Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Escrava Isaura, 1875 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Александър Керемидаров, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Бернарду Гимарайнс. Робинята Изаура
Бразилска, първо издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редактор: Димитър Ушев
Коректор: Стефка Добрева
История
- — Добавяне
Глава 9
Изгарящ от нетърпение, със сърце, обхванато от пламъците на дива страст, Лионсиу не можеше да се примири с по-нататъшното отлагане на похотливите си желания. Сновеше насам-натам из къщата, даваше нареждания за преустройството на домакинството, останало изцяло в негови ръце, но всъщност дебнеше единствено какво върши Изаура, търсеше случай да остане насаме с нея и пак да настоява тя да му се подчини. Видя от прозореца предачките да отиват на вечеря и забеляза, че Изаура не е сред тях.
„Добре!… Всичко се нарежда прекрасно“ — помисли си доволно Лионсиу. В ума му проблесна щастливата мисъл, че би могъл да изпрати предачките на кафеената нива и по този начин да остане сам с Изаура в цялата просторна къща.
Някои ще възразят, че Изаура е само робиня и за да остане насаме с нея, на Лионсиу не би трябвало да му е толкова трудно. Можеше да нареди просто да му я доведат. Той наистина имаше право да постъпи така, но аз самият не мога да си обясня каква сила има дори в една робиня красотата, прибавена към благородна душа и изтънчен ум. Всички тези качества са в състояние да респектират дори и най-покварения човек. Затова, независимо от всичкия си цинизъм и заслепеност, в дъното на душата си Лионсиу не можеше да не отдаде дължимото уважение на тази невероятна робиня и да не се отнася към нея по-почтително, отколкото с останалите.
— Изаура — продължи Лионсиу разговора от мястото, където го бяхме оставили в самото начало, — знай, че отсега нататък твоята съдба е изцяло в ръцете ми.
— Винаги е била, господине — отговори смирено Изаура.
— Сега повече от всякога. Баща ми почина и ти знаеш, че аз съм негов единствен наследник. По причини, които положително си отгатнала, Малвина току-що ме напусна и замина при баща си. Следователно от днес само аз съм господар на този дом и мога да разполагам с теб. Но, Изаура, вярно е също, че от теб зависи дали ще си щастлива, или ще се погубиш.
— От мен! Ох, не, господине, това зависи изключително от вашата воля.
— А аз желая — отговори Лионсиу с най-нежен глас — от все сърце да те направя най-щастливата от всички на тази земя. Но как да го сторя, като упорито ми отказваш щастието, с което само ти можеш да ме дариш?
— Аз, господине?! Ох! За бога, оставете на спокойствие вашата нещастна робиня. Спомнете си колко ви обича добрата дона Малвина. Моля ви заради нея, господине, не закачайте една бедна робиня, готова да ви се подчини във всичко, освен в това, което искате…
— Слушай, Изаура, ти си много млада и не можеш да преценяваш правилно нещата. Един ден ще съжаляваш, че си отхвърлила моята любов, но ще бъде късно.
— Никога! — извика Изаура. — Бих допуснала подло предателство спрямо господарката си, ако дам ухо на любовните ви слова.
— Детски скрупули! А сега чуй, Изаура. След като майка ми видя как се развиваш и колко пъргав ум имаш — може би защото нямаше момиче, — се зае да ти даде възпитание, каквото би дала само на любима дъщеря. Тя много те обичаше и не те освободи само от страх, че може да те загуби. Искаше винаги да си до нея. Ако тя е постъпвала така от обич, как мога да те пусна аз, като моята любов е друга, пламенна, безгранична. Любов, която ще ме докара до лудост или самоубийство, ако… но какво приказвам! Баща ми, бог да го прости, обзет от нещастна алчност, искаше да продаде свободата ти за шепа злато, като че ли има злато на този свят, с което би могъл да се купи неоценимият ти чар, дарен ти от небето. Богохулство! Аз бих отхвърлил като обида всяко предложение за заплащане на твоята свобода. Ти си свободна, защото господ не би могъл да сътвори такова прелестно създание и да го обрече на робство. Ти си свободна, защото това беше желанието на майка ми, такава е и моята воля. Но, Изаура, любовта ми към теб е безгранична. Аз не мога, а и не трябва да те оставям сама на този свят. Бих умрял от мъка, ако се видех принуден да изгубя такава скъпоценност, отредена ми от небето, и която от толкова време обичам пламенно, с цялата си душа…
— Извинете, господине, но не ви разбирам. Казвате, че съм свободна, а не ми позволявате да отида, където пожелая и още по-малко да разполагам свободно със собственото си сърце?!
— Изаура, стига да поискаш, не само ще си свободна, но ще бъдеш господарката, богинята на този дом. Твоите заповеди, каквито и да бъдат, и твоите най-дребни капризи ще се изпълняват точно. А аз по-добре от най-нежния и най-предан любовник ще те обградя с всички грижи и ласки, с цялото си обожание, което може да вдъхне една пламенна и неугасима любов. Малвина ме изостави! Толкова по-добре… Какво ме интересува тя и нейната любов, след като имам теб! Нека веднъж завинаги тя да ме забрави, защото в обятията на моята Изаура аз ще намеря предостатъчно щастие, за да не си спомням за нея.
— Това, което току-що казахте, ме ужасява. Как можете да забравите и да презрете такава обична и ласкава жена, дарена с толкова чар и добродетели, като господарката Малвина? Господине, извинете, че ви говоря прямо, но да напуснете толкова добра, вярна и красива жена от любов към една бедна робиня, би било най-черна неблагодарност.
При този тежък упрек Лионсиу усети как гордостта му се разбунтува.
— Млъкни, нахална робиньо! — изрева той, обзет от гняв. — Да търпя безмълвно твоето презрение и отказ, както и да е, но да ме порицаваш! С кого си въобразяваш, че говориш?
— Извинете, господарю! — възкликна Изаура уплашена и разкаяла се заради неволно изплъзналите й се думи.
— Но ако се държиш по-смирено с мен… не, защо съм седнал да се унижавам пред една робиня? От къде на къде трябва да моля за това, което е мое по право? Помни, неблагодарна и непокорна робиньо, че ми принадлежиш телом и духом. Само на мен и на никой друг. Ти си моя собственост — като ваза, която държа в ръцете си и мога да я използувам както си поискам, дори да я пръсна на парчета.
— Зная, че имате право да я пръснете, господарю, но, за бога, не я използвайте за нечисти и срамни неща. Робинята също има сърце и вие не можете да имате власт над чувствата й.
— Чувства ли? Кой говори за чувства! Можеш ли ти да разполагаш с тях?
— Не, господарю, но сърцето е свободно и никой не може да го пороби, дори и собственият му притежател.
— Ти си робиня до мозъка на костите. Сърцето ти ще се подчини и ако не склониш с добро, имам право да употребя сила… Но защо? За да те притежавам, не е необходимо да прибягвам до такива крайни мерки. Чувствата на твоето сърце са низки, каквато си и самата ти. За да ги удовлетворя, ще те направя жена на най-мръсния и най-грозния от моите негри.
— Ах, господарю, много добре зная на какво сте способен. По същия начин баща ви умори от мъка и грубост бедната ми майка. Сега виждам, че ми е отредена същата съдба. Но бъдете сигурен, че ще намеря начин и кураж завинаги да се освободя от вас и от света.
— Ох! — възкликна Лионсиу със сатанинска усмивка. — Стигнала си до доста висока степен на възбуда и романтизъм! Любопитно качество за една робиня. Ето докъде води възпитанието на такива същества! Хубав живот за робиня — само да свири на пиано и да чете романчета. Добре, че ме предупреди. Ще имам грижата да охладя пламналия ти мозък. С това неразумно и непокорно държане няма да ти се удаде възможност да осъществиш намеренията си. Ей, Андре — извика той и изплющя с камшика.
— Да, господарю! — чу се глас и слугата след малко се появи пред Лионсиу.
— Андре — заповяда му той сухо и кратко, — веднага ми донеси тук кола с белезниците и катинара.
— Господи! — си прошепна уплашено Андре. — За какво е всичко това? Ах, горката Изаура!
— Господарю, милост — извика Изаура, падна на колене в краката на Лионсиу и закърши отчаяно ръце, — в името на баща ви, починал преди няколко дни, в името на вашата майка, която така обичах, не мъчете бедната си робиня. Дайте ми каквато и да е работа, пратете ме на най-тежкия труд на всичко ще се подчиня безропотно, но това, което искате от мен, не мога, не бива да го правя дори и да умра.
— Мъчно ми е, че се налага да постъпвам така, но ти самата ме караш да прибегна до тази крайност. Много добре знаеш, че не ми се ще да загубя робиня като теб. Може би някой ден ще си ми благодарна, че съм ти попречил да се самоубиеш.
— Все едно! — извика Изаура, надигна се гордо и добави глухо с треперещ от отчаяние глас: — Няма да се убия със собствените си ръце, а ще загина от ръцете на палач.
В този момент пристигна Андре с кола и белезниците, сложи ги на една пейка и побърза да излезе.
Като видя тези варварски и срамни инструменти за изтезание, очите на Изаура се премрежиха, сърцето й се вледени от страх. Краката отказаха да я държат, тя падна на колене, захлупи глава на столчето си и избухна в ридания.
— Стара ми господарке — занарежда тя през сълзи, — помогни ми, където и да си, там на небето, помогни ми, както ми помагаше на земята.
— Изаура — каза сухо Лионсиу и посочи кола за мъчения, — ето това те чака, ако продължаваш да се инатиш. Нямам какво повече да ти кажа. Давам ти още един ден за размисъл. Трябва да избереш между гнева и любовта ми. И едното, и другото са силни и властни чувства, ти много добре го знаеш. Сбогом!
Когато Изаура усети, че господарят й е излязъл, вдигна глава към небето и със сключени длани отправи към Богородица гореща молитва, прекъсвана от безутешни хълцания:
— Пресвета майко божия! Ти знаеш, че съм невинна и че с нищо не съм заслужила това жестоко отношение. Спаси ме от тази ужасна беда, защото освен теб никой не може да го стори. Избави ме от ноктите на палача, който заплашва не само живота, но и честта ми. Избистри разсъдъка му, влей милост и добрина в неговото сърце, та дано се смили над нещастната си робиня. Моля те със сълзи на очи и болка в сърцето в името на твоето свято мъченичество, в името на Христовите рани, помогни ми…
Колко хубава беше Изаура в този миг на страдание. Много по-красива, отколкото в момент на спокойствие и радост!… Да бе я видял Лионсиу, може би щеше да усети трепет в жестокото си каменно сърце. С очи, плувнали в сълзи, стичащи се по пребледнелите й страни, с полуотворени тъжни уста, треперещи от изричаните с хлипане молитви, с разпилени по раменете буйни черни къдрици, извила към небето изящната си шия, Изаура представляваше великолепен модел за скулптура на Дева Мария, към която отправяше молбите си. Небесните ангели, които в този миг положително витаеха около нея, размахали криле от злато и кармин, нямаше да позволят да не бъде чута тази болезнена и прочувствена молитва и щяха да я положат в нозете на закрилницата на отчаяните.
Отдадена на скръбта си, Изаура не усети как баща й влезе в предачницата с тихи стъпки и се отправи към нея.
— Ах! Ето къде си била — промърмори старият, — и палачът се навърташе насам! Бедната Изаура! Какво става с теб?!
— Татко, ти си тук! — възкликна нещастницата при вида на Мигел. — Ела, ела да видиш какво направиха с дъщеря ти.
— Какво има, дъще? Какво ново нещастие те е сполетяло?
— Не виждаш ли, татко? Ето съдбата, която ме очаква — отвърна тя и посочи кола и белезниците, хвърлени в краката и.
— Боже, що за чудовище! Да, очаквах подобно нещо…
— Ето каква свобода има намерение да даде на тази, която бе отгледана от майка му с толкова нежност и обич. Жестоко и мрачно робство, непрестанен бич за тялото и душата, ето какво е отредено на нещастната ти дъщеря… Татко, не мога да издържа това унижение… Остана ми крайният изход, но и него ми отказаха. Окована във вериги!… Ох! Татко! Татко! Това е ужасно! Дай ми ножа си — добави тя след кратко мълчание с пресипнал глас и мрачен поглед, — трябва ми ножът ти.
— За какво ти е, Изаура? Какви са тези щурави мисли?…
— Дай ми ножа, татко. Ще го използвам само в краен случай, ако проклетникът дойде наистина да ме окове в тези железа, ще се пробода пред него.
— Няма смисъл да стигаш до крайност, дъще. Сърцето ми вече предусещаше всичко това и аз взех мерки. Парите, които не ни послужиха да получим твоята свобода, сега ще са от полза, за да те измъкна от ноктите на този звяр. Всичко е готово, Изаура, ще избягаме.
— Да, татко, да бягаме, но как? Къде?
— Далеч, дъще, където и да е. И то веднага, преди да усетят и да те оковат в железа.
— Ах, татко, страх ме е, ако ни хванат, горко ми!
— Не може да се отрече, че е рисковано начинание, но имай кураж, Изаура, това е единственото ни спасение и ние трябва да се хванем за него с вяра, като удавник за сламка, и да се оставим в ръцете на провидението. Робите са на нивата. Управителят заведе предачките на кафето, а господарят ти и Андре излязоха на коне. Може би в цялата къща няма никой, освен някоя негърка в кухнята. Да използваме случая. Изглежда, че сам бог ни го праща. Всичко предвидих. Там, където свършва дворът, на брега на реката, има вързана лодка, това ни стига. Ти ще излезеш първа и ще минеш отзад, през двора. Аз ще тръгна малко след теб и ще се срещнем там. След по-малко от час ще сме в Кампус. Там ще ни чака гемия, капитанът ми е приятел, и в ранни зори потегля на север. Утре ще сме далеч от чудовището, което те преследва. Хайде, Изаура, може би ще срещнем някоя милостива душа, способна да те закриля по-добре от мен.
— Хайде, татко. Няма от какво да се страхувам… Мога ли да бъда по-злочеста, отколкото съм?…
Като се криеше в сянката на високия зид на двора, Изаура отвори градинската портичка и изчезна. Малко след това Мигел мина зад постройките и двамата се срещнаха при реката.
Задвижена от силната ръка на Мигел, лодката се плъзна по водата близо до брега и имението скоро изчезна от погледите им.