Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (1)

Глава 1

Това се случи през първите години от царуването на дон Педру II.

В плодородната и богата околия Кампус ди Гойтаказис, на брега на река Параиба, недалеч от селището Кампус, имаше едно прекрасно имение.

Просторната и богата къща с хармонични пропорции бе удобно разположена в подножието на високи хълмове, обрасли с растителност, отчасти изсечена от брадвите на дърварите. Далеч околовръст природата все още се врастваше с цялото си диво и непокътнато величие; около прелестното имение обаче човешката ръка бе превърнала непокорната джунгла в овощни градини, поляни и тучни пасища, засенчени тук-там от огромни дървета, които напомняха за могъществото на вековната гора. Не се виждаше стена, нито пък зид или ограда — овощните и зеленчуковите градини, пасищата и околните ниви бяха опасани от ивици яркозелен бамбук, столетници и жив плет. Всичко това правеше гледката красива и привлекателна.

Срещу къщата се издигаха хълмовете. В нея се влизаше през изящен свод, обвит целият в пълзящи цветя, а до него се стигаше по стълба с шест-седем стъпала. В дъното бяха разположени домакинските постройки, сенсалите^[1], вътрешните дворове, оборите, а още по-нататък се простираха паркът, зеленчуковата и необятната овощна градина, която стигаше чак до бреговете на величествената река.

Беше хубав октомврийски следобед. Слънцето клонеше към залез и плуваше над хоризонта, обгърнато от пенести облаци, сияещи в златисти оттенъци. Наситеният с нежни ухания ветрец се носеше лениво над бреговете, шумолеше тихо в короните на дърветата, поклащаше върховете на кокосовите палми, а те се оглеждаха гордо в бистрите и спокойни води на реката.

Хубавото време и умерените дъждове придаваха свежест на буйната растителност. Водата в реката — все още неразмътена от големите прииждания — течеше с царствена леност и отразяваше ярко цялото великолепие от цветове на хоризонта и пищността на крайбрежната зеленина. Птиците, дали почивка на крилете си, уморени след непрекъснатото пърхане из градините и ливадите от околността, започваха своята вечерна песен.

Светлината на залязващото слънце така искреше по прозорците на къщата, че тя изглеждаше като обхваната от пламъците на пожар. Но и вън, и вътре цареше дълбока тишина и съвършено спокойствие. Едри волове и охранени юници кротко преживяха под сянката на високите дървета. Домашните птици вдигаха врява около къщата, блееха овце, мучаха крави, отправили се сами към оборите; но нито се чуваше глас, нито се виждаше човешка фигура. Като че ли в къщата нямаше никого. Единствено широко отворените прозорци на голямата гостна и открехнатата входна врата говореха, че все пак не всички обитатели на това разкошно имение отсъстват.

В почти самовластната тишина, в която бе застинала природата, се долавяха ясно акорди на пиано, преплетени с мелодичен, мек и галещ женски глас, толкова чист и свеж, че човек трудно би могъл да си го представи.

Макар и малко приглушена, песента се лееше силна и звучна и показваше съвършено владеене на гласа.

Нежната и тъжна мелодия приличаше на ридание, изтръгнало се от самотна и страдаща душа.

Това бе единственият глас, който нарушаваше тишината в просторната и притихнала къща. Сякаш всичко останало се бе заслушало, потънало в дълбок и тайнствен унес.

Ето какви слова редеше момичето.

От люлката закърмена в тежка робия.

Като семе захвърлена в прокълната земя,

аз цял живот оплаквам тъжната си орисия.

С вързани ръце никого не мога да прегърна;

Устни и очи откъде — На любовта да отвърна.

Господ ми е дал сърце от мъка да посърна.

В безкрайната шир на полята

чудно ухаят цветята;

Пее песента на свободата

Крилатият певец от гората.

Но за робинята горката няма песен и любов.

Замълчи ти, злощастна робиньо,

Плачът ти е грях непростим.

За песента на твоята мъка.

Ние ще те обвиним.

Животът не ти принадлежи.

Нямаш право над своето сърце.

Прочувствената и мелодична песен, излетяла през отворените прозорци, отекваше далеч наоколо и будеше желание човек да се запознае със славея, който пее така хубаво. Ако не беше славей, единствено ангел би могъл да издава подобни звуци.

Да се качим по стъпалата, които водят към обвития в гирлянди от красиви цветя свод, служещ за преддверие на дома. Да влезем, без да се стесняваме. Веднага вдясно се вижда широко отворена врата, през която се влиза в просторната и луксозно обзаведена гостна. Там една красива и изящна девойка е седнала пред пианото. Лицето й се откроява ясно на фона на абаносовия блясък на инструмента и на още по-черните й буйни коси. Нейните черти са толкова нежни, че очароват погледа, грабват съзнанието и завладяват мисълта. Цветът на кожата й наподобява слоновата кост на клавишите — бял, но с онзи нежен оттенък, който не бихте могли да определите дали е лека бледност, или пък размито розово. Изящно изваяната шия се спуска с неподражаема грация към прелестен бюст. Свободно пуснатите къдрави коси падат по рамената в каскада от блестящи къдрици и обвиват като черна завеса облегалката на стола. На чистото и гладко като полиран мрамор чело залезът хвърля меки розови отблясъци; бихте го оприличили на тайнствена алабастрова лампа, скрила в себе си ефирния огън на божественото вдъхновение. Лицето на момичето беше обърнато към прозорците и погледът й се рееше в далечината.

Чарът на певицата се допълваше от скромността, дори от простотата на нейното облекло. Светлосиня рокля от обикновена басма подчертаваше съвършено и с прелестна неподправеност изящната й осанка и тънка талия, а надолу платът се диплеше широко и приличаше на облак, от който изниква певицата, досущ като Венера, раждаща се от пяната на морските вълни, или като ангел, изплувал от прозрачен облак. Малко ахатово кръстче, завързано на врата й с черна панделка, бе нейното единствено украшение.

Завършила песента, девойката остана за миг замислена, с пръсти върху клавишите, като че ли заслушана в последните й отзвучаващи тонове.

Междувременно муселиновата завеса на една от вътрешните врати безшумно се вдига и ново действащо лице влиза в гостната: очарователна дама, все още в разцвета на своята младост — красива, стройна и елегантна. Подчертано богатото облекло, гордата господарска осанка и небрежната царственост на движенията й придаваха превзетия облик, характерен за всяка красива млада жена дори когато е сама. Но целият този блясък и показност на знатната господарка някак се засенчваха от присъствието на чистата, величествена и природно скромна прелест на певицата. Все пак Малвина беше красива, дори очарователна. Големите й ласкави сини очи издаваха вродена сърдечна доброта и не позволяваха надменността поради високото й положение да вземе връх.

Малвина се приближи тихо и неусетно до певицата, застана зад нея и изчака да заглъхне последният куплет.

— Изаура! — каза тя и положи леко нежната си ръка върху рамото й.

— Ах! Вие ли сте, госпожо? — възкликна Изаура и се обърна стресната. — Не знаех, че сте тук и ме слушате.

— И какво от това? Продължавай да пееш… Имаш толкова хубав глас! Но бих предпочела да изпееш нещо друго, защо обичаш толкова тази тъжна песен? Кой знае къде си я научила?

— Обичам я, защото я намирам красива и защото… — ах! — не бива да говоря…

— Говори, Изаура! Нали съм ти казвала, че не трябва нищо да криеш, нито да се плашиш от мен…

— Напомня ми за майка ми, която не познавам, горкичката! Но ако не ви харесва тази песен, няма да я пея повече.

— Не бих искала да я пееш, Изаура. Хората ще си помислят, че се отнасяме зле с теб, че си нещастна робиня, жертва на груби и жестоки господари. А много свободни хора биха завидели на твоя живот тук. Радваш се на уважението ни. Дадоха ти образование, каквото нямат много от богатите и знатни дами, които познавам. Красива си, имаш прекрасен цвят на кожата и никой не би казал, че във вените ти тече дори и капка африканска кръв. Много добре знаеш как моята свекърва, преди да издъхне, те препоръча на мен и на съпруга ми. Винаги ще уважавам желанието на тази свята жена. Ти сама виждаш, че съм по-скоро твоя приятелка, отколкото господарка. Ох, не, звучи зле от устата ти тази жална песен, която така обичаш да пееш. Не искам — продължи тя с добродушен упрек, — не искам да я пееш повече, чу ли, Изаура? Иначе ще заключа пианото.

— Но, госпожо, все пак какво съм аз, ако не обикновена робиня? За какво ми служат образованието, което ми дадоха, и красотата ми, която така възхваляват… Луксозно украшение, сложено в африканска сенсала. А сенсалата винаги ще си остане сенсала.

— Да не би да се оплакваш от съдбата си, Изаура?

— Не, госпожо, нямам причини… но искам да кажа, че въпреки всичките дарби и предимства, които ми приписват, зная къде ми е мястото.

— Хайде сега, сещам се какво те тормози. Песента ти го издава. Каквато си красива, не вярвам да нямаш някого на сърцето.

— Аз ли, госпожо? Не говорете така.

— Нима има нещо лошо в това? Не се обиждай. Хайде, признай си, влюбена си и се оплакваш, че не си се родила свободна, за да обичаш този, който те е харесал и когото ти харесваш, не е ли така?

— Извинете ме, госпожо Малвина — отвърна робинята с нежна усмивка, — но дълбоко грешите. Далеч съм от тази мисъл.

— Ами, далеч! Не можеш да ме заблудиш, моето момиче! Ти обичаш, много си красива и прекалено добре поставена, за да обърнеш внимание на роб, освен ако е роб, каквато робиня си ти. Не се съмнявам, че на света има такъв. Момиче като теб може да спечели любовта на някой изискан младеж и тук се крие причината за тъгата в твоята песен. Но не се огорчавай, моя Изаура, уверявам те, че още утре ще имаш тази своя свобода. Нека само Лионсиу се върне. Срамота е момиче като теб да бъде все още в положението на робиня.

— Оставете, госпожо, аз не мисля за любов и още по-малко за свобода. Понякога се натъжавам без причина, просто така…

— Няма значение. Аз искам да те видя свободна и това ще стане.

В този момент разговорът бе прекъснат от конски тропот — двама конници спряха пред входната врата.

Малвина и Изаура изтичаха към прозореца, за да видят кой идва.