Кристин Хана
Златната долина (9)

Осма глава

Каменния отвори рязко капака на джобния си часовник, погледна го и веднага почувства напрежение. Седем часът. „Още само един час“ — помисли си мрачно. Един час блажена тишина и трябваше да затвори магазина и да се прибере у дома.

— Дом — въздъхна той с отвращение.

Вече нямаше дом. Имаше палатка, която сякаш беше излязла от онези проклети женски списания — с цветя навсякъде, покривки, чисти чаршафи… Липсваха само завесите, но само защото нямаше прозорци. Каменния трепна. Засега. Нищо чудно малката госпожица Идеална да изреже дупка в брезентовата стена. Даже вече му се струваше, че я чува: Би трябвало да има един прозорец над масата. Сутрин слънцето е толкова красиво…

Слава богу, това щеше да свърши само след два дни.

Просто нямаше търпение. Само след два дни тя щеше да дойде с гръм и трясък в магазина със своите кулинарни произведения, които човек не би могъл да сложи в уста, и Каменния щеше да я изрита оттам.

По лицето му плъзна злорада усмивка. През последните два дни беше прекарал повечето от времето, като си представяше срещата им и израза на лицето й, когато той изричаше думата „губиш“. Най-сладката дума на света.

Малката госпожица Идеална сигурно щеше да избухне в сълзи или да припадне.

Господи, той просто нямаше търпение да дойде този момент!

 

 

Лицето на Девън бе обвито в гъсти облаци пара. Няколко от къдриците й вече бяха полепнали по потното й чело.

Тя уви парцала около дръжката на тежкия железен капак, вдигна го и го постави на масата. След това избърса потта от челото си и въздъхна уморено. Това беше последната партида за днес. Девън се наведе напред и надникна в тенджерата.

— Идеално — рече тя на глас и избърса още една струйка пот от слепоочието си.

Сместа от боровинки и захар беше придобила синьо-черен цвят. Девън я наля в чисти буркани, като внимаваше да не се опари, след това сипа по малко разтопена еленова мас отгоре, за да ги запечата, и завинти здраво капачките. Когато свърши, преброи днешните буркани. Тридесет и два. Заедно с вчерашните, това правеше общо петдесет и седем буркана със сладко. На всичкото отгоре й оставаха още два дни.

Тя бързо оправи бъркотията, сложи бурканите в сандъка и го натика под леглото, където никой нямаше да го види. След това отвори никеловото капаче на часовника си. Осем без петнадесет.

Каменния щеше да се върне у дома след петнадесет минути. Девън въздъхна уморено, седна на леглото и размаха лениво крака. Не беше способна да сготви вечеря. Не и тази вечер. Беше тъй дяволски изтощена…

В съзнанието й отново изплуваха фотографиите на Каменния. Тя стисна очи. Защо не можеше да забрави проклетите картинки? Напоследък усещаше, че всеки път, когато останеше за малко свободна, тайнствените снимки запълваха мислите й.

Просто не можеше да ги свърже с човека, който ги бе направил, и това я подлудяваше.

Беше размишлявала за това през последните два дни, но успя само да достигне до очевидния извод — у Каменния имаше нещо повече, отколкото можеше да се види от пръв поглед. Някъде под тази сплъстена коса и мръсотията се криеше богата душа. Душа, която можеше да усети самотата на колибата и болката на старицата.

Тази мисъл я накара да омекне. Може би отец Майкълс беше прав. Може би просто Каменния се боеше да се нуждае от някого. Може би беше самотен и може би — ама само може би — имаше нужда от приятел.

При тази мисъл сърцето й подскочи. Ако беше самотен, значи имаше нужда от нея, защото само един приятел можеше да намали болката на самотата!

През главата й светкавично премина лъч на надежда. През целия си живот се беше грижила за някого, бе решавала проблемите на другите хора. Тази роля й отиваше. Без да помага на останалите, се чувстваше безполезна.

Девън се огледа в безупречно подреденото помещение и си спомни мръсотията, която цареше тук, когато влезе за пръв път. Спомни си дървениците, прахта, калта и изсъхналата храна.

Преди нейното пристигане в живота на Каменния бе царяла пълна бъркотия. Девън се беше справила с това, сега оставаха само второстепенните проблеми.

Тази мисъл я накара да се усмихне. Той имаше нужда от нея — ако не като приятел, то поне като партньор в магазина, защото само тя можеше да го превърне в първокласен.

О, несъмнено отначало това нямаше да му хареса. Мъжете не обичаха промените. Но когато Девън свършеше и всичко в живота на МакКена потръгнеше като по часовник, той щеше да види светлината. Щеше да разбере, че има нужда от партньорката си, че двамата с нея са един отбор.

Може би тя даже щеше да му помогне отново да намери пътя към човешката раса…

Ето това беше! Точно затова Господ я беше изпратил тук! Тя беше единственият човек, който можеше да подреди живота на Каменния и да му помогне да се върне към цивилизацията.

Девън се изправи рязко. В очите й светеше решителност. Този мъж щеше да се сприятели с партньорката си независимо дали го искаше или не. Даже и това да струваше живота и на двамата!

 

 

Каменния се поспря отвън на вратата и се приготви за мяукането на Девън. Той прегърби рамене, сниши глава в удобното прикритие на яката си и отвори вратата.

Облаци от пара и топлина го блъснаха в лицето. Мъжът влезе, затвори вратата след себе си и вдъхна дълбоко сладкия аромат на канела и боровинки.

С крайчеца на окото си забеляза някакво бързо движение и се обърна точно навреме, за да види как съдружничката му скочи от леглото. Даже и от това разстояние личеше, че очите й блестяха ярко, а лицето й, обикновено толкова бледо, беше зачервено. Той изстена вътрешно. Беше намислила нещо! Може би искаше прозорци!

Малките й крака стъпиха на пода и тя забърза към него. Повече от дузина навити като тирбушони къдрици, полепнали по челото й, се отделиха и заподскачаха при всяка стъпка.

— Здравей, Каменни! — рече тя и се спря като облак от син муселин. — Мога ли да взема палтото ти?

Той стисна зъби, за да не изкрещи. Можеше и сам да си свали палтото, но не си струваше шума. Вече имаше горчив опит от това. Ако кажеше „не“, тя щеше да се разтича наоколо като обезглавено пиле, с тъпо и обидено изражение. Затова сви огромните си рамене, изхлузи палтото си и й го подаде.

Жената го взе енергично, приглади гънките и го окачи внимателно на куката. Той се приближи тромаво до масата и седна.

— Какво има за вечеря?

— Искаш ли кафе? — попита бързо тя и се спусна към любимата си печка.

— Окей. — Той се намръщи. Не беше ли я попитал нещо? А, да. — Какво има за вечеря?

Тя постави тигана на нажежената печка, отвори бързо консерва боб и изля вътре червеникавата смес. След това се обърна.

— Боб и тиганици. — И му подаде чашка горещо кафе.

— Добре.

Даже не можеше да отвори и една консерва като хората. Той измъкна оръфания „Оливър Туист“ от рафта, облегна се и се зачете.

— Още кафе? — попита Девън след малко.

Каменния погледна към утайката в чашата си:

— Ъ-хъ.

Навел глава на една страна, той я наблюдаваше как уви кърпата за съдове около дръжката на каната и напълни чашата му за втори път.

— Благодаря.

— Наистина няма защо — беше лъчезарният отговор.

Каменния отпи и отново се задълбочи в книгата. Парата караше тежкия железен капак на тигана да дрънчи и съска във влажния въздух.

— Знаеш ли, Каменни, вече наистина разбирам защо си се заселил тук. Сейнт Луис изглежда толкова сив и скучен в сравнение с тези места.

Той вдигна глава и се взря в нея внимателно. Разбира се, тя не гледаше към него. Танцуваше около печката: разбъркваше, опитваше, душеше, наливаше. Топлината беше развалила още повече стегнатия й малък кок и гъсти ръждиви къдрици се виеха по влажните й бузи. Бялата блузка прилепваше плътно по извивките на тялото й.

Дъхът му секна. Толкова рядко мислеше за нея като за жена, че сега, когато се сблъскваше с очевидната й… женственост, се чувстваше някак неловко. Той се покашля и бързо отмести поглед встрани.

— Ъ?

Тя се засмя меко:

— Значи пак ще си ръмжим, а? — После започна да сипва боба в чиниите. — Мислех, че вече сме минали тази фаза на еволюцията.

Мъжът не отговори. Не можеше, а и не разбираше брътвежите й.

Девън постави внимателно чиниите на масата и плъзна неговата по яркочервената покривка. След това му подаде чаша с преварена и охладена вода от реката. И една салфетка.

Той й хвърли кос поглед.

— Направи ми това удоволствие — каза тя, все още усмихната. — Да се престорим, че ще я използваш.

Той стисна къдравото парче плат в огромната си ръка и започна да се храни. От време на време хвърляше по един бегъл поглед към нея, просто за да провери. Тя продължаваше по своя начин. Ядеше по посока на часовниковата стрелка, като всеки път хапваше от нещо различно.

— Знаеш ли, не ми отговори.

Ръката му замръзна във въздуха. МакКена притисна върха на вилицата върху устните си и я погледна учудено:

— А?

— Казах, че е много красиво по тези места.

— М-да.

После продължи да яде. Девън се покашля.

— Напоследък излизах много навън и разглеждах. Нямам търпение да видя есенните цветове.

Каменния напъха пълна лъжица боб в устата си и рече:

— Убаво е.

Отново настъпи мълчание, но този път напрегнато. Мъжът се размърда притеснено на стола си. Напоследък изглеждаше естествено да дърдорят като хиени пред плячка. Той поклати глава. Беше го объркала до такава степен, че вече не знаеше какво можеше да се очаква от нея.

От другата страна на масата се чу как някой си пое дълбоко въздух. Каменния вдигна поглед. Девън гледаше втренчено към салфетката му. От брадата към бузите му бавно плъзна руменина. Почувства се като някакъв селски простак.

— Дявол да го вземе — озъби се той и хвърли салфетката на пода. — Престани да ме зяпаш така!

Тя сведе поглед към чинията си, вдигна вилицата и продължи да се храни.

— Днес се натъкнах на най-красивата птица, която някога съм виждала. Беше доста особена, със странен сиво-бял цвят, черна глава и яркочервена човка. Следва ме около половин час, стоеше на брега на реката и цвърчеше.

— Рибарица — рече той с пълна уста.

— Какво? — намръщи се Девън.

МакКена избърса устни с ръкава си и вдигна поглед:

— Арктическа Рибарица.

— О!

Отново мълчание. Благословено мълчание.

Вилицата издрънча леко в металната чиния. Каменния не си даде труд да вдигне очи. Наличието на публика само щеше да я окуражи да се раздърдори повече.

— Помислих, че може би ще искаш да знаеш нещо повече за мен.

Вилицата му продължи да се движи, без да се забави ни най-малко.

— Тц.

Тя продължи веднага.

— Дойдох тук, защото се нуждаех от ново начало в живота си. Преди това имах сестра си, Колийн, но когато тя порасна и се омъжи, вече нямаше нужда от мен. Чувствах се някак си… безполезна. Знам, че звучи глупаво, но си мислех, че ако намеря нещо, което да мога да върша добре… — Дълбокият й глас потрепери за момент. — Не знам, може би смятах, че ако правя нещо само за себе си, нещо, което обичам, няма да се чувствам толкова самотна. Можеш ли да разбереш това?

Каменния остави вилицата. Дали можеше да разбере самотата? Той вдигна поглед и очите им се срещнаха. В зелените дълбини на нейните видя оттенък на тъга. Неспокоен копнеж, какъвто и той самият изпитваше.

Как бе могла да си помисли, че той няма да разбере! Бе прекарал в самота и търсене целия си живот.

— Разбирам. Точно затова и аз… — Каменния прехапа устни. Не беше нейна работа какво правеше и защо го правеше.

— Правиш снимки. Това ли щеше да кажеш?

Той вдигна изненадан поглед към нея.

— Да — рече след дълга пауза. — Правя снимки.

— Фотографията — каза меко Девън. — Безсмъртие чрез изкуството. Предполагам…

Щом веднъж набра инерция, тя продължи да говори с тих, успокоителен глас. Думите й сякаш изплитаха мрежа от тиха наслада около него. Той се облегна назад, отпиваше от кафето си и слушаше. В палатката се възцари топла домашна атмосфера. След малко главата му натежа и клюмна напред. Очите му се затваряха. В гласа й имаше нещо толкова успокояващо…

— Каменни?

Мъжът се стресна:

— Ъ?

Младата жена гледаше право към него. Очите й се открояваха ясно върху бледото й лице. Едва сдържаше усмивката си. Това личеше по потрепващите ъгълчета на устните й.

— Спи ли ти се? — попита нежно тя.

Каменния се покашля.

— Тц. Изобщо.

— Спомняш ли си последния ми въпрос?

Той се размърда неловко. Не можеше да си спомни нито едно проклето нещо, което беше казала тази вечер. Освен онова за птиците.

— Въпросът ми беше много прост — обгърна го гърленият й глас. — Мислиш ли, че с теб бихме могли да бъдем приятели?

Той скочи на крака. Дявол да я вземе! Отново го беше надхитрила! И то толкова лесно — малко топъл боб, нежна усмивка, няколко добре подбрани думи и наивникът вече слушаше досадните й брътвежи.

Прииска му се да се застреля. Сега, преди да беше станало по-лошо, преди да бе изгубил напълно ума си.

— Не — процеди той. — Вече ти казах: аз нямам приятели.

— Но…

— Никакво „но“.

Неочаквано тя се озова до него и без да каже дума, сложи меките си бели пръсти върху ръката му. Мъжът почувства топлината на кожата й през фланеления си ръкав. Докосването беше нежно, но твърдо, учтиво настоятелно.

— Забрави това, което ти казах — рече тя едва чуто. — Прекарахме една приятна вечер. Нека не се обръщаме назад.

Мъжът сведе поглед към нея. Жената вдигна поглед към него. Очите й бяха големи и страшно сериозни. Гърлото му пресъхна и той преглътна мъчително.

— Добре — рече дрезгаво Каменния. — Да го забравим.

— Благодаря ти — отвърна Девън и въздъхна тихичко. След това пусна ръката му, приглади косите си и започна да раздига масата.

Когато се зае с чиниите, отново се чу дрезгавото й фалшиво тананикане. Този път песента беше „Аз съм самотна птица в златна клетка“. Гласът й като че ли поразхлабваше надвисналото в палатката мълчаливо напрежение.

Каменния изстена. Щом тананикането й вече не го дразнеше, значи беше загазил здравата.

— Трябва ли непременно да си тананикаш? — попита той дрезгаво.

Девън се усмихна дяволито:

— Може би предпочиташ да пея?

— Не можеш ли просто да си представяш, че тананикаш?

— Ей, Каменни! — учуди се тя. — Ами че това, което казваш, е шега! Кой би помислил, че имаш чувство за хумор?

— Нямам.

— Може би просто си мислиш, че нямаш. А пък в същото време да си страхотен зевзек.

— Едва ли.

— И все пак… ти ми се усмихна, а след това се пошегува. По-добре да внимаваш. Може съвсем ненадейно да започнеш да ме харесваш.

Той й се усмихна ехидно:

— Няма начин това да стане.