Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (1)

Пролог

Замъкът Оксуич, Англия, 1201 г.

Тази нощ в Оксуич щеше да се случи нещо лошо. Джоана го усещаше инстинктивно. Четеше го в напрегнатото лице на майка си. Виждаше го в сподавените шушукания и мрачните лица на камериерките, които обслужваха стаите в женското крило на замъка.

По принцип животът в замъка Оксуич протичаше доста спокойно. Но на всеки няколко седмици някакво странно напрежение обземаше майка й и се разнасяше из целия замък и тогава Джоана, колкото и да беше млада, знаеше какво ще последва. Вечерта майка й, лейди Хариет, щеше да отпрати всички от голямата зала и да посрещне съпруга си сама. Джоана не знаеше какво си казват, но винаги след това майка й избягваше разплакана в стаята си, а баща й оставаше да пие до безпаметство, преди на свой ред да избяга Бог знае накъде. После дни наред щеше да бъде кисел, преди майка й да го допусне в леглото си. Всички щяха да стъпват на пръсти през тези плашещи дни, внимавайки да не разгневят господаря, сър Ейслин. Джоана пък щеше да внимава да не се мярка пред очите на баща си, защото през тези дни той като че ли не можеше да я понася.

Макар да беше само на девет години, Джоана знаеше, че не бива да мрази баща си заради суровото му държание. Свещеникът строго й се бе скарал един ден, когато тя му бе изповядала детинските си чувства към баща си. Но колкото и да се опитваше да го обича и уважава, с труд успяваше да подклажда дори най-слабото добро чувство към него, особено сега, когато всичко започваше отново.

Грижа се изписа на невинното лице на Джоана, докато се откъсваше от игрите, стиснала в ръце новото си котенце.

— Мамо — повика тя колебливо, виждайки майка си да минава край нея. — Мамо — повтори с боязлив трепет в гласа.

Но лейди Хариет бе твърде заета и не обърна внимание на единственото си дете. Профуча през залата, обсипвайки прислужниците със заповеди, като кършеше нервно ръце, но без да повишава глас. Също като красив лебед, помисли тъжно малкото момиченце. Красив и величествен, но все пак някак далечен.

Лебедите обаче не плачеха, а тази нощ майка й със сигурност щеше пак да плаче. Понеже го знаеше, Джоана все пак се осмели.

— Мамо — изрече тя настойчиво, докато дърпаше майка си за бисерносивата ленена рокля. — Моля те, няма ли да спреш за миг и да ме изслушаш?

Когато лейди Хариет най-накрая се обърна, лицето й бе бледо, а тънките бръчици около устата личаха повече от всякога.

— Може би по-късно, скъпа — каза тя и погали разсеяно дъщеря си по главата. — Може би по-късно. Сега трябва да се приготвя за баща ти. — Гласът й леко трепна. — Върви, върви.

И тя се отдалечи, леденият пръст на страха прободе сърцето на момиченцето. Котенцето в ръцете й се задърпа, когато тя несъзнателно го стисна по-здраво. Но Джоана бе забравила любимото си животинче. Мислеше само за своята красива и тъжна майка. Защо трябва да бъде така? Защо? Детският й гняв не успяваше да надделее над все по-нарастващата боязън.

Изпаднала в паника, тя се обърна и затича нагоре по тясната каменна стълба, която водеше към стаите на жените. Щеше да иде в стаята на майка си и да я чака там. Майка й щеше да се прибере по някое време. И когато родителите й свършеха тайнствения си разговор, майка й щеше да си дойде и този път може би всичко щеше да бъде наред.

Гъстите къдрици на Джоана се вееха зад нея, докато бързаше по витата стълба. Зелените й очи бяха потъмнели от безпокойство и страх и когато стигна до стаята на майка си — от съмнение. Не биваше да бъде тук, каза си тя, опитвайки се да прояви смелост. Трябваше да отиде в собствената си стаичка, както винаги. Но преди да реши какво да прави, котето успя да се отскубне. Измяука сърдито и се скри под високото легло на лейди Хариет.

— Ела тук, Лейди Мину — извика уплашено Джоана. Коленичи и се пъхна под леглото. — Ела, върни се — изрече тя с глас, в който се четяха потисканите й чувства.

Когато котето само облиза ръката й и я изгледа обидено, Джоана се наведе и се мушна под леглото. Напъха се цялата под дървената, оплетена с въжета рамка, за да хване животинчето, но когато го улови, не побърза да излезе. Вместо това се сви край котето и направи топло гнездо, където двете можеха да се укрият поне за известно време.

— Сега всичко е наред, бебенце. Ти само заспи — прошепна Джоана с прекъсващ се глас, подложила едната си ръка под главата, докато с другата обгръщаше покровителствено котето. След това му запя приспивна песен с треперещ, нежен гласец.

По едно време гласът й трепна, после отново поде успокояващия приспивен напев. Но след дълго обаче тя отново сниши глас, поверявайки нещастието си на съня. След като мина още малко време, вече не се чуваше нищо друго, освен приспивното мъркане на котето и плиткото дишане на спящото момиченце.

В стаята имаше слаба светлина, когато Джоана се събуди от изскърцване над главата си. Котето още се гушеше в ръцете й, но се чуваше и друг звук, сякаш някой плаче. Само за миг всичко изплува в главата й и тя позна гласа на майка си. Джоана тъкмо се накани да се измъкне от топлото си убежище, когато едни тежки стъпки и силното затръшване на вратата я накараха да се свие от страх. Леглото над нея изскърца, вероятно майка й се надигаше.

— Значи тук се криеш от своя провал.

Джоана се сви, уплашена от жестокия, но все пак познат глас и мисълта да издаде, че е тук, веднага се изпари от главата й.

— Колко удобно, да бягаш в леглото си, като точно тук се крие твоят провал! Гръм и мълния! Защо съм прокълнат да имам безплодна съпруга като тебе… непотребно същество такова!

— Моля те, съпруже — дочу Джоана гласа на майка си, нежен и пресекващ. — Ще дойде следващият месец, после следващият. Когато периодът ми свърши…

— И колко месеци вече говориш все това? — изкрещя той гневно. — Колко години минаха, откакто се роди дъщеря ти, а не последваха други деца? Скоро ще бъдеш много стара — и сигурно вече си. Ще остана ли без син, който да наследи името и владенията ми? В името на Бога, та аз няма да имам син!

— Джоана също е твое дете — прошепна лейди Хариет. — Толкова ли ще е страшно, ако…

— Мое ли е? — чу се язвителният отговор. — Да, трябва да ме накараш да го повярвам. Слагаш ми рога, а после искаш потомството на Роджър да мине за мое. Надяваш се да го видиш, когато отидем в Лондон. Само че няма да е там. — Той се изсмя, но гласът му бе студен и мрачен. — Намерил си майстора в Гаяр! Някакъв французин го пратил на оня свят! А сега, скъпа ми законна курвичке, ще трябва да се правиш на курва само с мене!

Джоана чу отчаяния вик на майка си, после въжетата заскърцаха, може би баща й се бе хвърлил заедно с майка й на леглото. Детето се сви ужасено, стискайки котето. Стреснатото животинче се опита да се отскубне, но Джоана не го пускаше въпреки драскащите му нокти. Макар че котето мяукаше жално, караницата над главите им заглушаваше звука.

— Ейслин! Недей! Моля те!

— Мълчи и прави каквото ти казвам, жено.

— Но аз не съм чиста… сега не съм чиста — изскимтя лейди Хариет, когато леглото започна ритмично да се друса.

— Ще ти избия дяволите от главата. Все пак ще имам син! След това настъпи тишина, чуваше се само застрашителното скърцане на леглото, но това още повече уплаши Джоана. Тя притисна котето почти до задушаване, затвори плътно клепачи и се опита да прогони от ушите си неприятното скърцане… безкрайното скърцане. Сълзи се стичаха между миглите й, малкото й телце се тресеше в детинска тревога. Мамо… мамо…

После леглото спря да се движи и тя чуваше само учестеното дишане на баща си и съкрушения плач на майка си.

— Всяка нощ, Хариет. Всеки ден и всяка нощ, ако трябва, за да имам наследник.

И той си тръгна, затръшвайки яростно вратата.

Дълго време не се чу никакъв звук. Майка й лежеше тихо на леглото над нея, дори бе престанала да хлипа. Но Джоана не можеше да излезе от тъмното си скривалище. Колко мразеше баща си в този момент… колко студен беше към нея и колко жесток към майка й! Защо винаги трябваше да я разплаква?

После майка й стана от леглото и с тиха стъпка прекоси стаята. Джоана изтри сълзите от лицето си и тогава котето се изтръгна от здравата й прегръдка. Изпълзя изпод леглото, измяука плачевно и се заумилква в полите на лейди Хариет.

— О, милото ми… Толкова ми е трудно — прошепна тихо жената, сякаш обясняваше на разсърденото животинче. — Не бих го понесла, ако те нямаше…

Тя замлъкна, но отчаянието в гласа й изплаши Джоана повече от думите. Изпаднала в паника, тя се заизмъква от неудобното си убежище.

— Мамо — извика момиченцето, когато изпълзя изпод леглото. — Мамо!

Заплака, преглъщайки думата. Но когато се изправи, майка й я нямаше в стаята.

Лейди Мину седеше на скамейката под прозореца и гледаше навън през отворения прозорец, така неподвижна, сякаш беше статуя. Джоана се опита да изтрие сълзите, които замъгляваха очите й, но нарастващият страх ги караше да бликат отново.

— Мамо, къде си? — Зловеща тръпка я връхлетя, докато шареше с очи из стаята. — Къде си?

Втурна се към прозореца, стряскайки котето. Небето зад тесния отвор бе виолетово-розово, обсипано с леки облачета. Ято гмурци се къпеха във въздушните течения. Но въпреки това спокойният следобед изглеждаше мрачен и заплашителен.

Джоана погледна надолу и нещо в нея умря.

Видя майка си да лежи в неприлична поза долу в безводния ров. Лежеше неподвижно, като птица, която си почива, а лекият ветрец развяваше роклята й като перушина. Но в нейната неподвижност нямаше покой.

Джоана се дръпна от прозореца.

— Мамо! — Отчаяният й писък прониза въздуха. — Мамо! Никой не отговори на вика й. Въпреки горчивите сълзи тя знаеше, че отговор вече няма да има.