса устата си с хартиена салфетка.

— Това бе много шум за нищо. И сега е така. Мислиш ли, че е имала връзка с кардинала?

— Не.

— Точно така. Всеки, който познава Лили, винаги е знаел, че тя не е способна на такова нещо. Брат ти — той вече е друго — след това Чарли присви едната си вежда и добави: — Не го казах на онзи младеж, който спря тук сутринта де.

Нещо трепна у Джон.

— Какъв младеж?

Чарли извади една визитна картичка от джоба си и му я подаде.

— Каза, че бил телевизионен продуцент от Ню Йорк. Изглеждаше доста млад. Според картичката човекът работеше за Дейтлайн Ен Би Си.

— Те са млади — призна Джон. — Изглежда, там работят петима-шестима продуценти. Занимават се най-вече с мръсна работа, като например да душат из Лейк Хенри и да се чудят дали да не разгласят нещо или не.

— Нищо не му казах — каза Чарли, този път без следа от акцент. — Уверих го, че тук няма да открие никаква сензация и че дори и да има възможност за такова нещо, няма да получи сензационната новина от нас.

Но Джон знаеше как действат медиите. В момента на разпродажбата на растения имаше много непознати. Местните жители предполагаха, че много хора от равнините, които минаваха през града в събота, спираха там, особено през есента. Тъй като непознатите не носеха камери със себе си, нямаше как репортерите веднага да бъдат разпознати от любителите на есенни листа.

— Как изглеждаше?

— Като нас — каза Чарли, но след това, горд със себе си, добави: — Ударих камбаната, за да ми обърнат внимание и съобщих на всички тук кой е той, така че да няма нужда сам да се представя. След това го заведох до разпродажбата на растения и го представих на всички там, така че хората да знаят, че в града има човек от Дейтлайн Ен Би Си. После си стиснахме ръцете, пожелах му късмет и го оставих сам.

Джон си знаеше защо харесва Чарли.

— Постъпил си добре.

— И аз така си помислих — каза Чарли. След това надигна купата и наведнъж погълна това, което бе останало от супата. Остави купата на масата и с усмивка на задоволство се облегна на стола.

Джон се питаше как Чарли досега не бе станал два пъти по-грамаден, отколкото беше. Преди журналистът да успее да се справи с това, което бе поставено пред него, Чарли видя сметката на още една паница супа и на голяма порция нарязани на дълго пържени картофки, които той донесе заедно с нея на масата. Щастлив като птица, Чарли се върна обратно в магазина, за да го отвори. Джон остана сам, като се чувстваше така, сякаш стомахът му ще се пръсне.

За да слегне храната, трябваше да се поразходи. Затова Джон отново се смеси с тълпата. Оглеждаше се за туристи, които можеха да бъдат журналисти. Предупреждаваше всеки, когото срещнеше, че наоколо може да има репортери. Дори се вслушваше в разговорите между непознати хора и местни жители, които можеха да бъдат интервюта. Но не чу нищо необикновено.

Запъти се към полицейското управление, което се намираше от другата страна на паркинга, за да говори с шерифа, който наблюдаваше събитията от пейката на верандата. Бе вдигнал единия си крак върху парапета, а от устата му стърчеше клечка за зъби. Уили Джейк бе наближил седемдесетте. Бе шериф от двайсет години, а още двайсет преди това бе служил като помощник-шериф. Никой не се оплакваше от това, че вече бе намалил темпото. Даже малко хора го забелязваха. Джон бе един от тях, но само защото бе отсъствал от града достатъчно дълго време или може би защото в Бостън нуждата от по-активен началник на полицията бе по-голяма.

Уили Джейк винаги е бил висок. Беше се променил от времето, когато Джон си имаше дребни спречквания със закона. Не можеше вече да бяга на толкова дълги разстояния и шията му бе поувиснала. Въпреки това все още ходеше гордо изправен, а осанката му вдъхваше авторитет. Униформата му впечатляваше с това колко добре е изгладена. Годините бяха отнели много от физическата му бързина, но за сметка на това умът му бе станал по-гъвкав.

— Да си видял нещо интересно? — попита Джон.

— Доста неща — каза тихо шерифът и премести клечката в другия край на устата си, без да сваля поглед от тълпата. — Из тълпата се мотаят няколко души, които досега не съм виждал. Опитвам се да запечатам лицата им в съзнанието си. Ако се появят някъде другаде из града, ще ги разпозная.

Джон и за минута не се усъмни, че той ще може да направи това.

Уили Джейк намести крака си върху парапета.

— Мислиш ли, че е имала връзка с кардинала?

— Не.

Шерифът го стрелна с поглед.

— Защо мислиш така?

— Познавах човека, който раздуха историята. Той сам си измисля новини. А ти? — попита Джон, защото имаше предварително изготвен план. — Ти смяташ ли, че е имала връзка с кардинала?

Уили Джейк дъвчеше клечката за зъби, като отново бе обърнал поглед към тълпата.

— Трудно ми е да кажа. Не знам каква жена е станала, след като замина.

— Помниш ли онази работа с брат ми?

Възрастният мъж отново го погледна, но този път остро:

— Аз водех следствието.

— Дони ми каза, че тя не е била виновна. Призна ми го, преди да умре.

— Не твърдеше това, когато се случи. Имахме необходимите доказателства. Похвалила се на приятелка, че ходи с Дони Киплинг.

— Похвалила се?

— Добре де, разказвала. Освен това, когато излизаха с онази кола, се виждаше, че си прекарва страхотно. Ако не й харесваше това, което вършеше Дони, можеше да стане и да си замине. А тя и дума не обелваше.

— Лили не бе вършила нищо нередно преди това.

— Това нищо не означава — каза Уили Джейк. — Била е готова да действа.

— Защо?

— Майда.

— Какво за Майда?

— Тя бе доста строга. Децата се бунтуват срещу строгите.

— Ами Джордж? Той не бе толкова строг. Не бяха ли доста близки с Лили? — Джордж Блейк присъстваше в архивите на Джон като коренен жител на Лейк Хенри от четвърто поколение. Според това, което Джон бе научил от различни интервюта, той бе благороден човек.

— Няма значение какви са били отношенията им с Лили. Майда се грижеше за децата.

— Не харесваш Майда, нали?

Уили сви рамене.

— Сега ми харесва. Тогава не я харесвах много. Мнозина от града също не я харесваха. Беше добра жена, докато се омъжи за Джордж. После започна да се надува. Не мисля, че и ние й бяхме много симпатични — шерифът стрелна Джон с поглед. — Обаче не казах това на репортера от Роуд Айлънд, който мина оттук тази сутрин. Нищичко не му казах. Не искам чужди хора да душат из моя град. Казах му го. Казах му, че ще го наблюдавам, че ще го арестувам, ако се навре някъде, където не трябва. Навсякъде върху територията на града и неговите околности има предупредителни знаци. На тях пише: „Ловът забранен“, „Риболовът забранен“, „Влизането без разрешение е забранено“. Аз добавям: „Безпокоенето забранено“. Не искам онези от равнините да карат почтените хора да говорят за съседите си. Говорим помежду си за съгражданите си, но не разказваме на чужди хора това, което научим. Не знам какво ви има на вас, момчета. Мислите, че можете да пишете каквото си поискате. Вие си решавате кое е новина и кое не е. Няма значение дали е вярно.

— Хей — каза Джон, като постави ръка на гърдите си, — сега не аз съм лошият. Ако бях на твое място, щях да се опитам да разбера откъде е изтекла информацията за ареста.

Уили Джейк се намръщи и дръпна клечката от устата си.

— Ема беше — Ема бе съпругата му. Тя често вдигаше телефона в кабинета му. — Каза, че някой се обадил от административния център в Конкард. Опитвали се да оправят архивите. Обадихме се в центъра. Оказа се, че не са ни звънили. Не оправяли никакви архиви. И на тях обаче им звънили по телефона във връзка с Лили Блейк. Някаква млада чиновничка приела обаждането. Тя се хванала на въдицата, че човекът от другата страна бил психоаналитик, който искал основна информация за своя пациент. Вероятно и двата пъти журналисти са се обаждали.

„Сигурно е бил Тери Съливан“ — помисли си Джон.

Уили Джейк свали крака си от парапета и изведнъж погледна журналиста така, както едно време. Сякаш Джон бе червей, покрит с мръсотия.

— Защо вършите такива неща?

Младият мъж вдигна ръце.

— Хей, аз не съм го направил!

Шерифът се отблъсна от пейката.

— Това не е правилно. Нещо в тази държава не е наред. Хората не знаят що е уважение. Вземи дори едно малко градче като Лейк Хенри. И тук личният живот на хората не е тайна. Всички знаем какво прави всеки от нас, но не използваме това, за да си причиняваме зло. А там? — Уили Джейк посочи с пръст останалия свят. — Няма уважение — след това насочи пръста си към Джон. — Казвам ти, остави тази работа. Няма значение дали Лили е била невинна навремето или не. Няма значение дали Майда е била твърде строга. Това си е работа на семейство Блейк и на никого друг.

„Но със сигурност от това ще излезе интересно четиво“ — помисли си Джон, стисна ръката на шерифа и си отиде.