Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (19)

Глава 19

— Гледай какво правиш, Роза, толкова си непохватна, че за нищо не те бива. Веднага се вижда, че не си расла в господарска къща. Мястото ти е в кухнята.

— Я виж кой седнал да ме поучава! Кой те е извикал тук, нахалнико? И твоето място не е в гостната, а в конюшнята. Върви си при конете, Андре, и не се бъркай, дето не ти е работа.

— Млъкни, глупачке — отвърна Андре, като разместваше няколко стола, — ти знаеш само да дърдориш. Мястото на тези столове не е тук… Виж вазите! Още не си избърсала огледалата! Колко разхвърляна и мързелива си… По времето на Изаура всичко тук светеше, а сега… Ясно, че не те бива за тези неща.

— И таз добра — рече Роза засегнато, — щом ти е мъчно за времето на Изаура, върви я измъкни от тъмното помещение с кола, дето живее сега. Там положително не й идва мисълта да го украси с цветя.

— Затваряй си устата, Роза, внимавай и ти да не попаднеш там.

— Аз не съм бягала.

— Защото няма кой да те вземе, иначе би избягала даже с дявола. Бедната Изаура! Толкова хубаво и нежно момиче, а се отнасят с него като с негърка в кухнята! Не ти ли е жал за него. Роза?

— Защо да ми е жал? Кой я е карал да върши такива глупости?

— Слушай, Роза, аз съм готов да понеса половината наказание, от което тя страда сега, стига да съм с нея, разбра ли?

— Много лесно, Андре, направи като нея. Върви да подишаш малко чист въздух в Пернамбуку и скоро ще си в компанията на Изаура.

— Де да беше така! Ако зная, че ще ме сложат при нея, си заслужава да избягам. Но работата е там, че горката Изаура ще ни напусне завинаги. Колко ще ни липсва тук!

— Как ще ни напусне?

— Ще видиш.

— Продадоха ли я?

— Ами, не са!

— Откачила ли е?

— И това не е.

— Освободена ли е?

— Ама че си любопитна! Чакай, Роза, имай малко търпение и днес може би ще научиш всичко.

— Стига си се правил на потаен, значи ти можеш да знаеш, а другите не могат, а?

— Не е никаква тайна. Роза, просто така предполагам. Скоро тук ще гръмне голяма новина, ти само слушай.

— Ха! Ха! — изсмя се Роза. — Само се правиш на интересен.

— Шт, мълчи, Роза! Господарят идва.

От горния разговор читателят ясно вижда, че отново се намираме в имението на Лионсиу, в общината Кампус, в същата гостна, където в началото на нашата история чухме Изаура да пее любимата си песен.

Изминали са два месеца, откак Лионсиу отиде в Ресифи да доведе робинята си. Самият той се сдобри с Малвина и предния ден двамата се върнаха от града в имението. Няколко роби, между които Андре и Роза, в момента лъскат пода, подреждат и избърсват мебелите в богатата гостна, ням свидетел на семейни тайни, трогателни и благородни, както и на срамни и страшни сцени. По време на отсъствието на Малвина помещението бе стояло затворено.

Всъщност какво се случи с Изаура и Мигел, след като напуснаха Пернамбуку? Каква съдба отреди, или имаше намерение да отреди Лионсиу на робинята? Как се сдобри с жена си?

Ето какво ще обясним на читателя, преди да продължим нашия разказ.

След като докара Изаура обратно в имението, Лионсиу я постави под най-строг тъмничен надзор. Той не постъпи така само с цел да я накаже или да утоли жестоката си жажда за мъст към нея. Знаеше колко пламенна и всеотдайна е любовта на пернамбуканеца към Изаура. Чу и последните думи на Алвару — вярвай в бога и в моята любов, аз няма да те изоставя. Това беше заплаха, а богатият и решителен Алвару разполагаше с големи средства, за да я изпълни било със сила, било с хитрост и коварство. Но освен че държеше под най-строго наблюдение робинята, Лионсиу въоръжи всичките си роби и сега те живееха денем и нощем нащрек като войници от гарнизон, зарязали почти изцяло полската работа.

Все пак буйната и жестока душа на младия чифликчия не се отказваше от лудата страст и той не губеше надежда, че ще сломи упорството на Изаура.

Това вече не беше любовно и страстно увлечение, а тираничен каприз и сатанинско желание да отмъсти на нея и на съперника си. Щеше му се да й се наслади, макар и само за един ден, после да я връчи, презрително поругана и обезчестена, на съперника си и да му каже: „Ела да купиш любовницата си, вече съм съгласен да я продам, при това евтино.“

Той я заля с нова вълна обещания, съблазни и молби, последвани от заплахи, грубости и оскърбления. Лионсиу не прибягна до мъчения и истинско насилие. Не защото му липсваше жестокост, а понеже познаваше твърдия характер на Изаура и разбра, че с такива средства само ще я убие, но смъртта на робинята нямаше да задоволи неговата страст, нито пък желанието за отмъщение. С тези намерения взе да крои нови планове не само да потъпче това, което наричаше робска гордост, а да се погаври окончателно и с Алвару, отмъщавайки по този начин и на двамата.

Същевременно Лионсиу виждаше, че е наложително да се сдобри с Малвина, но не подтикнат от доблест, нравственост, още по-малко пък от съпружеска привързаност, а от сметка, и скоро на читателя ще му стане ясно защо. С тези си намерения Лионсиу отиде в града и потърси Малвина.

Освен всички пороци, които притежаваше, лъжата, клеветата, измамата бяха оръжия, които владееше с ловкостта на най-изпечен лицемер. Показа се засрамен и разкаян заради отношението си към нея, закле се да заличи с бъдещото си поведение дори спомена за предишните постъпки. Призна с ангелска честност и нежност, че за известно време се е увлякъл по Изаура, но това било мимолетно заблуждение и то не е оставило никакви следи в душата му.

Освен това хвърли хиляди обвинения и клевети по адрес на горката Изаура. Заяви, че тя била изкусна съблазнителка и употребила находчивост и подлост, за да го омае и предизвика, с намерението да спечели свободата си срещу неговите ласки. Измисли още хиляди други неща и в крайна сметка накара Малвина да повярва, че Изаура е избягала от дома им, съблазнена от някакъв неин отколешен ухажор, за когото те не са знаели. Че той е дал средствата на баща й да я откупи, а след като не успели, взели решение да избягат и в Ресифи в нея се влюбил младеж колкото богат, толкова и глупав, и я отнел от първия и любовник. С чара си Изаура се представила за свободна и така оплела младия човек, та горкият той бил готов да се ожени за нея и дори като научил, че е избягала робиня, не искал да я остави, а извършил куп скандални глупости, решен на всичко, за да я освободи. Лионсиу я открил в Ресифи точно при този млад мъж.

Наивната и мекосърдечна Малвина, склонна винаги към нежност и прошка, повярва на всичко, което Лионсиу успя да измисли не само за да оправдае миналите си прегрешения, но също да подготви почвата за бъдещото си поведение.

Навремето Малвина се обиди и ядоса на Изаура, когато хвана мъжа си да й прави признания. Ядът й беше почти преминал и щеше съвсем да се разсее, ако Лионсиу не беше приписал всички тези долни постъпки на робинята. От този момент Малвина взе да изпитва към нея не само омраза, но отчужденост и презрение, примесени със състрадание, като към всяка друга провинила се нахална робиня.

Това стигаше на Лионсиу, за да я приобщи към плана си за наказание и отмъщение, който готвеше на нещастната робиня. Знаеше много добре, че мекушавата и жалостива Малвина никога няма да позволи жестоко наказание. На пръв поглед в намеренията му нямаше нищо варварско, макар да беше най-унизително и болезнено да се разпорежда със сърцето на жена, имаща ясното съзнание, че е красива и духовно надарена.

— Какво смяташ да правиш с Изаура? — попита Малвина.

— Да я омъжа и да я освободя.

— Вече намери ли й съпруг?

— Липсват ли мъже? Няма нужда да излизам от къщи.

— Някой роб ли, Лионсиу? Ох! Това не.

— А какво значение има това, ако аз освободя и него? Всяка жаба да си знае гьола. Аз наистина помислих за Андре, той и без това е лапнал по нея, но точно затова не искам да я дам на този мошеник. За нея имам нещо по-добро.

— Кой, Лионсиу?

— Ами че… Белшиор.

— Белшиор! — възкликна Малвина и се засмя. — Ти се шегуваш, нали? Кажи сериозно, кой е?

— Сериозно ти казвам, Белшиор.

— Да не мислиш, че Изаура ще пожелае да се омъжи за това чудовище?

— Ако не поиска, толкова по-зле за нея. Няма да я освободя и ще прекара остатъка от живота си окована във вериги.

— Ох!… Но това е прекалено жестоко, Лионсиу. Защо трябва да й даваш пълна свобода, след като не и разрешаваш да си избере съпруг. Освободи я, Лионсиу, и нека тя се омъжи, за когото пожелае.

— Тя няма да се омъжи за никого, а ще отлети направо в Пернамбуку, да се хвърли в обятията на недостойния си обожател, и ще ми се подиграва…

— Какво те засяга това, Лионсиу? — попита Малвина подозрително.

— Как какво! — отвърна Лионсиу малко притеснен от въпроса. — Как какво! Все едно да ме попиташ дали имам чувство за собствено достойнство. Ако знаеше как ме предизвика онзи мошеник и какви обиди изрече в лицето ми! Как ме заплаши, че ще отвлече Изаура… Ако не беше заради теб и за да изпълня волята на майка си, никога нямаше да дам свобода на тази робиня, макар да не я бива за никаква работа. Бих се отнасял с нея като с принцеса само за да натрия носа на онзи надут пуяк.

— Добре, Лионсиу, но аз знам, че Изаура по-скоро ще се съгласи да я изгорят жива, отколкото да се омъжи за Белшиор.

— Не се притеснявай за това, скъпа, ще я склоним. Аз имам готов план и смятам, че ще се съгласи с удоволствие.

— Ако тя се съгласи, нямам причина да се противопоставям на твоето решение.

Лионсиу наистина ловко бе подготвил ужасния си план. Заедно с Изаура той арестува в Ресифи Мигел, докара го в Кампус и го прати в затвора с присъда да плати всички разходи около бягството на Изаура, като наду сумата до невероятни размери. На бедния човек, останал без никакви средства, бе наложен огромен дълг, който можеше да изплати само след дълги години работа. Лионсиу бе приятел с министрите, имаше голямо влияние сред местната управа и властите на драго сърце му съдействуваха за целта.

Видял, че не може да сломи упоритата съпротива на Изаура, Лионсиу промени плана си и отиде лично да говори с Мигел.

— Господин Мигел — каза му той високомерно, — жал ми е за вас и за дъщеря ви, независимо от всичкия тормоз и щети, които ми причинихте, затова идвам с предложението да свършим веднъж завинаги с тревогите, размириците и интригите, които вашата дъщеря забърка и разстрои моя дом и спокойствие.

— Готов съм на всичко, господин Лионсиу — отвърна почтително Мигел, — стига да е справедливо и честно.

— Няма нищо по-честно и справедливо. Искам да омъжа дъщеря ви за почтен човек и да й дам свободата, но за тази цел се нуждая от вашето съдействие.

— Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

— Знам, че Изаура ще изпита отвращение от мъжа, който съм й намерил, поради глупавата и луда любов, която, изглежда, все още храни към онзи долен безделник от Пернамбуку, размътил главата й с хиляди смахнати и безумни надежди.

— Смятам, че тя си спомня за онзи младеж само с благодарност.

— Благодарност! Да не си въобразявате, че той много се сеща за нея? Не повече, отколкото за първия чифт обуща, които е обул. Онова беше каприз на богаташче с пламнал акъл, ето ви доказателството, прочетете това писмо… Мръсникът има нахалството да ми пише, сякаш между нас нищо не е имало, като на стар приятел, че се е оженил… Как ви се струва? Какво ме интересува дали той се с оженил! Но това не е всичко. Използвал случая да ме помоли, ако някога реша да се освободя от Изаура, да му съобщя, защото много искал да я вземе за слугиня на жена си! Ето докъде може да стигне безчестието и низостта…

— Наистина, господине… Но трудно е да се повярва, че Алвару е постъпил така!

— Тогава вижте със собствените си очи, четете, не познавате ли този почерк?

С тези думи Лионсиу подаде на Мигел писмото, в което почеркът съвсем приличаше на Алварувия.

— Вярно, няма съмнение — каза Мигел, впечатлен от прочетеното. — На този свят има мръсотии, които човек трудно може да разбере.

— И също жестоки уроци, които човек не трябва да пренебрегва, нали така, господин Мигел? Добре. Запазете това писмо, за да го покажете на дъщеря си. Нека тя научи всичко, та да не разчита повече на този човек и да изхвърли от съзнанието си надеждите, с които все още се заблуждава. Направете и вие каквото зависи от вас, за да склоните дъщеря си на този брак, защото е изгоден, а аз не само че ще и простя всичко, което ми дължи, но ще върна на вас това, което сте ми дали, и вие ще можете да отворите търговия тук или в Кампус, да доживеете спокойно дните заедно с дъщеря си и зет си.

— Но кой е този зет? Вие нищо не ми казахте за него.

— Вярно… забравих! Става дума за Белшиор, градинаря, познавате ли го?

— Има си хас… Господине! За които искате да омъжите дъщеря ми? Горката Изаура… Много се съмнявам, че тя ще се съгласи.

— Какво значение има външността, ако душата е благородна и е честен работник?

— Това е вярно, стига тя да се съгласи.

— Сигурен съм, че ако я посъветвате както трябва, тя ще склони.

— Ще направя каквото мога, но се съмнявам.

— Ако не искате, толкова по-зле и за вас, и за нея. В противен случай всичко си остава както досега — каза твърдо Лионсиу.

Мигел бе нерешителен човек и не можеше да се бори със съдбата. Робството и нескончаемата неволя на дъщеря му, мизерията, съпътствана от хиляди тревоги, в която беше затънал, представляваха за него ужасни призраци, всяващи в душата му страх и отчаяние. Затова не намери за много тежки условията, при които бездушният господар го освобождаваше от беднотията, давайки свобода на дъщеря му, и прие спогодбата.