Кристин Хана
Златната долина (22)

Двадесет и първа глава

Девън се сгуши в съня си по-близо до Корнелиус. Краката им бяха преплетени под вдигнатата й нощница и тя поемаше жадно познатата топлина на тялото му. Въздъхна доволно и в този миг усети устните му върху своите. Тя с готовност ги прие и бавната му чувствена целувка се задълбочи. Огънят на страстта я обзе.

Загрубялата кожа на дланите му одраска гърдите й, накара я да се напрегне в очакване на повече и Девън разтвори очи, потопи ги в неговите.

— Здравей — усмихна се той.

На устните й затрептя усмивка. Но тя изчезна в мига, в който си спомни последните разменени думи между тях през нощта. Болката се стовари върху нея с неочаквана сила и главата й се замая. „О, боже — помисли тя със замряло сърце, — ако днес дойде кораб?… Може би за последен път се събуждам в ръцете му… Тази е последната им ласка…“

Задуши надигащото се ридание, стисна клепачи, за да скрие сълзите си. Прегърна го и зашепна трепетно:

— Люби ме… сега… моля те…

Любиха се бавно, със сладостна горчивина… После, докато отдъхваше в ръцете му, Девън се опита да прогони спомена от миналата нощ, но не успя.

— Дев?

Чуваше гласа му някак отдалеч и с усилие се върна в настоящето. Измъкна се от топлата му прегръдка и го погледна. Загрижеността в очите му сви сърцето й.

— Д-да?

— Какво има?

Тя прехапа устни и сведе поглед. Господи, ако продължаваше да я гледа така, нямаше да издържи…

— Дев?

— Всичко е наред. Просто мислех за… — „За снощи. За детето ни…“ Гласът й се разтрепери. — За магазина. Не трябва ли някой от нас да е вече там? Мъжете разчитат на нас.

Каменния въздъхна уморено и тя разбра, че не бе успяла да го заблуди: той знаеше, че я тревожи нещо друго, не магазинът…

— Добре. Ще го отворя. Ела, когато решиш.

Миг по-късно телата им се разделиха. Хлад я обгърна и скова душата й.

Насили се да остане в леглото, докато любимият й се обличаше — единственият начин да не се хвърли пак в ръцете му…

Той се облече, седна до нея и леглото изскърца от тежестта му, както обикновено. Този път звукът усили мъката й. Огъваше се пред силата на чувството за невъзвратима загуба…

„Престани! — заповяда умът й. — Прекрати тази сълзлива сантименталност!…“

Нямаше причина за плач. Господ я бе дарил с шепа от рая през една кратка, но прекрасна зима…

Вярно, беше само шепа и сега раят изтичаше през пръстите й, но я бе имала, бе й се наслаждавала — колко хора можеха да се похвалят със същото? Освен това щеше да отнесе частичка от нея със себе си: жив, дишащ спомен за преживяната любов — детето й…

Нахалство бе да моли за повече.

Погледна го и тъгата й се стопи в контролируеми размери. „Страхотен късмет имаше“ — каза си тя. Късмет бе, че животът я сблъска с него, че го опозна. Той я бе променил, бе огладил ръбовете й и без да знае, й бе дал два великолепни подаръка: любовта си и детето им.

Девън нежно обхвана лицето му с ръце и погледите им се вкопчиха един в друг. В златистите дълбини на неговите очи тя видя ярките отблясъци на любовта му към нея.

— Ако можеше да я признаеш… — прошепна тъжно младата жена.

— Да призная какво?

— Любовта си към мен.

Лицето му се вцепени.

— Дев, ти придаваш прекалено голяма тежест на думите… Ако не си разбрала досега какво изпитвам към теб, не си толкова умна, колкото те мислех. — Той скочи от леглото, грабна връхната си дреха и излезе.

Когато брезентът изпляска зад гърба му, сякаш стоманена тежест легна върху нея и сълзи изпълниха очите й. Той беше прав: тя знаеше, че я обича. От всеки негов поглед струеше любов, всяко негово докосване шепнеше за любов. Корнелиус просто не можеше да изговори думите и тази негова задръжка бе обяснима, като се имаше предвид миналото му. Тя дори беше сигурна, че след време той щеше да събере достатъчно смелост, за да изрази любовта си и с думи.

За нещастие те нямаха повече време на разположение. Хубаво беше, че я обича, но любовта му не бе достатъчна. Девън имаше нужда от пълна ангажираност и поемане на отговорности.

Ако я бе помолил поне веднъж да остане с него, щеше да рискува. Защото това щеше да означава, че той се ангажира с обещание да промени начина си на живот, че поема отговорността да изгради дом с нея.

Всъщност тя би останала с него и без покана. Но щеше да има дете и това променяше всичко…

Сега Девън не можеше да остане, без той да я помоли, имаше нужда от сигурността, предлагана с тази покана. Но тя не бе дошла…

Решението й от снощи бе правилно. Трябваше да го остави. Така щеше да бъде най-добре за самия него. Той ще живее както иска: самотно и изолирано. Без отговорности и без ангажименти. Обвързването му със семейство може би щеше да убие духа му и тогава любовта й също щеше да умре: тя обичаше най-вече този негов свободен дух…

Да, най-добре за всички ще бъде да тръгне с първия кораб. Преди той да разбере за детето и да се насили да предприеме действие, за което след това горчиво ще съжалява.

 

 

Каменния забеляза студенината й в мига, в който тя се появи в магазина, и се смръзна до мозъка на костите си.

„Започва се“ — помисли той уморено. Девън бе поставила началото на мрачното, решително разделяне на живота им.

Сърцето му се загърчи в горчиво съжаление, а на езика му пламнаха и умряха хиляди: „А какво, ако…“ „Защо Господ ме мрази толкова силно?“ — стенеше душата му. Защо бе нужно да хвърля един самотник под яркото сияние на любовта — нетрайна светлина, която бързо умира и оставя след себе си още по-черна и по-студена тъмнина и от най-черната зимна юконска нощ…

„А ако се престраша и я помоля да остане?…“ Надежда запърха в гърдите му, стопли за миг агонизиращото му сърце — и умря…

Не можеше да го направи. Вече го бе правил веднъж и наивността му бе струвала пет години живот. А с Девън рискуваше повече от свободата си — много повече. Отказът й щеше да го убие, знаеше го. Бе смъкнал всички предпазни бариери преди месеци и сега стоеше пред нея гол и уязвим.

Ставаше въпрос за самосъхранение. Ако не я помолеше да остане, тя нямаше как да му откаже. А ако не бе чул отказа й, би могъл да се утешава по-късно с предположението, че не е останала само защото не я бе помолил за това… И щеше да запази спомена за нея без горчилката на удара…

Всъщност защо трябваше да я моли за каквото и да било? Познаваше я добре, знаеше, че ако тя иска да остане с него, ще остане, дори и с диви коне да я влачат към кораба. Девън бе жена, която вършеше това, което искаше, и обикновено знаеше точно какво иска.

Защо тогава трябваше да се потапя във вътрешен смут и да се унизява, като се хвърля в краката й? Тя веднага би обърнала нещата срещу него — както винаги. Щеше да задъвчи палеца си, да го погледне с онзи познат, логичен израз на лицето и да го запита защо той не отиде с нея в Сейнт Луис.

„А защо не наистина?“ Въпросът се стовари върху него с неочаквана сила, зашемети го.

Защо не?

Нямаше да отиде в Сейнт Луис, защото не можеше. Когато преди години обърна гръб на обществото, се бе заклел никога да не се връща обратно. Спазването на клетвата не бе трудно и само след няколко години цивилизацията се превърна за него в символ на ада. Само при мисълта да се върне обратно имаше чувството, че умира. Бе живял като диво животно през последните двайсет и две години… Невъзможно беше да се върне. Страшно беше да се опитва да бъде това, което не е. Но още по-страшна бе възможността да я разочарова…

А повече от сигурно беше, че ще я разочарова. Да, бе усвоил сравнително леко основните изисквания за поведение на маса, престанал бе да дъвче тютюн… Но си даваше ясна сметка, че това не бе всичко и не бе достатъчно… Не се виждаше нито в църква, нито в общество на хора с определени претенции… Той щеше да я излага и да я разочарова… И някой прекрасен ден тя щеше да му сервира онова притеснено изражение, което ще му даде да разбере, че се е провалил.

Девън бе човек с широко сърце и вероятно никога нямаше да каже нито дума, но той щеше да знае, че се е провалил и тогава единственото му желание щеше да бъде да пропълзи под някоя скала и да умре…

Не желаеше да рискува — нямаше да понесе този вид болка. Предпочиташе внезапен удар в сърцето пред бавната мъчителна агония.

— Госпожице Девън! Госпожице Девън! — Името й ехтеше по Фрънт Стрийт.

Каменния неволно изтръпна. Погледна я. Тя все още седеше на масата и плетеше онази глупава розова покривка. На брезента се очертаха контурите на мъж с шейна.

— Идвам, госпожице Девън! — изкрещя отново мъжки глас.

— Кой е този? — попита го тя.

— Откъде да знам? — Гласът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше.

Сянката на мъжа отвън го изпълваше с лоши предчувствия.

На входа се появи Дигър Хайнс. Той с усилие довлече до масата тежък чувал от зебло, избърса потта си и се захили на Девън.

— Успях, госпожице! Този чувал тук е пълен със злато.

Девън го погледна смаяно. Бе онемяла за пръв път в живота си.

Дигър се разсмя дрезгаво.

— Като ми даваше онзи заем, не вярваше, че ще получиш нещо срещу него, нали?

— Какъв заем?

В прекалено спокойния глас на Каменния ръмжаха заплашителни нотки, но тя не им обърна внимание. Беше зашеметена. Идеи, възможности, желания се блъскаха в главата й в бесен танц. Тя бе богата. БОГАТА.

— В твое отсъствие госпожица Девън ми даде заем — обясни Дигър добродушно.

— Тя?

— Не аз, а магазинът — поправи го тя разсеяно. — Божичко мили!… Корнелиус, ние сме богати!…

— И двамата сте богати! — Дигър гордо потупа чувала в краката си. — Това не е всичко. Още има за промиване и копане. Дяволите го взели, ще забогатеем като крале! Ще живеем, където поискаме: Париж, Лондон, Сан Франциско! Хиляди дяволи! Госпожице, ти можеш да отидеш в Бостън и да си вземеш за съпруг, когото поискаш!

Усмивката изчезна от лицето на Девън, а Каменния се смръщи още повече.

— Благодаря, Дигър. — Гласът му бе безцветен, напълно лишен от емоции. — Върви и се почерпи. Заслужил си го.

Дигър прехвърли поглед от каменния МакКена към Девън и обратно. Двамата стояха неподвижно като статуи, втренчени един в друг. Разхлаби яката си, която внезапно му се стори прекалено тясна. Бе свидетел на най-странната реакция при внезапно забогатяване, която можеше да си представи.

— Щ-ще го оставя тук, в ъгъла. А-ако имате някакви въпроси, ще ме намерите в новия пансион до Пайънър Хаус. — Тръгна към изхода и едва на прага го застигна гласът на Девън:

— Благодаря, Дигър. Не сбърках, като ти се доверих.

Той се ухили до уши. Е, това бе вече друго нещо.

— Да, госпожице. Довиждане.

— И така — обади се с подигравка в гласа Каменния, — ще можем да живеем като крале в Сан Франциско.

— Или Сейнт Луис. — Думите се изплъзнаха от устните й, преди да се замисли. Погледите им незабавно пак се вплетоха един в друг. Гърлото й се сви. Всичко около нея сякаш замря, докато чакаше отговора му.

„О, господи — мислеше тя отчаяно, — нека не ме принуждава да го напускам. Искам толкова малко — само една покана…“

Каменния стискаше и разпускаше юмруци. Тя го молеше да тръгне с нея към нейния подреден, закътан животец в Сейнт Луис.

„Неандерталецът и Дамата.“ Сви се вътрешно като от удар. Не, не можеше да го направи — не само заради себе си, но и заради нея.

Насили се да се намръщи още по-свирепо.

— Каква е ползата от парите, ако човек живее, като сардина в кутия? Прибери златото, Дев. Отговорностите, свързани с него, са прекалено големи за мене.

Коленете на Девън омекнаха и тя се хвана за ръба на масата, за да не падне. Той й отказа. Погледна розовото одеялце, което плетеше, и внезапно в гърлото й загорча.

— Трябваше да го предвидя. — Острият й глас разсече тишината като с внезапен удар със сабя.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам го разбери. Омръзна ми да мисля вместо теб.

Каменния стисна гневно устни.

— Ако някой каже, че златото не променя човека, говори кръгли глупости.

— О, да, то променя нещата.

— Знам. Забогатя и вече нямаш повече нужда от парите ми, за да заминеш. Сега можеш и сама да си купиш билет.

На Девън й се стори, че потъва в пода. Но опитът от преживените страшни години с жестокия й баща я задържа на крака. Тези години я бяха научили на издръжливост и на умението да прикрива болката си.

Тя притисна бебешкото одеялце до гърдите си като щит и се втренчи в Каменния със студени, безизразни очи.

— Не е нужно да демонстрираш облекчението си. Не се безпокой. Ще бъда на първия кораб, който тръгне от тази забравена от Бога купчина кал! — Обърна му гръб и се отправи към изхода.

Всяка нейна стъпка се забиваше като гвоздей в сърцето му. „Господ да ми е на помощ — мислеше той. — Всичко свърши.“

 

 

Следващите шестнайсет дни и нощи бяха най-дългите в живота на Каменния. Не се приближи нито един път до нея, за да я докосне. Живееха сред мълчание и пълни с обида и възмущение погледи. През нощта спеше, притиснат към брезентовата стена на палатката.

Кой можеше да си представи, че тази малка палатка изведнъж ще стане толкова огромна?

Страхуваше се да се приближи до Девън, страхуваше се да я докосне… Но най-много от всичко се страхуваше да срещне горчивата болка в очите й. Сякаш нажежен до червено нож се забиваше в корема му… Знаеше, че нейната болка е огледално отражение на неговата, знаеше как страдат и двамата при мисълта за предстоящата раздяла. Но нима можеха да направят нещо? Тя не бе предложила да остане… Той не можеше да предложи да тръгне с нея… Колкото и да мислеше по техния проблем, нещата щяха да останат непроменени.

Повдигна глава и се вгледа в нея. Тя седеше на масата с гръб към него и пак плетеше онази проклета розова покривка за маса. Седеше така вече два часа, без да промълви и дума.

Демонстративното й мълчание го измъчваше допълнително. Едва сега бе установил колко много се бе наслаждавал на разговорите с нея. Или, както тя би се изразила — с думите на д-р Кауън — на размяната на мисли, желания и идеи.

Не бе му проговорила, откакто Дигър домъкна онзи проклет чувал злато. Живееха като врагове — отдалечени, гневни, напрегнати. Сега Каменния се топлеше само със спомените за гласа й, за смеха й, за споделената любов… Понякога му се струваше, че няма да може да живее дълго време така.

Най-тежки бяха сутрините. Отваряше очи и веднага го лъхваше свежият, чист аромат на косата й, топлината на тялото й. И за един кратък миг, преди да прекрачи границата между съня и реалността, той пак бе в едно легло с любимата жена… После идваше ред на осъзнаването и на болката. Няколкото сантиметра между телата им се превръщаха в километри и чувството на загуба стягаше сърцето му. Събуждаше се напълно с мисълта: „Ти нямаш повече права над нея…“

Простенваше, прокарваше пръсти през косата си, поклащаше глава. Стотици пъти през тези тежки дни му се искаше да й каже: „Обичам те“, но двете думички винаги засядаха на гърлото му. Нямаше сили да ги произнесе — особено сега, когато знаеше, че тя си отива.

Остра свирка процепи тишината в палатката. Девън вдигна рязко глава.

— Какво е това?

Той не отговори. Нямаше сили да отвори уста. Тя се обърна към него.

— Каменни, какво беше това?

Той преглътна с усилие.

— Как така не позна? Преди малко чу сигнала, който очакваш от толкова време. Корабът е тук.

Девън пребледня и несъзнателно покри с ръка устата си. Цялото му тяло се стегна като тетива на лък. Издържа само още няколко минути мъчителна тишина.

— Кажи нещо!

— К-кога е следващият?

Леден страх се плъзна по гърба му. Не! Едва бе преживял ада на последните шестнайсет дни в очакване на кораба. Не искаше да прекара цяло лято в напрежение и чудене на кой кораб ще се качи. Дума да не става! Той вече се бе подготвил вътрешно за раздялата, бе готов за болката и дори част от него я посрещаше с радост.

— Не смей да мислиш за това! — изрече Каменния дрезгаво.

— За какво?

— За изчакване на следващия кораб!

Тя се отпусна напред и лактите й удариха масата. Той скочи инстинктивно, втурна се към нея и бързо я вдигна на крака.

— Дев? Добре ли си?

Отговори му висок горчив смях.

Той повдигна брадичката й с показалец.

— Дев?

Девън го погледна в очите за пръв път от много дни. Тя изглеждаше по-бледа, някак по-крехка. Долната й устна бе червена и разранена. Мъжът неволно прокара пръст по подпухналата повърхност.

— Не трябва да хапеш устната си.

Девън безуспешно се опита да се усмихне.

— Нокътят на палеца ми е почти изяден. Отчаяна съм…

— А, Дев… Защо си причиняваме такава болка?

Сълзи избликнаха от очите й.

— Защото се обичаме, но не достатъчно.

Каменния стисна клепачи. Повтарял бе същото наум хиляди пъти. Защо тогава така го заболя, когато го чу от нея? Знаеше, че тя не го обича достатъчно, за да остане. И все пак — да го чуе от собствените й уста… Мили боже, как болеше само… Трябваше му доста време, за да възстанови гласа си.

— Корабът ще стои малко, докато екипажът насече нужното количество дърва. По-добре се залавяй с опаковането на багажа си.

— Но…

Той я хвана за раменете.

— Не усложнявай нещата, Дев. Ако ще тръгваш, тръгвай веднага.

— Пусни ме — заповяда му тя.

Каменния отпусна ръце.

Девън грабна безценното си розово плетиво и го притисна към корема си. Погали меката прежда и сякаш извлече утеха и сили от нея, защото само след миг вдигна предизвикателно брадичка. Ако не бе достатъчно близо, за да види треперенето на устните й, дори би могъл да се заблуди, че тя се контролира напълно.

— Не се безпокой, Каменни. Тръгвам си. Повече не мога да живея така.

И той с мъка произнесе двете най-трудни думички:

— Сбогом, Дев.

Тя се усмихна мрачно.

— Гориш от нетърпение, нали? — Избърса рязко сълзите от мокрите си бузи и тръгна към изхода. Спря се и каза студено, без да го погледне: — Ще се върна за моя дял от златото.

Брезентът изпляска зад нея.