Кристин Хана
Златната долина (5)

Четвърта глава

Пръстите му обвиха тънката извивка на раменете й и я стиснаха леко. Девън потрепна при допира, но само си пое дълбоко въздух. Той почувства под влажната си длан лекото й уплашено треперене. След това тя се овладя и тялото й се скова.

Каменния придвижи ръка по неравната повърхност на шевиотената дреха към шията й. Дишането й се учести, стана накъсано като на преследвано животно. Той си наложи да се движи бавно: искаше да я сплаши, а не да я тероризира.

Мръсните му пръсти се плъзнаха по пенестата дантела около шията й, пропълзяха надолу и се заровиха под колосаната й яка. Малката вдлъбнатина под ключицата й галеше грубите му пръсти като млечно кадифе. Усещаше с кожата си бързия ритъм на сърцето й.

През тялото й премина тръпка и той се усмихна. Планът му работеше. Малката всеки момент щеше да си грабне партакешите и да хукне към дома си.

— К-какво правиш? — заекна нервно тя.

Каменния се приближи още повече към нея, като продължаваше да разтрива врата й. Меката му износена фланелена риза се допря до строгите тъмносини и бели райета, които се спускаха по гърба й. С другата си ръка измъкна малките игли, които поддържаха косата й.

— Отпусни се — прошепна той в ухото й, докато измъкваше последната игла. Даже и в собствените му уши гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато.

По изправения й като дъска гръб се спусна водопад от ръждивокафява коса. Единственият й отговор беше тънък като на мишка стон.

Каменния не можеше да не забележи как светлината се отразяваше в косите й. По тежките къдрици танцуваха стотици червени и златисти отблясъци. В душата му се надигна нещо странно и непознато. В един момент му се прииска да зарови лице в косите й и да усети меките кичурчета с кожата си.

Каменния се сгълча наум. Не биваше да забравя плана. Какво от това, че имаше хубава козина? И червените лисици имаха, а не съществуваха по-лукави и неприятни животни от тях. Просто от адски много време не е бил с жена.

Спомни си за плана. Той се наведе над нея и уханието й изпълни ноздрите му. Миришеше толкова различно, толкова… хубаво, на дъжд и лято, на домашен сапун. Целуна я по мекото ухо.

Кожата под грубите му пръсти отново потрепери. Каменния обърна съдружничката си с лице към себе си и я прегърна. Все още усещаше сладостта на кожата й по устните си.

Девън упорито отказваше да го погледне. Беше се втренчила право напред в редицата от копчета на ризата му. Устните й бяха стиснати здраво, но не можеше да спре треперенето им.

Той почувства топлия й дъх по сплъстените прошарени косми, които се показваха през отворената му яка.

— Девън… — пророни неволно Каменния.

Тя не вдигна поглед. Малкият й розов език се показа и остави блестяща мокра следа по устните й. Цялото тяло на Каменния се стегна и той я притисна още по-здраво. Дишането му се учести.

По дяволите! Държеше се като неопитен хлапак, а не като тридесет и девет годишен мъж, израснал в един от най-пропадналите публични домове на Ню Орлеан. Устата му беше пресъхнала, а ръцете му трепереха.

Трябваше да се овладее. Веднага.

Каменния взе лицето й в длани и го повдигна към себе си, като зарови пръсти в косата й. Тъмната груба кожа на ръцете му се очертаваше върху млечната й белота и изглеждаше невъобразимо мръсна. Той потрепери от срам.

Погледите им се срещнаха. В дълбините на тревистозелените й очи проблясваше едва сдържан страх.

Срамът му се усили. Колко пъти се бе клел никога да не наранява друго човешко същество! Ето че сега го правеше, готвеше се да нарани…

Не. Нямаше да я нарани. Искаше само да я посплаши. Тя щеше да си отиде оттук непокътната. Каменния изръмжа като животно, наведе глава и притисна устни в нейните. Целуна я по начина, който знаеше — грубо, без нежност, внимание или обич.

Само инстинктът — сила, срещу която той никога не спореше — го караше да я целува все по-силно и по-силно. Ръцете му се плъзнаха свободно по раменете й и надолу по гърба й и я притиснаха плътно до него. Топлината на гърдите и бедрата й проникваше през износената материя на дрехите му. Дъхът й, бърз и накъсан, се удряше в брадата му.

Твърдата като скала черупка на самообладанието му се пропука. Всички мисли за „плана“ се стопиха. По гръбнака му премина тръпка. Притисна я още по-силно, почти като в прегръдка. Атаката срещу устните й се промени едва забележимо, стана по-нежна. Вкусът им беше толкова хубав, толкова сладък…

Мина доста време, докато осъзнае какво всъщност се случваше. Тя му позволяваше да я целува!

Каменния изръмжа сърдито, вдигна рязко глава и отстрани Девън от себе си:

— Какво, по дяволите, правиш?

Пръстите й докоснаха червените драскотини, които се бяха появили около ъгълчетата на устата й. Това бяха следите от бодливата му като тел брада върху кадифената й кожа. После Девън попипа подутите си устни. С облекчение си отбеляза наум, че макар и навиците му за ухажване да бяха малко по-добри от тези на едно прасе, то поне си миеше зъбите.

— Ще се направя, че не съм забелязала опитите ти, господин МакКена. — Гласът й беше дрезгав, а дишането нервно. — На твое място и аз бих се опитала да направя същото. Както и да е, не можеш да ме изплашиш дотолкова, че да си тръгна. Реших да остана и знай, че аз никога не променям намеренията си.

Той изтри устни с опакото на ръката си:

— Кучка такава!

— Може би — отвърна тя със същия тон, — но не съм курва, господин МакКена, и следващия път, когато се опитваш да ме целуваш, те съветвам да си пазиш… — погледът й се спусна изразително надолу — … интимните места. Коляното ми може и да се окаже ефикасно оръжие.

— Жено, ако има нещо, което можеш да пипаш, без да ме ядосваш, то това са именно интимните ми места.

Тя се усмихна мрачно:

— Едва ли бих могла да ти бъда благодарна за това.

 

 

От очукания тенекиен фенер се процеждаше зеленикава светлина, която придаваше странна неземна атмосфера на приличната на гробница палатка. Кюмбето пукаше и просъскваше, а металният му капак подрънкваше от яркооранжевите атаки на огъня.

На Девън й се прииска да закрещи. Единственият човешки звук, който се чуваше в палатката, беше потрепването на крака й по дъсчения под. Той кънтеше в ушите й като барабан. От три часа тя и Каменния седяха на не повече от пет стъпки един от друг. През цялото това време не си бяха разменили нито дума. Даже и сричка.

Девън реши, че точно сега би се зарадвала и на едно изръмжавате.

Никога през своя двадесет и девет годишен живот не бе се чувствала толкова изнервена. Каменния направо я подлудяваше. Девън не можеше да понася враждебното мълчание. Напомняше й за баща й.

Когато беше малка, не можеше да избира начина си на живот. Сега вече беше голяма и нещата бяха различни. Тя и само тя определяше правилата, които управляваха живота й. И отказваше, определено отказваше да живее с някой враждебно настроен човек в продължение на десет месеца. Беше прекарала цялото си детство на пръсти — стъпваше предпазливо около баща си, съобразяваше се с неговото кисело мълчание и страхотните му избухвания. Щеше да пукне, но нямаше да позволи отново подобно нещо!

Девън спря да потропва с крак, изправи рамене, вдигна глава и прониза с гневен поглед партньора си.

— Езика ли си глътна? — попита тя.

Той дори не вдигна поглед от книгата.

Младата жена скочи и закрачи нервно из стаята. Положи огромни усилия да не закърши ръце. Може би един не толкова заядлив тон щеше да се окаже по-ефикасен.

— Искаш ли да играем карти? Може би вист?

Нищо. Тя направи още един опит:

— Искаш ли чаша чай?

Пак никакъв отговор. Девън затегна здраво юздите на гнева си. Нямаше да му позволи да я накара да избухне. После си наложи една измъчена усмивка на устните и отбеляза:

— „Островът на съкровищата“ ли четеш? Трябва да призная, че не съм очаквала човек като теб да…

Той захлопна книгата:

— Млъквай.

Девън се усмихна победоносно. Не беше голямо постижение, но все пак беше по-добре от тази ужасна тишина.

— Няма пък.

Съдружникът й отново разлисти книгата и впери поглед в подвитите от влагата страници:

— Приказвай колкото си щеш, жено. Отсега нататък ще бъда глух като пън за проклетото ти мяукане.

Мяукане! Девън стисна ръце така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Оуу! Явно бе доста самонадеян, след като наричаше умението й да води разговор „мяукане“. Ах, този голям, мръсен, отвратителен представител на човешкия род, който…

Тя събра последните си остатъци здрав разум. Нямаше смисъл да се слиза до неандерталско ниво. Възпитаните интелигентни хора можеха да спорят и без да си крещят, а тя със сигурност беше интелигентна.

— Ние сме човешки същества, господин МакКена, а хората си говорят. Именно това ни отличава от животните. — Девън вирна самонадеяно брадичка и го погледна отвисоко. — Разбира се, при някои от нас тази граница не е толкова ясна.

Жилото бе забито толкова фино, че на Каменния му отне доста време, докато усети, че го обиждат. Когато това стигна до мозъка му, той скочи:

— Коя си ти ма, че ще ми намираш кусури? Аз съм такъв, какъвто съм. Ако не ти харесва, разкарай се оттук. Никой не те е канил.

Устните й се подвиха във възможно най-тънката усмивка:

— Не е вярно. Ти ме покани тук.

Лицето му стана мораво. На слепоочието му запулсира малка синя вена.

— Дявол да го вземе, стига си ме подсещала за това!

Тя въздъхна леко. Нямаше смисъл да му вади душата. Беше все едно да се опитваш да отнемеш бонбончето на дете. Единственият лек беше да го излекува от враждебните му настроения. Трябваше по някакъв начин да го накара да съблюдава елементарна вежливост. Иначе… Само при мисълта за това „иначе“ потрепери.

— Господин МакКена — каза Девън с равен глас, — хайде да се опитаме да се спогаждаме, искаш ли? Иначе ще прекараме една дълга и неприятна зима.

Очите му засвяткаха гневно:

— Не и за мен.

— Господин МакКена, ако се опиташ да бъдеш разумен, сигурна съм, че ще достигнем до някакъв компромис.

— Ако само за пет секунди престанеш да си тракаш зъбите, ще ме чуеш. Аз не се спогаждам с хората. Аз ги отбягвам. Схващаш ли?

Девън преброи до десет и направи още един опит:

— Господин МакКена…

— Да те вземат мътните, престани да ме наричаш така! Не съм английският крал!

— Което, сигурна съм, е голямо облекчение за англичаните по целия свят — отбеляза тя, преди да успее да се спре.

— Ох, господи!

Каменния запокити книгата към импровизираната лавица, но не улучи. Тя се удари в провисналата брезентова стена и се приземи на пода с глухо тупване. Без изобщо да я погледне повече, той стана и съблече ризата си. Всеки мускул по тялото на жената се напрегна. Тя ококори очи.

— К-какво правиш?

Панталоните му се смъкнаха на пода и се увиха около глезените му. Очите му срещнаха нейните със зловещ блясък.

— Танцувам — отвърна Каменния и се наведе да развърже връзките на обувките си. После ги изрита, свали вонящите си чорапи и ги метна към въжето за простиране.

Девън отскочи тъкмо навреме, за да избегне летящия към лицето й мръсен чорап. После погледна гневно към мъжа и сложи ръце на хълбоците си.

Партньорът й беше останал по най-мръсните долни гащи, които тя някога бе виждала. Той се почеса под мишницата, където личаха петна от пот, после по издутината на слабините си и рече:

— Лека нощ, жено.

И се намъкна в леглото. Девън стоеше зяпнала, сякаш с приковани в пода крака. Едно беше да реши по пътя на логиката, че трябва да споделя цяла зима легло с преграда с този мъж, а съвсем друго — да влезе в тези чаршафи.

Тя се раздвижи нервно, вдигна захвърлените му панталони и риза и ги окачи.

Каменния се протегна изненадващо плавно и грациозно за мъж с неговия ръст. После облегна широкия си гръб на стената, опря брадичка на дланта си и впери поглед в Девън. Очите му проблясваха зловещо от тъмния ъгъл.

— Стига си се помотвала — нареди той.

Девън преглътна мъчително, без да може да откъсне поглед от него и леглото. Бодливото стоманеносиво одеяло го покриваше като пряспа мръсен сняг. Брадата и мустаците му бяха скрити под завивката, но Девън знаеше, че той се смее на притеснението й. Не с чувство за хумор, разбира се. Очите му бяха студени като лед. Да, усмивката му под одеялото представляваше просто едни разтеглени устни. И вероятно това бе единственият начин, по който знаеше да се усмихва.

Устните му. Тя неволно си припомни целувката, спомни си колко студени и стегнати бяха устните му отначало и как после неочаквано станаха нежни, почти гальовни. Господи, дано не смята да опита отново!

— С тази рокля ли ще спиш?

Девън се вдърви.

— Един джентълмен би се обърнал.

Този път усмивката му беше явна.

— Така ли? — каза той провлечено. — Колко тъпо!

Тя се огледа наоколо, за да намери място, където да се скрие. Нямаше такова. Никакво кътче, където да се приюти от проникващите му очи. Тя преглътна.

— Няма смисъл да отлагаш. Ще се съблечеш тук, пред мен, или навън — пред всички останали.

Девън прекоси сковано стаята и изгаси фенера. Това донякъде подобри положението. Светлината се превърна от зловещозелена в мътнокафява. В сумрака линиите се размиваха и се превръщаха в група мъгляви форми. Тялото на Каменния приличаше на верига от планини и долини, покрити с металносиво. Дишането му, тихо и равно, пронизваше тишината в палатката.

— Кога ли се стъмва тук? — промърмори тя.

— През септември — долетя неговият отговор от тъмното ъгълче на леглото. Гласът му беше дълбок и подигравателен.

Тя събра последните си остатъци от смелост, изхлузи полата, блузата и сакото си, после навлече бяла памучна нощница и свали долните си дрехи.

След това остави нощницата да гъделичка глезените й и се огледа за куката. Тъй като едва я различаваше в мрака, тръгна пипнешком покрай кюмбето и масата към гредата в ъгъла. Когато стигна дотам, внимателно прикри корсета и фустата си под останалите дрехи и ги окачи на куката.

Беше вече време. Пое си дълбоко въздух, изправи рамене и тръгна към леглото. Стъпваше бавно и босите й крака пошляпваха тихо по мъхнатия под. Девън повдигна плахо одеялото. Само при мисълта, че щеше да спи в едно легло с този мъж, по гръбнака й пропълзяха ледени тръпки. Тя стисна здраво очи, преметна крак през грубите греди отстрани и се плъзна между одеялата.

Неочаквано ахна. Господи, в леглото нямаше чаршафи! Одеялото беше протрито и мръсно и краката я засърбяха. Миришеше на лошо. Утре сутринта най-напред щеше да разопакова чудесно бродираното си спално бельо.

Лежеше, изпъната като струна, завита до брадичката. Той се размърда до нея, за да се нагласи по-удобно върху сплескания смрадлив дюшек. Дишането му се изравни.

Девън въздъхна облекчено. Той заспиваше. Значи тя беше в безопасност. Стисна очи и започна да се моли. Всемогъщи боже, ти, който носиш светлината…

Нещо пропълзя по голия й крак. Тя нададе панически писък и скочи от леглото.

Каменния веднага седна:

— Какво има, дявол да го вземе?

Тя впери ужасен поглед в леглото и прошепна:

— Насекоми…

Стори й се, че одеялото се движи. О, господи! Можеше да се справя с безредието, с враждебното отношение и с мръсотията, но не и с дървениците.

— Боже, това ли е всичко? Ако до другата седмица си още тук, даже няма и да ги забелязваш.

Девън остана дълго време до леглото, с приковани в разбърканите завивки очи. Всичко, за което си мислеше, бяха хубавите чаршафи, сгънати прилежно в куфара й, и мекото легло у дома, което миришеше на хубаво. През нея премина вълна на безнадеждност. Тялото й започна да трепери.

— Няма да ме накараш да се разплача — прошепна тя на едрия мъж в леглото. — И няма да ме накараш да си отида.

Той отговори с тихо равномерно дишане. Девън почувства, че и собствените й очи натежаха. Божичко, какъв дълъг и изтощителен ден!

Тя се настани бавно върху вмирисания неравен дюшек, колкото се може по-далеч от Каменния, и придърпа мръсното бодливо одеяло чак до брадичката си. Лежеше сковано и неподвижно и страшно й се искаше долната й устна да спре да трепери.

„Мили боже — помисли си Девън, — дано всичко това да е сън. Ужасен, ужасен сън…“

 

 

Девън се събуди неохотно. Чувстваше се зашеметена от съня. Устата й отвътре беше като стара обувка — цялата в налепи и пясък. За пръв път в живота си си беше легнала, без да си измие зъбите. Защо ли?

Реалността я зашлеви по лицето като шамар. Тя изстена, изправи се на лакти и премигна, като отвори с мъка пресъхналите си от съня очи.

Пред погледа й изплуваха чифт крака. Голи, бледи и тънки, те лежаха, кръстосани на фона на металносивото вълнено одеяло.

Боже господи! Това бяха нейните крака! От устните й се пророни лек вик на изненада. Тя се поизправи и придърпа нощницата до глезените си. Когато материята се уви около краката й, седна, сви колене и уви ръце около тях, сякаш да ги предпази.

После погледна предпазливо надясно със спуснати клепачи. Нямаше го. Изправи рамене и се отпусна назад. Главата й се удари в грубо издяланата смърчова табла на леглото и я проряза болка.

— Добрутро.

Тихо изречената дума я удари като камък. Жената се сви инстинктивно и хвърли нервен поглед наляво.

Каменния седеше до масата и си сръбваше нещо от очукано синкаво тенекиено канче. Миризмата на кафе, силна и остра, долетя до ноздрите й. Тя си пое дълбоко въздух и познатият мирис сякаш я стопли.

— Добро утро — отвърна предпазливо Девън. — От колко време си буден?

Той стана, наля втора чаша кафе и й я подаде:

— Достатъчно дълго, за да си помисля малко.

Тя едва се сдържа да не изтърси веднага първото, което й дойде наум. Вместо това се усмихна и пое чашата. Пръстите й се увиха около тенекиеното канче. Топлият метал имаше изненадващо успокоителен ефект. Девън почувства как сърцето й заби по-бавно и дишането й се нормализира.

— Гос… — Едрите, сякаш изваяни черти на лицето му се смръщиха. — Мътните го взели — промърмори той, — проклет да бъда, ако те наричам госпожица О’Ший!

Младата жена се усмихна:

— Чудесно. Можеш да ми казваш Девън.

— Както и да е. Исках да ти кажа, че мислих и премислях този проблем — нещо, в което, ако нямаш нищо напротив, не съм много добър — и не мога да намеря никакъв изход. Ти не можеш да си отидеш, аз не мога да ти построя палатка. Двамата сме заседнали като в капан за през зимата.

— Знам — въздъхна тя.

— Предполагам, мислиш си, че си направила лоша сделка. Но господ ми е свидетел, че и аз се забърках в голяма каша.

Тя отвори уста да отговори хапливо.

— Задръж малко — прекъсна я той. — Няма сега да говорим за това. Дявол да го вземе, исках партньор, който да се грижи за магазина ми и аз да съм свободен да ходя, където си ща и да правя колкото си искам снимки. И какво получих? Една проклета жена, която и за минутка не мога да оставя сама.

— Аз не съм нито немощна, нито слабоумна. Живяла съм сама от четиринадесетгодишна възраст. Със сигурност мога да прекарвам по няколко часа дневно в твоя — по-точно в нашия — магазин.

— Да бъдеш сама в Сейнт Луис — той изрече думата така, сякаш в устата му имаше лош вкус — не е същото, като да си сама в Юкон. Ти си единствената бяла жена на мили наоколо, а долината се пълни с хора по-бързо, отколкото леглото на някоя курва. Когато си сама, не си в безопасност.

Тя вирна предизвикателно брадичка:

— Мога и сама да се грижа за себе си.

Той се засмя безрадостно и дрезгаво:

— Добре де. Жено, разбери, нищо не можеш да опазиш сама.

Девън подпря брадичка на коленете си. Колкото и да й беше неприятно да го признае, той беше прав. Само при мисълта да остане сама с човек като Майдъс по гърба й пропълзяваха ледени тръпки.

— И какво ще правим сега?

Той се изправи внезапно, грабна палтото си от куката и го метна през рамо.

— Ти ще стоиш настрана от пътя ми и от магазина ми. Ето това ще направим.

— Виж какво, не можеш просто да… — Девън се спря. Съдружникът й явно не я слушаше.

Без да я погледне изобщо, Каменния нахлупи на главата си оръфаната филцова шапка и излетя навън.

Тя скочи от леглото и впери вбесен поглед в току-що затръшналата се врата, като стискаше здраво юмруци. Каменния МакКена трябваше да внимава повечко, преди да й казва какво да прави. Беше пропътувала целия този път с надеждата да започне нов живот в магазина и проклета да беше, ако не го направеше.

Тя изпи последната глътка кафе, облече се, грабна кофа и парцали, отвори широко вратата на палатката и излезе с енергична стъпка.

Гледката навън я накара да се закове на място. Почувства се като Алиса, която току-що е излязла от огледалото.

Това беше нов-новеничък свят. Нямаше и следа от вчерашното блатисто, вонящо, покрито с мъгла бунище. Пръстта под краката й даже не беше влажна.

Никога не беше виждала такова небе — дълбоко, сапфиреносиньо, напомнящо бездънно езеро. А зеленината! Всяка тревичка, дърво или храстче блестеше на слънцето в различни оттенъци. Тук-там вече се показваха първите есенни багри.

Тя застина в благоговение. Тази земя беше дива, свободна, красива. Девън стисна още по-здраво дръжката на кофата, попривдигна полите си и закрачи към магазина.

Каменния отново седеше зад отвратително килнатия на една страна тезгях. Както и преди, главата му беше сведена напред и той изучаваше някакви бледозелени стъкълца. Черната като въглен мръсна и сплъстена коса обрамчваше лицето му. Дебелите му пръсти потропваха ритмично по тезгяха. Печката беше студена и неприветлива.

Девън огледа обстановката и сърцето й изстина. Беше още по-лошо, отколкото си го бе представяла в началото. Имаше редици и редици разкривени, полупълни със стоки рафтове. Вещите бяха безредно натрупани и покрити с дебел слой сивкав прах.

Тя си пое дълбоко въздух и веднага съжали за това. В палатката миришеше на вкисната храна, мръсни чорапи, мокро дърво и керосин. Опита се да задържи дъха си и едновременно да говори:

— Дойдох на работа.

Той вдигна рязко глава и я прониза със сърдития си поглед:

— Върви си вкъщи.

— Пак ли трябва да спорим за това? — Тя прокара пръст през най-близката лавица и по него се събра дебел слой прах.

— Просто си върви.

Девън пристъпи към тезгяха, издуха праха от пръста си и се усмихна, когато облакът докосна лицето му.

— Няма да приказваме повече. Дошла съм да работя.

Той изгледа презрително роклята й от лилав муселин на маргаритки:

— Какво да правиш?

— Да почистя — потупа кофата тя.

— Не.

— Да.

Мъжът удари с юмрук по килнатия тезгях. Един буркан с гвоздеи се плъзна, падна на пода и се разби. Дузини ръждиви пирони издрънчаха по дъските и се изтърколиха в калните цепнатини между тях.

Девън трепна.

— Не! — изрева той. — Моята палатка вече смърди на проклета болница! Няма да ти позволя да направиш това и с магазина ми!

— Нашият магазин — рече тя и пристъпи към огромната бъчва с вода вдясно от тезгяха.

— Не можеш да използваш тази вода за чистене. Тя е за пиене. Искаш вода за миене ли? Тогава що не си донесеш?

Девън изля един чайник в кофата. После още един.

— Мътните да те вземат! — изруга МакКена. — Не чуваш ли какво ти се приказва?

Тя отвърна с блестяща усмивка:

— Не. И явно това е общото между теб и мен.

Каменния сигурно бе забелязал решителността в очите й, защото само се намръщи и подпря обраслата си брада на огромната си длан.

— Чисти колкото си щеш — изсъска той, — но само да кажеш една дума и си вън. — После направи дълга пауза и чак тогава допълни: — С краката напред.