Барбара Делински
Езерни новини (25)

Двадесет и пета глава

Отец Нийл Съливан, братът на Тери, живееше в Бърлингтън, щата Върмонт. Когато не беше в църквата си „Царство Господне“, свещеникът даваше напътствия на колежаните в специализиран център в града или пък преподаваше в самия колеж. Ако бе сигурен, че този човек щеше да отговори на въпросите му, Джон с радост би спестил пътуването и просто можеше да се обади по телефона. Разумът обаче му подсказваше, че отецът няма да го направи. Тери не споменаваше нищо за него. Затова и Нийл не би го предал.

Журналистът първо се обади в църквата, за да се увери, че Нийл Съливан е в града, а не някъде другаде в провинцията. Секретарят в дома на свещеника каза, че бил в колежа на Сейнт Майкъл. Преподавал там. Сейнт Майкъл беше в Колчестър — град, който почти се бе слял с Бърлингтън. Това бе всичко, което Джон трябваше да знае.

Той уреди един от кореспондентите да достави новия брой на „Лейк Нюз“ по места и веднага след като изпрати по факса и последната страница на вестника за печат, напусна Лейк Хенри. Бърлингтън беше на четири-пет часа път с кола. Джон бе оптимист и се надяваше да прекара няколко часа със свещеника. Следователно щеше да е доста късно, когато разговорът им приключеше. Затова той реши да остане там през нощта, освен ако нещо належащо не го принудеше да поеме обратно за дома по-скоро.

Джон добре познаваше Бърлингтън. От пет години насам, още от времето, когато работеше за „Поуст“, той участваше в журналистически семинар, провеждан във Върмънтския университет. Този град му харесваше. Издигаше се на един хълм, в чието подножие се намираше езерото Чемплейд. Тази гледка много му допадаше. Обичаше да чувства наситената с енергия и вълнение атмосфера на Бърлингтън.

Тази напрегнатост в града се дължеше на шест колежа, в които учеха шестнайсет хиляди студенти. Тук есента вече бе към края си. Листата на дърветата бяха започнали да губят багрите си. Затова пък следобедното слънце, което клонеше към залез, обливаше езерото и небето в прекрасни цветове.

В „Царство Господне“ Джон разбра, че отец Съливан е в центъра, където се срещаше с колежани. Журналистът бързо стигна дотам. Центърът се намираше на втория етаж на една от сградите, построени във федерален стил, които се издигаха над брега на езерото. Състоеше се от приемно помещение и няколко кабинета, разположени по продължение на дълъг коридор. Из приемната бяха разхвърляни списания и пластмасови чашки за кафе, но правеше впечатление с удобната си мебелировка.

Приемната беше празна. Вратите на два от трите кабинета бяха затворени, но флуоресциращата светлина в прозорците високо горе показваше, че вътре има хора.

Джон тръгна по коридора и се спря пред отворената врата. В кабинета нямаше никой. Тъкмо се канеше да се върне в приемната, когато в далечния край на коридора се появи една жена. Тя стоеше на прага на помещение, което приличаше на малък бокс. Беше средна на ръст, нито много слаба, нито много едра. Имаше дълга коса, разделена на път по средата, и носеше очила с метални рамки. Джон й даде не повече от четирийсет години. Като съдеше по това, а и по пуловера и панталоните й, ушити по поръчка, журналистът прецени, че тя не работи със студентите.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената с властен глас.

— Търся отец Нийл Съливан.

Тя тръгна по коридора към него и докато вървеше, посочи една от затворените врати.

— Скоро ще свърши. Имате ли уговорена среща?

— Не. Предполагах, че ще бъде свободен в края на деня.

— Защо го търсите?

— Просто да поговорим.

— За какво?

Джон се подвоуми. Ако тази жена бе наистина толкова властна, колкото гласът й показваше, и ако знаеше нещо за личния живот на свещеника, тя можеше да отпрати журналиста. Но Нийл Съливан бе наблизо. За Джон нямаше значение дали ще чака вътре в центъра или вън, на улицата. Нямаше да си тръгне, преди да е разговарял с този човек. В момента му се струваше безсмислено да крие истината.

— За брат му.

Промяната в изражението й бе съвсем незабележима, но Джон я очакваше. О, да! Тя знаеше за Тери.

Жената бръкна с ръце в джобовете и се облегна на стената.

— Защо?

Той сви рамене, вдигна ръце във въздуха, а след това подаде ръка на служителката.

— Джон Киплинг — представи се.

Тя протегна ръка, но само толкова, колкото беше нужно, за да достигне ръката на Джон.

— Анита Монроу. Аз съм директорка на центъра. — След като отново върна ръцете си в джобовете, държейки се на определено разстояние, попита: — За някой вестник ли работите?

— За един малък седмичник в Ню Хемпшир. В Бостън работехме заедно с Тери.

— Късметлия — отвърна Анита и в изражението на лицето й отново настъпи едва забележима промяна. Но преди да успее да прецени какво означава това, вратата зад гърба й се отвори. От стаята излезе първо един младеж. Възрастта му и раницата, която носеше, показваха, че е студент. Той сведе глава, мина покрай двамата и излезе на коридора.

Джон отправи поглед към мъжа в свещенически одежди, който изпрати с поглед студента от вратата на кабинета. Духовникът приличаше с нещо на брат си, но Джон не можеше да се досети в какво точно се състоеше тази прилика. Нийл определено бе по-възрастен от Тери, косата му бе посивяла, а по челото и страните му се виждаха бръчки. Не беше толкова висок и слаб, колкото брат му, но стоеше също така гордо изправен. Устните бяха същите, но по-нежни и малко сбръчкани. Същото важеше и за очите. Нийл изглеждаше много по-приятелски настроен, отколкото Тери някога. От него се излъчваше много повече топлота. Бе човек, с когото може да се общува. Дори усмивката подсказваше това. Джон можеше да не се съмнява в добрите думи, които бе слушал за този човек.

Думите на Анита обаче срязаха младия мъж като с нож:

— Отец Нийл, запознайте се с Джон Киплинг. Той иска да разговаря с вас за Тери.

Отец Нийл си пое дълбоко дъх и след това наведе главата си назад. Сякаш искаше да каже: „Разкриха ме.“ Когато отново изправи глава, усмивката все още бе на лицето му, но устните потрепваха. Свещеникът стисна топло ръката на Джон.

— Има много хора на име Съливан. Питах се кога ли някой ще направи връзката. Как се досетихте?

— Една ваша стара съседка от Мийдвил ми каза, че сте във Върмонт. Местната епархия свърши останалото. Познавам Тери от години. Учехме заедно в колежа.

— Освен това са и работили заедно — намеси се Анита.

Нийл тъжно се усмихна.

— Страхувам се, че в такъв случай вие го познавате по-добре от мен. Разликата между нас е седем години. Никога не сме били близки.

— Сега изобщо ли не поддържате връзка?

— Не. Поехме по различни пътища. Не знам какво точно искате да научите, но ако сте изминали дълъг път дотук, съжалявам много. Наистина нямам какво да ви кажа.

Джон можеше да постъпи по-хитро. Можеше да започне разговор със свещеника на друга тема и така да спечели доверието му. Анита обаче бе нащрек. Освен това, дори и да не бе така, той не считаше този подход за коректен. В крайна сметка журналистът му обясни причините за проучването, което правеше. Разказа му за приятелството си с Лили и щетите, които скандалът й бе причинил.

— Тя се опитва да възстанови доброто си име и да си върне загубеното. Искам да й помогна. Опитваме се да разберем защо брат ви е мразел толкова много Фран Розети, че да разруши живота на една невинна жена. Явно стремежът му е бил да унищожи кардинала. Знам, че майка ви и Розети са се обичали, че баща ви е ревнувал и че Тери е бил физически малтретиран. Освен това знам също, че на вас ви е бил спестяван такъв тормоз.

Джон почувства болката в очите на Нийл. Свещеникът тихо промълви:

— Щом знаете всичко това, то за какво съм ви аз?

— Вие сте единственият възможен свидетел. Можем да имаме предположения за мотивите му, но се нуждаем от някой, който да ги потвърди.

— За да можете да публикувате твърденията си? — Нийл поклати глава със същата тъжна усмивка. — Съжалявам. Не мога да го направя. Той ми е брат.

— Той оклевети един кардинал и съсипа живота на невинна жена.

— Тери все още ми е брат. По един или друг начин ще получите информацията, която ви е нужна, но няма да я получите от мен.

— Искам тази информация да бъде вярна. Вие сте единственият, който е бил там.

— Но всъщност не бях. Както вече казах, бях седем години по-голям. Това е огромна разлика, когато става дума за деца. Нямахме никакви допирни точки.

— Розети ли стоеше в основата на семейните ви проблеми?

Нийл отново си пое дълбоко дъх и наклони глава назад. Това подсказваше какво е решението му.

— За това трябва да попитате родителите ми.

— Те не са живи.

— Да — свещеникът замълча.

Дълго време и двамата не казаха нищо.

Тогава Джон подхвана:

— Учудва ли ви, че точно брат ви е автор на материала за аферата „Розети-Блейк“?

Нийл отново се усмихна тъжно, но все още не бе загубил търпение.

— Няма да отговоря.

— Не ви ли тревожи мисълта, че Тери е причинил такава вреда?

Свещеникът се замисли. Все още търпелив и тъжен, бавно отговори:

— Тревожи ме мисълта, че пресата е способна да причини толкова големи страдания.

— Това трябва да спре. Трябва да се започне отнякъде — отвърна Джон, като имаше предвид Тери.

Нийл Съливан обаче определено си мислеше за Джон.

— Прав сте. Това е една от причините, заради която няма да говоря с вас.

Беше сполучлив ход от страна на свещеника. Джон усети чувството на вина. Тя бързо се превърна в завист. Нийл беше уверен в себе си, но не бе арогантен. Тази увереност и това спокойствие, които се излъчваха от него, показваха, че мъжът вярва в правотата си.

Като осъзна това, журналистът започна да се съмнява в по-нататъшните действия на по-големия брат на Тери. Въпреки това реши да направи последен опит.

— Ами ако ви гарантирам пълна дискретност? — той наистина възнамеряваше да го направи. Това му се струваше правилно.

— Няма значение — отвърна отец Съливан със същия тих глас. — Той е моят по-малък брат. Не е редно точно аз да го предавам.

— Дори и като сте наясно за щетите, които е причинил?

— Не е моя работа да го съдя. Това право принадлежи само на Господ. — Отново настъпи мълчание, което продължи дълго.

Джон потърси помощ от Анита:

— Бихте ли се поставили на мястото на Лили?

Отговорът на жената го учуди:

— Да. Бих могла. Ако бях на нейно място, щях да се опитам да науча всичко за Тери. Но сега не става дума за мой брат.

— Можете ли да го убедите? — попита Джон, като посочи с глава Нийл.

— Не — отвърна отецът вместо нея. От тона на гласа му личеше, че решението е окончателно. — Не може.

Младият мъж знаеше кога да се откаже.

— Добре — отговори той е примирение. — Бяхте достатъчно искрен. Знаете ли какво: сега си тръгвам, но ще прекарам нощта в мотел „При клена“. Бихте ли ми се обадили там, ако промените решението си? Утре следобед се връщам в Лейк Хенри — извади визитна картичка от портфейла си. — Това е домашният ми телефон.

Отец Нийл прибра картичката, без дори да я погледне.

Джон бе напълно обезкуражен. Още отпреди знаеше, че трябва да накара свещеника да говори, но сега го искаше повече от всякога. Всъщност интересът, който започна да проявява към Нийл след разговора си с него, беше личен и нямаше нищо общо е Лили. Духовникът бе прозорлив. Поне професията му изискваше от него да бъде такъв. Джон искаше да разбере как този човек живее с мисълта, че никога не се е опитвал да бъде в помощ на по-малкия си брат.

Но Нийл не се поколеба нито за момент. Нямаше и намерение да проговори. Журналистът бе толкова сигурен в това, че реши да се върне в Лейк Хенри още тази вечер. Но пътуването щеше да бъде дълго, а той бе изтощен. Освен това, въпреки че бе безсмислено да се надява, Джон бе обещал на отеца, че тази нощ ще остане в мотела.

Затова вечеря на брега на езерото и се разходи по оживените улици на града. Искаше му се в този момент Лили да е с него. Тъй като беше уверен, че отец Нийл няма да се обади, Джон остана навън до късно. Прибра се в мотела едва когато се умори достатъчно и заспа непробудно. Събуди се късно на следващата сутрин и закуси веднага, защото до обяд нямаше много време.

Когато влезе в столовата на мотела, Джон знаеше, че може да се справи и без помощта на свещеника, чувстваше липсата на Лили и имаше желание да се прибере у дома. Точно тогава забеляза Анита Монроу. Тя седеше на най-закътаната от трите малки маси в заведението и пиеше кафе. Погледите им се срещнаха.

Джон си наля кафе от една голяма купа, поставена на барплота, напълни чиния с кифлички и курабийки и отиде при нея. Остави кафето си на срещуположната страна на масата, а чинията сложи в средата.

— Не става дума за ваш брат — напомни й журналистът.

Гласът й бе по-тих от вчера, но точно толкова уверен:

— Не. Но аз бях свидетел как човекът, за чийто брат става дума, страда, изпитва вина и се разкайва.

„Изпитва вина и се разкайва“ — силни думи.

— Той знае ли, че сте тук?

— Да. Обсъдихме това снощи.

— Отецът ли ви изпрати?

— Не точно. Но знаеше, че ще дойда, а не ме спря. По време на разговора ни взех страната на Лили — жената се усмихна. — Казахте точно това, което трябваше. Ако нещо може да й помогне, той трябва да го направи, само че искам да ми гарантирате пълна дискретност. Нийл желае, анонимността му да бъде запазена. Не иска пресата да нахлуе в града. Не желае Тери да пострада от ръката на брат си.

— Ще пострада от вашата — напомни й Джон. В следващия миг жената понечи да стане. Мъжът подскочи като ужилен. Бързо осъзна каква глупост е направил. А може би Анита бе сметнала думите му за израз на прекалено самодоволство. Той се пресегна и я улови за китката. — Моля ви — гласът му звучеше смирено и отчаяно. — Нищо от това, което кажете, няма да стане обществено достояние. Нищо няма да бъде публикувано. Просто заключенията ми трябва да бъдат подкрепени с нещо — това е.

— Правите го заради Лили, нали?

— Да.

Тя бавно седна на мястото си. Вгледа се в лицето му. Изглеждаше съкрушена.

— И заради себе си — добави Джон, за да бъде напълно честен. — Трябва да разбера.

Анита сведе поглед към чашата си и известно време не помръдна. Накрая вдигна очи.

— Нийл е бил детето, към което винаги са се отнасяли по-благосклонно. Не излъга, когато каза, че с Тери не са били достатъчно близки. Не е имал много ясна представа за това, което е ставало в къщата.

— Как е могъл да не разбере? — Джон намираше извинение за себе си в голямото разстояние от дома. Намираше сходство с отношението, което имаше навремето към собствения си брат. Вече бе напуснал Лейк Хенри, когато Дони тръгна по кривия път.

У Анита заговори психотерапевтът. Беше възприемчива и търпелива.

— Нийл е виждал само това, което е могъл да понесе. Затварял си е очите за останалото. През последните години и особено след като избухна скандалът около Розети, той започна да мисли повече за тези години и проумя много неща.

— Розети ли е стоял в основата на проблемния брак на семейство Съливан?

— Да. Джийн, майката на Нийл, е знаела, че Франсис има намерение да влезе в семинарията, но предполагала, че може да го накара да размисли. Очевидно не е успяла. Били са заедно повече от осем години, после той я е напуснал. Чувствала се е като овдовяла или като изоставена от съпруга си заради друга жена. Изпитвала противоречиви чувства. В душата й царял пълен хаос. И в такъв момент се омъжила за първия, който се появил насреща й.

— Като реакция от силното разочарование, така ли?

— Явно. Двамата не са се обичали много. Джеймс имал проблеми с пиенето и да — наистина я ревнувал. Но по-лошото е, че е бил много набожен католик.

— Защо смятате, че това е било лошо? Не е ли нормално тази набожност дори да им помага, да ги обединява?

Анита поклати глава.

— Това породило у него душевен конфликт. Мразел Розети с цялото си сърце, но не можел да вдигне ръка срещу Нийл — той трябвало да стане свещеник. Ето защо бил недосегаем. Бащата натрупал много отрицателна енергия, която нямало къде да излее. Всеки път, когато погледнел Нийл, се сещал за Розети.

— Защо е трябвало да учи за свещеник?

— И заради датата на раждането му. Нийл се родил девет месеца след сватбата им. Джеймс е бил убеден, че жена му е забременяла с него от Розети.

„Я виж ти!“ — помисли си Джон. Това бе съвсем неочакван поврат.

— А всъщност не е било така?

— Не. В никакъв случай. Джийн се разделила с Розети два месеца преди да се омъжи за Джеймс. Детето не тежало и 3 килограма, когато се родило. Не може да е било носено единайсет месеца.

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Когато човек ревнува, невинаги разсъждава разумно. Мъжът си внушил, че бебето е от Франсис. Стигнал даже дотам, че уведомил за това църковната управа. Преди петдесет години не са правени проби за ДНК, но математиката съвсем недвусмислено сочела истината. Църквата обявила тези твърдения за неоснователни, но Джеймс продължавал да вярва в правотата им. А Джийн? Тя ту отричала, ту признавала, че съпругът й е прав.

— Признавала ли? Че за какво й е било да го прави?

— Самозалъгвала се е. Доколкото разбирам от това, което Нийл ми каза, започнала е да го прави, когато е трябвало да се примири с реалното си положение, с живота си и с брака си. Една част от нея е искала да вярва, че детето е син на Розети. Искала е да вярва, че поне частица от мъжа, когото е обичала най-силно през живота си, ще остане с нея завинаги. Затова когато погледнел Нийл, баща му се вбесявал, но гнева си винаги изкарвал на Джийн.

— И на Тери.

— Точно така — потвърди Анита с възмущение. — Нийл бягал от тези проблеми, като се интересувал повече от живота вън от дома. Винаги бил зает с нещо в училище или пък прекарвал времето си с приятели. След като напуснал бащината си къща, за да учи в колеж, никога повече не се завърнал.

Това му звучеше познато. Джон също бе напуснал дома си завинаги или поне така мислеше тогава.

— Не се ли е опитвал да помогне на Тери? Или на майка си? Не е ли могъл да се обърне към някого, който да помогне, или да съобщи за това в училище? Не е ли могъл да разговаря с баща си да ги остави на мира, да застане между Джеймс и тях?

— Бил е дете — отвърна Анита, уверена в правотата на разсъжденията си. — Не е бил господ или светец, както на Джийн й се е искало. Бил е просто едно дете, чийто живот у дома не е бил толкова съвършен, колкото е изглеждал.

Джон въздъхна с облекчение. Всичко това важеше и за него. Думите на жената го утешиха. Но тя не бе свършила.

— Представете си, че сте момче. Сега си представете, че имате майка, която иска от вас да заместите една загубена любов. Помислете само каква отговорност е това. Каква привързаност е имала тази майка към Нийл и как непрекъснато се е суетяла над него. Задушавала го е с обичта си. И дума не може да става за сексуални издевателства, но все пак това го е потискало. Непрекъснато е бил обсипван с ласки. А какво е могъл да направи? Съзнавал е, че това не е нормално. Искал е да се изправи срещу тази любвеобилност, но щастливите мигове в живота на майка му били толкова малко, а и тя редовно отнасяла каиша заради него. Била е негова майка и Нийл я е обичал. Опитвал се е поне малко да й достави удоволствие, да бъде съвършен, да подражава на Розети. — Анита си пое дълбоко дъх и изпъна гръб. — Ако предполагате, че отец Нийл изобщо не мрази Розети, дълбоко се лъжете.

След всичко, което чу, Джон се замисли и по този въпрос.

— Значи не се е разтревожил много, когато материалът на Тери предизвика този скандал?

— Отначало не. Не му беше трудно да повярва, че кардиналът е имал любовница. Мисълта, че Розети би могъл да има връзка с друга жена, след като е разбил сърцето на Джийн, го вбесяваше. Въпреки това отецът вярваше, че това е възможно. Един свещеник започна да се съмнява в целомъдрието на един кардинал. Чувстваше се виновен за това. Тогава бе публикувано официалното извинение и за Нийл настъпиха дълги часове на молитва и вглеждане в собствената си душа. Не след дълго започна да чувства тъга, а след това — срам.

— Но тези чувства не са били достатъчно силни, за да го накарат да говори, когато вестниците продължаваха да тровят живота на Лили Блейк — отбеляза Джон с обвинителен тон. Състраданието, което изпитваше към този човек, имаше граници. Нийл водеше живот, защитен от подобни сътресения.

Но събеседничката му изведнъж избухна:

— Почакайте малко. Ами кардиналът? Той да не би да проговори? Не, разбира се. Не е искал да дава повод за съмнения, че е имал любовници и незаконни деца и причините са били напълно основателни. Това щеше да бъде добре дошло за пресата. Представете си до какви тежки последици можеше да се стигне. По-късно всички обвинения щяха да бъдат опровергани, но около името на отец Нийл щеше да се шуми още дълго време.

За това Джон не можеше да спори. Самият той изпитваше гняв към Розети за това, че бе изоставил Лили. Ето защо не можеше да не признае, че Анита има право.

Този път с умолителен тон жената каза:

— Е, вече знаете всичко. Това ни прави зависими от вас. Можете да си заминете и да използвате всичко, което научихте от мен — за момент вдигна ръка, докато говореше. — Въпреки че обещахте да не го правите. Трябва да уважите правото на отец Нийл и семейството му на личен живот. Той е добър човек. Не е помогнал на Тери и чувството му за вина ще го измъчва до сетния му час. Затова пък е помагал на безброй други деца, чийто живот е бил кошмарен.

Тя се облегна назад и вдигна чашата с кафе.

„Това ни прави зависими от вас“ — това изречение не спираше да звучи в ушите на Джон. Караше го да се чувства низък. Но не съжаляваше за разговора си с Анита. Казаното до този момент придаваше на мотивите на Тери още по-голяма сила. Джон бе нетърпелив да сподели това с Лили. Нямаше намерение да включва този разговор в книгата си. Щеше да бъде подло. Можеше да разруши всичко, което досега бе направил, за да промени живота си. Но Анита не го знаеше.

— Защо ми разказахте всичко това? — попита журналистът.

Тя остави чашата отново на масата и пое дълбоко дъх. Сега вече Джон не разговаряше с психотерапевт. Очите на жената разкриваха в този момент нейната душа.

— Защото от много време го наблюдавам как страда. Виждам как тази негова тайна е заседнала като буца в гърлото му и го души. Аз го харесвам — добре, обичам го. Ако не беше свещеник, може би щях да променя живота си. Искам да бъде щастлив. Ако помогнах на Лили Блейк да разбере защо Тери й е причинил неприятностите, част от тежестта ще падне от плещите на Нийл. Това е всичко. Това искам.