Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (6)

Глава 6

— Господин Лионсиу — каза Малвина гневно и се приближи до дивана, на който лежеше съпругът й, — искам да ви кажа две думи, ако това не ви притеснява.

— Винаги на твоите услуги, скъпа Малвина — отвърна той, надигна се усмихнат и с нищо не показа, че официалното обръщение на Малвина го е впечатлило. — Какво има?

— Искам да ви кажа — започна младата жена строго, като полагаше напразни усилия да придаде свиреп вид на миловидното си личице, — искам да ви кажа, че ме обиждате и мамите в собствения ми дом по най-безчестен начин…

— Господи! Какви ги говориш, драга моя? Обясни ми, ако обичаш, защото не разбирам нито дума от това, което казваш…

— Напразно се правите на изненадан. Много добре знаете причината за лошото ми настроение. Аз трябваше да предусетя тази ваша срамна постъпка. Вие отдавна не сте същият към мен и ме гледате толкова студено и равнодушно.

— Ох! Сърце мое, та ти да не искаш меденият месец да трае вечно? Това би било прекалено скучно и прозаично…

— Имате наглостта да ми се подигравате? Какво нахалство! — изкрещя младата жена. Страните й пламнаха, а очите й хвърляха мълнии.

— О! Не се вълнувай толкова, Малвина, аз само се пошегувах — рече Лионсиу и се опита да я хване за ръката…

— Намерил време за шеги! Оставете ме, господине! Каква низост! Какъв срам за двама ни!

— Но няма ли да ми обясниш най-после?

— Нямам какво да обяснявам, вие добре ме разбирате. Настоявам само…

— Кажи, Малвина…

— Да изпратите някъде тази робиня, в чиито нозе пълзите позорно. Освободете я, продайте я, направете с нея каквото пожелаете. Но една от нас ще трябва да напусне този дом завинаги. И то още днес. Или аз, или тя. Избирайте!

— Днес?!

— Да! Веднага!

— Прекалено си взискателна и несправедлива към мен, Малвина — каза Лионсиу след миг нерешителност и изумление. — Много добре знаеш, че моето желание е да освободя Изаура, но това не зависи само от мен. Единствено баща ми е в състояние да удовлетвори желанието ти.

— Какво нелепо извинение, господине! Вашият баща вече ви предаде робите и имението и ще одобри каквото и да направите. Ако предпочитате мен…

— Малвина! Не богохулствай така!

— Да богохулствам! Кой знае? Но направете най-после нещо с това момиче, ако не искате да ме прогоните завинаги от къщата си. Колкото до мен, не искам нито миг повече да ми бъде слугиня. Прекалено красива е за това.

— Какво ви казах, господин Лионсиу? — намеси се Енрики, вече уморен и засрамен от ролята си на ням телохранител. Разбра, че е крайно време да се намеси и той. — Виждате ли? Ето цената на украшенията, които искате да държите в гостната си…

— Тези украшения нямаше да са толкова опасни, ако не съществуваха клюкари, които не се свенят да нарушат спокойствието в чуждата къща, за да постигнат развратните си цели…

— Престанете, господине! Направих го, за да не поискате да пренесете това украшение от гостната в спалнята си, разбирате ме, нали? Скандалът рано или късно щеше да се разрази и нямам никакво намерение да гледам със скръстени ръце как обиждат сестра ми.

— Господин Енрики! — изкрещя Лионсиу и тръгна към него заплашително, побеснял от гняв.

— Достатъчно, господа! — извика Малвина и застана между двамата младежи. — Целият този спор е излишен и срамен за всички нас. Аз вече казах на Лионсиу каквото имах да му казвам — той да реши и да постъпи както намери за добре. Ако смята, че може да бъде почтен, още не е късно. В противен случай аз ще се отнеса към него с цялото презрение, което заслужава.

— Ох, Малвина, готов съм да направя всичко, което е по силите ми, за да те успокоя и удовлетворя. Но трябва да ти съобщя, че не мога да изпълня желанието ти, без предварително да съм се разбрал с баща си, а той е в града. Освен това трябва да си наясно, че той няма никакво намерение да освобождава Изаура. За да се отърве от досадния й баща, решен да я освободи на всяка цена, му поиска сума, която бедният човек е почти невъзможно да събере.

— Ей, има ли някой в къщата? С ваше позволение! — се чу в този момент силен и звучен глас на човек, който се качваше по стъпалата.

— Който и да сте, влезте! — извика Лионсиу, щастлив, че небето му праща толкова навреме гост, за да прекъсне този противен разговор и да го освободи от неприятностите, в които се бе забъркал.

Както ще стане ясно обаче, нямаше причини да се радва толкова. Посетителят бе Мигел, бившият управител на имението и баща на Изаура, навремето грубо уволнен от стария комендадор.

Но Лионсиу още не го познаваше и затова го прие любезно.

— Заповядайте, седнете — покани го той — и ни кажете на какво дължим честта да ни посетите.

— Благодаря! — отвърна посетителят, след като поздрави с уважение Енрики и Малвина. — Ваша милост положително е господин Лионсиу?

— На вашите услуги.

— Много добре! Точно с вас имам работа, след като баща ви отсъства. Въпросът с лесен за разрешение и смятам, че мога да говоря в присъствието и на този господин и госпожата, които явно са от семейството.

— Без съмнение! Между нас няма никакви тайни.

— Ето за какво съм дошъл, господине — рече Мигел, извади от джоба на широката си връхна дреха портфейл и го връчи на Лионсиу. — Бъдете добър да го отворите. Там ще намерите точната сума, искана от баща ви за освобождаването на една робиня от този дом, наречена Изаура.

Лионсиу пое машинално портфейла и остана няколко мига неподвижен, загледан в тавана.

— Както разбирам — каза той най-сетне, — вие сте бащата… онзи, за когото твърдят, че бил баща на въпросната робиня… вие сте… не си спомням вашето име…

— Мигел, на вашите услуги…

— Вярно, господин Мигел. Много се радвам, че сте намерили начин да освободите момичето. Изаура наистина заслужава подобна жертва.

Докато Лионсиу отваря портфейла и много бавно брои парите банкнота по банкнота, повече, за да печели време и да размисли как да постъпи при така стеклите се обстоятелства, отколкото да провери точността на сумата, нека се възползваме от случая и разгледаме добрия уважаван португалец — бащата на нашата героиня, за когото досега споменахме само мимоходом.

Той бе прехвърлил петдесетте. Честното му и открито лице излъчваше прямота, доброта и доблест. Беше облечен бедно, но чисто и спретнато, а по обноските му си личеше, че не е пристигнал в Бразилия, заслепен от гонитбата на печалби, както повечето от неговите сънародници. Държеше се вежливо, изискано и наистина Мигел бе от знатно семейство мигелисти^[1], емигрирали в Бразилия. Родителите му, станали жертва на политически гонения, починали, без да осигурят осемнайсетгодишния си син. Останал сам — без средства и закрила, Мигел се видя принуден да работи като градинар и тъй като беше син на селянин — здрав, трудолюбив и умен, изпълняваше задълженията си изрядно.

Бащата на Лионсиу го срещна, оцени качествата му и го нае за управител на имението при изгодни условия. Там Мигел прекара много години, тачен и обичан от всички до фаталната, но напълно оправдана случка, за която вече знаем, след което бе грубо пропъден от господаря си. Мигел прие с дълбока горчивина своето уволнение не толкова заради себе си, а от обич към двете нещастни създания, които нямаше да може да защитава от гнева на грубия господар. Но нямаше изход — налагаше му се да търпи. Работа не липсваше и той намери подслон в съседни имения. Господарите на околните стопанства, които познаваха уменията му, го приеха с отворени обятия. Мигел се постара да бъде възможно най-близо до любимата си дъщеричка…

Тъй като комендадорът прекарваше по-голямата част от времето си в града или в Кампус, Мигел имаше възможност да вижда детето и с всеки изминал ден се привързваше все по-дълбоко към него. В отсъствието на комендадора неговата съпруга позволяваше на португалеца свободно да идва в дома им улесняваше срещите му с момиченцето и той живееше утешен и щастлив. Небето наистина бе отредило на детето в лицето на господарката една втора майка, не по-малко добра и грижовна от родната, но с по-големи възможности за подкрепа и закрила. Неочакваната смърт на тази добродетелна жена разби сърцето на португалеца и сложи край на всичките му надежди.

На всичко е способна бащината любов в една благородна и чувствителна душа! Мигел превъзмогна насъбралия се гняв и презрение към комендадора, не се подвоуми и отиде да го моли със сълзи на очи да определи цена за освобождаването на Изаура.

— Никакви пари не могат да я купят, тя завинаги ще бъде моя — отвърна цинично безмилостният господар на нещастния покрусен баща.

Но един ден, за да се отърве от настойчивите молби на Мигел, му подхвърли намръщено:

— Човече божи, събери за една година десет хиляди рейс и аз ще освободя дъщеря ти… А сега, ако обичаш, остави ме на мира. Ако не се явиш в този срок, не се надявай.

— Десет хиляди! Та това са твърде много пари за мен… но няма значение! Тя струва далеч повече. Господин комендадор, ще направя всичко възможно, за да ви донеса сумата в определения срок. Надявам се, че бог ще ми помогне.

С непосилен труд и пестеливост, като си наложи лишения, горкият човечец продаде всичко излишно, ограничи се само с най-необходимото, но за година успя да събере едва половината от исканата сума. Наложи се да прибегне до щедростта на новия си господар, а той, узнал за святата и възвишена цел на управителя си и за срама и мъките, на които се бе подложил, не се поколеба да му отпусне необходимата сума под формата на заем или като авансирани заплати.

Лионсиу също като баща си смяташе, че е невъзможно за една година Мигел да събере толкова пари и остана втрещен, когато португалецът му ги донесе.

— Десет хиляди — каза Лионсиу, след като преброи и последната банкнота. — Точно толкова искаше баща ми, „доста глупав и стиснат е този мой баща — промърмори той на себе си, — аз не бих я дал и за сто хиляди.“ — Господин Мигел — продължи на висок глас и му върна портфейла, — задръжте засега тези пари. Изаура още не е моя собственост. Единствен баща ми може да разполага с нея. А той е в града и не ме е упълномощил да уреждам подобни сделки. Разберете се с него.

— Но вие сте негов син и единствен наследник, така че бихте могли сам…

— Достатъчно, господин Мигел! Баща ми за щастие е все още жив и нямам право да разполагам с неговото имущество като с наследство.

— Все пак, господине, имайте добрината да задържите тези пари и да ги изпратите на баща си с молба от мое име да спази обещанието си и да освободи Изаура срещу посочената сума.

— Още ли се колебаеш, Лионсиу — възкликна нетърпеливо Малвина, възмутена от увъртанията на мъжа си. — Пиши, пиши, колкото се може по-скоро на баща си. Не можеш да излезеш с чест от положението, ако не допринесеш за освобождаването на момичето.

Притиснат от властния поглед на жена си и от обстоятелствата, обърнали се против него, Лионсиу не намери начин да откаже. Блед, угрижен, той седна на масата, взе хартия и мастило и с перо в ръка се замисли, заел позата на човек, който ще пише. Облегнати на прозореца, Малвина и Енрики разговаряха тихо. Мигел седна в другия край на гостната и зачака търпеливо, а Изаура, видяла идването му от градината, където беше избягала, влезе, без да я усетят, и отиде при него. Между бащата и дъщерята се проведе тихо следният разговор:

— Татко, какво ново те води насам? Като те гледам, имаш по-щастлив вид от обикновено.

— Мълчи! — изшътка Мигел и вдигна пръст към устните си, сочейки Лионсиу. — Става дума за твоята свобода.

— Наистина ли, татко! Как успя да го уговориш?

— Как? С цената на златото. Купих те, дъще, и скоро ще си моя.

— Ах, милият ми татко! Колко си добър към твоята дъщеря! Ако знаеш колко хора дойдоха днес да ми предлагат свободата! Но на каква цена! Господи! Дори нямам смелост да ти разкажа. Сърцето ми го чувстваше — продължи тя и целуна с обич ръцете на Мигел. — Трябва да получа свободата си само от този, който ми е дал живот!

— Да, скъпа Изаура! — каза старият и я притисна до сърцето си. — Небето се смили над нас и скоро ще си моя, само моя, завинаги!

— Но той дали ще се съгласи? — посочи Изаура към Лионсиу.

— Сделката не е с него, а с баща му, на когото в момента пише.

— В такъв случай има някаква надежда, но ако съдбата ми зависи само от този човек, ще остана робиня завинаги.

„Бре! По дяволите! — промърмори на себе си Лионсиу, стана и стовари гневно юмрук върху масата. — Не знам как да се оправя с тази неокачествима дивотия на баща ми!“

— Готов ли си, Лионсиу? — попита Малвина и се обърна към него.

Преди Лионсиу да отговори на въпроса, в стаята влезе забързан слуга и му връчи черен плик.

— Траур! Господи! Какво ли се е случило? — възкликна Лионсиу бледен и треперещ отвори писмото. Очите му пробягаха по редовете, той се тръшна на един стол, като хълцаше, покрил с кърпичка очите си.

— Лионсиу! Лионсиу! Какво има? — извика Малвина също пребледняла от уплаха. Взе захвърленото на масата писмо и зачете на висок глас:

„Лионсиу, трябва да ти съобщя с прискърбие болезнената новина, за която сърцето ти не е подготвено. Това е тежък удар и всеки един от нас неминуемо ще го преживее. Ти трябва да го посрещнеш с примирение. Баща ти вече не е между живите. Почина внезапно онзи ден от мозъчен кръвоизлив…“

Малвина не можа да продължи. За момент забрави обидите и всичко случило се през този злощастен ден, хвърли се към съпруга си, прегърна го силно и смеси сълзите си с неговите.

— Ах, татко, татко! Всичко е загубено! — извика Изаура и сгуши хубавото си лице в гърдите на Мигел. — Сега не ни остава никаква надежда!

— Кой знае, дъще! — отвърна тъжно баща й. — Не бива да се отчайваме, велика е божията сила!