Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лордът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 136 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сабрина Джефрис. Пиратска целувка

Оформление на корицата: Петър Христов

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Колко много може да се съжалява, че английските дами се задоволяват да поддържат нещата в добър вид, вместо да правят промени…

Хана Мор, английска писателка и филантропка

Из „Есета на разни теми за млади дами“

Лондон, януари 1818 г.

Госпожица Сара Уилис бе преживяла доста неудобни моменти в своя двадесет и три годишен живот. Веднъж например, когато беше на седем години, майка й я хвана да краде бисквити от голямата кухня в Блекмор Хол, а скоро след това на сватбата на майка си и втория й съпруг, покойния вече граф Блекмор, падна във фонтана. Миналата година на един бал представи дукесата на Мерингтън на любовницата на дука, без да подозира за триъгълника.

Но нищо не можеше да се сравни със сегашното положение — да получи предложение от доведения си брат, когато излизаше от затвора Нюгейт заедно с Дамския комитет. Джордан Уилис, новият граф Блекмор, виконт Торуърт и барон Ашли, не беше от мъжете, които прикриват неодобрението си. Острият му език вече бе добре познат на целия парламент. А сега стана достояние и на Дамския комитет! Той просто я хвана под ръка и най-безцеремонно я избута към каретата, сякаш беше хлапе!

Рязко отвори вратата и й посочи с поглед седалката. Сара чу сподавеното кикотене на момичетата зад себе си.

— В каретата! Веднага!

— Джордан, подобно отношение просто не е необ…

— Веднага!

Тя преглътна неудобството си и се настани в богато тапицираното купе с всичкото достойнство, което й оставаше. Той я последва, затръшна вратата и се стовари на отсрещното канапе с такава сила, че каретата се разлюля.

Тя хвърли извинителен поглед към приятелките си. Бе решила да отиде с тях на чай у госпожа Фрай, но сега явно това бе невъзможно. Джордан нареди на кочияша да потегли.

— Престани да гледаш тъжно през прозореца, Сара, и ме погледни!

Тя се облегна на възглавниците и вдигна очи към своя доведен брат. Понечи да каже нещо укорително за неучтивото му поведение, но смръщените му вежди я спряха. Бе свикнала с избухливия му характер и не желаеше да играе ролята на жертва. Почти цялото лондонско общество споделяше тази нейна неохота, защото гневът на Джордан наистина плашеше околните.

— Кажи ми, Сара, как изглеждам днес?

Щом задава подобни въпроси, може би в действителност не е чак толкова ядосан, помисли тя и го огледа изпитателно. Шалът на врата му бе вързан накриво — нещо съвсем необичайно за Джордан. Кестенявата му коса бе разрошена, а панталоните — измачкани.

— Доста раздърпан, честно казано. Небръснат, с измачкани дрехи…

— Знаеш ли защо изглеждам така? Имаш ли представа защо съм препускал от провинцията дотук, без да мигна и даже, без да се среша? — Веждите му бяха свити в решителна, плътна линия над очите.

— Нямал си търпение да ме видиш може би? — Искаше й се да разведри разговора.

— Никак не е смешно! — Тонът му бе студен и предупредителен, сякаш разговаряше с някоя от онези матрони, които на всеки бал или прием се опитваха да го запознаят с дъщерите си. — Много добре знаеш защо съм тук. Колкото и да се стараеш да бъдеш очарователна това, което си намислила, няма да стане.

„Мили Боже! Той просто няма откъде да знае, нали?“

— Какво съм намислила? Дойдох с Дамския комитет в Нюгейт. Раздавахме кошници с храна на онези несретници.

Той кръстоса ръце и я погледна предизвикателно. Възможно ли е да знае истината, или само блъфира? Човек никога не можеше да бъде сигурен какво точно си мисли Джордан. Когато майка й се ожени за баща му и двете се преместиха в Блекмор Хол, той беше само на единадесет години и дори в тази детска възраст изглеждаше напълно непроницаем, особено когато искаше да измъкне нещо от нея.

Е, и тя можеше да бъде необщителна! Сара кръстоса демонстративно ръце, имитирайки неговата поза.

— И защо съм дошла в Нюгейт, господин Всезнайко?

Никой не можеше да се измъкне невредим, ако е имал дързостта да подиграе Джордан. Позволяваше й тези волности единствено защото се боеше за нея и я чувстваше като своя собствена сестра, независимо от това, че нямаха обща кръв. Искрата в кафявите му очи показваше, че е преминала допустимата граница.

— Отишла си в Нюгейт да се срещнеш с жените, които трябва да бъдат откарани в Нов Южен Уелс, защото са осъдени, а ти си си наумила да плаваш с техния кораб. — Сара понечи да възрази, но той не й позволи да произнесе нито дума. — Не се опитвай да отричаш. Харгрейвс ми каза всичко.

Ах, това ли било? Икономът му казал? Но Харгрейвс й бе толкова верен! Какво е накарало този клетник да я предаде точно сега? Новината я накара да се почувства смазана и тя се облегна назад със зареян в тежките облаци поглед. Каретата зави по Флийт стрийт. Гълчавата на нейните обитатели, с неизменните мастилени петна по дрехите, обикновено й действаше разведряващо, напомняше й, че каквото и да става, на този свят има хора, които мислят за това общество. Сега обаче дори вечно бързащите за някъде хора по Флийт стрийт не можеха да я развеселят.

— Още щом получих писмото на Харгрейвс, захвърлих всичко и хукнах с надеждата, че ще успея да ти налея малко разум в главата — продължи Джордан.

— Никога вече няма да споделя и една дума с него — промълви тя.

— Не говори така, Сара. И преди съм ти казвал, че с тази квакерка, госпожа Фрай, и нейния Дамски комитет си изложена на опасност и ако ти не даваш пет пари за това, аз и прислугата не сме толкова безразлични. — Нотките на загриженост в гласа му зазвучаха още по-силно. — Дори и Харгрейвс, който изпада във възторг от твоите реформистки възгледи, не е глупак и веднага е разбрал колко опасен е новият ти план. Ако не ми беше казал, щях да го уволня и той много добре съзнава това.

Тя се вгледа в своя доведен брат. Кафявите му очи и кестенявата, буйна коса толкова много напомняха нейните, че хората често ги вземаха за истински брат и сестра. Стремежът му да я закриля бе наистина трогателен, но понякога ставаше досаден. Ако не го бяха погълнали задълженията му на следващ граф Блекмор, тя никога не би успяла да направи и една крачка по пътя, който й се струеше по-значим от безопасността или благоприличието. Мълчанието й го накара да продължи.

— Виж, Сара, аз не съм против реформите. Горещо аплодирам усилията на Дамския комитет. Без тях на света щеше да има много повече сираци, повече гладни дечица щяха…

— И много повече жени щяха да бъдат принудени да проституират само защото са посмели да откраднат един хляб за децата си. — Тя се наведе напред. Изпълваше я трудно удържано възмущение. — Тези нещастници, осъдени за дребни нарушения, ще бъдат натоварени на кораби и изпратени в чужда страна само защото в Австралия няма достатъчно жени!

— Разбирам — сухо отвърна той. — Според теб нито една от тях не заслужава да лежи в затвора.

— Не ми приписвай думи, които не съм казала — разпалено възрази тя. Спомни си лицата на жените, които бе видяла днес. — Много от тях наистина крадат, проституират и… правят даже още по-ужасни неща. Но поне половината от тях са смазани от мизерията, която ги принуждава да крадат. Трябва да чуеш в какво се състоят „тежките“ им престъпления. Една откраднала стари дрехи с намерението да ги размени за парче месо. Друга откраднала един шилинг от тезгяха на бакалина. Трета отмъкнала четири зелки от някаква градина. Четири зелки, за Бога! И затова е осъдена на заточение. Ако беше мъж, щеше да получи няколко камшика или пък изобщо да се отърве от наказание за подобно престъпление!

— Зная, кукличке, че стават и съдебни грешки. — Изразът на лицето му ставаше все по-строг. — Те могат да се поправят обаче единствено и само в Парламента, чрез закони.

Значи така, „кукличка“! Джордан използваше това обръщение единствено когато искаше да смекчи гнева й.

— Парламентът прехвърли своята отговорност за съдбите на тези осъдени жени на Адмиралтейството, а то няма представа какви са те и какво ги очаква!

Студът и мъглата, които днес бяха вкочанили крайниците на тези нещастници, бяха сигурно най-слабото страдание, което им предстоеше да понесат по време на пътуването до Австралия и след това.

— Още щом се качат на кораба и екипажът се нахвърля върху тях. Корабите се превръщат в плаващи бардаци! Това е само докато стигнат Австралия. Там ги чакат още по-примитивни негодници. Не ти ли се струва, че това е прекалено тежко наказание за жена, откраднала бутилка мляко, за да нахрани детето си?

— Плаващи бардаци… И ти ми казваш това, за да ме убедиш, че трябва да заминеш с този кораб?

— О, мъжете няма да посмеят да ми досаждат. Не и на мен. Те използват само осъдените, защото са беззащитни.

— Няма да ти досаждат? — усмихна се иронично той и избухна в мига, когато срещна втренчения й поглед. — Що за наивност, Сара? Кораб с каторжници не е място за…

— Една реформистка? — Каретата пропадна в някаква дупка на пътя и купето се разтресе. Тя изчака и след малко продължи. — Едва ли има по-подходящо място за човек с реформистки виждания.

— Защо си въобразяваш, че твоето присъствие в подобен коптор може да промени нещо?

Моментът не беше подходящ да му изнесе дежурната си лекция, но невежеството му беше наистина впечатляващо.

— Великите перове в Парламента пренебрегват протестите на мисионерите, които придружават тези кораби. Едва ли обаче ще посмеят да се отнесат с пренебрежение към сестрата на граф Блекмор, ако тя се изправи пред тях с доклад за плачевните условия на живот на корабите, а и в самата Австралия.

— Права си. — Той се наведе към нея и стиснатите в юмруци ръце изпънаха кожата на ръкавиците му. — Теб те не ще могат да пренебрегнат, ако заминеш. Но тъй като аз няма да позволя това, ако ще и…

— Не можеш да ме спреш. Достатъчно голяма съм и мога да ходя, където пожелая, с или без твоето разрешение. Даже да ме заключиш в стаята, пак ще намеря начин да избягам. И ще замина. Ако не с този кораб, то със следващия…

Джордан изглеждаше мъртвешки блед. Можеше да избухне всеки миг. Боже мой, смили се над онази, която ще стане негова жена!

— Ако смяташ, че не съм в състояние да те спра, защо започна да уреждаш тази история, едва когато заминах?

— Защото исках да избегна този разговор. Защото мисля за тебе, не ми е все едно и не искам да се караме.

Той тихо изруга, но тропотът на колата заглуши думите.

— Ако наистина мислиш за мен, защо заминаваш?

— Джордан, не се прави, че не разбираш. Моето отсъствие ще направи живота ти много по-спокоен. Нима няма да управляваш по-добре именията си, ако не трябва всекидневно да се безпокоиш и за мен?

Пътуването до Нов Южен Уелс траеше шест месеца, така че щеше да отсъства от Англия най-малко една година.

— Нямало да се безпокоя за нея! Според теб, като заминеш, аз няма да се безпокоя, така ли? — Той удари коленете си с юмруци. — За Бога, Сара! Може би си чувала, че някои кораби потъват? Избухват епидемии, да не говорим за бунтовете на екипажите…

— И пиратите. Ние сигурно ще им се сторим доста добра плячка. — Тя сдържа усмивката си. Джордан винаги мислеше за най-лошото, дори и когато то изглеждаше напълно невероятно.

— Много ти е забавно, нали? — Той отметна косата си назад. — Нямаш представа какви рискове поемаш.

— Давам си сметка за всичко. Понякога се налага да посрещнеш някоя и друга дребна опасност, ако искаш да направиш нещо значимо.

В погледа му блесна искра. Той поклати глава.

— Ти си истинска дъщеря на Мод Грей — въздъхна Джордан.

Името на майка й я отрезви напълно.

— Такава съм. И се гордея с това.

Майка й бе започнала борбата си за реформи от деня, в който бащата на Сара, войник, останал без работа, бил хвърлен в затвора за дългове. Тя не се отказала от каузата си дори и след като съпругът й починал в затвора. Сара беше сигурна, че тъкмо алтруизмът на майка й бе причината покойният граф Блекмор да се привърже толкова силно към нея. Двамата се запознали, когато майка й отишла при графа, човек с изключително прогресивно мислене, за да се опита чрез него да привлече вниманието на Камарата на лордовете върху своя план за реформа в затворите. Влюбили се почти от пръв поглед. Дори и след като се ожени за него, майка й не изостави своята обществена работа до смъртта си преди две години, когато продължителна и мъчителна болест я отнесе в гроба.

Очите на Сара плуваха в сълзи. Тя ги избърса и докосна сребърния медальон на майка си, с който не се разделяше.

— Все още ти е мъчно за нея, нали? — тихият глас на Джордан наруши тишината.

— Няма ден, в който да не мисля за нея.

Пръстите му притеснено барабаняха по коляното му и издаваха дълбочината на чувствата, които се опитваше да прикрие.

— Аз обичах майка ти. Тя се отнасяше с мен като със собствен син във време, когато аз самият бях циничен и се отнасях пренебрежително към нейните майчински грижи.

Сара от години усещаше, че в отношенията на Джордан със собствената му майка, която бе починала само една година преди графът да се ожени за Мод Грей, има нещо особено. Но и той, и баща му отказваха да говорят за първата лейди Блекмор и Сара не настояваше.

— Във всеки случай и аз тъгувам за майка ти. Уважавам нейния стремеж да се променят нещата към по-добро.

— Баща ти също смяташе, че реформи са необходими, ако си спомняш.

— Да, но дори баща ми би бил против твоите планове. Той би настоял да си останеш в Англия и…

— И какво? Да храня бедните? Да правя случайни посещения в затворите, докато се мъча да избягна опитите ти да ме омъжиш.

Тя веднага се разкая за последните си думи. Джордан трепна. Сара не искаше да го разстройва, не и сега, когато й оставаха само няколко дни, преди да напусне Лондон.

— Моите опити да те омъжа? Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Аз не съм идиотка, Джордан! Зная защо настояваш да ходя на тези модни сбирки. — Тя се наведе към него и взе ръцете му в своите. — Ти се надяваш, че ако успееш да ме запознаеш с няколко ергени за женене, поне един от тях ще ме съжали и ще ме вземе за жена.

— Да те съжали! — Той рязко дръпна ръцете си. На лицето му се четеше отвращение. — Как можеш да говориш подобни неща! Ти си красива, умна, интелигентна! Ако срещнеш човека, когото заслужаваш…

— Той не съществува! Не можеш ли да проумееш това, дебелоглавчо!

— Все още ми отмъщаваш за полковник Тейлър. Всичко е заради това, нали? Отказваш на всички кандидати, защото не ти позволих да се омъжиш за него.

— Не, разбира се. Това беше преди цели пет години, за Бога! И не е вярно, че не съм могла да се омъжа за него, ако наистина исках. — Сара замълча, разкъсвана от гордостта си и от желанието да накара брат си да я разбере по-добре. Последното обаче надделя. — Аз… досега не съм ти казвала, но… спомняш ли си онази вечер, когато ти разказа на баща си всичко, което знаеше? Когато той ме извика и ме заплаши, че ще ме лиши от наследство, ако се оженя за този човек?

— Нима мога да я забравя? Ти изгаряше от омраза към мен.

— Същата нощ се измъкнах тихичко и се срещнах с полковника.

Хубавото му лице се изкриви от изумление.

— По дяволите! Ти не се чуваш какво говориш.

— Предложих му да избягам с него. — Сара извърна глава към прозореца. Ужасният спомен не й позволи да продължи. Не смееше да погледне брат си в очите. — Той отказа. Оказа се, че е точно такъв меркантилен тип, за какъвто го смяташе ти. Той ме е искал единствено заради наследството ми. А аз тогава бях прекалено глупава, за да го осъзная.

Тя изчака, за да му даде възможност да проумее нейната изповед. Искаше да му покаже, че и преди е правила лудости. Джордан внимателно сложи ръка на коляното й и спокойният му тон я накара да се просълзи, макар се Сара се опита да се овладее.

— Не глупава, кукличке! Ти беше само прекалено млада. В тази възраст девойките слушат единствено сърцата си. Любовта е сляпа. Не можеше да го прецениш обективно като нас.

— Би трябвало да мога! Всички са знаели какво представлява Тейлър. Ти, татко, дори мама! Единствено аз съм била сляпа!

— Затова ли не харесваш нито един от ухажорите си? Защото се боиш, че и те ще те измамят?

Свела очи, тя навиваше около пръста си една от панделките на своята синя сутрешна рокля.

— Докато мама боледуваше, не можех да мисля за ухажори. След като тя почина, загубих… желание. Първия път избрах лош момент, а сега едва ли ще мога да отлича търсачите на зестра от почтените мъже.

— Не можеш да обвиниш нито един от моите приятели, че те харесва заради наследството. Да вземем Сент Клер например. Признавам, че не е много богат, но парите изобщо не го интересуват. А той често споменава колко си красива.

— Сент Клер никога не би одобрил това, което правя. Той търси господарка за своето имение, а не реформистка. — Тя го погледна дяволито и се усмихна. — Освен това той обича сьомга, а аз не мога да живея с човек, който яде сьомга.

— Говорим сериозно, Сара. Има много мъже, които идеално ти подхождат.

Тя затегна още по-силно панделката около показалеца си.

— Не са толкова много. Мъжете с по-ниско потекло и с по-малко състояние от моето ме искат заради парите и положението ми. Мъжете, които стоят по-високо от мен, не желаят да се обвързват с жена, която ще се опитва да ходатайства пред приятелите им в полза на обществените реформи.

— Тогава намери някой по средата.

— Такъв човек не съществува. Аз съм момиче от простолюдието, осиновено от граф, но без никакво родословие. Ни риба, ни рак. Не принадлежа към твоя свят, Джордан. И никога няма да стана част от него. Единственото място, където се чувствам удобно, е Дамският комитет, а там няма кандидати за женитба, повярвай ми.

Тя не каза, че досега не е срещала мъж, с когото би поискала да изживее живота си. Приятелите на Джордан бяха много мили, но предпочитаха да прекарват времето си в забавления, вместо да направят нещо смислено. И нито един не можеше да я разбере. Нито един!

— По дяволите, Сара! Ако съм сигурен, че това ще промени решението ти, аз ще се оженя за тебе. Нямаме обща кръв. Предполагам, че можем да се оженим.

— Ах, ти предполагаш! Какъв ентусиазъм! — засмя се тя. Знаеше какво мисли брат й за брака и бе изненадана, че подобна мисъл изобщо му е дошла наум. Опита се да си представи как би изглеждала като жена на Джордан. — Що за идея! Знаеш, че е невъзможно. Може и да нямаме кръвна връзка, но във всяко друго отношение сме брат и сестра. Бракът между нас със сигурност ще остане неконсумиран.

— Така е. — Джордан изпитваше огромно облекчение, че бе отхвърлила набързо направеното предложение. — Пък и това не би могло да те спре, нали?

— Не. Хайде, Джордан, един кораб с каторжници сигурно не е чак толкова ужасно място, колкото си мислиш. Повечето от жените са осъдени за дребни престъпления. Корабният лекар ще вземе със себе си и жена си. Мисионерите също пътуват с тези кораби, придружени от жените си. Ще бъда в безопасност.

Каретата зави по Странд и той се загледа през прозореца, сякаш търсеше отговора някъде в магазинчетата от двете страни на крайбрежната улица, които по традиция обслужваха само аристократи.

— Защо не вземеш със себе си слугиня?

Джордан омекваше! Тя го погледна проницателно и внимателно обмисли думите си.

— Не мога да взема прислуга. Ще се представям за учителка. Ще уча осъдените и децата им, както някога са правили мисионерите.

— Какви деца?

Само мисълта, че на тези кораби, трябва да живеят и деца, я влудяваше.

— Каторжничките имат право да вземат със себе си деца от мъжки пол, ако са по-малки от шест години, и деца от женски пол, ако са по-малки от десет години. Ако смяташ, че ще бъда изложена на ужасни сцени, помисли какво трябва да преживеят тези деца.

— Какво налага да пътуваш инкогнито?

— Водя дневник за всички прояви на насилие. Ако капитанът и екипажът знаят, че съм твоя сестра, ще крият това, което правят. Ние искаме да направим честна и обективна преценка на условията при тези пътувания, затова не можем да им разкрием моите връзки с аристокрацията.

— Това не означава, че аз няма да мога да изпратя някого…

— Учителката Сара Уилис няма да пътува с прислуга. Разбери!

— Прекрасно! Отказваш да имаш до себе си дори и един слуга, за да те защити, когато се наложи.

— Няма да се наложи. — Сара се опита да изглежда ведра и спокойна. — Толкова ли съм несръчна, та да не мога без прислуга?

— Знаеш много добре, че не става дума за сръчност. — Той замълча. — И тъй, смяташ да отплаваш на борда на „Частити“[1]. Това е най-неподходящото название, което човек може да измисли за подобен кораб!

Той улови нейният неприязнен поглед и извърна лице към прозореца. Приближаваха градската къща на рода Блекмор на „Парк Лейн“ — огромна вила в паладиански класически[2] стил, чието великолепие бе замислено сякаш, с цел да принизи още повече всеки по-незначителен смъртен, посмял да прекрачи под нейните величествени сводове.

Сара си спомни страхопочитанието, с което бе пристъпила под огромните колони на парадния вход първия път, когато двете с майка й дойдоха тук на вечеря. Но доведеният й баща не й позволи да се чувства плаха. Той й предложи да види новородените кученца в кухнята и с това спечели любовта й завинаги.

Понякога той й липсваше почти колкото майка й. Не помнеше своя истински баща и графът запълни тази празнина по такъв деликатен и мъдър начин, че тя не можеше да го възприеме иначе, освен като свой баща. Той обичаше майка й. Смъртта му, една година след като майка й почина, смаза и нея, и Джордан, но не беше изненада за никого. Лорд и лейди Блекмор не обичаха да бъдат разделени.

Каретата спря. Джордан скочи и се обърна да й помогне. Той взе и двете й ръце в своите и ги задържа.

— Нима не е възможно да те разубедя?

— Не. Трябва да го направя. Не бива да се безпокоиш за мен, Джордан. Всичко ще бъде наред.

— Сега ти си моето семейство, кукличке. Не искам да те загубя.

— Не е възможно да ме загубиш. — Буца заседна в гърлото й. Сара замълча и след миг продължи. — Една година ще мине бързо и аз отново ще бъда при теб.

Една година. За Джордан това беше цяла вечност. Той не каза нищо, когато Сара го хвана под ръка и двамата тръгнаха към входа, защото се бореше с порива си да я грабне и стисне в прегръдките си до задушаване. Жена с нейното обществено положение на каторжен кораб! Просто немислимо! Но не виждаше какво може да направи, за да я спре. „Ако татко беше жив…“ — хрумна му, докато влизаха. Не, дори и той не би могъл да разубеди Сара, щом веднъж си е наумила нещо. Срещата с полковник Тейлър в онази нощ го доказваше.

По дяволите този Тейлър! Ако не беше той, сега Сара сигурно щеше да бъде щастливо омъжена, с две бебета на ръце и през ум нямаше да й минава да се тревожи за положението на каторжничките в Австралия.

Докато Харгрейвс сваляше наметката й, тя му хвърли един укорителен поглед. Бедният иконом се изчерви до корените на оредяващата си коса.

— Съжалявам, госпожице. Искрено съжалявам.

— Нищо. — Както винаги, Сара омекна при вида на неговото искрено разкаяние и го потупа по ръката. — Ти просто си изпълнил дълга си.

Тя тръгна нагоре по дебелия килим на стълбата и двамата мъже останаха сами в преддверието. Джордан я проследи с поглед. Нима би могла да оцелее на каторжен кораб една жена с толкова щедро и добро сърце? Работата й в Дамския комитет й показа лицето на мизерията, което тя не познаваше. Но Сара гледаше това ужасно лице отстрани. Никога не бе живяла в мизерия. Как щеше да я понесе там, затворена на този кораб за повече от година?

Елегантната й фигура, непокорните кестеняви къдрици, измъкнали се от панделката в косата й, неосъзнатата женственост на нейната походка му припомниха за ухажорите, от които я пазеше през първата година от нейното появяване в обществото. Сара не съзнаваше собствената си привлекателност. Чувстваше се неловко във висшето общество, но това като че ли още повече привличаше мъжете към нея.

Не беше красавица, но външността й бе определено представителна. Харесваше се на мъжете с интелигентното си излъчване и с естествената си откровеност към всички, независимо от произхода и общественото им положение. Една заядлива стара мома със сипаничаво лице, която работи на каторжен кораб като учителка, сигурно би била в относителна безопасност. Но Сара? Как да я пусне сама сред моряци и каторжнички без всякаква защита?

Не можеше да направи подобно нещо! Безполезно беше да я разубеждава, да й забранява, да я сплашва. Имаше само една алтернатива. Трябваше да се погрижи за нейната безопасност по странични пътища.

— Имаш ли познати моряци? — обърна се той към Харгрейвс.

— Да, милорд. — Икономът взе палтото и шапката му. — По-малкият ми брат, Питър, е моряк.

— Той може ли да се защитава сам? — В ума на Джордан се очертаваше конкретен план. — Може ли да се бие, за да защити себе си или някой друг?

— Шест години служи във флотата, милорд — погледна го многозначително Харгрейвс. — В боя се справя добре, доколкото знам. С него не се срещаме много често, защото той постоянно плава.

— И сега ли е на път?

— Преди две седмици се върна. Корабът му е на рейд в залива.

— Прекрасно. Дали ще се съгласи да тръгне отново след няколко дни? Ще получи солидна сума.

— Сигурен съм, че ще приеме — кимна икономът. — Не е женен, няма деца. Няма за кого да се тревожи. Освен това ми дължи една-две услуги.

— Кажи му да дойде тук утре в десет. Направи така, че Сара да не го види. Разбираш ли?

— Да, сър. Уверявам ви, че Питър ще се справи много добре със задачата.

— Надявам се. — Джордан се усмихна и даде знак на Харгрейвс, че е свободен. Радваше се, че е намерил решение на проблема. Трябваше, разбира се, първо да се запознае лично с Питър и ако се окажеше подходящ човек, Сара щеше да пътува с придружител. Независимо дали това й харесва, или не.

Бележки

[1] „Целомъдрие“ — Б.пр.

[2] Има се предвид архитектурния стил, въведен от италианския архитект Андреа Паладио през 16-ти век. — Б.р.