Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (15)

Глава 15

Измина повече от месец от описаните събития. Благодарение на ценната намеса на Алвару, Изаура и Мигел продължиха да живеят в същата малка къщичка в квартал Санту Антониу. Вече не им беше възможно да бягат по-надалеч, нито да се крият и останаха там по съвета на своя закрилник да чакат резултата от постъпките, които той направи в тяхна полза, но времето им минаваше, изпълнено с тревоги от дамоклевия меч, надвиснал над техните глави.

Алвару ходеше почти всеки ден в дома на бегълците и прекарваха заедно дълги часове в обсъждане на начините за извоюване свободата на неговата подопечна и взаимно се утешаваха, че съдбата ще е благосклонна към тях.

За да разберем какво се случи след фаталната вечер на бала, нека чуем разговора между Алвару и приятеля му доктор Жералду, състоял се в дома на Изаура.

Жералду напусна Ресифи на сутринта след бала и замина за едно селище във вътрешността, където го бяха наели за важно дело. Върна се в столицата след месец и първата му работа бе да потърси Алвару не само от приятелски чувства, а и от любопитство, да разбере каква развръзка е получило странното приключение на бала. Търси го два-три пъти в дома му, но не го намери и реши, че най-вероятно е да го открие при Изаура, ако тя все още е в Ресифи и живее на същия адрес. Не се излъга.

Алвару позна гласа на приятеля си, питащ от градинската врата за него, и излезе да го посрещне. Преди това увери стопаните, че човекът е негов близък приятел, в когото има пълно доверие, и поиска разрешение да го покани.

Жералду бе въведен в малката гостна. Помещението беше тясно и мебелирано скромно, но излъчваше чудна свежест и благоухание. Окичено цялото с букети и венчета цветя, приличаше повече на градинска беседка или пещера, потънала 8 зеленина, отколкото на стая. Светлината струеше само от една голяма задна врата. Оттам между кокосовите палми, хвърлящи прохладна сянка около къщата, погледът се плъзваше по океанската шир и потъваше във висините на ведрото блестящо небе.

Мигел и Изаура поздравиха гостенина, размениха няколко думи от учтивост и предполагайки, че той иска да остане насаме с Алвару, се оттеглиха дискретно.

— Алвару — рече усмихнат докторът, — къщичката е прелестна и не е за учудване, че обичаш да прекарваш голяма част от времето си тук. Прилича на тайнствена пещера на фея. Жалко, че онзи проклет нигромант разби внезапно очарованието около твоята фея и я превърна в проста робиня!

— Ах, не се подигравай, докторе. Онази невероятна сцена предизвика у мен особени и болезнени чувства, но честно признавам, че промяната в мислите и намеренията ми към тази жена трая само миг.

— Какво говориш! Дотам ли стигна с твоето чудачество?

— Какво искаш? Природата ме е създала такъв. В първия момент срамът и дори нещо като гняв ме заслепиха. Видях почти с удоволствие какъв жесток удар понесе тя. Какво тежко й остро разочарование! В един миг видях как се срива и руши в калта бляскавият замък, построен в съзнанието ми с толкова любов! Една робиня да ме лъже толкова време и накрая да ме изложи пред обществото по най-подъл начин! Можеш да си представиш как се отнесоха с мен онези изискани дами, след като ги засенчих с една робиня насред бала, и то сред най-отбрани хора!

— Освен това — прибави Жералду — с робиня, която заслепи всички с необикновената си красота и бляскав талант. Да беше искал, не би могъл да ги подложиш на по-голямо унижение. Те никога няма да ти простят това престъпление, макар да знаят, че и ти си бил измамен.

— И така, Жералду. Тогава аз бях объркан и смутен, не знаех къде да се дяна, но днес се смея и сам се поздравявам, че участвах в такова приключение. Като че бог нарочно бе подготвил онази интересна сцена, за да мога да покажа на хората колко празни и глупави са всички различия, произтичащи от произхода и богатството, да унижа неоснователната надутост на големците, като изтъкна и възвися бедните, като покажа, че една робиня може да струва повече от херцогиня. Малко трая онова първо огорчение. Състраданието, любопитството, интересът, предизвикани от злата участ, сполетяла човек в подобно състояние, може би също е любов и дори подобен шумен скандал не можа да я заличи от сърцето ми. Аз забравих всичко и реших да браня честно и с всички средства нещастната робиня. Едва щом Изаура дойде на себе си и видях, че е вън от опасност, изтичах до дома на полицейския началник, разказах му случая и благодарение на връзките и приятелството си с този човек, получих разрешение Изаура и баща й — той наистина е неин баща — да останат свободни в дома си, а аз гарантирах, че няма да изчезнат. Така и стана въпреки крясъците на Мартиню, заинатил се да не изпусне плячката. Но на следващия ден, размислил над важността на случая, полицейският началник поиска Изаура да се яви лично при него на разпит, за да се уточни самоличността и. Задължих се да я заведа. Ах! Да я беше видял тогава! През сълзите, предизвикани от жестокото й положение, прозираше в целия си блясък нейното човешко достойнство. Нищо в нея не напомняше за робска низост, от цялото и същество се излъчваше благородство. Тя беше като ангел, прокуден от небето и принуден да се влачи по хорските съдилища. Още веднъж се усъмних в жестоката истина. Обхванат от чувство на уважение към толкова благородна и нежна особа, полицейският началник се отнесе към нея с уважение, разпита я внимателно и учтиво. Почервеняла от срам, тя призна всичко с наивността на една чиста душа. Избягала с баща си, за да се спаси от домогванията на един развратен, пропаднал и жесток господар, който със сила я карал да задоволи долните му страсти. Но Изаура, дарена от съдбата, освен с красота и с добро държане, от малка възпитана в дух на достойнство и свян, отблъснала с решителност съблазните и заплахите на недостойния си господар. В крайна сметка под угрозата от най-долни и варварски наказания, вече на път да се осъществят, тя се е решила на последното, което й е останало — да избяга.

— Причината за бягството, Алвару, ако наистина е тази, е най-приемливият изход за нея и я превръща в героиня, но… в крайна сметка тя си остава избягала робиня.

— Точно това я прави още по-достойна за състрадание. Изаура ми разказа целия си живот и според мен може да иска и евентуално да докаже правото си на свобода. Старата й господарка, майката на нейния сегашен господар, я е отгледала с нежност и на нея Изаура дължи прекрасното си възпитание. Тя е заявявала пред свидетели, че след смъртта си желае робинята да бъде освободена. Но внезапната кончина на тази дама, без да остави завещание, е причината Изаура да се намира още в лапите на най-подлия и мерзък господар.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Ще искам Изаура да бъде оставена на свобода и да й се назначи попечител, който да се погрижи за нейните права.

— А къде се надяваш да намериш доказателства и документи, за да удостовериш твърденията си?

— Не зная, Жералду. Исках да говоря с теб и те очаквах с нетърпение тъкмо поради тази причина. Искам ти, с твоите юридически познания, да ме осветлиш по въпроса. Вече направих първата стъпка, за която имах възможност. На другия ден след бала писах на господаря на Изаура с най-въздържаните и убедителни думи, на които съм способен, че го моля да посочи цена за откупуването и. Стана по-лошо. Мръсникът е ревнив като раджа. Побеснял и ми прати ей това недостойно писмо, което току-що получих. В него ме нарича съблазнител и укривател на чужди робини. Твърди, че ще прибегне до всички законни средства, за да си възвърне робинята.

— Доста глупаво и нелюбезно е това султанче — каза Жералду, след като хвърли бегъл поглед на писмото, — но сигурно е, че като оставим настрана грубостта му…

— За която заявявам, че ще го накарам да ми се извини…

— Ако оставим настрана грубостта му и ако нямаш нищо налице, за да го представиш за освобождаването на твоето протеже, той има неоспоримото право да изиска и върне робинята си, където и да се намира тя.

— Това е жестоко и подло право, драги ми Жералду. Поначало е срамно самото право на съществуване на такава варварска институция, против която открито протестират моралът, религията и цивилизацията. Но обществото да търпи бруталния тиранин, който, воден от низки и срамни подтици, има правото да измъчва едно крехко нещастно създание само защото е имало нещастието да се роди робиня, това е върхът на гнусотата.

— Не чак толкова, скъпи ми Алвару. Тези злоупотреби и крайности трябва да бъдат обуздавани, но как може законът или общественото мнение да се меси в семейни въпроси, да се бърка в управлението на дома на гражданите. Какви ли не ужасни и отвратителни истории стават прикрито с робите из тези имения, без, вече не казвам законът, дори съседите да научат… Докато има робство, ще има и такива примери. Една лоша институция води до безкрайни злоупотреби, които могат да бъдат премахнати само ако злото се изтръгне от корен.

— Така е за съжаление, но ако обществото бездушно оставя тези жертви на палачите им, на този свят все още има и щедри души, които се нагърбват да ги защитават. Аз заявявам, Жералду, че докато сърцето ми тупти в гърдите, ще се боря за свободата на Изаура с всички сили, й се надявам, че бог ще е благосклонен към такава правдива и свята кауза.

— Както виждам, Алвару, не постъпваш така само от филантропски чувства, а все още много обичаш тази робиня.

— Сам го каза, Жералду. Много я обичам и ще я обичам винаги, не го крия. Странно и срамно ли е човек да обича робиня? Патриархът Абрахам^[1] е обичал робинята си Агар и заради нея е напуснал жена си Сара.

Положението на Изаура не може да я лиши от бляскавия и нежен ореол, в който я видях и до ден-днешен я виждам обградена. Красотата и невинността са звезди, които светят по-силно, като потънат в дълбините на мрачното нещастие.

— Хубава е твоята философия и е достойна за благородното ти сърце, но какво искаш? Законите и обществените порядки са човешко дело — несъвършени, несправедливи и много жестоки. Ангелът гине и стене под бремето на робството, а демонът се вихри в богатство и власт.

— Значи — каза отчаяно Алвару — сред всички тези нещастни закони не намираш нито един, който да измъкне от палача злощастната жертва?

— Нито един, Алвару, докато не представиш някакво доказателство за нейното право на свобода. Законът вижда в робите единствено собствеността и почти изцяло отрича човешкия им произход. Господарят има пълното право на собственост върху роба, може да го освободи под някакъв предлог или да го изгуби със съд, но това никога няма да стане заради жестоко отношение или подобна причина.

— Вашите закони са куп глупави и жалки хартийки. Има много начини и вратички, за да се опетни честта, да се зашити измамата, да се заблудят незнаещите, да се излъже бедният и се облагодетелства лихварството и алчността на богатите. Но когато се касае за хуманна цел, когато трябва да се защити невинността от всемогъществото, когато трябва да се подкрепи нещастният от несправедливо преследване, тогава те са неми и стават жестоки. Независимо от това ще впрегна всички средства, до които имам достъп, за да освободя нещастницата от тежкото бреме. В начинанието ми ме крепи не само подтикът на щедростта, но също най-чистата и пламенна любов. Признавам го, без да се срамувам.

Приятелят на Алвару трепна от прямото и възбудено заявление, направено с такъв приповдигнат тон, че приличаше на бълнуване.

— Никога не съм мислил — отвърна той тежко, — че ще стигнеш дотам във възбудата си от тази твоя злощастна любов. Че от хуманен порив ще искаш да защитиш една безпомощна робиня, няма нищо по-достойно и естествено. Но останалото е брътвеж на развълнувана романтична душа. Смяташ ли, че положението, което заемаш в обществото, ти дава право да бъдеш завладян от страстната си любов към една робиня!…

— Робиня! — възкликна Алвару още по-разпалено. — Това е само една празна и нищо неозначаваща дума, или по-точно, означава само лъжа. Тя е ангелски чиста и красива като фея, ето истината! Може ли човек или цялото общество да противоречи на Създателя и да превърне в долна робиня ангела, пратен на земята от бога?…

— Но по една тъжна случайност ангелът е паднал от небето в калта на робството и никой на този свят не е в състояние да изчисти петното, измърсило крилете му. Алвару, животът е пълен с препятствия, ние трябва да отстъпваме пред някои от тях, ако не искаме да си разбием главата. Този, който не уважава даденостите и дори обществените предразсъдъци, рискува да изпадне в немилост или да стане за смях.

— Робството само по себе си вече е нещо недостойно, то е грозна язва върху лицето на нацията ни, а тя го търпи и закриля. За себе си лично не виждам защо трябва да уважавам такъв глупав, отблъскващ предразсъдък, позорящ ни пред очите на цивилизования свят. Нека да съм първият, който ще даде този благороден пример, и може би мнозина ще ме последват. Нека той бъде енергичен протест против една варварска и срамна институция.

— Ти си богат, Алвару, и това ти дава доста голяма независимост, та да можеш да осъществиш филантропските си блянове и капризите на твоята романтична природа. Но колкото и голямо да е богатството ти, то никога няма да може да промени предразсъдъците на света, нито ще направи така, че робинята, с която, до всичко личи, искаш да свържеш живота си, да е уважавана и приета в кръговете на висшето общество.

Такова беше накратко съдържанието на писмото, което отплава за Рио де Жанейро със същия кораб, който отнесе писмото на Алвару, съдържащо предложения за освобождаването на Изаура. Щастлив от откритието, но изпълнен с ревност и тревога след съобщението на Мартиню, Лионсиу побърза да отговори и на двамата и същият кораб върна писмото, пълно с обиди, адресирано до Алвару, и пълномощно до Мартиню да арестува робинята, където и да се намира тя. За по-голяма сигурност даваха му се специални пълномощия за същата цел, как го и няколко препоръчителни писма до полицейския началник, за да помогне и той в операцията.

Мартиню се отправи веднага към полицейското управление, представи всичките документи и поиска от полицейския началник заповед за задържане на робинята. При вида на толкова много пълномощия той разбра, че не може да отхвърли искането на Мартиню, издаде писмена заповед да му бъде предадена робинята и нареди на един съдебен изпълнител и двама стражари да го придружат.

И така, закрилян от властта, Мартиню се отправи с конвоя към дома на Изаура, за да грабне от Алвару желаната плячка.