Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (3)

Глава 3

Остава ни още да се запознаем по-отблизо с Енрики — шуреят на Лионсиу. Той бе елегантен и красив младеж на двайсет години, лекомислен и суетен като всеки млад човек, имал щастието да се роди в богато семейство. Въпреки тези свои недостатъци той имаше добро сърце и честна душа. Следваше медицина, беше във ваканция и Лионсиу го покани да навести сестра си за няколко дни в имението.

Двамата младежи идваха от Кампус, където предната вечер Лионсиу бе отишъл да посрещне шурея си.

Едва след женитбата си Лионсиу — преди това рядко се задържаше в бащиния си дом — започна да обръща внимание на изключителната красота и чар на Изаура. Той имаше щастието да вземе красива и очарователна съпруга, но не бе се оженил по любов — подобно чувство беше съвсем чуждо на сърцето му. Ожени се по сметка и тъй като жена му беше красива, към нея го влечеше единствено страстта, зараждаща се и угасваща с плътското удоволствие. Съдбата отреди нещастната Изаура да накара да трепне дълбоко и неудържимо в това лекомислено сърце струната, която все още не бе напълно похабена от пошлостта. Лионсиу изпита към нея сляпа и дива любов, растяща с всеки изминал ден въпреки сериозния отпор, който срещаше. Той не бе свикнал на това и напразно се опитваше да го преодолее. Но не се отказваше от налудничавото си начинание, защото, както разсъждаваше, в крайна сметка Изаура беше негова собственост и ако никое друго средство не се окажеше ефикасно, оставаше му насилието. Лионсиу бе достоен наследник на всички мерзки инстинкти и на разпуснатостта на комендадора.

По пътя, обзет изцяло от мисълта за Изаура, Лионсиу надълго и нашироко разказваше на шурея си за нея, описа красотата й и призна с възмутителен цинизъм какви нечисти намерения крие в сърцето си. Този разговор не се нравеше много на Енрики. И той от време на време се изчервяваше от срам и възмущение заради сестра си, но същевременно прояви жив интерес към тази тъй невероятно красива робиня.

В деня след пристигането на младежите, в осем часа сутринта Изаура — привършила с бърсането на праха и с подреждането на гостната, седна до прозореца и се зае с бродиране. Чакаше господарите да се събудят, за да им поднесе кафето. Лионсиу и Енрики не закъсняха да се появят: застанаха на вратата и впиха погледи в Изаура, която продължаваше да бродира, без да подозира тяхното присъствие.

— Е, как ти се струва? — пошепна Лионсиу на шурея си. — Не е ли безценно богатство такава робиня? Кой би казал, че не прилича на андалуска от Кадис или на неаполитанка?…

— Бих казал, че е нещо по-добро — отвърна Енрики очарован, — една прелестна бразилка.

— Ами, бразилка! Та тя превъзхожда всички. Ако тази красота и тези седемнайсет години принадлежаха на едно свободно момиче, биха завъртели главите на много знатни мъже. Сестра ти настоява да я освободя и твърди, че такова било желанието на покойната ми майка. Но аз не съм толкова глупав, че да се лиша току-така от този скъпоценен камък. Майка ми не я е отгледала, с похвално усърдие и не й е дала добро възпитание, че сега просто да я зарежа на този свят, не мислиш ли? Изглежда, че и баща ми е отстъпил пред молбите на нейния баща — беден португалец, решен да я освободи. Но старият е поискал нечувано висока цена и мисля, че няма от какво да се опасявам. Енрики, колко ли може да струва такава робиня?

— Наистина е очарователна — отвърна младежът. — Ако беше в султански харем, щеше да е любимата му одалиска. Но трябва да ти обърна внимание, като твой приятел и брат на жена ти, Лионсиу — продължи той, втренчил лукав поглед в зет си, — че да имаш в гостната си, в близост до сестра ми толкова красива и така добре гледана робиня е неудобно и може би опасно за вашето семейно спокойствие…

— Браво! — прекъсна го Лионсиу. — Добре проповядваш за годините си. Това да не те притеснява, момчето ми, твоята сестра не страда от скрупули и тя самата държи Изаура да бъде представителна и да се харесва на всички. И с право — Изаура наистина е като луксозно украшение, чието място е винаги в гостната. Да не би да искаш да сложа в кухнята венецианските си огледала?

Малвина се появи от вътрешността на къщата засмяна, свежа и весела като априлско утро и прекъсна разговора им.

— Здравейте, господа мързеливци! — каза тя със звънък като сребърно звънче глас и сравним единствено с чуруликането на лястовичка. — Най-после се надигнахте!

— Днес си много весела, скъпа! — отвърна с усмивка съпругът й. — Да не би да си видяла някое зелено птиченце със златна човка^[1]?

— Не съм, но ще видя; наистина ми е весело и искам днешният ден да е празник за всички. Това зависи от теб, Лионсиу. Надявах се да си станал, исках да ти кажа нещо. Трябваше да ти го кажа още вчера, но удоволствието, че дойде неблагодарният ми брат, когото не съм виждала от толкова време, ме накара да забравя…

— За какво става дума? Кажи, Малвина.

— Не си ли спомняш обещанието, което вече толкова пъти ми даваш, святото обещание, което отдавна трябваше да изпълниш? Днес искам, настоявам то да бъде изпълнено!

— Така ли?! Какво обещание? Не си спомням.

— Ах! Правиш се, че не се сещаш! Не помниш ли, обеща ми да дадеш свобода на…

— А да, спомних си — прекъсна я нетърпеливо Лионсиу. — Но точно сега ли трябва да говорим за това? В нейно присъствие? Защо трябва да ни слуша?

— Какво нередно има? Но нека бъде както искаш — отвърна младата жена, хвана Лионсиу под ръка и го отведе към вътрешните помещения. — Енрики ще почака за момент, докато се разпоредя за кафето.

Едва след появата на Малвина, Изаура си даде сметка, че двамата младежи са били зад нея и са я обсъждали. Тя малко чу и нищо не разбра от набързо разменените реплики между Малвина и съпруга й. Щом те се оттеглиха, тя стана с намерение да излезе, но Енрики, останал сам, я спря с махване на ръката.

— Какво искате от мен, господине? — попита тя и сведе смирено поглед.

— Постой, момиче, имам да ти кажа нещо — отвърна младежът, застана пред нея и я загледа възторжено, като поглъщаше с очи красотата й. Енрики се чувстваше притеснен пред тази великолепна девойка, излъчваща омайна хубост и ангелска доброта. Изаура от своя страна също гледаше младежа объркано и смутено, в напразно очакване той да й каже желанието си. Най-после, какъвто си беше вятърничав и нахален, Енрики се сети, че Изаура, независимо от прелестта си, е обикновена робиня. Той осъзна глупавото положение, в което бе изпаднал, застинал пред нея ням от възхита, сепна се, направи крачка, хвана я нагло за ръката и… — Малка мулатко — каза той, — не можеш да си представиш колко си очарователна. Сестра ми е права. Жалко, че такова прелестно създание е робиня. Ако се беше родила свободна, положително би покорила всички салони.

— Добре, добре, господине! — отвърна Изаура и освободи ръката си. — Ако само това искахте да ми кажете, оставете ме да си вървя.

— Почакай още малко, не бягай. Няма да ти сторя нищо лошо. Ох! Какво не бих дал за свободата ти, ако с нея получа и твоята любов! Много си нежна и хубава, за да бъдеш дълго време робиня. Някой непременно ще те избави от робството и дано не попаднеш в ръцете на непознат, който да не те оцени както трябва. Нека да съм аз този, моя Изаура, братът на твоята господарка — от робиня ще те превърна в принцеса…

— Ах! Господин Енрики! — отговори смутено момичето. — Вие не се свените да отправяте тези ласкателства към робинята на вашата сестра? Това не ви прилича. Има толкова красиви момичета, които можете да ухажвате…

— Не, все още не съм срещнал равна на теб, Изаура, кълна ти се. Момиче, никой по-лесно от мен не би могъл да постигне свободата ти. Аз съм в състояние да накарам Лионсиу да те освободи, защото, ако не се лъжа, вече прозрях неговите планове и намерения и те уверявам, че ще ги осуетя. Не мога да се примиря с такава низост. Освен свободата ще имаш всичко, каквото пожелаеш — коприни, скъпоценности, карети, прислуга. А в мен ще намериш нежен любовник, който винаги ще те желае и никога няма да те замени за която и да било друга девойка на този свят, ако ще да е и най-прекрасната и богатата, защото струваш колкото всички, взети заедно.

— Господи! — възкликна иронично Изаура. — Толкова много хвалебствия ме стряскат, това може да ми завърти главата. Не, драги господине, запазете ласкателствата си за друга, по-достойна. Аз засега съм доволна от съдбата си.

— Изаура! Защо си толкова жестока! Чуй! — извика младежът и обви с ръка шията на Изаура.

— Господин Енрики! — възкликна тя и се освободи от прегръдката. — Моля ви, оставете ме на мира!

— Бъди мила, Изаура! — настоя младежът и се опита да я прегърне отново. — Ох! Не говори толкова високо! Една целувка… само една целувчица и ще те пусна…

— Ако продължавате, ще викам още по-силно. Не мога да работя спокойно нито миг, непрекъснато някой идва да ме смущава с обяснения, които не би трябвало да слушам…

— Колко си надута! — възкликна Енрики, вече раздразнен от неочакваната съпротива. — Нищо не ти липсва! По-надменна си дори от знатна дама! Не се ежи толкова, принцесо!

— Достатъчно, господине! — извика робинята, загубила търпение. — Не ми стига господин Лионсиу! Та сега и вие…

— Как? Какво говориш? И Лионсиу? О-о! Сърцето ми го предчувстваше! Каква наглост… но ти положително го изслушваш с повече търпение, нали?

— Слушам го толкова, колкото и вас, господине.

— Не се съмнявам, Изаура. Верността, която дължиш на твоята господарка, след като тя толкова те цени, не ти позволява да даваш ухо на намеците на онзи перверзен тип. Но с мен е различно. Защо си толкова жестока?

— Аз да съм жестока с моите господари! За бога господине! Не се подигравайте така с една бедна робиня.

— Не, не се подигравам… Изаура! Чуй! — говореше развълнуван Енрики и в същото време се опитваше да я прегърне и да открадне една целувка.

— Браво… чудесно! — отекна глас в гостната, последван от звучен саркастичен смях.

Енрики се обърна стреснато. Цялата любовна възбуда се изпари от неговото внезапно вледенило се сърце.

Лионсиу бе застанал на прага, скръстил ръце, и го гледаше нахално с ехидна усмивка.

— Браво! Много добре, драги мой! — продължи Лионсиу с все същия подигравателен тон. — Прекрасно прилагаш на практика моралистичните си проповеди! Отвличаш робините ми… Колко си галантен! Умееш свято да тачиш дома на сестра си!

— Проклет досадник! — промърмори Енрики и стисна ядовито зъби.

Първият му подтик бе да се нахвърли отгоре му с юмруци и така да отговори на саркастичните и обидни нападки. Но разсъдил за миг, почувства, че ще е по-изгодно да отвърне на нападателя с неговото оръжие — сарказма. А и обстоятелствата му помагаха да се развихри в тази насока. Затова се успокои и отвърна с презрителна усмивка:

— О, извинявай! — рече той. — Не знаех, че държиш на скъпоценния си камък чак дотам, че да го шпионираш. Струва ми се, не й трепериш толкова заради уважението, което дължиш на дома и на жена си. Горката ми сестра! Толкова е явно, просто се чудя как досега не е прозряла какъв прекрасен съпруг си има!

— Какви ги дрънкаш! — изкрещя Лионсиу и направи заплашителен жест. — Я повтори, какво каза?

— Само това, което чухте, господине — отвърна твърдо Енрики, — и бъдете сигурен, че вашето недостойно поведение няма да остане дълго време скрито от сестра ми.

— Какви ги бълнуваш, Енрики?

— Не се правете, че не разбирате! Мислите, че не знам всичко ли? Е, сбогом, господин Лионсиу. Оттеглям се, защото би било съвсем неподходящо, недостойно и в крайна сметка глупаво от моя страна да седна да се карам с вас заради любовта на една робиня.

— Чакай, Енрики, чуй ме…

— Не, не, нямам повече работа с вас. Сбогом! — рече Енрики и бързо се оттегли.

Лионсиу се почувства смазан и се прокле хиляди пъти, че е предизвикал съвсем непредпазливо този лекомислен и дързък младеж. Не допускаше, че шуреят му може да знае каква любов изпитва към Изаура и какви усилия полага, за да надвие нейното упорство и да спечели благоволението й. Наистина беше споделял с него, без много да се прикрива, но няколкото думи, разменени между млади хора в шеговит тон, не даваха достатъчно основание на Енрики да отправи сериозно обвинение срещу него пред Малвина. Положително робинята му е казала нещо и това го караше да бълва змии и гущери против двамата. Малко го засягаше нарушаването на семейното спокойствие. Повече го вбесяваше опасността, да не би да не се осъществят намеренията, които имаше към кротката робиня.

— Проклятие! — сърдеше се сам на себе си. — Тоя глупак може да провали всичките ми планове. Ако знае нещо, а, изглежда, е така, няма да се замисли и ще го каже на Малвина…

Лионсиу постоя няколко мига неподвижен и навъсен, гложден от жестоки съмнения. После хвърли разсеян поглед наоколо и съзря Изаура. След влизането на Лионсиу тя беше избягала трепереща и задъхана в един ъгъл на гостната и оттам проследи с мълчалива тревога препирнята между двамата младежи — една недоубита сърна, заслушана в ръмженето на тигри, оспорващи си правото кой да я разкъса. Тя също се разкайваше до дъното на душата си и се кореше сама, че е позволила такива думи да излязат от устата й. Нейното невнимание щеше да стане причина за разногласия в това семейство, чиято основна жертва в крайна сметка щеше да стане тя. Скарването между двамата младежи беше като сблъскване между два облака. Облаците продължаваха да плуват, но светкавицата, породена от тях, щеше неминуемо да се стовари върху главата на нещастната робиня.