Кристин Хана
Златната долина (6)

Пета глава

Тя си тананикаше фалшиво със затворена уста. Даже и по-лошо от фалшиво.

Каменния се прегърби още повече и зарови брада в гърдите си. Боже господи! Гласът й звучеше стенещо и жално като на простреляна в гърлото росомаха.

Чак го заболя глава. Той вдигна очи и я прониза с поглед. Лицето му беше като буреносен облак. Този, който бе решил, че не е правилно да се пердашат жените, сигурно не познаваше Девън О’Ший!

Каменния въздъхна дълбоко и отново му се прииска да беше човек, който лесно прибягва до юмруците си. След това сложи лакти на тезгяха и опря глава на дланите си. Ех, защо поне не му се бе паднала някоя нормална жена за съдружник!? Обикновено жените бяха глупави, разговорливи и мъжете лесно ги сплашваха.

А той бе искал да си намери някой, който да се оправя в магазина, докато си снима. И какво беше получил? Една побъркана бъбрива жена, която прибираше ботушите му, преди да са паднали на пода, и мислеше като армейски генерал.

Боже господи… Сега беше повече вързан за магазина, отколкото преди.

Каменния се опита да откъсне поглед от Девън, но не успя. Очите му неволно я търсеха. Просто не можеше да спре да я наблюдава, та тя изглеждаше тъй странно на това място!

Мъжът изскърца със зъби. Ако знаеше само колко смешна беше в роклята си на цветчета и с вдигнатата си коса! Туптенето в слепоочията му се усили, а после се спусна надолу в черепа му и закънтя.

Девън беше започнала да чисти и приличаше на торнадо в палатката. Движенията й бяха толкова бързи, че се сливаха пред очите му. Първо изпразни рафтовете, а след това започна да разделя грубо издяланите дъски от солидните дървени колове, които ги поддържаха. Поставяше плоскостите отляво, а трупчетата — вдясно от тезгяха.

След това изтърка добре всичко. Малките й ръце се движеха в кръг по дървото, без да спрат, нито да забавят ход. Каменния гледаше със страхопочитание как в бялата й като лилия кожа се забиваха треска след треска. Очакваше, че Девън ще се разкрещи от болка, но и този път остана разочарован. Не се оплака нито веднъж. Всъщност, освен проклетото си тананикане, не пророни нито дума.

Мълчанието й започваше да го тревожи.

Той се намръщи, прокара дебелите си пръсти през бодливата сиво-черна растителност на брадата си и я подръпна замислено. Кой да предположи, че тишината можела да бъде толкова дразнеща?

Каменния свали пръсти, отвори рязко джобния си часовник и погледна към простия му циферблат. Един часът. Девън чистеше вече от четири часа и бе подредила само половината от палатката. Всъщност подреждаше така, както се искаше на нейно височество.

Каменния изстена гласно. По дяволите!

Младата жена надникна иззад една вече излъскана полица:

— Какво беше това?

— Нищо — промърмори той.

Тя се изправи бавно. После притисна ръка към кръста си и протегна схванатия си гръбнак. Малките й гърди се очертаха ясно под памучната материя на престилката. Под мишниците й имаше петна от пот.

Дъхът на Каменния секна. Сега изглеждаше съвсем различна, не толкова префърцунена. Няколко немирни кичури коса се бяха измъкнали и полепнали по потното й чело. Една капка пот се плъзна по лебедовата извивка на шията и се изгуби в набраните дантели по яката й.

Девън се огледа, сякаш търсеше нещо:

— Да направя ли кафе?

Каменния дръпна надолу периферията на шапката си и сведе упорито поглед:

— Прави каквото щеш.

Когато тя се отправи към печката, се чу тихото потракване на острите й токчета по дървения под. В съзнанието на мъжа неволно изплува една гледка — нейните крака, както ги видя при събуждането си тази сутрин. Дълги и бели, те изглеждаха почти неземни на фона на грубото вълнено одеяло.

Потракването спря. Каменния очакваше напрегнато тя да наруши отново тишината с някоя от глупавите си забележки. Когато не каза нищо, той надникна неохотно изпод мръсната периферия на шапката си.

Веднага му се прииска да не го беше правил. Тя гледаше право към него и в ъгълчетата на устните й играеше лека усмивка.

— Да запаля ли печката или ти ще го направиш?

В стомаха му се надигна нещо гадно. Да запаля ли печката? Звучеше като някоя от онези богати английски кокони, която говореше на слугинята си. А и този неин вид направо караше кръвта му да кипи. Ако само още веднъж направеше една от онези свои усмивки, които казваха: „Мога да те въртя на малкия си пръст“, госпожица Идеална щеше да се озове със задника надолу в юконската кал.

— Аз ще го направя — изръмжа той. — Печката е моя и аз ще си я паля.

После надигна огромното си тяло от удобния стол и се запъти с провлачени стъпки към студената неприветлива печка. Извади кибрит от металната кутия, прикрепена за съседната греда, вдигна капака и запали огъня.

Девън се отпусна на малкия трикрак стол до печката и въздъхна леко:

— Трябва да призная, че почистването на тази… палатка беше за мен доста голямо предизвикателство. — След това приглади къдрицата коса, която се беше плъзнала встрани и падаше над ухото й. — Обичам предизвикателствата, а ти?

Каменния изръмжа в отговор и бавно се отпусна на един стол до нея, като я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Тя вече започваше да клюма. „Горкото дребосъче — помисли си той насмешливо. — Това чистене й дойде твърде много. Сигурно няма да се опита да го повтори още поне няколко седмици. И слава богу…“

Девън се надигна.

— Е — рече тя и приглади изцапаната предница на престилката си. — По-добре да се връщам на работа. Няма да мога да спя довечера, ако знам, че магазинът ни не е почистен.

Той я погледна слисано:

— Майтапиш се.

— Приличам ли ти на жена, дето се шегува с прахта?

Каменния се усмихна кисело:

— Не. А като говорим за това, май не се майтапиш с нищо. Какво стана с кафето ти?

Тя му се усмихна така, че го накара да се чувства като малко дете:

— То беше за теб, глупаче.

После, без да дочака отговор, започна отново. И пак си тананикаше.

Каменния скочи на крака и инстинктивно зае отбранителна поза, с разкрачени крака, ръцете встрани и стиснати юмруци. Глупаче. Тя го беше нарекла… глупаче!

Това вече беше дяволски много. Той я сграбчи за рамото и я завъртя с лице към себе си. Беше доволен, когато забеляза как очите й проблеснаха уплашено. „Добре — помисли си той. — Нека поне веднъж се уплаши от мен!“ После приближи лицето си на сантиметри до нейното и каза дрезгаво:

— Твоята половина от магазина е чиста. Остави моята на мира.

Лицето й моментално придоби триумфално изражение.

— Съжалявам, каменни човече. Аз почистих първо твоята половина.

Той я стисна още по-здраво. Всичко в главата му се въртеше. Сега какво? Да я просне на земята с един удар? Това звучеше добре. Наистина добре. Не, всъщност така щеше да постигне само временен ефект.

Секундите минаваха. Двамата стояха на сантиметри с вперени един в друг очи. Пръстите му бяха забити в меката кожа на рамото й. Дъхът им се смесваше във висок дует и нарушаваше тишината на палатката.

— Уф, дявол да го вземе! — промърмори той накрая и я пусна. Не искаше да я наранява. Просто искаше да я накара да млъкне. — Само спри това проклето тананикане — прибави мъжът, за да спаси гордостта си.

— Добре.

Каменния я зачака напрегнато да продължи. При нея винаги имаше някакво „но“. Почака малко и… нищо. По устните му се изписа усмивка на облекчение. Беше го направил. Беше спечелил един рунд.

Когато погледна отново към Девън, тя му хвърли една лъчезарна усмивка и запя някаква въодушевена, дразнеща ухото интерпретация на „Когато царевицата се разлюлее, Ани“.

Той я погледна изумено и поклати глава. Не можеше да не почувства неволно уважение към нейната съобразителност. Беше истинска умница.

— Добре де — предаде се Каменния. — Тананикай, танцувай, показвай фокуси с карти, само спри това проклето пеене!

Тя се запъти към кофата и я вдигна:

— Нямам нищо против.

 

 

Девън въздъхна доволна. Бе приключила. Магазинът беше безупречен. Всичко се намираше на ново място. Рафтовете бяха педантично подредени.

Тя пусна мръсния парцал в кофата и потръпна, когато сивкавата вода се разплиска по току-що изтъркания под. След това въздъхна още веднъж, изправи се и се запъти към вратата.

— Колко е часът, Каменни? — попита младата жена, след като надникна навън.

Това бяха първите й думи от часове насам. Мъжът не отговори. Девън се обърна, погледна към партньора си и се усмихна.

— Можеш вече да махнеш запушалките! — подвикна тя и тропна с крак по пода, за да привлече вниманието му. — Свърших с тананикането.

— Обещаваш ли? — извика Каменния и когато му кимна, махна запушалките от боброва кожа от ушите си.

— Колко е часът? — попита отново тя.

Той погледна часовника си:

— Пет.

Девън хвърли поглед навън и промълви, сякаш на себе си:

— Толкова е хубаво тук!

Навън беше още напълно светло. Единственото, което напомняше за напредналото време, бе странната розова мъглица, която обрамчваше някои от по-далечните дървета.

— Наистина ли смяташ така?

За пръв път Девън не забеляза никакъв сарказъм в гласа му. Тя се обърна и погледите им се срещнаха.

— Мисля, че това е едно от най-хубавите места, които съм виждала. Толкова е диво, свободно! Сега вече разбирам защо искаш да го снимаш.

Лицето му сякаш се поотпусна и мъжът почти се усмихна:

— Не са много хората, дето разбират какво намирам в тези места — призна тихо той. — Но не мисля, че самотата ще продължи дълго. Толкова хора идват тук, газят…

Неочаквано някой се блъсна в Девън и тя залитна назад. С ъгълчето на окото си мерна нечие мръсно палто и в носа я удари гъст облак от миризма на немито тяло, подправена с уиски.

— О-хо, каква идилия! — каза Майдъс, когато се спря в средата на стаята.

Девън се изправи и погледна сърдито прегърбеното грозно старче. Усмивката й помръкна. Майдъс я гледаше презрително през рамо.

Тя потисна една въздишка. Последното нещо, което искаше в момента, бе да се сблъсква с омразата на този човек. Беше прекарала тежък ден.

— И така, Каменния — каза Майдъс, като все още не откъсваше поглед от Девън. — Май че загубихме баса. Кучката остава.

Девън почувства прилив на гняв и зачака съдружникът й да отвърне нещо. Той обаче не го направи.

— Нима ще му позволиш да ми говори така? — попита го тя.

Той сви рамене.

— Искаш защита ли? Ами вземи си куче тогава.

— Ах, ти… — Тя затвори устата си навреме. После преброи бавно до десет, възвърна самообладанието си и прониза с поглед старчето. — Търсиш ли нещо?

Майдъс се обърна с гръб към нея.

— МакКена — рече той подчертано, — искам малко супа.

— Ами вземи си.

Девън прекоси забързано палатката. Каменния последва клиента си.

— Само защото магазинът е малко по-чист от преди, Майдъс, не бива… — Каменния се спря като закован. Думите му секнаха и очите му се разшириха, докато наблюдаваше рафтовете. — Какво е това, по дяволите? Трябваше да бъде тук!

Девън усети гнева в гласа му и трепна. Някои хора не обичаха промените, поне отначало. Явно МакКена беше един от тях.

— Т-тук е — заекна тя и посочи към крайния рафт. Двамата мъже пристъпиха към мястото, където бе застанала, без да могат да откъснат погледи от идеално подредените безупречно чисти рафтове. Каменния я стрелна гневно и стисна зъби:

— И какво прави тук?

Щеше да му хареса пък! Нямаше начин. Само веднъж да свикнеше с новата система…

— Отговори ми!

Тя облиза нервно устни:

— Чака да бъде купена.

— Какво й беше на супата, като си стоеше там?

— Беше трудно да се намери.

— Не и за мен. Нито пък за клиентите ми.

— Е, сега за всички ще бъде по-лесно да я намерят.

Каменния се удари с месестия си юмрук по гърдите:

— И защо, моля?

Девън не можа да сдържи гордата си усмивка:

— Защото всичко е на мястото си. По азбучен ред.

Старчето избухна в дрезгав смях:

— По азбучен ред? — изръмжа слисано МакКена. — Ти си подредила магазина ми по азбучен ред?

По гръбнака на Девън пропълзя тръпка от неудобство. Защо пък беше недоволен сега?

— Д-да. Отсега нататък ще бъде съвсем лесно — каза тя. Знаеше, че беше започнала да заеква, но не можеше да овладее гласа си. Когато беше нервна, винаги пелтечеше. — Разбираш ли, супата е след сапуна и слънчевите очила. По-просто не може и да бъде. Естествено беше ми трудно, докато реша дали трябва да сложа очилата на „о“ или на „С“, но все пак си помислих…

— Повечето от моите клиенти не могат да четат! Те не биха разпознали „С“-то дори и то да се изправи и да ги захапе по задника!

Девън бе останала със зяпнала уста и ръката й се вдигна, за да я закрие:

— Боже мой, никога не съм предполагала…

— Излизай навън! — нададе лъвски рев Каменния.

Девън вирна брадичка и се изпъчи:

— Не. Направих грешка и ще я поправя. Всичко, което трябва да…

— Сега!

— Не.

Бузите му почервеняха. Очите му изпъкнаха. Той вдигна Девън с едно леко движение и се отправи към входа на палатката.

— Остани тук, Майдъс — нареди Каменния през рамо. — Веднага се връщам.

Старият се изкикоти ликуващо:

— Добре, Каменни. Докато те чакам, ще започна да пиша азбуката по стената.

Докато прекосяваха улицата, Девън се мяташе и пищеше в ръцете му. Когато стигнаха до палатката, той отвори рязко вратата. Тя се затръшна в гредата зад нея и звукът проеча наоколо.

Девън го заудря с юмруци по гърдите.

— Дявол да те вземе! — кресна тя. — Пусни ме!

— С най-голямо удоволствие.

Преди да успее да си поеме дъх и да отговори, жената вече летеше във въздуха като чувал с картофи. Приземи се тежко на леглото и потъна дълбоко в протрития дюшек. От мръсните завивки се вдигна облак прах, защипа очите и загъделичка носа й. Тя се изправи на колене. Всеки неин мускул напираше да освободи първобитната си агресивност. Искаше й се да зашлеви това ухилено лице, да издраска тези гадни очи. Пръстите й се свиха като куки, докато го гледаше, задъхана от гняв.

— Ти… — изсъска тя.

Той се спусна към нея, наведе се и я хвана за китките. Думите замръзнаха на устните й. Хватката на ръцете му беше тъй силна, че направо изгаряше. Каменния продължи да стиска пръстите й, докато те се отпуснаха.

— Дори и не си помисляй да се биеш с мен — каза дрезгаво мъжът, а очите му блестяха като парчета топаз. — Аз не съм като тези, които си познавала в Сейнт Луис. Не спазвам правилата на обществото. — Тук гласът му се превърна в шепот. — И плюя на хората, които го правят.

Думите му подействаха на гнева й като кофа със студена вода. Девън разбра неохотно, че той наистина говореше сериозно. Щеше да плюе на нея, а тук на никой нямаше да му пука, че го е направил.

Мисълта за това колко безпомощна и самотна беше я изплаши и отрезви. Беше жена, която не бе свикнала да се бои и обикновено запазваше самообладание. Девън потисна с усилие гордостта си. Моментът не беше подходящ да се прави на куражлийка. Имаше нужда от малко време, за да помисли, да прецени трудното си положение и намери разумен компромис.

— Добре — рече тя примирено. — Няма да се бия с теб. Отстъпвам пред грубата сила. А сега би ли ме пуснал?

Пръстите му се разтвориха. Тя отдръпна бързо ръцете си, сплете пръсти и ги постави на скута си. Главата й се наведе. Загледана в ръцете си, толкова малки и бели на фона на омачканата памучна престилка, тя си пое дълбоко и облекчено въздух.

— Девън?

Младата жена вдигна поглед. Не беше в състояние да срещне подигравката в очите му.

Каменния протегна показалец, намери вдлъбнатината под брадичката й и я повдигна насила нагоре. Изражението му не беше такова, каквото беше очаквала. Изглеждаше някак стар и безкрайно тъжен. Даже й се стори, че съжаляваше. Сърцето й подскочи и в него като че ли се прокрадна лъч надежда. Девън беше оптимистка даже и в тежките дни на детството си.

— Девън — рече меко Каменния, — недей да ни превръщаш в по-големи врагове, отколкото трябва да бъдем.

Тя го погледна право в очите и за пръв път видя махагоновите отблясъци, които потъмняваха кехлибарените му зеници.

— Защо изобщо трябва да бъдем врагове?

Тъгата в очите му изчезна и те отново станаха студени и далечни.

— Такъв съм си. Не обичам хората.

Без да помисли, младата жена изтърси:

— Та това е безсмислено! И аз не обичам цвекло, но когато веднъж леля Една ми го сервира за Деня на благодарността, изядох цяла чиния.

Каменния отдръпна пръстите си, сякаш се беше опарил.

— Казваш, че действам безсмислено? — попита невярващо той. — Та аз даже и не разбирам половината от брътвежите ти!

Девън веднага осъзна грешката си. По дяволите! Какво толкова имаше в този човек, че всеки път, когато го погледнеше, загубваше връзка с мозъка си? Ако искаше да намери начин да общува с него, трябваше да влага доста смисъл в няколко добре подбрани думи. Споменаването на цвеклото на леля Една бе явно тактическа грешка.

— Хич не ми пука дали си се задавяла при всяка хапка от цвеклото на леля ти в Деня на благодарността. Просто ми се ще да млъкнеш. Толкова ли много искам от теб?

Въпрос! Той наистина й бе задал въпрос. Значи все пак бяха стигнали донякъде. Лицето й грейна:

— Е, след като вече ме попита, позволи ми да ти отговоря. Ти си мой партньор и мой… съквартирант. Не можем да прекараме следващите седем месеца в пълно мълчание. Аз обичам да разговарям и освен това… — Тя се спря. Каменния я гледаше като разярен бик.

— Стой настрана от пътя ми, Девън, а също така и от магазина ми. Всъщност ако само веднъж пристъпиш вътре, ще се озовеш в реката, ясно?

Младата жена изскърца със зъби. Стига вече се беше правила на учтива и цивилизована! Беше време да установи някои основни правила.

— Ясно, Каменни, въпросът е дали ти ме разбираш.

— Твоя работа е да разбираш това и онова, жено. Пет пари не давам дали животът има смисъл. Искам само малко спокойствие.

— Ти си прав, обичам нещата да са подредени, но ако си мислиш, че няколко остри думи и хвърляния на леглото ще ти позволят да налагаш тона в тази връзка, жестоко се лъжеш.

— Връзка? — Думата се изплъзна от устата му като внезапно паднал зъб. Той я погледа за един безкраен момент и очите му проблеснаха зловещо. След това отвори уста, насочи обвинително показалеца си към Девън и отново я затвори. — Забрави това. Не си струва усилията.

После се завъртя на сто и осемдесет градуса и изхвръкна от палатката.

— Върви, бягай колкото си щеш, дявол да те вземе — промърмори след него тя и скочи от леглото. — Само че не можеш да избягаш далеч.

Девън затропа нервно с крак по пода. Беше объркана. За малко двамата бяха станали близки и очите му изглеждаха толкова тъжни, толкова самотни! Защо не можаха точно тогава да си кажат думите, които трябваше?

Тя умееше да общува. Всички казваха така. Хората идваха от мили у дома й, за да чуят от нея разумен съвет.

„Това е коренът на проблема“ — реши младата жена. Беше свикнала да разбира хората и затова не можеше да схване нищо от Каменния МакКена. Защо ли беше постоянно сърдит? Нямаше никакъв смисъл да я мрази толкова. Всъщност тя беше тази, която трябваше да се чувства вбесена. Беше пропътувала хиляди мили, за да споделя този мръсен коптор с мъж, който никога не се къпеше и говореше по-малко и от кедрово дърво.

Тя беше тази, която трябваше да се сърди, дявол да го вземе!

Каменния бе получил това, което искаше. Имаше си съдружник, и то много по-способен и надежден от останалите. Та какво беше очаквал, когато бе пуснал обявата? Дали беше предполагал, че ще се сдобие с партньор, който да промени живота му?

Неочаквано всичко й стана ясно. Всъщност винаги ставаше така, когато премисляше внимателно нещата. Беше предприела погрешна тактика. Никога нямаше да може да общува с Каменния, ако се държеше спокойно и логично, защото само инстинктът водеше живота и постъпките му.

Отговорът беше много прост. Каменния приличаше на заинатено муле, а всички знаеха, че мулетата рано или късно се помръдваха. Само трябваше да им привлечеш вниманието.