Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (22)

Глава 22

Да оставим за малко сцената от предната глава и да прекъснем разговора между двамата мъже. Те се бяха изправили един срещу друг като царствения лъв, подчинил коварния тигър, ръмжащ напразно под мощните лапи на своя противник. Трябва да обясним по какъв начин Алвару се появи в дома на Лионсиу и успя да осуети жестоките му планове точно когато бяха на път да се осъществят.

След арестуването на Изаура Алвару бе обзет от мрачно малодушие. С накърнено честолюбие, лишен от обекта на своята любов, подигран и охулен от арогантен и низък робовладелец, той се почувства напълно отчаян. Едва научил за злощастието, доктор Жералду побърза да се притече на помощ на тази благородна душа, жестоко наранена от съдбата. Благодарение на грижите и съветите на добрия си и разсъдлив приятел болката на Алвару позатихна. Той дори се убеди, че най-доброто, което може да направи в своето затруднено положение, е да се опита да забрави Изаура.

— Каквито и усилия да положиш — му говореше приятелят — за освобождаването на Изаура, те ще бъдат едно безумие и само ще се заплетеш в нови трудности, ще станеш за смях и унижение. Вече преживя две жестоки разочарования — един път на бала и втори път сега. Едва не стана подсъдим, благодарение на това, че реши да оспорваш една робиня на законния й господар. Слушай, по-нататък ще стане още по-лошо, уверявам те, ще се търкаляш надолу към пропастта, докато стигнеш дъното.

Вслушан в тези и други съвети на приятеля си, Алвару се опита да стигне сам до убеждението, че трябва да сложи кръст на своята любов и на всички филантропични намерения спрямо Изаура. Напразно. След месец вътрешна борба и напразни опити да потуши поривите на сърцето си Алвару се почувствува слаб и разбра, че е неразумно да се противопоставя на съдбата. Направи опит да си намери други занимания, отдаде се на лекомислени развлечения, но не можеше да изтръгне от съзнанието си спомена за хубавата робиня. Тя му се явяваше блестяща, величествена и съблазнителна като на бала, ту бледа и потисната, смазана от нещастието, окована, вперила в нето молещи очи, сякаш му казваше: „Ела, не ме изоставяй, ти единствен можеш да разчупиш оковите, които ме гнетят.“

Най-после Алвару твърдо и непоколебимо се убеди, че небето, свързало го с очарователната робиня, е избрало именно него за божие провидение, което да я освободи от робство и да й даде място в обществото, отговарящо на красотата, дарбите и таланта, които притежаваше.

Тогава Алвару реши, каквото и да стане, да продължи опитите си, ако не със сляп фанатизъм, то поне с божие вдъхновение.

Замина за Рио де Жанейро наслуки, без да има конкретен план, без да знае как да постъпи, за да осъществи намеренията си. Но имаше смътното предчувствие, че небето ще му даде възможност и начин да доведе докрай делото си. На първо място искаше да се настани близо до дома на Лионсиу, за да проучи има ли някакъв начин да го принуди да освободи Изаура.

Пристигна в столицата с намерение да продължи веднага за Кампус. Преди да замине обаче, обиколи търговците и поразпита това-онова за Лионсиу.

— Ох! Много добре познавам този човек — каза му още първият, към когото Алвару се обърна. — Той е фалирал и е напълно разорен. Ако и вие сте негов кредитор, оставете всякаква надежда, защото спасение няма. Къщата му е заложена, но сумата едва ли ще покрие и петдесет процента, ако я разпределим между всички кредитори…

Тази новина бе за Алвару като светкавица, блеснала внезапно пред очите на пътник в тъмна и бурна нощ, сочеща му близкия уютен хан, който е търсил.

— И вие ли сте кредитор на този земевладелец? — попита Алвару.

— За съжаление един от основните…

— А на каква сума възлиза състоянието на този Лионсиу?

— Сега на никаква, защото, както ви казах, дълговете му превишават повече от два пъти стойността на всичките негови имоти.

— Все пак на колко горе-долу се оценяват тези дългове?

— Приблизително на четиристотин, петстотин хиляди, а имението в Кампус с всичките роби и други притежания — на не повече от двеста хиляди. Опитахме всичко с този земевладелец, дадохме му отсрочки, надхвърлящи позволеното от закона. Не сме длъжни да го чакаме повече и мислим да пристъпим към конфискация.

— А кои са другите кредитори? Можете ли да ми ги посочите?

— Защо не? — отговори търговецът и взе да му изброява имената и адресите на останалите.

Вярно е, че домът на Лионсиу още докато баща му беше жив вече вървеше към упадък. Отдал се на разгулен живот, какъвто дори на младини не е простим, старият комендадор живееше предимно в града и бе зарязал почти напълно управлението на имението и прахоса голяма част от богатството си. Вследствие лошото стопанисване добивите спаднаха чувствително, робите почнаха да измират или все по-често да бягат, а комендадорът и синът му ги заменяха с нови, купени на изплащане, и по този начин увеличаваха трупащите се дългове още повече.

След смъртта на комендадора нещата съвсем се влошиха. Образованието и характерът на Лионсиу го правеха възможно най-неподходящия човек за управляване и експлоатация на голямо стопанство.

Неразумните му постъпки и най-сетне недостойното му увлечение по Изаура го накараха съвсем да изгуби разсъдъка си и го доведоха до разточителни и непредвидени разходи. Огромните средства, които трябваше да хвърли след бягството на Изаура, за да я търси по всички кътчета на страната, го тикнаха в пропастта на пълното разорение. За кратко време младият земевладелец стана неплатежоспособен, без нито един реал в касата си, но с множество полици в бюрата на своите кредитори. Когато последните се сетиха да пристъпят към изземване на имуществото, разбраха, че могат да си възвърнат едва половината от дължимото, затова побързаха с намеренията си, преди да е станало още по-лошо.

След като поприказва с кредиторите, Алвару им предложи да купи всички кредити на Лионсиу, като заплати половината от стойността им. За да предотврати всякакви съмнения относно подобна постъпка, увери ги, че няма намерение да обиди или потисне нещастния им клиент, а напротив, иска да го предпази и освободи от срама на строгото наказание на закона, което би го довело до просешка тояга. Наистина, независимо от омразата и презрението, които Лионсиу заслужаваше, Алвару нямаше намерение да доведе докрай отмъщението си, макар случайно съдбата да му бе дала тази възможност. Той бе десет пъти по-богат от противника си и ако не се намереше друг изход, е удоволствие би му предложил сума, равна на конфискуваното състояние, срещу свободата на Изаура.

Сега, след като случаят слагаше в ръцете на Алвару цялото богатство на неговия надменен и бездушен противник, той все още не искаше да го обрече на мизерия Кредиторите въобще не се подвоумиха да приемат предложението. Предпочитаха, естествено, да уредят лесно сметките си в броени пари, получавайки половината от сумата, вместо да протакат с изземване на имущество, роби, без никаква възможност да получат повече пари от предложените от Алвару.

Станал притежател на всички полици, следователно на цялото състояние, Алвару замина за Кампус, придружен от писар и двама съдебни изпълнители, за да осъществи изземането. Яви се лично в дома на Лионсиу и изрече присъдата.

— Ох! Проклятие! — извика Лионсиу, почна да скубе косите си в отчаяние след думите на Алвару, нанесли му този смазващ удар. Побеснял от съкрушителната загуба, хукна навън през вратата.

— Чакайте, господине — каза Алвару и го хвана за ръката, — а какво смятахте да правите с робинята, за която говорехте преди малко?

— Казах ви, да я освободя — отвърна троснато Лионсиу.

— Още нещо дочух, че искате да я омъжите. Извинете за въпроса, но с нейно съгласие ли стана това?

— О! Не! Не! Аз бях принудена, господине — възкликна Изаура.

— Вярно е, господин Алвару — намеси се Мигел, — тя щеше да се омъжи, така да се каже, насила. Господин Лионсиу постави условието тя да се омъжи за онзи човек там, за да я освободи.

— За онзи човек?! — извика Алвару, изпълнен с гняв и възмущение при вида на урода, когото Мигел му сочеше с пръст.

— Да, господине — продължи Мигел, — ако тя не приемеше този брак, щеше да прекара остатъка от живота си затворена в една тъмна стая, с крак, окован във верига. Всъщност тя така и прекара времето, откак се върна от Ресифи до днес…

— Палач! — изрева Алвару, без да може повече да сдържа възмущението си. — Ръката на божието възмездие те стигна най-после и ще те накаже за всички твои зверства!

— О, какъв срам! Господи, какъв позор! — извика Малвина и скри лицето си в ръце, наведена над масата.

— Бедната Изаура! — каза трогнат Алвару и протегна ръка към робинята. — Ела при мен… Аз се врекох, от цялата си душа и в името на своята чест, да те освободя от тежкото и недостойно иго, което те потискаше, защото видях в теб ангелска чистота и благородното примирение на мъченик. Това бе свято дело, с което ме натовари небето, и днес то се увенча с успех. Чрез моите ръце бог най-сетне отмъсти за поруганата ти невинност и чест и смачка палача.

— Престанете да богохулствате, господине! — изкрещя Лионсиу, като се гърчеше в изстъпление. — Това е подло, това е измама, кражба…

— Изаура! — продължи Алвару с все по-твърд и сериозен глас, — ако този злодей допреди малко държеше в ръцете си твоята свобода и твоя живот и ти ги отстъпваше единствено при условието, че ще се омъжиш за това отвратително и безформено същество, то сега ти притежаваш неговата собственост. Да, тя е в ръцете ми и аз я предавам в твоите. Изаура, от днес ти си господарката, а той е робът. Ако не иска да проси, ще трябва да разчита на твоята щедрост.

— Господине — възкликна Изаура и се хвърли в обятията на Алвару. — Ох, колко сте добър и щедър към нещастната робиня! Но в името на същата тази щедрост, моля ви на колене, милост, имайте милост към тях…

— Стани, благородно създание! — отвърна Алвару и протегна ръка да я вдигне. — Стани, Изаура. Не в краката ми, а в ръцете ми, тук, близо до сърцето ми ти е мястото, независимо от всички предразсъдъци на този свят, защото аз се считам най-щастлив от всички простосмъртни, че мога да ти поискам ръката!…

— Господине — изкрещя Лионсиу с пяна на уста и налудничав поглед, — вече имате всичко, което притежавах. Можете да утолите жаждата си за мъст, но, кълна се, никога няма да имате удоволствието да видите как прося милостиня от вас.

След тези думи той се втурна в една съседна стая.

— Лионсиу, Лионсиу! Къде отиваш! — извика Малвина и хукна след него, но едва успя да стигне до вратата, и отвътре се чу оглушителен изстрел.

— Ах! — простена Малвина и се строполи в несвяст на земята.

Лионсиу си беше пръснал черепа с пистолетен изстрел.