Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (2)

Глава 2

Току-що пристигналите конници бяха двама хубави и елегантни младежи, които идваха от Кампус. По свойския начин на влизане веднага си личеше, че не са чужди хора в тази къща.

Наистина единият беше Лионсиу — съпругът на Малвина, а другият — Енрики, неин брат.

Преди да продължим нашия разказ, ще трябва да се запознаем по-отблизо с двамата конници.

Лионсиу беше единствен син на богатия и знатен комендадор^[1] Алмейда, собственик на прекрасното имение, в което се намираме. Комендадорът, вече в напреднала възраст и доста болен, след брака на сина си — сключен една година преди началото на нашата история — беше му отстъпил управлението на имението, живееше в града и там се опитваше да намери утеха от неразположението, което го гнетеше.

Още от детинство Лионсиу откри в охолството на своите родители много начини да поквари сърцето си и да се отклони от правия път. Беше изключително лош ученик, буйно и непослушно дете. Премина през различни колежи, вземаше леко приемните изпити, благодарение на закрилящата бащина сянка. Учителите не се осмеляваха да огорчават знатния комендадор, като скъсат сина му. Лионсиу записа да следва медицина, но още през първата година тази наука го отврати и тъй като родителите не дръзваха да му противоречат, замина за Олинда да следва право. Там прахоса немалка част от бащиното си състояние, за да задоволява своите пороци и безумни прищевки, и се почувства отегчен и от правото. Той даде да се разбере, че единствено в Европа може да получи достойно образование, да задоволи жаждата си за знания направо от чистите изобилни извори. Писа на баща си да му отпусне средства, за да замине за Париж, откъдето комендадорът очакваше синът му да се завърне като един нов Хумболт. Попаднал веднъж в царството на разкоша и удоволствията, Лионсиу рядко и от немай-къде отиваше да слуша бляскавите лекции на прочутите професори от онова време. Още по-малко можеше да бъде забелязан в залите на музеите, институтите и библиотеките. За сметка на това беше ревностен посетител на Жарден Мабил, както и на всички модерни кафенета и театри и се превърна в един от най-известните и елегантни булевардни лъвове. След няколко години живот ту в Париж, ту на обиколка из големите европейски столици, той така юнашки и безмилостно изстиска бащината кесия, че комендадорът, независимо от цялата си благосклонност и нежни чувства, които питаеше към своя единствен и обожаван син се видя принуден да го върне под бащината стряха, за да предотврати пълното си разорение. Въпреки всичко в желанието си да не обиди Лионсиу с това внезапно и грубо стягане на юздите, той предпочете да го примами с добро — изложи му перспективата на един богат и преизподен брак.

Лионсиу клъвна стръвта и се върна в родината си като съвършен денди — безкрайно любезен и елегантен, а в багажа си носеше вместо знания и умения толкова много надутост и превзетост и такива обноски, че бихте го взели за някой принц. Но най-лошото бе, че идваше с празна глава, завръщаше се с покварена душа и изхабено от разсипничество и слободия сърце. Малкото вродена доброта се беше изпарила от сърцето му, след като се бе докоснал до най-долни учения, затвърдени от още по-долни примери.

Лионсиу се завърна от Европа на двайсет и пет години. Баща му го предупреди убедително и красноречиво, че е крайно време да се захване с нещо, за да се посвети на някаква кариера. Заяви му, че вече е използвал неговата кесия, и то повече, отколкото е било необходимо, за да получи добро образование, и е време ако не да увеличи бащиното си състояние, то поне да го запази, защото рано или късно ще стане негов наследник. След дълги колебания Лионсиу се насочи към търговията, понеже тя му се видя най-независима и сигурна от всичко, но широките му смели виждания по въпроса ужасиха добрия комендадор. Вносът и износът на продукти на едро, както и прекарването на роби от Африка се струваха на Лионсиу долни и недостойни за неговото високо положение и изискано образование. А търговията на тезгяха на дребно го отвращаваше. Допадаха му единствено големите финансови спекулации, банковите операции с акции, където се разиграват едри капитали. Само така той би могъл да удвои и дори да утрои за кратко време бащиното си състояние. След видяното на парижката борса и на други европейски пазари Лионсиу се смяташе напълно способен да ръководи най-голямата банка или най-могъщото промишлено предприятие.

Бащата обаче не дръзна да повери богатството си в ръцете на този новоизлюпен финансист, дал досега доказателства единствено за големия си талант да харчи — за кратко време и на чиста загуба — значителни суми. Затова комендадорът реши да не подхваща повече тази тема и да изчака младежът сам да се вразуми.

Видял, че баща му е изоставил изцяло плановете си да му създаде собствено състояние, Лионсиу погледна на брака като на най-безболезненото и естествено средство за придобиване на богатство — единствената кариера, предлагаща пари за разточителните му удоволствия.

Малвина, красивата дъщеря на баснословно богат търговец от града, приятел на комендадора, вече беше отредена за Лионсиу по уговорка и взаимно съгласие между двамата бащи. Семейството на комендадора отиде в града, младите се запознаха, залюбиха се и се ожениха. Всичко стана за няколко дни. Скоро след брака си Лионсиу преживя тежкия и неочакван удар от кончината на своята майка. Тази добра и уважавана жена не бе щастлива в брака си — нейният коравосърдечен и груб съпруг не познаваше светите и чисти отношения на съпружеска привързаност и ежедневно терзаеше сърцето й със своя разгулен живот. Като връх на нещастията тя беше загубила още като малки всичките си деца и единствен й остана Лионсиу. Най-голямата й болка бе, че небето не й остави поне една дъщеря за компания и утеха в тъжните дни на старостта. Но стана така, че съдбата я възнагради за страданията й с едно крехко създание, което донякъде утеши нейното добро и нежно сърце и разсея тъжната самота на еднообразните и скучни дни в имението.

Роди се една малка робиня, привлякла още от люлка цялото внимание на старата със своя весел и чаровен нрав.

Изаура бе дъщеря на красива мулатка, работила дълго време като вярна домашна прислужница на комендадоршата. Похотливият и безскрупулен комендадор гледаше на робините като на харем и взе да хвърля сладострастни погледи на хубавата слугиня. Тя устоя доста време на грубите му закачки, но накрая трябваше да отстъпи пред заплахите и насилието. Такава долна и варварска постъпка не можеше да убегне за дълго време от очите на благородната му съпруга и тя се почувства смъртно засегната.

Обсипан от жена си с най-тежки и горчиви упреци, комендадорът не посмя повече да насилва бедната робиня, но не можа също така да превъзмогне непреодолимото отвращение, което започна да изпитва към жена си. Побеснял от оказаната му съпротива, в развратната си душа той се закле да отмъсти на робинята по най-жесток и долен начин и да я подложи на непосилен труд и постоянни наказания. Изхвърли я от гостната, където тя вършеше само лека работа, прати я в сенсалата на тежък полски труд и препоръча на надзирателя да не й пести силите, нито наказанията. Надзирателят обаче бе един добър и все още млад португалец, с незагрубяла като на господаря си душа. Пленен от чара на мулатката, вместо да я товари с работа и да я бие, започна да й прави подаръци, отнасяше се ласкаво с нея и след известно време мулатката роди на бял свят детето, за което вече споменахме. Тази случка засили още повече гнева на комендадора срещу нещастната робиня. Изгони с проклятия и заплахи добрия и честен надзирател, а мулатката подложи на такъв тежък труд и жестоко гонение, че за кратко време я прати в гроба, преди тя да успее да отгледа невръстното си дете.

Ето при какви тъжни обстоятелства се роди Изаура. Но като изкупление за големите страдания, една свята жена, един добър ангел се надвеси над люлката на бедното дете и го прибра под закрилата на милосърдните си криле. Жената на комендадора прие това хубаво дете като дар божи, пратен от небесата, за да успокои мъките и страданията, причинени от мерзките постъпки на пропадналия си съпруг. Тя отправи просълзени очи към небето и се закле в паметта на нещастната мулатка, че ще се заеме с бъдещето на Изаура ще я отгледа и възпита като собствена дъщеря.

Дона Естер ревностно спази дадения обет. Мина време, момичето порасна, дойде време да учи и тя самата се зае с обучението й на четмо и писмо, на шев и вероизповедание. По-късно намери учители по музика, танци, италиански и френски, рисуване. Купи й книжки, залови се в крайна сметка да даде на момичето изискано светско възпитание, както би направила със собствена любима дъщеря. От своя страна Изаура не само с красотата си, но и с умствените си способности надмина всички очаквания на добрата госпожа, която, окуражена от бляскавите резултати, все повече се вживяваше в задачата си да шлифова този скъпоценен камък, или, както сама казваше — тази перла, вплетена в побелелите й коси. „Господ не пожела да ме възнагради със собствена дъщеря — говореше тя, — но за сметка на това ми изпрати Изаура за успокоение на душата.“

Най-учудващото у момичето обаче бе, че това предпочитание и изключително внимание, на което се радваше, не го направиха арогантно, тщеславно и надменно към останалите роби. Ласките, с които бе обградена Изаура не накърниха естествената й доброта и нейното нежно сърце. Тя винаги се държеше добре с робите, бе послушна и покорна с господарите.

Комендадорът никак не харесваше тази странна привързаност на жена си към малката мулатка, този каприз той наричаше старчески.

— Истинска лудост! — възкликваше обикновено с тон на съжаление. — Старае се да отгледа една надута пуйка, която някой ден ще й се качи на главата. Някои баби откачат да се молят, други мърморят от сутрин до вечер, трети се хващат да гледат кученца или пиленца; тая взе да отглежда мулатки принцеси. Вярно, че е малко скъпичко забавление, но… простено да й е, поне докато си има занимание, ще ми спести доста неприятно дърдорене… Нека се залисва!

Няколко дни след сватбата на Лионсиу семейството на комендадора, заедно с младоженците, се завърна в имението. Комендадорът предаде на сина си управлението и собствеността на имота с необходимите нотариални заверки, като заяви, че вече е твърде стар, болен и уморен и иска да прекара в спокойствие остатъка от дните си. Затова му била достатъчна и рентата, останала на негово име. Направил приживе това щедро дарение на сина си, той се оттегли в града. Жена му обаче, за голямо удоволствие на комендадора, предпочете да остане при сина си.

Независимо от аристократичната си превзетост Малвина имаше добро сърце и от самото начало изпита жив интерес и нежни чувства към робинята Изаура.

Наистина последната се държеше така мило, покорно и скромно, че въпреки неоспоримата си красота и ум, печелеше с пръв поглед симпатиите на всички.

Изаура веднага се превърна не бих казал в любима прислужница, а в най-вярната компаньонка и приятелка на Малвина. Свикналата с градските развлечения господарка се зарадва, че ще има такава добра и мила компания в усамотения живот, който я очакваше в бъдеще.

— Защо не освободите това момиче? — попита тя един ден свекърва си. — Такова прекрасно създание не е родено за робиня.

— Права си, дъще — отвърна добродушно старата, — но какво да правя? Нямам сили да пусна на свобода това птиченце, което небето ми прати, за да облекчи тежките и дълги часове на моята старост. И защо да я освобождавам? Тя тук е свободна, по-свободна и от мен дори, защото вече нямам вкус към живота, нито сили да се радвам на свободата. Искаш да пусна моето славейче? А ако то изчезне и никога повече не намери пътя към клетката си. Не, не, дъще. Докато съм жива, искам винаги да е близо до мен, искам да е моя, само моя. Сигурно си мислиш — каква егоистка е тази старица! — но на мен ми остава малко да живея. Жертвата няма да е голяма. След моята смърт тя ще бъде свободна, ще се погрижа да й осигуря добра зестра.

И старата наистина се опитва много пъти да напише завещанието си, за да подсигури бъдещето на малката робиня, на любимата си възпитаничка. Но комендадорът, подкрепян от сина си, успяваше винаги със съмнителни доводи да отложи изпълнението на похвалното желание и свято начинание на съпругата си. Така до деня, в който, покосена от внезапна парализа, тя се спомина за броени часове, без да дойде нито веднъж в съзнание и да изрази последната си воля.

Малвина се закле пред ковчега на свекърва си, че ще продължи да закриля бедното създание със същия плам, с който го вършеше и покойната. Изаура оплаква дълго време тази, която й бе като нежна и любеща майка. Тя продължи да бъде робиня, но вече не на добрата стара госпожа, а на капризни, разпътни и жестоки господари.