Бернарду Гимарайнс
Робинята Изаура (8)

Глава 8

Сега се налага да оставим Изаура за известно време в тежкото й положение, изправена пред похотливия си и жесток господар, и да разкажем на читателя какво се случи в това малко семейство и как се развиха нещата в този дом след новината за смъртта на комендадора. Тя избухна като бомба сред домашните интриги, точно в момента на най-ожесточените препирни, когато всички търсеха изход от създалото се положение.

Известието за смъртта даде възможност да се отложи разрешаването на деликатния въпрос, сложи в ръцете на Лионсиу цялото му бащино състояние и разруши последните прегради, които все още задържаха развихрянето на отвратителните му инстинкти.

Лионсиу и Малвина обявиха неколкодневен траур, затвориха се в своя дом и сключиха привидно примирие помежду си. Енрики беше решен твърдо да замине на следващия ден, но накрая отстъпи пред молбите и настойчивостта на Малвина и склони да остане при нея, докато трае траурът.

— В зависимост от това, как ще постъпи съпругът ми — каза му тя, — може и заедно да заминем. Ако още тези дни не даде свобода на Изаура или не я отстрани, няма да остана нито миг повече в тази къща.

Затворен в стаята си, Лионсиу не говореше с никого, няколко дни въобще не се появи и изглеждаше потънал в дълбока и неутешима печал. А истината бе съвсем друга. В действителност Лионсиу изживя шок, но то бе от изненада, а не от болка, породена от смъртта на баща му. Дълбоко в душата си — налага се да го кажем, — след като мина първият момент на покруса, той дори се зарадва, че събитието го освободи толкова навреме от кашата, която забърка пред Малвина и Мигел. По време на своето отшелничество, вместо да даде воля на скръбта си, естествено следствие от такъв тежък удар, Лионсиу нито за миг не се примири с мисълта, че може да изгуби Изаура — мислеше единствено как да се измъкне от възникналите затруднения, чертаеше планове как да се домогне до красивата робиня. Пречките бяха много и представляваха възел, който може да бъде разсечен, но не и разплетен. Лионсиу призна пред Мигел, че баща му е обещал да освободи Изаура за сумата от десет хиляди рейс. Португалецът беше събрал парите, дойде да му ги даде и да получи свободата на дъщеря си. Лионсиу призна също — не можеше да не го направи, — че покойната му майка винаги е желаела Изаура да бъде свободна след нейната смърт. Малвина от своя страна, наясно със страстта и мерзките му намерения към робинята, със справедливо възмущение категорично изискваше незабавното освобождаване на момичето. При това положение Лионсиу не виждаше никакъв начин да се измъкне с чест от затруднението, освен като освободи Изаура. Но той не можеше да се примири с подобна мисъл. Неговата бурна и сляпа страст го караше да пренебрегва всички трудности, да потъпква законите на честта. Той безмилостно нараняваше нежното сърце на добрата си съпруга, за да задоволи своето маниакално желание. И така, реши да разсече възела, като се възползва от властта си и противопостави своето пълно безразличие и груба надменност на основателните искания и упреци на Малвина.

След като минаха няколко дни, през които Малвина си мислеше, че съпругът й е съсипан от болка, тя засегна деликатния въпрос.

— Има време, Малвина — отвърна мъжът й спокойно, — най-напред трябва да проверя в какво състояние са имотите на баща ми. Освен това се налага да отида до града, за да прегледам документите и да разбера как е вървяла търговията му. Щом се върна, ще обсъдим на спокойствие въпроса за Изаура.

Когато чу този отговор, лицето на Малвина се покри със смъртна бледнина. Тя усети, че сърцето й изстива от погнуса, притисна го с ледени ръце и видя да се сриват въздушните кули на семейното щастие. Малвина се надяваше, че мъжът й, разстроен от тежкия удар, през дните на горчиви размисли и болка, останал насаме със съвестта си, ще признае своята грешка, ще помоли за прошка и ще й предложи да се върнат в лоното на почтения живот. Хладните извинения и съмнителните увъртания на Лионсиу попариха младата жена като слана и я потопиха в най-дълбока печал.

— Как! — възкликна тя с тон, в който се долавяше едновременно върховна изненада и силно възмущение. — Значи още се колебаеш дали да изпълниш святото си задължение? Ако ти имаше душа, Лионсиу, щеше да гледаш на Изаура като на своя сестра. Много добре знаеш, че майка ти я обожаваше като собствена дъщеря и че най-съкровеното й желание бе, след като тя умре, момичето да бъде освободено, да получи добра зестра и сигурно бъдеще. Известно ти е също така, че баща ти беше обещал тържествено пред бащата на Изаура да я освободи срещу десет хиляди рейс и Мигел вече ти донесе тази огромна сума. След всичко това ти още се чудиш и отлагаш! Това е прекалено! Не виждам никакъв смисъл да се протака повече изпълнението на дълг, с който отдавна трябваше да си приключил.

— Но защо си се разбързала толкова? Кажи ми, Малвина — отвърна съвсем спокойно Лионсиу, — какво значение има дали ще освободим Изаура точно сега? Да не би тук да й е зле? Лошо ли се отнасяме с нея? Да не би да страда от лишения? Не е ли все така почитана като член от семейството, а не като робиня? Искаш да я пуснем да се погуби в този свят?… Така положително няма да изпълним волята на майка ми, която вземаше присърце бъдещето на Изаура. Не, не, Малвина, засега не бива да изоставяме Изаура. Първо трябва да й осигурим положение, достойно за нейната красота и образование, да й намерим подходящ съпруг, а това не става толкова лесно, от днес за утре.

— Какво мизерно извинение! Засега Изаура не се нуждае от съпруг, има си баща, който да я закриля. Той е честен човек и вече доказа колко обича дъщеря си. Да я пратим при господин Мигел, там тя ще е в добри ръце и на сигурно място.

— Горкият господин Мигел! — рече Лионсиу с презрителна усмивка. — Не се съмнявам в добрите му намерения, но с какви средства разполага, за да направи Изаура щастлива? И то най-вече сега, след като положително е заложил дори главата си, за да събере пари, които, струва ми се, на всичкото отгоре са от подаяния.

Вместо отговор Малвина тъжно поклати глава и въздъхна. Искаше й се все пак да повярва в искреността на тези думи, затова даде вид, че е удовлетворена, и излезе, без да покаже недоволството си. Но това унизително за нея положение не можеше да трае дълго и на другия ден тя повдигна въпроса още по-настоятелно. В отговор чу същите увъртания и отсрочки. Освен всичко останало Лионсиу се държеше с презрително безразличие, като човек, взел окончателно решение и твърдо убеден в правотата си. Този път Малвина не издържа и се скара с мъжа си. Той отблъсна мълниите на женската ярост, прикрит зад щита на най-долния и подигравателен цинизъм, а това изостри до крайна степен гнева и разочарованието на Малвина.

Без да дава каквито и да било обяснения някому, на другия ден Малвина напусна бързо къщата на Лионсиу и заедно с брат си Енрики отпътува за Рио де Жанейро. Тя се закле, подтикната от върховно възмущение, никога вече да не стъпи в този дом, където така жестоко я бяха оскърбили, и да заличи завинаги от съзнанието си спомена за безчестния и пропаднал съпруг. В този пристъп на гняв Малвина не си даваше сметка дали ще има достатъчно сили да спази тези тежки клетви, породени от ревността и възмущението. Не знаеше, че от добрите и нежни души като нейната омразата се изпарява много по-бързо от любовта. А любовта на Малвина към Лионсиу беше много по-голяма от обидата, независимо от цялото й възмущение — колкото и справедливо да бе то.

От своя страна, решен да се покаже докрай цинично безразличен пред избухванията на жена си, без да й прави нито една забележка, Лионсиу се бе облегнал на вратата със скръстени ръце. Запалил спокойно пурата си, той присъстваше на прибързаните подготовки по от, пътуването на Малвина, като че ли тя бе нежелана гостенка.

Но безразличието на Лионсиу беше само привидно. Не че страдаше от внезапното заминаване на жена си, напротив, ликуваше от решението на Малвина, то му развързваше ръцете да осъществи недостойните си намерения спрямо нещастната Изаура. С привидното си безразличие успяваше да прикрие задоволството, преливащо в сърцето му. Той се бе придържал към същата тактика и при други, не така сериозни спречквания. Убеден, че срещу женските капризи и гняв няма по-мощно оръжие от хладнокръвието и презрението. Малвина не можа да прозре зад това безразличие блаженството, в което плуваше душата на мъжа й.

Но какво се случи с нещастната робиня през всичките тези дълги, мрачни и изпълнени с мъка траурни дни?

След като чу за писмото, известяващо смъртта на комендадора, Изаура изгуби и най-малката надежда, покълнала в душата й с идването на Мигел. Ужасена, даде си сметка, че безмилостната съдба я хвърля като беззащитна жертва в ръцете на упорития и бездушен преследвач. Изаура знаеше историята на майка си и не виждаше друг изход от това отчаяно положение, освен да се примири и да бъде готова за най-жестоко мъчение. Обзе я силна скръб, смъртен ужас и тя, бледа и нещастна, ту скиташе като побъркана из полето, ту се криеше в най-затънтените кътчета на овощната градина или в някоя тъмна стая. Прекарваше часове наред в страх и напрежение, като подплашен заек, над когото високо в небето орел с кървави нокти зловещо размахва криле. Кой можеше да й помогне? Къде можеше да намери закрила от тираничната воля на безнравствения и отвратителен господар? Само двама души можеха да имат милост и добро отношение към нея: баща й и Малвина. Но Мигел бе беден управител, нямаше достъп до дома на Лионсиу и тя се срещаше с него само скришом, така че той с нищо не можеше да й бъде от полза. Малвина винаги се бе отнасяла към нея добронамерено и ласкаво, но след скандалната сцена, в която завари мъжа си да се обяснява нежно на Изаура, взе да я гледа с недоверие. Това бяха ужасните последици от ревността, способна да направи несправедливи и заядливи дори най-благите и незлобливи души. С течение на времето господарката ставаше все по-неблагосклонна към робинята, към която до този момент се беше отнасяла почти като към сестра.

Добрата и наивна Малвина никога нямаше да се усъмни в невинността на Изаура, ако не бе се намесила опасната интригантка Роза. След като Изаура стана невинна жертва на това недоразумение, Роза зае мястото й на слугиня на Малвина, а тя понякога изповядваше пред лукавата мулатка съмненията и ревността, терзаещи сърцето й.

— Господарке, вие много се доверявахте на онази горделивка — казваше двуличницата. — Можете да бъдете сигурна, че задирянията не са от днес. Отдавна наблюдавам как тази нахалница се прави пред вас на светица, а иначе се разтапя пред господаря. Тя е виновна, тя му завъртя главата.

С такива и други подобни подмятания Роза успя достатъчно да размъти разсъдъка на невинната и неопитна млада жена, а точно това бе целта на коварната мулатка.

Угнетена от тази нова беда, Изаура направи няколко опита да поговори с господарката си, да научи защо е изгубила благоволението и доверието й, на които винаги се бе радвала, и да докаже невинността си. Но бе посрещната с такава студенина и безразличие, че се отдръпна уплашено и отново потъна в своите мъки и тревоги.

Независимо от всичко, докато Малвина все още живееше в имението, Изаура имаше закрила, която я бранеше от грубите нападки на Лионсиу. Колкото и малко да уважаваше жена си, тя все пак бе преграда поне срещу насилието, с което би си послужил, за да постигне престъпните си цели. Изаура си даваше ясна сметка за всичко това и можем да си представим какъв ужас и отчаяние обзеха това бедно създание, когато видя, че господарката й заминава и я оставя беззащитна, подложена на долните помисли на този, който беше едновременно неин господар, ухажор и палач.

Наистина Лионсиу едва изчака жена му да се изгуби зад хълмовете и без да може повече да сдържа своята развихрила се сатанинска страст, започна да търси Изаура из цялата къща. Намери я в тъмния ъгъл на една от стаите, просната на земята почти в несвяст, хълцаща безутешно, цялата обляна в сълзи.

Нека спестим на читателя описанието на срамната сцена, която се разигра. Ще се ограничим само да кажем, че Лионсиу изразходва всички възможни средства, за да увещае робинята с добро, да я накара да разбере, че е в неин интерес да се отдаде на желанията му. Даде най-бляскави и тържествени обещания. Стигна до най-жалки молби, напразно се влачи в краката на робинята, но от нея чу само горчиви думи и ужасни упреци. Като видя, че всичките му усилия са напразни, си отиде, изпълнен с гняв, бълвайки най-чудовищни закани.

За да даде ход на тези закани, още същия ден я прати да работи при предачките, където я оставихме в предната глава. Оттам щяха да я закарат на полето, от полето на кола, от кола на позорния стълб, откъдето вече положително щеше да отиде в гроба, ако не се подчинеше на господарската воля.