Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Handful of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
? (2011-10-01 14:39:31)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Кристин Хана. Златната долина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954–459–186–9

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Бе свежото и ясно утро на двайсет и четвърти май.

Девън пиеше сутрешния си чай. Отвън се носеха познатите вече звуци на строежа — бързо разцъфтяваше новата цивилизация. Звънтяха чукове, скрибуцаха цигулки, носеше се дрънкане на пиано и настойчивият писък на дъскорезницата. Едва ли бе по-късно от десет часа сутринта, но тя знаеше, че по улиците се тълпят хора: мъжете нетърпеливо очакваха да оживее все още скованата в зимен лед река. Те безцелно се шляеха из новооформените улици, налчетата на ботушите им тракаха по износените дъски.

Всичко бе започнало от миналия август, когато Лъжливия Джордж бе прошепнал вълшебната думичка: „злато“. Примамката бе твърде силна, за да не се хванат. Към Доусън Сити потекоха хора от всички краища на Аляска и Юкон и тяхното присъствие преобрази града. Нови стабилни палатки изместиха старите и почти всеки ден към тях се прибавяше някоя и друга дървена къща.

Девън усещаше неспокойствието на мъжете по улиците — а може би ставаше въпрос за нейното собствено неспокойствие?

За пръв път не бе отишла до магазина с Корнелиус. Бе решила да остане в палатката, без да знае защо — вероятно защото днес бе напрегната и нервна.

Имаше неясното предчувствие, че днес предстои да стане нещо. Бе се събудила с това странно усещане и с всяка минута то се засилваше.

Последните пет месеца — месеци на любов и пълна взаимност — бяха най-щастливото време от живота й. „Поне моите пет месеца бяха такива“ — помисли тя с тъга. Неговите чувства все още бяха заключени дълбоко в сърцето му: устните му никога не произнесоха думата „любов“ — дори и в най-горещите пламъци на страстта им.

Повтаряше си, че не думите, а действията са от значение, а те доказваха безспорно, че той я обича. Но колкото и да се насилваше да се убеди в това, тя не го вярваше. Цяла зима бе изчакала търпеливо, но напразно признанието му в любов.

Девън неволно докосна с ръка корема си и го погали разсеяно, докато отпиваше от чашата. През последния месец често го правеше — винаги когато мислеше за бъдещето… Ако се отнасяше само до нея, тя с радост би следвала Корнелиус и би делила трудностите на живота му из пустите, диви места на света. Но вече не ставаше въпрос само за нея. Тя погледна корема си: сега трябваше да се съобразява и с още някой… Дете растеше в утробата й — едно малко чудо на живота…

Бе следвала стриктно съветите на д-р Кауън и бе ставала да прави промивки с топла вода дори и през най-студените нощи. Корнелиус често я бе хвалил за нейната дисциплинираност.

Усмивката й избледня. Той като че ли одобряваше прекалено много чувството й за отговорност. А ако не желае бебето? Какво ако…

„НЕ!“ Нямаше да се поддаде на паника. Тя бе отлагала с успех мисълта за бъдещето цял месец. Нямаше причина да губи самообладание точно сега. Утрешният ден щеше да реши нещата.

Освен това той щеше да иска бебето, да го иска!

Но не вярваше. Как да вярва, когато нито веднъж не бе казал, че я обича?

Страховит трясък я изтръгна от мислите й.

Тя скочи, чашата се изплъзна от ръцете й и тупна на пода. „О, господи! Реката!“ Подхвана тежката си пола, изтича от палатката и се спусна нататък.

Веднага попадна сред хаоса и характерните звуци на новите строежи, но чуваше само ударите на сърцето си.

Стигна до калните сиво-кафяви брегове на Юкон и се спря, впила очи в ледената покривка на реката.

„Моля те, Боже, не още, не още!…“

Но звукът, който я бе извикал тук, се повтори: зловещ гръмотевичен трясък, последван от остро пропуквате. Огромен леден блок се надигна и земята под нозете й потрепери. Блокът се откъсна и заплува бавно по течението. Реката се превърна в движеща се маса от сиво-бели буци лед.

Сълзи замрежиха очите на Девън. Тя притисна ръка към корема си. Не утре, днес трябваше да реши бъдещето си. Нямаше нито време, нито право да отлага нещата или да продължава да ги украсява с фантазиите си. Нямаше намерение да повтаря грешките на майка си.

Всичко зависеше от готовността на Корнелиус да промени начина си на живот. Знаеше, че е способен да обича детето им топло и нежно. Но нямаше право да иска от него тази промяна: той трябваше сам да я предложи. Иначе отношенията им щяха да се принизят до обикновено изнудване.

Щеше ли да поеме той доброволно, с искрено желание отговорността за съпруга и дете? Ако го направеше, всичко щеше да бъде наред. Ако ли пък не…

Ако не, тя трябваше да прояви сила заради бебето. Стомахът й се сви, зави й се свят и се почувства самотна и изгубена.

Ръката й пак се спусна към корема — не, не беше сама и осъзнаването на този факт прогони страховете й, даде й сила.

Не можеше да чака повече Корнелиус да се реши най-сетне да изрази любовта си към нея. Налагаше се още днес да разбере дали я обича достатъчно, за да промени начина си на живот. И ако се окажеше, че той не е в състояние да си разреши да има семейство, тя трябваше да поеме инициативата в своите ръце: да напусне Доусън Сити навреме, за да може да роди детето в Сейнт Луис сред близки и приятели.

За съжаление не можеше да попита мъж като Корнелиус: „Какво е отношението ти към децата?“ Обзалагаше се, че той не бе мислил и десет секунди от живота си на тази тема.

Девън взе решение да го атакува косвено. Заглуши бързо неудобството от неособено почтения метод, който се канеше да използва: сега не бе време да мисли за морал и етика. Имаше нужда от ясни отговори.

Като начало — една отлична вечеря, чаша горещ чай и шепа пуканки на фона на малко романтика. И когато той се отпуснеше, тя щеше да го нападне неочаквано с внезапен въпрос — въпрос, който ще го подведе да се замисли за дом и семейство. След няколко подвеждащи подпитвания щеше да вмъкне и основния въпрос за отношението му към децата. Иска ли Корнелиус деца или не иска? Трябваше да знае.

Ако го предразположеше достатъчно и зададеше правилните въпроси, бе възможно той да се замисли и да си представи, че е част от истинско семейство, подчинено на законите на любовта и взаимната грижа.

Нима тази романтична картина нямаше да изглежда прекрасна в очите на един мъж, който винаги бе живял като скот, поглеждайки с копнеж осветените прозорци само отвън? Как нямаше да пожелае да пристъпи към запалено огнище и да го направи свое?

Тя се засмя щастливо. Нямаше начин планът й да не проработи. Нещата винаги си идваха на мястото, когато станеха част от добре обмислен план.

 

 

Каменния стоеше на бреговете на Юкон със скръстени ръце, вгледан в сивата маса от бавно движещи се ледени блокове.

— Дявол да го вземе — изруга той, когато огромен блок лед се откъсна пред нозете му и нетърпеливо се включи в общото бавно движение надолу по течението.

Пролетта беше дошла.

Мъжът закрачи гневно към магазина. Забеляза я веднага: маршируваше по тротоара като генерал пред армия. Дори от това разстояние забеляза решително стиснатите й челюсти. Освен това дъвчеше проклетия си палец!…

Господ да му е на помощ. Тя беше видяла освобождаването на реката от леда и сега съставяше гадните си планове. Той настръхна. Сигурно Девън обмисляше заминаването си за Сейнт Луис.

Каменния спря пред магазина. Тя мина край него, разлюляла синята си пола, забила поглед в дъските под краката си.

— Дев?

Обърна се и веднага ярка червенина заля бузите й. Защо ли се стресна така?

— Какво правиш? — запита той с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.

— А-аз… мисля.

— Виждам. От палеца ти тече кръв.

Тя се вгледа разтревожено в него. Планът й не предвиждаше тази неочаквана среща и в главата й се завъртя неспирно един-единствен въпрос: „Искаш ли син? Син, син…“ Тръсна бързо глава.

— За какво мислиш? — попита Корнелиус.

Девън отговори с втората дума, която кръжеше в главата й.

— Реката.

Очите му се присвиха.

— Разбирам.

Тя се намръщи, объркана от студения му глас.

— Какво има, Корне…

— Каменни — поправи я той.

— Но…

— Първият кораб ще дойде тук след няколко дни.

Девън замълча смутено. Под това сърдито изречение се блъскаха неясни за нея подмолни течения.

— З-знам — запелтечи тя накрая. — Корнсток ми каза, че корабите отдавна чакат размразяването на реката…

— Аха. Събрала си вече информация. — Той скръсти ръце, отстъпи назад и се облегна на поддържащата греда, без да я изпусне от погледа си. — Е, какво отсега нататък?

Девън бе окончателно объркана.

— Н-не… не те разбирам…

— Така си и помислих.

Девън въздъхна нетърпеливо. Вярно, сега в главата й бръмчаха куп неща и не можеше да концентрира вниманието си върху думите му, но и той не й помагаше ни най-малко.

— Какво ти става, за бога? Защо говориш така неясно?

— Искаш по-направо? Ще одобриш ли въпроса: „Кога тръгваш?“

— Веднага.

— Веднага? — Той почти извика и се втренчи в нея с отворена уста.

Тя се смръщи, стресната от неочаквания му вик.

— Корнелиус, не разбирам защо си толкова разтревожен, но те моля да отложим този разговор за довечера. Точно сега съм много заета и бързам за вкъщи. Ще те чакам за вечеря.

— Хубаво.

Ръцете му внезапно я обгърнаха и я притиснаха в свирепа прегръдка. Устните му се спуснаха алчно над нейните, отнеха й дъха в дълга жадна целувка. После също толкова внезапно я пусна и тя едва не загуби равновесие. Обърна й гръб и потъна в сумрака на магазина.

Девън направи крачка след него, но размисли. Нямаше смисъл да говорят сега, когато бе в такова странно настроение. Освен това според плана трябваше да сготви куп ястия за довечера.

 

 

Когато Девън се отдалечи, Каменния надникна от магазина и се вгледа в тяхната палатка. Над нея се заизнизваха сивкави ленти дим и тя придоби вид на дом — единствения дом, който бе познал в живота си. Гърлото му се стегна болезнено. Нямаше да остане дом за дълго… Веднага след нея щеше да се превърне отново в обикновена брезентова палатка с дървен под, без топлина… Щеше да има дом и любов само още няколко дни и щеше да остане сам. Но самотата му щеше да бъде друга, различна, много по-жестока, изпълнена със спомени — щеше да бъде ад за него…

Зазвъня звънец и го откъсна от тъжните му мисли. Дяволите да ги вземат тези мъже — толкова ли бе трудно да не вдигат излишен шум? Някой бе почерпил всички присъстващи и бе дръннал звънеца, за да не останат случайно неосведомени хора за великото събитие!

Каменния хвърли поглед надолу по тротоара. На края му се издигаха като кораби с мръсни платна две големи палатки — „Пайънър“ и „Уайт Елифънт“. Знаеше, че и двете са пълни докрай с мъже и проститутки.

Въздъхна отвратен. Проклетите новодошли бяха унищожили всичко… Любимата му долина бе убита безмилостно: палатки и дървени къщи бяха порасли като гъби край тротоарите и брега или навътре в долината. Старите норми на поведение, старите обичаи бяха потъпкани и забравени. Сега имаше повече от две хиляди души тук и по-малко от дузина стари жители. Доусън Сити се бе превърнал в град на златотърсачи. Процъфтяващ град на ръба на насилието, над който и сега тегнеше сянката на бъдеща забрава.

Трябва да опакова нещата си и да потърси друга пустош, която да запечата завинаги с фотоапарата си. Но нямаше сили да направи нужната крачка в тази посока. Девън бе лишила зова на дивите места от аромат и притегателна сила. Сега единственото, за което мечтаеше, бе дървена къщурка сред спокойна долина: място само за тях двамата, което да нарекат свое собствено…

Обзе го отнемащо дъха чувство на загуба. Как щеше да се върне сега към предишното си съществуване, след като вече бе познал сладостта на живота?

Прибра се в магазина… Ако нещата бяха поне малко по-различни… Ако имаше възможност за компромис… Но такава нямаше. Той категорично отказваше да живее в проклетия град — просто не можеше. Както не можеше и да поиска от нея да сподели живота му в някоя отдалечена долина. Как да й стори такова зло, когато я обичаше толкова много?

„А и да я помоля, тя веднага ще откаже“ — напомни си мъжът с горчивина. Достатъчно категорично и често бе изтъквала, че няма търпение да обърне гръб на Доусън Сити. Сега, когато реката се бе освободила от ледените си окови, нима имаше нещо тук, което да я задържи?

Обичаше я, а тя го напускаше… Жестокото минало се повтаряше. В главата му запулсира болка и той затвори очи, разтърка отчаяно слепоочия. Бе обмислял възможността за някакъв компромис хиляди пъти и все с един и същ резултат — попадаше в задънена улица. А сега бе изтекло вече и времето за търсене на изход.

Страх обхвана тялото му с ледените си клещи. Знаеше с какво ще го посрещне Девън, когато се прибере вкъщи.

Със своето „сбогом“.

 

 

Девън се въртеше около печката, опитваше, пробваше, отваряше или затваряше вратичката й. Въздухът тегнеше от пикантни аромати, които пълнеха устата със слюнка и превръщаха малката палатка в уютен дом. Върху печката къкреха всички ястия, посрещани от Корнелиус с одобрение.

Младата жена погледна масата. Всичко бе съвършено. Червената покривка, поизбеляла от честото пране, все пак придаваше тържественост, а консервената кутия, пълна с диви северни макове, сякаш хвърляше слънчево петно.

Тя прибра къдриците, нападали по лицето й, и съжали, че нямаше време да ги прибере на кок. Корнелиус обичаше косата й да бъде разпусната, за да може да прокарва пръсти през нея, но тя я предпочиташе прибрана назад, иначе не се чувстваше достатъчно спретната. Реши да я оправи, за да не се разсейва с нея тази вечер. Но когато се обърна към шкафа си, Корнелиус влезе в палатката. Внезапен страх затрудни дишането й. Толкова много — страшно много! — зависеше от този разговор…

— Здравей — поздрави той и започна да се съблича.

Девън дойде на себе си и побърза да му се усмихне предразполагащо.

— Добре дошъл. Сядай. Ще ти направя кафе.

Обърна се към печката, но мъжът хвана ръката й.

— Нямам нужда от кафе, а от теб.

Сърцето й подскочи: за пръв път бе казал, че се нуждае от нея! Залюля я надежда и вътрешното й напрежение разхлаби хватката си.

— И аз се нуждая от теб — прошепна Девън.

Погледите им се срещнаха и времето сякаш спря, а палатката се завъртя и се понесе из света, създаден само за тях двамата…

„Кажи го“ — молеше се тя. „Не го казвай“ — стенеше вътрешно той. Но никой не промълви и дума и неповторимият миг бавно отлетя.

Девън внезапно бе обзета от чувство на неудобство. Приглади косата си назад и се освободи от прегръдката му.

— Измий си ръцете. Вечерята е готова.

Каменния тръгна тромаво към легена, опитвайки се напразно да се справи с ледения хлад, който внезапно преряза стомаха му. Засили се мрачното му предчувствие за надвиснало зло. Усещаше и нейното напрежение. Сигурно обмисляше как да започне…

Седна на масата и веднага постави салфетката на скута си. Вгледа се в букетчето жълти цветя пред себе си и се запита как ли ще седне пак на гола маса — без покривка, без салфетки, без букетче цветя и дори без прибори?

Цветята се размазаха пред очите му и той избърса очи със сърдит замах. Погледна към печката. Тя пак танцуваше онзи познат танц на врабче в стъклена клетка и той неволно се усмихна.

Девън напълни чиниите и седна срещу него. Мъжът се вгледа в сервираната пред него храна. Мили боже, тя бе приготвила всичките му любими ястия — не бе пропуснала нито едно! Последната вечеря на осъдения.

— Корнелиус? Какво има? Мислех, че ще бъдеш доволен…

Той бавно повдигна глава.

— Всичко е наред. Всичко, което обичам.

— Прекрасно — усмихна се Девън.

Тя започна да се храни, но той дълго време я гледа с чувство на празнота в гърдите. С нежелание поднесе първата хапка към устата си. Тази вечер всичко имаше вкус на пепел…

Докато миеха чиниите след вечеря, Девън напразно се опита да разбере какво го мъчи. Не виждаше лицето му, но телата им се докосваха и тя усещаше неговото напрежение. Във въздуха около тях се носеха неясни течения, предупреждаваха за предстояща катастрофа. Наложи й се да стисне ръце в юмруци, за да прикрие издайническото им треперене.

— Да приготвя ли горещо какао?

— Не.

— Но аз планирах…

— Не ми пука за твоите планове, Дев. — Той захвърли подгизналата кърпа за чинии и я прегърна силно. — Имам свои собствени планове за тази вечер и в тях не е предвидено време за изслушване на логичните ти дрънканици. Не и тази вечер.

— Логичните ми дрънка…

Каменния затвори устата й с целувка.

— А сега — проточи думите си той срещу влажните й разтворени устни — искаш ли да чуеш моите планове за тази вечер?

Познатият огън на желанието се надигна в тялото й и разгони всички разумни мисли. Щеше да го попита по-късно…

— Предпочитам да ги почувствам — измърмори тя и се изви срещу него.

Стори й се, че чу приглушено „Слава богу“, докато я отнасяше на леглото, но не беше сигурна.

Съблякоха се бързо и се отдадоха един на друг със страстта на току-що събрани любовници. После дълго време лежаха и за пръв път тази вечер Корнелиус си разреши да се отпусне. Засега поне беше в безопасност. Познаваше Девън достатъчно добре, за да бъде сигурен, че ако е планирала да му каже „Сбогом“ тази вечер, нямаше първо да се люби с него. Когато умът й бе насочен в някаква посока, нямаше начин да се стигне до тялото й.

Девън попиваше с наслада топлината му, отдаваше се в самозабрава на прекрасното чувство на близост. Бяха така съвършено съчетани, бяха като създадени един за друг. Защо ако той не го виждаше, поне не го усещаше? „Не може да не го усеща — сигурно го усеща.“

Тя задъвка нервно долната си устна. Време бе да разбере. Вроденото й нетърпение настояваше да изтърси веднага въпроса, който гореше в главата й. Но тя се въздържа, напомни си за плана, който предвиждаше да стъпва внимателно, да прибягва към помощни въпроси.

Девън отпусна глава върху леко влажните меки косми на гърдите му. Прокара бавно показалец през тях и започна:

— Знаеш ли, Корнелиус…

Прекъсна я смехът му. Тя вдигна глава и срещна развеселения му поглед. Намръщи се.

— На какво се смееш?

Ръката му погали ласкаво лицето й.

— Само спомени, любов. Нищо друго.

Любов? Той я бе нарекъл любов! Отново надежда изпълни сърцето й. Планът й щеше да успее, чувстваше го! Той я обичаше, без още да го знае! Трябваше само да му помогне да го разбере и осмисли, но без бързане, по неговия начин — и всичко щеше да си дойде на мястото! Ако я обича истински, ще иска и детето им. Ще я помоли да остане и сподели живота си с неговия.

Девън пое дълбоко дъх и се насили да следва точно плана си.

— Корнелиус, мислех за работата ти.

— За моята работа? — Той се засмя. — Любим се страстно и единственото, за което можеш да мислиш след това, е работата ми? Обиждаш ме.

Тя схвана шегата и се усмихна.

— Всъщност мисля за работата ти от известно време — призна Девън. — Имам едно предложение.

— Давай.

Тя се подпря на лакът, за да може да го вижда по-добре. Не искаше да пропусне и най-слабата промяна на лицето му. Знаеше, че изражението й бе прекалено сериозно, вероятно нетърпеливо, но нямаше сили да го промени. В гласа й звънна непредвидена нотка на вълнение.

— Знаеш колко нена… не одобрявам, когато потеглиш към деретата, повлякъл онази тежка шейна след себе си.

— Да.

— Знам, че нямаш избор, трябва да влачиш този товар и помислих, че… Реших, че проблемът ще се разреши, ако вземеш куче. — Усмихна му се в очакване на съгласие. Но такова не дойде. Той мълчеше, вгледан със странно изражение в очите й. Ленива усмивка придърпваше ъглите на устните му. Девън се намръщи. Изглежда, този човек бе безкрайно далеч от мисли по дом и собствено семейно огнище. Вероятно се нуждаеше от малко убеждаване. — Освен това не е лошо човек да има домашен любимец, нали? Особено куче. То ще спи, свито на кълбо, до печката и всичко ще изглежда така… така уютно.

И той се повдигна на лакът, за да я погледне по-добре.

— Искаш да взема куче? — Гласът му прозвуча така, сякаш не вярваше на ушите си.

Девън усети първите предупредителни сигнали за нещо не съвсем в реда на нещата. Беше още в началото на плана си, а Корнелиус вече отказваше да го следва. Според предвижданията й досега той трябваше да се е съгласил. За какъв дявол всъщност се беше захилил така?

— Аз ще се грижа за него — добави тя, като помисли малко.

Усмивката му се разшири.

— Така ли?

— Д-да. — Тя пак задъвка нервно долната си устна. Защо той просто не се съгласи? Какво толкова трудно има в едно съвсем просто изречение като: „Да, Дев, няма да е лошо да взема куче.“ Поне такъв отговор се предвиждаше според плана й. Не издържа настъпилото мълчание и започна отново: — Няма да е лошо наоколо да се върти куче. Поне така си мисля. Ще се почувстваме като семейство… — Погледна го многозначително. — Истинско семейство. Ти знаеш…

Каменния постави пръст на устните й.

— Дрънкаш глупости, Дев.

— Знам, но…

— Шшшшт. Оценявам желанието ти да облекчиш живота ми. Честна дума. Но ако съм искал куче, досега сигурно щях да си взема.

— Но…

— Край, Дев. Кучето е твърде голяма отговорност. Какво ще стане, ако забравя да го нахраня и то умре? Как ще се чувствам после? Не, не мога да поема такава отговорност.

Младата жена с мъка пое дъх, когато схвана значението на думите му. Сълзи изгориха очите й. Тя побърза да зарови глава във възглавницата.

— Девън? — Той погали нежно голото й рамо. — Какво има? Наистина ли толкова много искаш куче?

Тя поклати глава, благодарна в този миг на къдриците, които скриваха очите й.

— Не — отвърна приглушено. — Хайде да спим.

Мъжът обви ръце около голото й тяло, притисна го ласкаво до своето и се отпусна.

Девън загуби самообладание, когато ръката му легна нежно върху корема й и горещи сълзи потекоха от очите й. Тя не се опита да ги спре — знаеше, че няма да успее… Току-що всичките й мечти бяха разбити като крехка стъклена чаша на стотици парченца…

Господ да й е на помощ. Беше забременяла от мъж, който отказваше да поеме отговорността дори за едно куче. Повече от излишно бе да повдига въпроса за детето. Нямаше място за избор. Обичаше Корнелиус прекалено силно, за да го изнудва да поема нежелано бреме. Знаеше от личен опит какъв е резултатът от насила наложена отговорност…

Естествено Корнелиус не беше съвсем като баща й. Той беше честен, обичлив човек. Толкова почтен, че ако разбере за детето, веднага щеше да поиска да се оженят. Но един мъж, който желае женитба само защото след нея се раждат деца, всъщност изобщо не иска да се обвързва!…

„Не — реши тя мрачно, — аз не искам такъв брак.“ Отхвърляше безусловно такава женитба — заради себе си, заради бебето и преди всичко — заради Корнелиус… Трябваше да го напусне, преди той да разбере за детето. Нямаше кой знае колко време.

Когато първият кораб отплуваше от Доусън Сити, тя щеше да бъде на него.