Кристин Хана
Златната долина (11)

Десета глава

Девън огледа магазина и се намръщи. Беше тъй потискащо тихо. Единственият звук, който се чуваше в палатката, бе нетърпеливото потропване на крака й.

„Е, да — помисли си философски тя, — поне успях да не проговоря.“ Бурканът беше празен, а бе вече единадесет часът.

Само да имаше какво да прави…

Внезапно в палатката влетя един непознат, запъти се несигурно към масата, придърпа един стол и се стовари отгоре му. После се прегърби и въздъхна. Въздишката му беше дълга и дълбока и показваше на света колко много наслада можеше да има в един стол.

Девън впери ужасен поглед в калните следи от ботушите му. Непознатият свали ловко шапката си:

— Каменния, как си, да те вземат мътните?

— Ей, да пукна, ако това не е Лъжливия Джорд, дето се е върнал право от оня свят!

Мъжът се засмя — шумен, добродушен смях, от който тежките му челюсти се разтресоха.

— Тоя път направих големия си удар, без майтап!

— М-да, аз пък съм президент на Американските щати.

Джордж се ухили широко и увисналите му мустаци се събраха накуп под големия му нос. Той порови в огромния джоб на палтото си, измъкна оттам гилза от ловджийска пушка и я хвърли на тезгяха. Предметът издрънча силно върху дървената повърхност.

МакКена погледна гилзата така, сякаш очакваше да го ухапе, сключи вежди и я вдигна. Лицето му приличаше на буреносен облак.

Девън гледаше като омагьосана как партньорът й свали капачката на гилзата и я обърна с дъното нагоре. Върху тезгяха се изсипаха груби златни парченца. След дълго мълчание Каменния вдигна поглед към Джордж:

— Това злато не е от близкото течение на реката.

— От Заешкия поток е.

Каменния въздъхна дълбоко:

— По дяволите…

Джордж се изсмя:

— А-ха. Вече обявих района си. Сега отивам в Огилви да го регистрирам. Само минавам оттук да ти кажа и да те помоля да съобщиш и на другите.

— Ще го направя — отговори Каменния с толкова уморен глас, че Девън едва го позна. Без да каже нищо повече, той събра отново златото в празната гилза и го подаде на Джордж.

Младата жена стоеше встрани, без да знае какво да направи. Очевидно МакКена не се зарадва на новините на Джордж. Но защо? Откриването на златно находище в долината беше хубаво нещо… нали? А и у един клиент с пълна гилза злато със сигурност нямаше нищо лошо.

— Почакайте — каза тя, когато Джордж се отправи към вратата. — Не бихте ли желали да купите сладкиш или парче пай?

— Не, благодаря, жена ми е индианка и готви чудесно, госпойце.

Девън се втренчи разочаровано в него, докато той излизаше от палатката. Когато се отправи към тезгяха, забеляза, че Каменния не беше отброил думите й. Това поне беше чудесно.

— МакКена?

— Ей сега ще стане като с Фортимайл.

— Какво имаш предвид?

— В Юкон за десет минути една пуста долина може да се превърне в голям град. Затова и използваме палатки. Те се местят бързо. По дяволите, в момента, в който новината за Джордж се разнесе, тук ще се образува върволица от хора. Ще се заселят толкова бързо, че моята тиха долина…

— Клиенти! — грейна Девън. — Магазинът ще бъде пълен всеки ден!

— Не всички от тях ще бъдат златотърсачи. Някои от тези, които ще се отправят насам, ще бъдат притежатели на магазини. До пролетта долината ще заприлича на проклет град.

Девън прехапа замислено долната си устна. Това беше конкуренция, която не можеха да си позволят, не и с характера на Каменния.

— Е, значи просто ще трябва да бъдем най-добрите. Бих могла да направя още малко…

— Стига толкоз — рече той уморено и пусна четиридесет клечки в буркана. — Върви си вкъщи.

— Но…

Той удари с юмрук по масата:

— Веднага!

Девън се завъртя на сто и осемдесет градуса и изхвърча през вратата. В същото време влезе Майдъс и двамата се сблъскаха. Когато залитна назад, в ушите й прозвуча презрителният му смях.

— Отиваш ли си? — каза той подигравателно. — Толкова скоро?

Тя вирна предизвикателно брадичка и мина покрай него, без да каже нито дума. Отвън чу изпълнения му с омраза глас:

— Е, Каменния, много бързо успя да се отървеш от кучката днес. Добре го даваш.

Девън се спря и зачака отговора на МакКена. Такъв обаче не последва. Тя стисна отчаяно юмруци. Кога ли този човек щеше да разбере, че партньорите трябва да се защитават един друг?

 

 

Девън наблюдаваше през масата как Каменния ровеше безцелно храната в чинията си с разширени, невиждащи очи. През цялото време не беше вдигнал поглед нито веднъж.

Сърцето й се сви. Очевидно беше много разстроен. Тя се почуди как можеше някой да се разстрои толкова много от шепа злато.

Но дълбоко в себе си знаеше. Не малкото количество жълт метал го тревожеше, а това, което щеше да се случи — хиляди алчни мъже щяха да дойдат и да разровят земята, търсейки всеки своята шепа златен прах.

Девън прехвърли за стотен път в ума си пророчеството на Каменния. Дали тази пустош щеше до пролетта да се превърне в град? Град с истински улици, истински магазини, истински хора?

Да смееше ли да се надява?

— Каменни — започна предпазливо тя.

Той скочи на крака, оригна се шумно, изтри брада с опакото на ръката си и хвърли неизползваната салфетка на масата.

После грабна палтото си от закачалката и се отправи към вратата. Девън стана и му препречи пътя:

— Къде?

Мъжът впери поглед в нея и в очите му проблесна нещо. Дали беше страх или болка? Но всичко бе за миг. После над лицето му се спусна обичайната маска.

— Навън.

Тя постави ръка на рамото му:

— Не си отивай.

Каменния потрепна при допира й:

— Защо не? Всичко, което можеш да направиш, е да ми надуеш главата с дърдоренето си. Тази вечер не бих могъл да го понеса.

— Няма да дърдоря.

Той присви изпитателно очи:

— Обещаваш ли?

— Обещавам, но… — Гласът й премина в шепот: — Понякога, когато говориш за проблема си, той се смалява.

Очите му сякаш проникваха зад лицето й. В палатката надвисна мълчание. Дъхът им се смесваше и удряше тишината като с юмруци. Вятърът навън се усили. Тясната дървена врата заскърца на кожените си панти и палатката потрепери. Дъждът барабанеше глухо по увисналия брезентов покрив.

— Моля те, не излизай.

Напрежението в лицето му изчезна и едрите му рамене се отпуснаха.

— Добре. И без това няма къде да отида. Беър е излязъл да поставя капани.

Девън плъзна длан от рамото към китката му, поведе го към масата, наля две чашки кафе и седна. След малко отпи и се осмели да пророни:

— Това е въпрос на гледна точка, както и всички лоши неща в живота.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си мислиш, че е лошо, дето твоята долина ще се превърне в шумен град, права ли съм?

Той кимна.

— Това е, защото възприемаш нещата от погрешен ъгъл. Ами погледни така: потокът от хора означава поток от клиенти. Повече клиенти означават повече долари, а повече долари означават повече фотографски принадлежности.

Каменния отпи голяма глътка от кафето си.

— Мисля, че си права — промърмори. — И все пак…

— А има и нещо по-хубаво от парите. Ти ще бъдеш първият фотограф тук. Твоите снимки ще станат дневник на големия удар, а когато всичко свърши, ще можеш отново да се преместиш на някое диво място.

Той вдигна очи към нея. Погледите им се срещнаха над ръба на чашата.

— Откъде, по дяволите, ме познаваш толкова добре?

При вида на топлия му махагоново златист поглед по гърба й пропълзяха тръпки. Девън се усмихна:

— Не можеш да живееш с един човек три седмици и да не научиш нищо за него, колкото и упорито да се опитва да се прикрива.

— Благодаря — рече едва чуто мъжът.

Тя се втренчи упорито в чашата си.

— Няма защо. Нали затова са приятелите…

След тези думи Девън не вдигна поглед. Просто не можеше. Усети очите му върху себе си като два огнени лъча, които сякаш изгаряха кожата й. По бузите й бавно плъзна руменина. Не биваше да го казва. Той явно още не беше готов да бъде неин приятел.

— Тогава може би трябваше по-рано да си намеря приятел.

До този момент Девън сякаш не осъзнаваше, че бе сдържала дъха си, но при думите на Каменния въздъхна дълбоко и облекчено. Той почти бе казал, че са приятели. Почти.

Това все пак беше нещо.

 

 

Приятели…

Три седмици по-късно Каменния все още обръщаше думата в ума си и се чудеше какво ли беше нейното значение.

Дали Девън наистина си мислеше, че бяха приятели? Можеше ли да бъде чак толкова глупава? Само глупаците не знаеха, че мъжете и жените не можеха да бъдат приятели. Дявол да го вземе, та той не можеше да се сприятели дори и с мъжете, макар да ги разбираше.

Каменния вдигна очи от стъклените плочки, които почистваше, и погледна към Девън. Тя, както обикновено, подскачаше наоколо като птичка, която търси идеалния червей. Прелиташе от рафт на рафт, проверяваше, цъкаше, постоянно преместваше или поправяше някоя дреболия.

Той въздъхна и отново насочи вниманието си към плочките. Партньорката му пазеше тишина. През повечето време поне.

— Каменни?

Той пусна една клечка в буркана и вдигна поглед.

— М-да?

Беше спряла да подскача и в момента тъкмо отваряше вратата на палатката. После надникна навън и каза през рамо:

— Кой каза, че Джак Кели може да предяви претенции за колибата на Спайк?

Каменния въздъхна уморено. За нещастие се беше оказал прав за това какво влияние щеше да окаже върху мирната долина новината за находката на Джордж. Всеки ден пристигаха нови и нови златотърсачи. Палатките никнеха като гъби след дъжд. А Джак Кели бе най-лош от всичките. Изглежда, беше си навил на пръста да превърне долината в модерен град.

— Каменни? — повтори Девън.

Той сви рамене.

— И без това никой не я иска.

— Да, но не е честно да я вземе и да направи магазин. Ще ни вземе хляба.

— Казах ти вече, ей така става, когато някой направи удар. Тия проклети златотърсачи ще чуят клюката даже и само да я прошепнеш на вятъра. Бас държа, че в момента, в който някой от тях надуши нещо, си вдига партакешите и се отправя насам. Дявол да го вземе, на всичкото отгоре се говори, че Джо Лейдю бил купил няколко акра по протежението на реката и се опитвал да ги продава по двадесет и пет долара парчето.

Девън смръщи замислено вежди:

— Знам защо Джак е тук, но не ми е ясно защо всички клиенти отиват при него. Това, че се намира в дървена колиба, има ли някакво значение?

— Не, не и за златотърсачите.

Тя се върна обратно и остави вратата да се затвори сама.

— Тогава защо?

Той пусна още две клечки в буркана и чак тогава отговори:

— Джак позволява на момчетата да седят и да си приказват. Освен това екипира всеки, който може да се държи на краката си.

Тя потъна в мълчание. Каменния едва се сдържаше да не се разсмее. Лицето й беше сгърчено от напрежение. Явно броеше.

Той пресметна бързо. Оставаха й още само шест думи.

Девън приложи обичайния си трик за пестене на думи — придоби объркано изражение. Естествено получи се нормалният резултат — никакъв. Мъжът се усмихна под мустак и отново сведе поглед.

Когато вече не можеше да издържа, тя попита:

— Екипира всеки?

Каменния отново вдигна поглед:

— Това значи, че магазинът предоставя на златотърсача цялото оборудване и припасите, от които той се нуждае, за да изкара зимата, срещу част от бъдещите му доходи.

Оставаха й още само четири думи.

— Можем да правим това.

Той пусна още четири клечки в буркана.

— Последното нещо, което бих искал, е да ставам ортак с тази пасмина мърляви ненормални златотърсачи. Не, благодаря, взимам само злато, което мога да видя пред себе си. Освен това повечето от тях не намират от жълтия прах, колкото да напълнят една лула, а камо ли да се изплатят на този, който ги е екипирал.

Девън се приближи до скъпоценния си рафт със сладкишите, зареден отново предишния ден. Главата й беше наведена и си личеше, че бе потънала в мислите си. Това напоследък не предвещаваше нищо добро за Каменния.

Но поне засега той можеше да прекара останалата част от деня в блажена тишина.

— Довиждане, Дев.

Тя беше толкова погълната от мислите си, че не вдигна поглед.

— Довиждане — измърмори разсеяно, отвори вратата и изчезна.

 

 

Докато затваряше магазина, Каменния се увери, че мисли за мълчанието на Девън. Стомахът му се присви. Знаеше, че в момента, в който се прибереше у дома, щеше да се изправи лице в лице със сдържаните й досега мисли.

Оказа се прав. Когато бутна вратата, партньорката му се хвърли към него:

— О, колко хубаво, че се върна! Тъкмо си мислех за…

Той вдигна ръка, за да въдвори тишина:

— Почакай. Хайде първо да вечеряме, преди да си ме халосала с новия си план.

Девън се приближи до кофата с вода, отвори тежкия метален капак и му наля една чаша. След това се извърна към шкафа си. Порови се малко и извади една тенекиена кутийка, на която върху етикет с черни букви пишеше: „Семейни хапчета Фоле“. Отвори капачето и извади две таблетки.

— Ето — каза, докато му ги подаваше. — От това ще ти мине главата.

— Откъде знаеш, че имам главоболие?

Младата жена се усмихна:

— Когато започна да говоря, те заболява глава, и ако сега не те боли, то това със сигурност ще стане след малко.

Той прехапа устни, за да не се усмихне, сложи хапчетата в устата си и ги изпи с малко вода. После си наля чаша кафе и седна.

— Добре, изплюй камъчето.

— Мисля, че Джак Кели обира всичките клиенти, защото никой не знае за моите сладкиши — започна тя уверено. — Също така смятам, че Дигър и Корнсток не казват на никого за тях.

Каменния въздъхна. Колко ли време й е трябвало, докато го измисли?

— Може и така да е.

— Не те ли е грижа?

— Не особено. Просто ценя тишината.

Тя сякаш кацна на стола до него:

— Ама не виждаш ли? Имаш нужда от пари за фотографските си принадлежности, а сега става такъв голям оборот покрай реката! Ти нали нямаш търпение да започнеш снимките?

— Да — рече той унило. Нещата бяха започнали да се развиват с бясна скорост. Името Трон-дуик беше преиначено в Клондайк от хора или твърде мързеливи, или твърде тъпи, за да научат индианското наименование. Парцелите на Джо Лейдю се продаваха добре. Заешкият поток бе наречен оптимистично Доходоносният поток и даже се говореше, че долината щяла да носи името на някой си геолог Джордж Доусън.

Разбира се, старите заселници като Дигър и Майдъс не обръщаха внимание на това, но новаците, чичакос, си купуваха парцели като луди.

— Ние сме тук — прекъсна мислите му Девън — и това се случва. Трябва да се възползваме.

Той вдигна поглед и го прикова в нея:

— Как?

— С реклама.

Той понечи да стане от стола:

— Няма начин, Дев. Това да не ти е…

— Почакай, само ме изслушай.

Каменния отново се отпусна върху твърдия стол:

— Говори.

— Един знак. Това е всичко, което искам. Само един надпис, който да известява хората за моите пайове, сладкиши и други такива.

— Ще заприлича на проклетото Сан Франциско.

Устните й потрепериха и се подвиха в ъгълчетата.

— Един надпис няма да превърне долината ти в град, но може да ти донесе всички фотографски материали, от които имаш нужда.

Той се замисли за това. И за други неща. После се огледа в палатката и забеляза всичко, което Девън бе направила за него. Стаята и дрехите му бяха винаги чисти, вечерите се сервираха горещи и с усмивка, чаршафите на леглото бяха бели и колосани, дюшекът — пухкав и с приятна миризма. Дявол да го вземе, дори не можеше да си спомни кога за последен път по крака му бе пропълзяла дървеница.

— Добре. Един надпис, само един малък надпис.

Тя скочи и запляска с ръце.

— О, благодаря ти, Каменни! Благодаря ти! Ще стане, ще видиш!

Мъжът я гледаше как танцува из стаята като млада девойка на първия си бал, с поруменяло от радост лице и очи, ярки като огрят от слънцето мъх, и усети, че се усмихва. Девън приличаше на шестнадесетгодишна.

„Толкова лесно може да я зарадва човек“ — помисли си той. Не беше като другите жени, които бе познавал през живота си: Майбел, майка му…

Лошите спомени го накараха да скочи на крака. Каменния се спъна в стола и го ритна ожесточено. Как можеше да бъде толкова глупав? Вече наистина започваше да харесва брътвежите й.

— Стига си дърдорила — изръмжа. — Хайде да ядем.

Девън замръзна по средата на движението си и усмивката й помръкна. Болката в очите й го прониза право в сърцето, но Каменния не й обърна внимание. Животът беше болка. Нямаше защо да го отрича.

— Останала е малко яхния — каза тя с треперещ глас.

Той извърна поглед:

— Аз ще нарежа хляба.

— Добре. Аз пък ще донеса малко компот от склада.

— Хубаво.

Мъжът насочи вниманието си към хляба, като се заслуша в тихото потракване на токчетата й. В стъпките й се усещаше колебание. Явно искаше да му каже нещо. Въздухът завибрира от напрежение.

Вратата изскърца и нощният вятър нахлу с шепот в палатката. Каменния чакаше.

След малко вратата се затвори. Той въздъхна облекчено. Девън беше излязла.

Трябваше да бъде по-внимателен. Не можеше да си позволи да допусне жена до себе си. Последния път, когато го бе направил, му бе струвало пет години от живота във воняща килия. Грешка, която едва ли щеше да повтори отново.

И все пак понякога бе тъй лесно да я харесваш. Дяволски лесно…

 

 

Девън се облегна отвън на провисналата стена на палатката. Вятърът разбъркваше косите й. Няколко кичура се измъкнаха и я погъделичкаха по бузата. Тя стисна здраво очи, но това не помогна. Зад клепачите й се събираха сълзи.

Какво беше направила? Не бе казала нищо, с което да го обиди, даже и не бърбореше в момента. Само се радваше.

Две сълзи се плъзнаха по зачервените й от вятъра бузи.

Тук се чувстваше толкова самотна, толкова глупава и неуравновесена. Всичко, което правеше Каменния, беше нелогично. Люшкаше се напред-назад между приятелство и враждебност с ловкостта на въжеиграч.

Девън избърса ядно сълзите си. Как можеше да бъде толкова глупава! Нямаше да се откаже лесно от надеждите си! Всеки път, когато бяха близо до партньорството, Каменния се отдръпваше.

Внезапно я осени една мисъл. Нима беше толкова просто? Беше ли възможно той да се страхува да бъде неин приятел?

Отец Майкълс мислеше така. Или поне така казваше.

Девън се усмихна. Ако случаят бе такъв, значи тазвечерното избухване беше добър знак. Може би това означаваше, че беше успяла да пробие дупчица в ледената обвивка на сърцето му.

А ако това беше вярно, може би те вече бяха приятели.