Кристин Хана
Златната долина (15)

Четиринадесета глава

Девън сви пръсти около канчето и стопли ръката си. Отпи и въздъхна доволно, когато горещият чай премина през гърлото й. Огледа помещението от мястото си зад печката. То бе съвършено, излъскано до блясък. Нямаше нищо за вършене. Нищо.

„По дяволите!“ Не бе изминала и седмица от изчезването на Каменния и вече бе отегчена до сълзи. Отегчена и самотна.

— Хай, госпожице.

Девън погледна стреснато към входа. Влезе Дигър Хайнс и за пръв път, откакто го бе срещнала, не се усмихваше.

— Здравей, Дигър. Искаш ли чай?

Той провлече крака към печката и изтегли стол до нейния.

— Наричай ме Марвин. Днес не се чувствам като Дигър.

Тя се наклони към него.

— Какво има?

— Нищо особено — отговори той с необичайна за него горчивина. — Току-що направих най-голямото откритие в живота си, а съм напълно безсилен. Това е всичко. — Дигър смъкна дебелите си зимни ръкавици и ги постави на пода пред печката. — Да, няма да е лошо да изпия чаша от този чай.

Леко смръщена, Девън внимателно му наля.

— Какво искаш да кажеш?

Той грабна лакомо канчето, като сви грубите си пръсти около него.

— Аз, Марвин Джоузеф Хайнс, открих грешка в Елдорадо.

— Грешка в потока?

— Да. Знаеш, че всеки участък земя е с дължина около петнайсет метра по протежение на бреговете. Установих около четири метра и половина свободно място. Ничия собственост. Госпожице, мисли. То струва цяло състояние. — Раменете му внезапно се отпуснаха. — За някого, не за мен.

— Защо?

— Поисках го, разбира се, но не мога да направя нищо друго, освен да го продам.

— Да го продадеш? Но, Дигър, това е налудничаво. Ти самият си златотърсач. Защо просто не…

— Не мога да си го разреша. Трябва да работя цяла зима, без да спечеля и цент. Нито капани, нито лов — нищо. Само копане. Тук, щом получиш участък, започваш веднага да копаеш за злато. Палиш огън всяка нощ и не го загасяш до зори. През деня копаеш, докато стигнеш до земя, която е все още замръзнала. Изкараната пръст се трупа на купчини, които веднага се втвърдяват от студ. До пролетта не знаеш дали си изкарал десет цента или милион.

— Изглежда трудно, но ти си силен и…

— Силата не осигурява боб за корема ти. Имам нужда от заем срещу участие в печалбата.

— Джак Кели…

— Не става.

Девън замислено отпи от чая си. МакКена нямаше да хареса разсъжденията й в момента. „Той замина, майната му. Ако за него е толкова важно какво правя аз и какви решения вземам, да си беше стоял тук.“ На устните й трепна усмивка. Сега тя вземаше решения.

— Дигър, аз с радост ще ти дам заем.

Той преглътна с мъка.

— О, не… Не мога да приема… Каменния е много против такива заеми. Той ги смята почти за кражба.

— Виждаш ли Каменния тук?

— Н-не.

— Виждал ли си го тук през последните шест дни?

— Не.

Девън се усмихна.

— В такъв случай е напълно в реда на нещата аз да отговарям за магазина. Решавам да дам заем на приятел.

Дигър нервно навлажни устни. Тя почти виждаше каква битка се води в главата му. Една част от него искаше отчаяно да приеме предложението й, но другата се гърчеше в ужас от бъдещия гняв на Каменния.

— Какво ще кажеш? — подтикна го Девън.

Алчността победи страха.

— Хубаво, съгласен съм. Ще взема заем от теб, но само защото знам, че става въпрос за голяма печалба. Тук изобщо няма риск.

— Прекрасно! — Тя отиде до тезгяха, измъкна парче снежнобял лен от избродираната си чантичка, опъна го върху тезгяха и внимателно написа с мастило: „Магазинът на МакКена се съгласява да размени зимни запаси срещу четирийсет процента собственост върху…“ Погледна Дигър. — Кой е номерът на твоя участък?

Той забърза към нея.

— Огилви го отбеляза като четиринайсет А.

Девън записа и това и подаде разписката на Дигър. Той я пое и мръсните му пръсти веднага оставиха тъмни петна по бялата материя.

— Какво пише тук?

Тя му го прочете.

— Другите искат обикновено петдесет.

— Знам. Но за мен четирийсет са достатъчни. В края на краищата ти вършиш цялата работа.

— Няма да те подведа, госпожице — гордо заяви Дигър.

— Знам. А сега — усмихна се тя и плесна с ръце, — хайде да отделим храната. Ти си зает човек, не може да се мотаеш тук с часове.

Девън продължи да се усмихва дълго след като Дигър насъбра нещата си и излезе. Ако Каменния разбереше какви ги върши, веднага щеше да се появи на хоризонта.

За щастие Дигър ОБИЧАШЕ да дрънка…

 

 

Зъбите на Девън тракаха от студ и тя трябваше да ги стисне здраво, за да ги спре. Приближи се до горещата печка, разтърсвана от неконтролируеми тръпки, и разпери ръце над нея. Не й се разделяше с вълнената нощница, но нямаше избор. Мъжете зависеха от магазина за хранителни стоки. Тя съблече нощницата си и бързо навлече четири слоя вълнени дрехи: чорапи, потник, гащи с дълги крачоли, фуста и пола. Закопча блузата си, отиде бързо до вратата и надзърна за миг навън.

След като изпи чаша кафе, седна на масата и написа:

„Първи декември 1896 година.

Времето днес е ясно и студено. Снощи не е валяло — преспите се запазват на височина около петдесет сантиметра.

Тази сутрин неколцина златотърсачи се мотаят в пивницата — очевидно е прекалено студено за работа. Настъпва тежка зима и мъжете, прекарали месеци по бреговете на Бонанца Крийк, се завръщат един по един…“

Писалката затрепери в ръката й и тя вдигна върха на писеца от хартията. Грешка. Не всички мъже се завръщат вкъщи. Във всеки случай не и този, който означаваше нещо за нея…

Сълзи замъглиха погледа й. Бяха изтекли четирийсет и два дни от изчезването на Корнелиус и той й липсваше все повече и повече с всеки изминат час… И то — заради една-единствена целувка!… Тази целувка бе променила всичко. Едно кратко докосване на устните — и маската на платоническото приятелство веднага падна, като ги остави незащитени и уязвими, неспособни повече да се преструват.

Каменния избяга от истината: реакцията му бе характерна за него.

Девън я анализира — както бе обичайно за нея. Тя премисли целувката от всички страни — клинично, обективно и страстно. Чете и препрочете книгата на д-р Кауън. Нищо не помагаше. Трябваше да признае пред себе си, че искаше повече от Каменния — повече от една целувка… Господ да й е на помощ. Наистина желаеше повече… Нямаше значение, че той не я обичаше, нито имаше значение, че д-р Кауън би я класифицирал като блудница. Този път единственото, което имаше значение за нея, бяха чувствата — и по-конкретно чувствата й към Корнелиус. Тя искаше поне веднъж да бъде любена като жена и този мъж бе единственият й шанс. Девън мечтаеше, разбира се, но какво лошо имаше в това? „И после — казваше си тя, — не искам много… Само един светъл спомен, който да отнеса вкъщи оттук…“ Бе взела това решение преди седмици и с всеки ден желанието й нарастваше. Оставаше само той да се върне…

Някой потропа и мечтите й се пръснаха като цветни стъкълца на калейдоскоп. Тя избърса влагата от очите си и посрещна Беър с ежедневната добре отрепетирана усмивка. Господ да го благослови. Приятелството между тях се бе закрепило през последния месец. Без него едва ли щеше да понесе дългите дни в магазинчето.

Навлече анорака, подплатен с кожа, сложи си ръкавиците и отвори вратата. В лицето я блъсна леденостуден порив и тя неволно се запрепъва назад. Беър я хвана за ръка и я притегли по-близо, като се опита да я защити от вятъра.

— Вдигни си качулката — изкрещя й той.

Девън повдигна глава, за да погледне Юкон. Огромни парчета лед се въртяха бавно по повърхността на реката. Странен, сякаш подземен стон придружаваше настъпващата ледена смърт на реката.

— Ще замръзне само след ден, най-много два — забеляза Беър.

В магазинчето той незабавно напали печката, а Девън се спусна да провери „термометъра“: на тезгяха Беър бе поставил четири бутилки, пълни с живак, уиски, керосин и лекарството срещу болки на Пери Дейвис. Само живакът беше замръзнал.

— Четирийсет градуса под нулата — обяви тя.

— Направо за бански костюм.

Младата жена грабна със смях кафеничето и се отправи навън, за да го напълни със сняг.

— Не слагай кафе за мен.

— Какво?

Той кимна с глава към масата.

— Седни, Девън.

Внезапно я преряза лошо предчувствие. Никога досега Беър не й бе говорил с такъв тон. Сякаш баща се канеше да отсъди наказание за детето си. Тя се приближи бързо до масата.

— Както виждаш, сядам.

— А аз тръгвам.

— До палатката си, надявам се. — Гласът й леко трепна.

Той бавно се изправи, седна до нея и взе малката й ръка в своята. В очите му имаше тъга.

— Магазинчето ще бъде отворено още две или три седмици. След това става ужасяващо студено. Единственото, което ни остава, е да седим по палатките си, да пием, за да се затоплим, и да мечтаем да сме някъде другаде за Коледа.

— Остани, моля те. — Гласът й бе станал дрезгав от отчаяние. — Ще ти организирам незабравима Коледа. Ще имаме…

Той стисна ръката й.

— Тихо, тихо… Не заминавам завинаги. Тръгвам само да търся Корнелиус. Той достатъчно дълго бяга от отговорностите си: време е да се прибере…

Сякаш гръм тресна от ясно небе и удари Девън в гърдите. „Време е да се прибере.“ Сърцето й заудря така бясно, че тя едва чуваше гласа на Беър.

Той се изправи.

— Е, по-добре е да…

Тя го хвана здраво за ръката.

— Не! Не искам да се връща насила, не искам да се опъва през целия път дотук, да рита и да крещи.

Беър се усмихна.

— Не се безпокой. Ако започне да вдига врява, ще го приспя с няколко удара.

— Не е смешно — въздъхна жената отчаяно. — Той няма да иска да се върне.

Веселите искрици изчезнаха от очите на Беър.

— Права си, няма да ще.

Тя се опита да се усмихне, но не успя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз… исках да се върне, защото му липсвам, не защото е в безсъзнание.

— Знам, но не можем да чакаме повече. Ти няма да останеш жива, ако си сама, а аз не мога да се преместя при теб… — Той протегна ръка към нея. — Ще ми липсват нашите сутрешни разговори.

Девън се хвърли към него и ръката му я обгърна покровителствено. Тя притисна буза към износената му риза, опитвайки се да не допусне влагата в очите й да се отприщи и да стане наводнение.

— И… и ти ще ми липсваш…

— Ще се върна бързо, ще видиш. Предполагам, че ще срещна Корнелиус вече на път за вкъщи.

Младата жена подсмръкна шумно.

— Пази се, Беър.

— Винаги съм се грижил добре за себе си. А ти не забравяй обещаното за Коледа. И ми пази място на трапезата.

Той я пусна и тя бавно се отдръпна.

— Какво ще правя без теб?

— Не се тревожи. Отец Майкълс се завърна вчера от индианския лагер. Той обеща да се грижи за теб.

— Няма да е същото.

— Благодаря. — Суровият му глас сякаш се пречупи за миг — нещо, което бе необичайно за него. — Приятно е стар грубиян като мен да чуе поне веднъж в живота си подобно нещо…

Девън се усмихна разстроено.

— О, Беър…

Той се изкашля неловко.

— Грижи се за себе си и не забравяй думите ми: Каменния може да е голям и още толкова грозен, но сърцето му е по-голямо от цялата Юконска територия. Бедата е там, че сам не знае истината за себе си.

Девън въздъхна отчаяно.

— В такъв случай не съм срещала по-тъп ученик от него.

Беър се захили.

— Но не се изненадваш, нали?

Тя се усмихна неохотно.

— Не.

 

 

Каменния дишаше тежко и бързо, въздухът излизаше през посинелите му устни и веднага се превръщаше в облаци пара. Той се спря за миг и отправи поглед към небето. Снегът се сипеше по непокритите му бузи и сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му. Мъжът премига, опитвайки се да определи местоположението на слънцето в оловносивото небе, но това се оказа невъзможно. Студеният му диск едва се очертаваше някъде на изток, сантиметри над арктическия хоризонт. Той се надяваше от все сърце, че все още се движи по замръзналата Юкон към Доусън Сити.

Хвана въжето, вързано на кръста му, и се запрепъва напред. То се опъна като струна, впи се в пръстите му през дебелите ръкавици. Мъжът заскърца със зъби и отново опъна въжето. Този път тежко натоварената шейна се измъкна от изровения сняг и се плъзна след него.

Часове по-късно снеговалежът намаля. Луната замига на фона на кадифеното небе, синьо-бялата й светлина заискри като стрит на дребно скален прах.

Забави крачка и заоглежда пустата брегова линия, търсейки подходящо място за нощувка. Нещо в дърветата отрази за миг лунната светлина и хвана погледа му. Той избърса уморените си очи и пак се вгледа. Неясната светлина отново заискри върху нещо метално — кюнец на печка.

Каменния закрачи с благодарствена въздишка през снега, дълбок до кръста. Пред палатката отметна назад качулката си и извика:

— Има ли някой вкъщи?

Никой не отговори. Той изтегли шейната близо до палатката и дръпна замръзналия брезент на входа. Измъкна от багажа си спален чувал, консерва боб и отварачка. Влезе в студения сумрак на подслона с опипване. Намери бързо юконската печка и пръстите му се плъзнаха по металната й повърхност, търсейки кибрит. Откри го, запали една клечка и използва светлината, за да се огледа за миг.

Палатката явно принадлежеше на стар трапер, който живееше по неписаните закони на Юконската територия. Отсъстващият собственик бе оставил купчина дърва и консерва боб за този, който мине, докато го няма.

Каменния запали огън и скоро помещението заприлича на дом.

Каква лъжа! Неотдавна за пръв път през дългия си самотен живот бе научил какво значи дом — знаеше, че това няма нищо общо само с топлия огън и пълната консерва е боб…

Домът бе мястото, към което човек принадлежи, към което е привързан. Мястото, което му липсва.

Ето пак същата мисъл, която напразно се бе опитвал да удави цели шест седмици. Тя бе останала близо до повърхността, винаги готова да изплува при най-малката проява на слабост. А с всяка нощ, прекарана в самота сред студа и тъмнината на бялата пустиня, той отслабваше все повече и повече.

Бягството не бе му помогнало — напротив, то дори бе влошило ситуацията. Прекаралият седмици в наложена самота нямаше как да не си признае, че бе се чувствал болезнено самотен. Липсваха му най-неочаквани неща — леко дрезгавият й чувствен глас, звънчетата на смеха й, начинът, по който му подаваше салфетката, тихите звуци, които издаваше насън.

„Признай си, страхливецо. Тя ти липсва.“

Не! Той бе просто уморен, беше му омръзнало да тича, писнало му беше! Заради това тръгна към къщи миналата седмица. От чисто изтощение.

„Сигурен ли си, стари глупако?“

„Майната му! Отказвам да пилея повече време в мисли за нея!…“ Той грабна консервата, заби заострения връх на отварачката в металния капак и го отвори. Постави кутията на печката и претърси палатката за кафениче. Намери го, напълни го със сняг и го сложи до консервата. След няколко минути над него се заизвива тънка ивица пара. Тя се събра върху посивелия отпуснат покрив и веднага се смрази.

Мъжът се втренчи за миг в образуваните ледени шушулки, после хвана кутията и напъха пълна лъжица полузамръзнала червеникавокафява каша в устата си. Точно когато се канеше да гребне с лъжицата за втори път, дочу шум. Приближи се предпазливо до входа, вдигна брезента и се вгледа напрегнато навън.

— Кор… не… лиус!… — Името му отекна в долината.

— Беър — изкрещя той, — ти ли си?

— Кой… друг… по дяволите… ще… тръгне… да те… търсиии? — дойде отекващият отговор.

Каменния се захили. Господи, чудесно бе да има някого, с когото да говори. Поне нямаше да мисли за Девън.

Девън. Усмивката му се стопи. Страх смрази душата му. О, господи, не Девън! Човек като Беър не ходи на гости. Особено при шейсет градуса под нулата. А ето че се появи.

— Мили боже — закиха той, докато се спъваше към палатката, — по-студено е от…

Каменния го сграбчи за раменете.

— Говори! Бързо! Тя добре ли е?

Беър го изгледа с кръвясали подпухнали очи.

— Добре е. А сега ми дай нещо топло.

МакКена се върна в палатката и наля две канчета гореща вода. Беър пое едното от тях и с благодарност сключи полузамръзналите си пръсти около топлия метал.

— Канех се да се откажа от опита си да те намеря. Търся те повече от две седмици. Трябва да съм извървял над шейсет километра. Реших, че е най-вероятно да те открия на трийсетина километра от лагера.

— Защо ме търсиш? Знаеш, че ще се върна. Всъщност вече съм потеглил към къщи.

— Крайно време беше.

— За тебе, нали?

Когато се постопли, Беър кръстоса крака и се облегна назад, вгледан в МакКена.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто празни приказки.

— Ти никога не си говорил празни приказки, Корнелиус. Така че признавай какво се върти в твоята корава глава.

„Харесвам я.“ Проклетите думи оживяха в главата му и той пожела да ги каже на някого. Беър бе единственият човек, с когото можеше да ги сподели. Но не беше лесно да пречупи старите си навици, нямаше представа как да започне. И вместо да разтвори душата си пред него, той стисна устни и замълча.

— Добре. Нека да опростим нещата. Защо си тръгнал към къщи?

Каменния се размърда неловко.

— Имам задължения в магазинчето. Реших, че е време да се върна към тях.

Беър извади клечка за зъби от джоба си и я промуши в пролуката между предните си зъби.

— Изглежда, не си чул.

— Какво?

— Дигър Хайнс пое твоите задължения. Двамата с Девън се настаниха в твоята палатка, щастливи като…

Каменния скочи на крака. Едва се сдържа да не стовари юмрука си в месестото лице на приятеля си.

Беър се изправи бавно и постави ръка на гърдите му.

— Старата помпа работи като бясна. Обзалагам се, че не става въпрос само за отговорностите към магазина.

Корнелиус се отпусна на стола си, чувствайки се внезапно остарял. Тя бе го съсипала. Той дори вече не беше в състояние да прикрива чувствата си…

— Не е истина, нали?

— Има си хас да е. — Беър се надвеси над него. — Корнелиус, двамата с теб нямаме навика да си губим времето напразно. Ако имаш нещо за казване, кажи го.

Каменния се вторачи в единствения приятел, който бе имал в живота си. Той беше прав: по-добре е нещата да бъдат изказани, облечени в думи, изтеглени навън. Може би ако ги чуе, произнесени на глас, ще съумее да ги отхвърли с презрение и смях. Струваше си да опита. Непроизнесени, те го горяха като живи въглени, убиваха го. Събра кураж и бързо изрече:

— Тя ми липсваше.

В момента, в който ужасните думи изскочиха от устата му, той се напрегна в очакване да бъде погълнат от познатото чувство на безнадеждност. Бе истински изненадан, че признанието не го потопи в отчаяние, а напротив — като че ли го освободи от напрежение.

— Предполагах го. В случай че те интересува, и ти й липсваше.

— Така ли? — За миг той изпита почти ослепителна радост. Но бързо се съвзе. Държеше се като глупак, като се преструваше как вярва, че в бъдещето му е предвидено нещо по-различно от студена палатка и фотоапарат. Тя вече му бе казала веднъж — но все едно го бе изрекла хиляди пъти! — с какво нетърпение очаква момента, в който ще остави Юкон зад гърба си. Не беше сигурен какво точно иска от нея, но бе напълно сигурен, че няма да го получи. Той поклати глава.

— Беър, стари приятелю, аз съм затънал до гуша в света на болката…

— Не, Корнелиус, ти просто се върна в света. Добре дошъл.

През следващите няколко часа те седяха на масата и пиеха гореща вода, без да продумат нито дума повече, но и двамата се чувстваха отлично.

Когато водата свърши, Каменния се изправи и се протегна с наслада.

— Искаш ли още?

— Не, смятам да си лягам. — Беър се наведе, за да измъкне изпод масата кожените си завивки.

Когато и Корнелиус протегна ръка към спалния си чувал, брезентът на входа потрепери. Той обърна глава и се вслуша напрегнато. Чу затруднено дишане и ясния звук от стъпки с натрупани със сняг ботуши.

Двамата с Беър станаха едновременно, за да посрещнат новодошлия.

Но преди да успеят да стигнат до входа, в палатката нахлу непознат младеж. Каменния от пръв поглед разбра, че той е чичакос — новодошъл в Юкон. Имаше вид на изтощен, гладен и отчаян човек.

— Тук има топла печка, момче. Ела да се…

„Момчето“ светкавично измъкна пистолет и го насочи към гърдите на Беър. Той вдигна ръка.

— Ние не сме въоръжени. Тук е Юкон, млади човече, не е Сан Франциско. Ако искаш нещо, първо попитай.

Каменния предпазливо пристъпи към младежа.

— Синко, ако си гладен…

— Гладен съм! — изсъска той. — Но не за останките от боба ви, старче. Гладен съм за злато.

Пистолетът трепереше в ръцете му. Корнелиус се вгледа в мръсните пръсти, стиснали оръжието. Можеше да натисне спусъка всеки момент…

Сякаш бяха попаднали в капан.

— Хайде, момче… — започна Беър.

— Я си затваряй човката, глупако! Ако съм искал да разговарям, щях да отида в Скагуей! Давайте златото!

— Ние не сме златотърсачи. Не носим дори прашинка злато. Ако не ни вярваш, провери багажа ни отвън.

Нападателят хвърли нервен поглед назад.

— Н-няма злато?

— Нито прашинка. — Беър пристъпи напред. — Ако…

Оглушителен трясък разби изречението му и в краткото ярко просветване Каменния видя как приятелят му се олюля и отстъпи назад.

Заслепен от ярост, той се хвърли срещу неканения гост с гневен вик.

Пак просветна ярка светлина и в тялото му изригна вулкан от болка. Той премигна, опита се да я локализира, но тя бе навсякъде… Премига пак и установи, че нападателят бе изчезнал.

Светът около него бавно се завъртя. Опита се да остане на крака, но тялото му като че ли внезапно се уголеми и постепенно изгуби очертанията си. Краката му натежаха, той се нагъна като хармоника и бавно се свлече надолу.

Коленете му удариха пода и остра болка преряза бедрото му. С болезнен стон Каменния падна по лице върху студените дъски.

— Беър… — извика той дрезгаво и протегна напред ръка. Пръстите му напипаха нещо топло и лепкаво. Почти веднага то се превърна в плъзгава корица лед. Зачуди се за миг върху какво точно лежи — после се отнесе…

— Беър… — Този път гласът му бе по-слаб и дрезгав. Облиза подпухналите си сухи устни със странното желание за чаша лимонада. В главата му запулсира непоносима болка.

Каменния опря лепкавите си хлъзгави длани на пода и се опита да се вдигне, но силата изчезна от ръцете му, стана му лошо.

Когато главата му се удари в пода, той беше вече в безсъзнание.