Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Handful of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
? (2011-10-01 14:39:31)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Кристин Хана. Златната долина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954–459–186–9

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

„Обичам те.“ Тези две думички пареха гърлото й, настояваха да бъдат произнесени на глас.

Но тя стисна здраво устни. Те сигурно щяха да отпратят Каменния зад девет гори в десетата… Вероятно нямаше да се спре, докато не стигнеше бреговата линия. И веднага щеше да скочи в първата лодка, попаднала пред очите му.

Твърде рано беше за двете думички. Засега тя трябва да се грее сама на жаравата им.

— Каменни…

— Наричай ме Корнелиус — прекъсна я той тихо. — Точно сега не се усещам като мъж от камък.

Тя протегна голото си тяло и ръцете му обгърнаха кръста й. Двамата се сгушиха един до друг под завивките.

Девън се вгледа в очите му и забрави разсъжденията си. „Обичам те, обичам те, обичам те“ — пееше сърцето й. Изпита остра нужда да ги произнесе на глас и само с огромно усилие на волята успя да отклони поглед и да се сдържи.

Пръстът му погали брадичката й, повдигна лицето й към неговото. Погледите им се срещнаха и силен копнеж да притежава и душата му разлюля тялото й. Желаеше да докосне всяка частица от него, да знае всичко, свързано с него…

Спомни си признанието му за затвора. Искаше да научи подробности, а се бе заклела пред себе си да не го пита. Веднъж в живота си поне трябва да задържи устата си затворена.

— Дев? Какво има?

— Нищо, нищо… Просто се питах за… Не е нещо важно.

Той се усмихна.

— Надявах се, че едно хубаво търкаляне между чаршафите ще те укроти за малко по-дълго.

— Търкаляне? Не можа ли да измислиш някоя… някоя по-хубава дума?

— Повярвай ми, можех да избера и по-лоша.

Усмивката й внезапно избледня и тя го погледна напрегнато.

— Това, което вършихме преди малко, любов ли беше?

Той трепна за миг, после примирено въздъхна. Защо не остави нещата такива, каквито са? Точно сега не искаше да отговори на този въпрос, а още по-малко да мисли по него.

— Корнелиус?

Каменния се изсмя насила.

— Е, щом искаш, можеш да го наречеш и така.

Разочарование сви гърлото й. Тя преглътна мъчително и отклони поглед. Не бе очаквала нещо по-различно, но пак я заболя. Защо и той да не признае, че случилото се между тях бе нещо много специално, единствено и неповторимо?

Не трябваше да го пита — грешката бе нейна. Никога не успяваше да държи езика си зад зъбите.

— Дев? — Спокойният му глас я обгърна като с кадифе и й напомни, че дори в този момент на разочарование тя имаше много повече, отколкото някога се бе надявала: ръцете му я обгръщаха нежно и й предлагаха любов. Възможно бе той още да не разбира, че я обича, но тя вече го знаеше. „Засега — каза си Девън — трябва да се задоволиш с това.“ За нещастие не умееше да приема нещата мълчаливо. „Този път обаче ще бъде различно — закле се тя. — Ще го изчакам търпеливо и спокойно, докато той най-сетне разбере колко много ме обича.“ Ще се моли някой ден той да се отпусне достатъчно, за да изговори тези две думички…

— Дев?

— Да?

— За какво мислиш? — Стисна я игриво. — За следващия път може би?

— Не… За нищо сериозно. Повярвай ми.

Усмивката му увехна.

— За затвора?

— З-знам, че не е моя работа, но без да искам, се питам защо…

— Бях в затвора за убийство на жена. — Тя пое рязко дъх и той продължи: — По-точно на блудница.

— Защо си поел върху себе си вината за нещо, което не си сторил?

— Кога казах, че не съм?

Тя се вгледа в лицето му.

— Познавам те достатъчно добре, независимо дали този факт ти харесва или не. И знам, че не си убиец.

Вярата й в него го замая. Никой досега не бе му вярвал така. Обществото го бе отхвърлило рано заради едно фалшиво обвинение… И сега, след дългата върволица самотни години, тук имаше някой, който го канеше да се върне обратно… Ако стоеше прав, краката му щяха да се подгънат. Бе уморен да живее сам като животно. Поне веднъж му се искаше да узнае как се чувства човек в мир с другите наоколо…

С нея можеше да узнае всичко — да бъде всичко, — което искаше.

Зави му се свят: тази мисъл отваряше пред него всички врати. Внезапно се почувства като дете — доверчив и свободен…

И най-налудничавото от всичко бе, че когато се взираше в големите й спокойни очи, му се струваше, че бе открил най-сетне дом… Дом, който няма да изчезне като облак дим, когато признае, че го иска.

Той пое бавно дъх. Заради нея бе готов да поеме риска, който не бе пожелал досега да поеме заради себе си. Заради нея щеше да се осмели да слезе в преизподнята на миналото си…

— Корнелиус? Добре ли си?

— Сигурна ли си, че искаш да ти разкажа историята си?

— Да — ако и ти го искаш.

Каменния стегна прегръдката си и за миг почерпи сила от топлото й тяло. Дълго потискани картини закръжиха в главата му и той потрепери.

— Не си длъжен да ми разказваш…

— Ще го направя. — Пое си отново дъх. — Казваше се Майбел и работеше за майка ми. — Видя черните очи и тъмночервените устни на Майбел и продължи: — Влюбих се в нея от пръв поглед. Бях само на седемнайсет, но това нямаше значение за нея, още по-малко за мен. Идеята да ми стане любовница я развеселяваше. Бях толкова… — Споменът за преживяното унижение сви стомаха му. — Копнеех така отчаяно за внимание, влачех се по петите й като кученце, вършех всичко, което искаше от мен. Няколко пъти й направих предложение за женитба и всеки път тя го посрещаше със смях. „Помоли ме пак другата седмица.“ И аз, нещастникът, я слушах.

Болката в гласа му изпълни очите на Девън със сълзи и тя ги избърса крадешком: знаеше, че Каменния не трябва да ги вижда. Всъщност нямаше такава опасност: той се взираше в миналото си, не в нея.

Корнелиус виждаше Майбел, изправена пред него в крещящочервения си пеньоар, който едва прикриваше най-интимните части на тялото й. Виждаше и себе си на колене пред нея, чуваше умолителния си глас… Сви гневно юмруци. Как можа да бъде толкова глупав!

Върна се бавно в настоящето и пак се почувства пълен глупак. Девън лежеше в ръцете му и го изчакваше търпеливо да продължи.

Дължеше й истината. Затвори очи и продължи с безразличен глас:

— Една нощ майка ми организира голямо тържество в „Пейнтид Лейди“ — нещо като благодарност към най-престижните й клиенти. Събраха се първите хора на Ню Орлеан, блудниците на майка ми междувременно си вършеха работата. Моята задача бе да сервирам напитките, облечен като пингвин. И всеки път, когато Майбел изчезваше с някой мъж на горния етаж, сърцето ми се късаше.

— О, мили боже… — прошепна Девън.

— Не ти разказвам миналото си, за да ме съжаляваш.

— Ти ме съжали, когато ти разказах за баща си — напомни му тя.

— Не е същото.

— Само един мъж може да разсъждава така. — Девън погали бузата му. — Едно разбито сърце е просто разбито сърце и нищо друго.

Каменния се втренчи невиждащо в тъмнината. Как го направи? Как можа да стигне така леко до същността на проблема? Майбел бе разбила сърцето му. Той й бе дал всичко: любов, обожание — всичко, — а тя го бе захвърлила с подигравка в лицето му…

Да, тази кучка бе разбила сърцето му. За пръв път признаваше този факт пред себе си. Но в този момент, когато лежеше тук с Девън в ръцете си, всичко изглеждаше правилно и възможно. Стори му се, че в него се топи многогодишна буца лед.

— Разкажи ми за тържеството.

Думите й го тласнаха обратно в болката на миналото. Той пак затвори очи, опитвайки се да блокира спомените за онази ужасна нощ. Не искаше да говори повече, но нямаше избор. Въздъхна тежко.

— Към края Майбел бе вече почти пияна. И колкото и странно да звучи, колкото по-глупаво се държеше, толкова повече я обичах. Въобразявах си, че се държи така, защото има нужда от утехата ми. Тогава по стълбите слезе един от първенците на града с най-новото момиче на майка. Майбел побесня от ревност и закрещя, че е бременна от него.

Настъпи гробна тишина. Една проститутка няма право да говори такива неща — особено пред лицето на целия град. Всички проявиха достатъчно здрав разум да се направят, че не са чули нищо.

Лицето му се сви от болка.

— Всички, с изключение на едно седемнайсетгодишно момче, маскирано като пингвин… Господи — простена той, — защо, защо бях толкова глупав?

— Не си бил глупав — обади се Девън, но Каменния не я чу. В ушите му звучеше само пиянският смях на Майбел…

— Изтичах до нея, прегърнах я. „Обичам те — казах й, — омъжи се за мен, приеми ме като баща на детето си.“ Тя ми се изсмя и се прибра в стаята си.

Девън ахна, но и този път той не реагира. Чуваше и мислеше само за онзи ужасен жесток смях, който тогава се блъсна в стените със звука на разбито стъкло. Искаше му се да се свие на топка и да умре.

„Това се е случило на някой друг. На някое друго глупаво седемнайсетгодишно момче.“ Повтори тези две изречения няколко пъти, докато почти повярва в тях. Продължи разказа си с насилено спокоен и безразличен тон:

— На следващия ден Майбел бе намерена мъртва. Всички знаеха кой е убиецът, но нямаше достатъчно смел човек, който да обвини господин Важна клечка в убийство — особено в убийство на една нищожна блудница… Но все някой трябваше да заплати за него и срещу достатъчно тлъста сума моята майка им поднесе главата ми на тепсия. Продаде сина си… Отговарях на всички изисквания за жертвен агнец: бях наивен, лесно заменим, глупав. Бях заявил пред куп свидетели, че я обичам. А най-хубавото на намерения изход от положението беше, че на никой не му пукаше дали съм жив или мъртъв… Организираха процес, който приключи за петнайсетина минути. — Каменния се изсмя пренебрежително. — За мое щастие убийството на една проститутка бе оценено сравнително евтино — само пет години от живота ми. Когато ме пуснаха от тази воняща дупка, избягах колкото бе възможно по-далеко от тяхната „цивилизация“. И никога няма да се върна. — Той неволно потрепери. — Никога!

В гласа му отекнаха болката и огорчението на младежа, наказан несправедливо жестоко за любовта си. Девън бе обзета от заслепяваща ярост към всички: към майката, продала, без да й мигне окото, свободата на сина си, към жената, подиграла се с невинната му любов, към продажния съд. Те му бяха отнели толкова много — гордостта, способността да се доверява и да обича…

След разказа му всичко си идваше на място. Гневът, който носеше като средновековна ризница, самотният му начин на живот, отвращението към другите. Преднамерената съдебна грешка бе превърнала седемнайсетгодишното момче в мъж, който се обграждаше с множество бариери срещу всяка евентуална възможност от нараняване. Мъж, който изживяваше безценния си кратък човешки живот, влачен по течението като изкоренено дърво…

Нищо чудно, че се бе вкопчил така в бялата пустиня на Юконската долина. Всички, които някога бе обичал, го бяха предали.

Девън въздъхна — нямаше какво да каже, нямаше с какво да облекчи болката му. Можеше само да го обича от сърце и душа — ако той й разреши… Ако го обича достатъчно дълго и всеотдайно, Корнелиус може би ще осъзнае някой ден, че изгнанието му е приключило. Дори бе възможно да разбере, че тя не е като Майбел и че любовта му беше в безопасност при нея. Девън се сгуши с тази мисъл до Корнелиус, затвори очи и след секунди заспа.

 

 

Ледената хватка на спомена бавно отстъпи. Мъжът внезапно си даде сметка, че бе успял да изплува от тъмната бездна на светло и благодари мълчаливо на Девън. Никога не бе се чувствал така свободен и отпуснат. Благодарение на Девън — жената, в която бе влюбен.

Глупаво бе да отрича повече чувствата си. Той се нуждаеше от нея: от остроумието й, от смеха й, от вътрешната й сила. И нещо още по-съществено: имаше нужда от вярата й в него.

Тя го бе накарала да повярва в себе си, защото виждаше у него нещо много повече и по-добро от мрачен отшелник и свиреп убиец.

За пръв път от години наред той желаеше страстно нещо: да си принадлежат, да съградят дома, който можеха да имат.

Нищо чудно, че стомахът му се сви: искаше нещо, което не съществуваше. Чувството за взаимност, което му даваха ръцете й, бе фалшиво. Нима щеше да е истински домът, който би просъществувал само няколко месеца и после би изчезнал като дим? Колко пъти бе повтаряла, че ще напусне това място още с пукването на пролетта? Думите й не бяха празна заплаха, а добре обмислен план… Девън винаги изпълняваше плановете си. Щеше да си тръгне веднага щом събере достатъчно пари за билет. Сигурно гореше от нетърпение да каже „сбогом“ на долината, на нецивилизованата Юконска пустош и на гадния неандерталец, с когото бе спала само защото логичният й мозък бе категоризирал това действие при тези обстоятелства като „разумно“.

Знаеше, че тя не е безразлична към него, но беше ли достатъчно това? И двамата бяха упорити хора, и двамата знаеха много добре какво искат от живота. Той например искаше да скита из дивите гори и долини с фотоапарата си до края на своите земни дни. Но при нея не бе така. Можеше да си повтаря до посиняване, че не иска да се омъжи, но като всяка жена желаеше да има къща в града, съпруг със стабилна работа, деца и куче. Той знаеше, че не иска нито едно от тези неща, а нямаше право да настоява тя да възприеме самотния му начин на живот. Обичаше я прекалено силно, за да превръща и нея в отшелничка.

Той не искаше да тръгне оттук, тя не можеше да остане… Те щяха да прекарат зимата заедно, да се любят, да се смеят — и щяха да се преструват, че пролетта никога няма да дойде.

Но как щеше да се върне към самотния си безцелен живот след любовния огън на тяхната вълшебна зима? Как щеше да понася самотата си след това?

Ако никога не се изпуснеше да каже: „Обичам те“ на глас, може би щеше да успее да си внуши, че не я обича и щеше да запази сърцето си непокътнато през тази зима и годините след нея… Мълчанието не беше кой знае какъв щит, но нямаше друго средство за самозащита подръка. Освен това и за нея щеше да бъде по-добре, ако държи езика си зад зъбите. Тя заслужаваше много повече от един пречупен от живота, душевно остарял човек, ужасен от любовта. Да, така трябваше да постъпи. Никога нямаше да признае своята любов. Така щеше да бъде по-добре и за двамата.

 

 

Девън се притисна до Корнелиус, но пак й беше студено. Обърна се по гръб и придърпа одеялото към гърдите си. Зъбите й тракаха от студ. „Сигурно е повече от петдесет градуса под нулата“ — помисли си тя. Огънят постоянно им правеше едни и същи номера — загасваше точно посред нощ, когато имаше най-голяма нужда от него!

Но какво ли можеше да постигне, ако само се оплаква, без да предприеме енергични действия. Тя отметна решително завивките, скочи от леглото и се спусна към печката по ледения под. Набута с треперещи от студ пръсти замръзналите пънове в отвора, поля ги с газ и драсна клечка кибрит. Колебливи пламъци заблизаха вкочаненото дърво. Девън затърка бързо ръце, за да се стопли. Печката скоро щеше да забумти. Придърпа един стол до нея, но щом седна, я преряза болка… Реши да се постопли и тогава да се върне в леглото — когато лежеше, не я болеше чак толкова много…

Леглото зад нея проскърца.

— Не ставай — прошепна тя. — Запалих вече печката.

Но топлината на тялото му я обгърна и прогони част от студа. Ръцете му се отпуснаха на раменете й. Пръстите му бавно разкопчаха копчетата на нощницата й, леден въздух облъхна гърдите й, но шепите му бързо го прогониха. Тя изтръпна и зачака напрегнато. Той не я разочарова: ръцете му се придвижиха сладостно бавно и тя потрепери. В тялото й напираше желание. Имаше нещо много еротично в обграждащата ги тъмнина, в мъжкото присъствие зад нея, в студената й плът и горещите му пръсти, галещи зърната на гърдите й… Тя простена тихо.

Корнелиус я взе на ръце и я отнесе в леглото между смачканите студени чаршафи. Дъхът на предишната им страст я посрещна с нови, възбуждащи обещания…

Той я прегърна, оправи завивките и я целуна нежно по ухото.

— Ще трябва да прибавиш към списъка си и „предпазване от измръзване“. — Устните му докоснаха ключицата й, тя потрепери и го прегърна.

— По дяволите тоя списък!

Смехът му отлетя в тъмнината и изчезна задушен, когато Девън му даде да разбере, че и тя се учеше да говори с ръце… Младата жена успя да се усмихне. Радваше се на смелостта си.

 

 

Първите слънчеви лъчи бавно осветяваха провисналия мръсносив брезент на тавана. Корнелиус се протегна лениво, изтегли одеялото нагоре, като внимаваше да не открие Девън. Не беше се чувствал така прекрасно от години. Вече седем сутрини поред се бе събуждал с Девън, сгушена до него. Стига да поискаше, можеше спокойно да протегне ръка и да я докосне. Желанието зашушна в кръвта му — искаше му се да го направи веднага. Обърна се настрани, потопи поглед в нея. Господи, колко беше хубава!…

Тя премига и отвори очи. Срещна погледа му и веднага се усмихна.

— Добро утро — поздрави го Девън.

Корнелиус я целуна по челото.

— Добро да е.

Девън се надигна.

— Ще сложа дърва в печката.

Одеялото се свлече от голото й тяло и слънчевата светлина, проникваща през брезента, зашари по кожата й, заподскача по гърдите й. Пръснатата й коса запламтя около лицето й като огнен ореол.

Той я взе в прегръдката си.

— Хайде да се стоплим сами — измърмори дрезгаво.

Смехът й заискри като вълшебен ключ за сърцето му, а ръцете й побързаха да се плъзнат по топлото му тяло. Целунаха се бавно и страстно — целувка на влюбени и на хора, разполагащи с много време. Отделиха се един от друг и Корнелиус се взря в зелената омая на очите й.

„Обичам те“. Думите избухнаха в него, придружени от огъня на копнежа. Искаше му се да ги произнесе, да повярва в тях с цялото си сърце и душа. „Може би този път ще имам смелостта да ги кажа“ — помисли той. Отвори уста, но преди от тях да излезе и звук, тя погали бузата му и прошепна:

— Целуни ме.

Мъжът ги преглътна с мъка. „Ще й го кажа по-късно“ — реши той. Много по-лесно бе да я целува. Когато се замисляше за любовта си към нея, започваше да я прегръща и да я целува. Целуваше я, докато и на двамата им се завиеше свят. Любеха се страстно и пламенно, после отдъхваха мълчаливо един до друг — тогава никой от тях нямаше желание за разговори…

Те се любиха и сега, после полежаха с вплетени ръце.

— Корнелиус? — Тя се повдигна на лакът, приближи лице до неговото и той усети топлия й дъх. — От няколко дни мисля за нещо.

— Пак ли? — подразни я усмихнат Каменния.

— Опитвам се да проявя търпение, но не мога повече. Просто не мога.

Той се намръщи.

— Какво има, Дев?

— Обичам те.

Думите се стовариха между тях и сякаш всичките му кости омекнаха, нещо притисна гърлото му. Той се взря в големите й ясни очи и се загуби в мечти. Прекрасно беше да чуе тези думи…

— Не се тревожи — бързо продължи тя. — Не те моля за женитба, знам, че няма да се върнеш към цивилизацията. Но искам да чуя тези думи. Глупаво е, да, но иска ми се да мисля, че и ти ме обичаш. Дори и да сме заедно само до пролетта…

„До пролетта.“ Тя продължаваше нервно да бърбори, но той не чу нищо след „до пролетта“. Нещо се разкъса в душата му и остра болка го проряза в сърцето.

Как можа да бъде толкова наивен, толкова сляп? Пак се подведе като глупаво момче.

През изминалата седмица бе допуснал да затъне дълбоко в любов по нея, бе допуснал да повярва, че тя не е като Майбел и майка му — че го обича достатъчно силно, за да остане с него завинаги.

Лицето му се сгърчи в горчива гримаса. Пак грешка. О, да, тя не беше нито като Майбел, нито като майка му — поне не по дух. Но разликата между тях нямаше голямо значение за сърцето му.

„Дяволите да я вземат!“ — закипя той гневно. Защо го накара да мисли, че е различна от другите? Защо го накара да желае да го боли за нещо, което бе извън обсега на ръцете му?

Но вече не беше седемнайсетгодишно момче, нито бе чак толкова глупав и наивен. Нямаше намерение да й поднесе сърцето и душата си на сребърен поднос, а после, когато тя ги вземе и тръгне надалеч с тях, да се гърчи в ужаса на болката след нея. Този път нямаше да го допусне.

— Корнелиус? — Гласът й затрепери несигурно. — Няма ли да кажеш нещо?

— Не мога. — Той затвори очи. След няколко минути мълчание горещи сълзи опариха кожата му. Всяка една от тях го жигосваше като с нагорещено желязо, но той не искаше да произнесе думите, които тя желаеше да чуе. Не беше достатъчно силен. Не можеше да й каже, че я обича, защото през пролетта тя щеше да се качи на парахода… И тогава той щеше да бъде двойно безпомощен.

 

 

— Девън, не мърдай!

Ясният й щастлив смях звънеше над смълчания пуст хълм, заразявайки с безгрижието си и Каменния. Прекрасно беше да се усеща кипежът на живота в този първи пролетен ден.

— Няма да мога да те снимам, ако не застанеш неподвижно!

— Точно това искам! — Тя спря лудешкия си танц за миг и му изпрати ярка весела усмивка. — Няма да се спра за нищо на света! Не желая да ме снимаш в тези дрехи!

Той се вгледа в нея с почти болезнено чувство на гордост. Тя беше негова. НЕГОВА. Все още не можеше да повярва на късмета си. През тези дълги зимни месеци не се бе събуждал нито една сутрин без топлото й тяло, сгушено до неговото.

Тръгна към нея, протегнал ръка, и тя я пое без колебание. Около тях царуваше белият свят на Севера.

— Ти изглеждаш чудесно, както и да си облечена.

Девън се облегна на него и между тях се заиздига сивото облаче на дъха им.

— Или съблечена — подразни го тя.

— Особено съблечена.

Целуна го и се обърна настрана.

— Тогава ме снимай гола. Ще го понеса по-леко, отколкото да ме снимаш облечена в тези дрехи!

Той застана зад фотоапарата, твърдо решен днес да й направи поне една снимка. Кой знае защо, струваше му се много важно да фотографира първата си истинска любов на този чудесен първи ден от пролетта. Сгърби се леко и се взря напрегнато през студените лещи, монтирани върху месингови крака. Тя се появяваше за миг и веднага изчезваше от ограничения кръг.

— Корнелиус, аз… оууу!

Беше паднала. Той бързо натисна надолу предния край на камерата, завъртя я странично, докато не хвана Девън на фокус — и щракна. Тя, просната в снега, с вдигната нагоре пола, под която се виждаше вълненото й бельо, тя, с кожени ботуши до коляното и тежко кожено палто. Съжаляваше само, че камерата му не можеше да отпечатва цветовете: розовите й бузи, наситеното зелено на очите й.

— Корнелиус, само да посмееш!

Той тръгна към нея, за да й помогне да се изправи. Незабавно в гърдите го удари голяма снежна топка. Облак снежинки се завъртя около него, прилепна към анорака му, но мъжът продължи невъзмутимо да пристъпва напред.

Девън се спусна да бяга, сякаш литна, и той се спря, за да й се наслади. Изглеждаше така млада, така освободена… Би могъл да я гледа с часове. В мигове като този бе готов да признае любовта си към нея. В ума му двете думички се оформяха леко, почти без усилие. Би могъл лесно да ги произнесе и на глас — но май не съвсем. Всеки път, когато отваряше уста, проклетите думи се залепваха на гърлото му, хванати в капан от страх и ужас. „Но може би — казваше си той — скоро ще събера кураж да ги кажа…“