Кристин Хана
Златната долина (2)

Първа глава

Късното лято на 1896 г.

Девън успяваше да се задържи на едно място само благодарение на волята си. Седеше, изправена като дъска, на крайчеца на койката си, а ръцете с безупречния маникюр бяха стиснати в скута й така, че почти бяха останали без кръв.

Десет минути. Точно толкова й оставаше да чака. След още само десет кратки минути щеше да се запознае с бъдещия си партньор, господин Корнелиус Дж. МакКена.

Тя отпусна пръсти и постави тънката си ръка върху свития си на топка стомах. Защо не можеше да се успокои? Беше нелогично да бъде толкова нервна, а Девън О’Ший рядко действаше нелогично. И все пак, колкото и да се укоряваше, не можеше да спре треперенето на ръцете и бесните удари на сърцето си.

Днешният ден бе толкова важен! Сега започваше животът й, живот, който нямаше да бъде наложен от обстоятелствата, а от самата нея. Нейният живот.

Девън въздъхна леко и забарабани с пръсти по металната рамка на койката, като в същото време се вслушваше в ритъма на ударите. В тишината на кабината те звучаха като тропот на приближаващ се кавалерийски взвод.

След това въздъхна отново. Защо не беше като сестра си Колийн? Колийн нямаше да бъде нервна при тези обстоятелства. Щеше да бъде твърде заета да си фантазира за господин МакКена, за да има време да се тревожи.

Но Девън беше коренно различна. Колийн беше спонтанна, пълна с хрумвания, непрактична, а Девън — спокойна, здравомислеща, уравновесена. За разлика от сестра си, тя не виждаше никакъв смисъл да си губи времето с блянове. О, знаеше, че Колийн си представяше господин МакКена като висок, главозамайващо красив тип, който слиза грациозно от гарвановочерен кабриолет, сваля гиздавия си цилиндър и бръщолеви романтични стихове.

Но не и Девън. Тя не си губеше времето в мечти за шепа от рая, която да нарече своя. Мечти, желания, преструвки, както и да го наричаха, това си беше истинско пилеене на време. Господин МакКена, както и да изглеждаше или да се държеше, щеше да бъде неин партньор в продължение на една година. За добро или лошо.

Някой потропа на вратата на кабината:

— Госпожице О’Ший! Госпожица О’Ший! Дойдох за багажа ви!

Девън вдигна рязко глава с прецизно нагласената си шапчица. О, боже! Това беше. От този момент нататък започваше новият й живот.

Насили се да изглежда спокойна. Никак не подхождаше на една двадесет и девет годишна жена да се втурне напред като някоя ученичка. Трябваше да прави добро впечатление. Хората, които щеше да види в следващия момент, бяха нейните бъдещи съседи, клиенти, даже може би приятели.

Тя се надигна скована, приглади предницата на снежнобялата си блузка и опъна гънките на шевиотената си пътна пола на тънки райета. Ръцете й попипаха механично ръждивокафявата коса, плътно прибрана в кок на тила й. После огледа мъничката кабина, която бе неин дом в продължение на четиридесет и четири дни, и се усмихна. Всичко си беше на мястото. Двата й големи куфара с идеално приравнени пиринчени ъгълчета и излъскани метални закопчалки бяха поставени в ъгъла. Кожената й пътна чанта лъщеше като генералски ботуш, а най-любимата й вещ — яркочервеният велосипед — блестеше. Всичко беше точно така, както го харесваше — безупречно подредено.

— Влезте — каза тя. Гласът й беше нисък и гръден, леко дрезгав като мъркане на голяма котка. Чувствеността му ярко контрастираше със строгите, сякаш изваяни черти на лицето й.

Малката врата се открехна и през нея се промуши един младеж. Той наложи на лицето си професионална усмивка и се отправи към куфарите, но на половината път се спря. Беше му необходима цяла минута, докато се обърне с ококорени от изненада очи.

— Ко… колело? — изпелтечи той и поклати глава.

Зелените като мъх очи на Девън проблеснаха гордо:

— Не е ли страхотно? Това е състезателен велосипед. „Роял Уърсестър“, с две скорости. Точно такова кара и госпожица Лилиан Ръсел. Сестра ми и съпругът й ми го подариха за сбогом.

Момчето преглътна мъчително и адамовата му ябълка подскочи:

— И смятате да го карате?

Младата жена смръщи леко извитите си вежди:

— Разбира се.

— Но…

Тя го прекъсна с нехайно махване на бледата си, покрита с лунички ръка. След това вдигна една книга от койката и потупа кожената й подвързия:

— Случайно да сте чели „Ръководство за златотърсачи в Аляска и Юкон“ от господин Джон МакМофат?

— Тц.

— Така си и мислех. Ръководството препоръчва из Юкон да се пътува с колело. Както сигурно знаете — прибави тя с превъзходство, — конете не могат да издържат на този северен климат.

Устните на момчето потрепериха:

— МакМофат, а? Той трябва да живее доста далеч оттук. Сестра ви и мъжът й наистина ли ви купиха т’ва колело именно за туй пътуване?

— Точно така, и ще ви бъда задължена, ако престанете да се хилите по този начин. В Ръководството изрично се подчертава, че…

— Благодаря, мадам!

Момчето вдигна блестящия велосипед на тесните си рамене, грабна чантата и изхвърча от кабината.

„Какъв странен младеж“ — помисли си Девън. После се отправи към импровизираната си тоалетка и седна. Един изпитателен поглед в ръчното огледалце я накара да се убеди, че изглеждаше толкова добре, доколкото можеше да изглежда една сравнително грозновата жена на почти средна възраст. Покритата й с лунички кожа беше чиста, а косата, обикновено купчина немирни къдрици с цвят на стара ръжда, бе здраво опъната назад.

Тя нагласи изискано шапчицата си и сложи иглите. Взе ръкавиците, дамската си чантичка и чадъра си и излезе от каютата с гордо вдигната брадичка.

Навън плющеше дъжд. Барабанеше по металния навес над главата й и се стичаше от ръба му като екран от нагънато сребро.

Девън стоеше плътно до извитата метална стена, притиснала обутите си в бързоходки крака, така че да бъде вън от всякаква опасност. Ръцете й леко потреперваха в ръкавиците и стискаха здраво верижката на дамската й чантичка.

Кормчията насочи кораба към кафеникавосивия разкалян бряг на Юкон и забави ход. Девън се намръщи. Защо ли го правеше? Тази блатиста пустош едва ли бе мястото, накъдето се беше отправила. Бе очаквала някой град като Съркъл Сити — с опера, зали за танци, библиотеки, светлини… Сензационен град.

Тя впери поглед в неясния пейзаж. Тук нямаше нищо, нищо, освен една недовършена дървена колиба, която стоеше като скелет на крал сред парцаливия му двор от посивели платнени палатки.

Палатки! Девън потрепери и притисна длан до гърдите си, докато гледаше към шестте палатки, разположени върху разкаляната земя. За какво ли служеха? Човек със сигурност нямаше да може да издържи на юконската зима в такова незначително прикритие срещу природните стихии.

— Девън О’Ший!

Името й прогърмя по стихналата палуба и я стресна.

— Девън О’Ший да се яви на носа!

Тя стисна още по-здраво дамската си чантичка, разтвори чадъра и тръгна предпазливо по хлъзгавите стъпала. Докато бързаше по палубата, високите й токчета тракаха по мокрия метал.

— Аз съм госпожица О’Ший — каза тя на едрия моряк, застанал зад кормилото.

Той обърна лице към нея, огледа я от глава до пети и отново насочи вниманието си към дебелото колкото ръката му въже.

Девън стисна още по-здраво дръжката на чантичката си.

— Господине — рече тя на широкия му гръб, — аз съм госпожица Девън О’Ший. Има някакъв проблем ли?

Той се обърна с лице към нея, избърса капките дъжд от кръвясалите си очи и поклати глава:

— Ако ти си Девън О’Ший — и господ да помага на Каменния, ако е така, — няма никакъв проблем. Време е да слизаш.

— Не, няма да сляза тук.

Той бутна червената си вълнена шапка назад и се почеса по потното чело:

— Нали каза на капитана, че пътуваш до магазина на МакКена?

Устата й пресъхна. Всичко, което успя да направи, бе да кимне.

— Каменния живее тук.

Тя се опита да запази самообладание:

— Кой?

— Каменния. Така наричат стария Корнелиус. Както и да е, магазинът му е тук.

— Тук? — ахна младата жена. — Магазинът на господин МакКена е тук?

— А-ха, точно тъй.

Тя се огледа. Очите й срещнаха сива блатиста пустош, тиха и самотна. Девън притисна корема си с малката си ръка. В този ужасен момент й се прииска да повърне.

— Искаш ли да седнеш, госпожице? Не изглеждаш добре…

Тя стисна здраво устни, докато се опитваше да се пребори с паниката. Трябваше да мисли.

— Госпожице? Искаш ли да седнеш?

— Не — процеди тя. — Не искам да сядам. Искам да разбера колко струва обратният билет до Сейнт Майкъл.

Той сви рамене:

— Не знам. Май че около сто кинта.

Тя трепна. Щеше да бъде все същото и да беше хиляда.

— Окей, не мога да отида дотам. Тогава ще се върна до Съркъл Сити. Моля, съобщете това на капитана.

— Корабът няма да се връща дотам преди пролетта. Хайде, госпожице, слизаш тук.

 

 

Не знаеше колко дълго беше стояла върху прокъсаното, червено някога платнище, което обозначаваше пристанището, или колко време бе гледала към корабчето, което сега представляваше малка точица в далечината. Знаеше само, че бе хваната като в капан в това забравено от Бога блато заради безпаричието си и обещанието, което бе дала на господин Корнелиус МакКена.

Девън отмести с мъка погледа си от корабчето и отново изправи рамене. Нямаше смисъл да се окайва. Сълзите не можеха да върнат разлятото мляко в бутилката. Тя си наложи да се усмихне и се наведе да вдигне пътната си чанта. По средата на движението се спря и очите й се разшириха от ужас. Отвореният чадър се изплъзна от пръстите й и се приземи на мокрото платнище с глухо тупване.

Колелото й потъваше в калта.

Девън се хвърли инстинктивно напред, коленичи и запълзя към оръфания край на платнището. С ъгълчето на окото си забеляза как вятърът подхвана чадъра й и го отнесе. Той се завъртя бясно като танцуващ черен мехур и падна в кафявата река. Младата жена изруга тихо, сграбчи леденостуденото стоманено кормило на велосипеда и дръпна рязко.

Калта се съпротивляваше. Дъждът пердашеше в лицето й, замъгляваше погледа й и се стичаше на студени струйки по бузите й. Тя облиза капките от устните си и избърса очи. После си пое дълбоко въздух, събра всичките си сили и каза:

— Х-хайде.

Думата излезе от устата й накъсано, а зъбите й тракаха.

Най-сетне колелото поддаде. Тя го измъкна на платнището и го остави легнало на една страна, а след това се изправи с мъка.

Задъхана и трепереща от студ, Девън свали изкаляните си ръкавици и ги натъпка в дамската си чантичка. После погледна към скъпоценното си, сега покрито с кал колело. Сълзите й заплашваха да потекат всеки момент.

Тя стисна здраво очи. Не. Трябваше да запази спокойствие. Плачът нямаше да помогне. Освен това ставаше дума само за някаква си кал. Какво означаваше калта за едно състезателно колело с две сменяеми скорости? Малко вода и щеше да стане като ново. Трябваше просто нещата да се възприемат в истинската им светлина.

Затвори очи и си помисли: „Авантюрите са мръсна работа.“ След това вирна брадичка и направи първата си крачка към магазина на господин МакКена.

Втората крачка обаче можеше да бъде фатална. Девън потъна в калта като камък. Черната маса уви студените си лепкави пръсти около краката й. Лицето й се покри с пръски, които се смесиха с дъжда и потекоха на ручейчета по мокрите й бузи.

Тя стисна юмруци, като се бореше с желанието си да изкрещи от ужас. После заскърца със зъби и зацапа в дълбоката до бедрата й кал. Мокрите поли й пречеха при всяка стъпка.

След известно време, което й се стори часове, Девън се спря задъхана, изтри струйките дъжд от очите си и се опита да види по-добре обстановката. Пред нея се мержелееше нещо. Тя премигна няколко пъти. Малко по малко зрението й се проясни и успя да види греди, наредени върху калната земя пред нея.

— Дъсчена пътека.

Думите й прозвучаха като тиха благодарствена въздишка. Тя се насочи напред слепешката и се препъна в първата греда. Кракът й стъпи на ръба на дървото и то потъна в калта, а след това се плъзна рязко напред. Девън се просна по гръб с приглушен вик.

— По дяволите! — изписка тя и удари с премръзналите си юмруци в калта. Искаше й се да рита, да изкорми някого, искаше да…

Не.

Трябваше да се успокои, да се съвземе. Пое дълбоко въздух, потрепери и се опита да брои:

— Едно… две… три…

После се изправи със залитане, плъзна ръка по най-близката греда и се привдигна, като затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Нещо студено и мокро я шляпна по главата. Девън погледна нагоре. Над нея висяха най-мръсните, най-грозните и най-големи дочени панталони, които някога бе виждала. Върху дъното им бяха надраскани думите: Магазинът на МакКена.

Не може да бъде. Всякакви надежди на Девън за бъдещето изчезнаха яко дим. Тя изгледа недовършената колиба в края на разкаляната улица и в стомаха й заседна твърда като камък буца. Магазинът можеше да се помещава поне в колибата!

Девън вдигна неохотно поглед към мръсната сива палатка. Магазинът на МакКена. Нейният магазин. Магазинът, заради който беше прекосила половината страна, се намираше в една оръфана палатка. Палатка.

— Прекрасно — изстена тя. — Просто прекрасно!

Отметна покривалото на входа и влезе вътре с енергична стъпка. Когато стигна до средата, се закова на място и с разтуптяно сърце впери поглед в жалката обстановка. Пространството беше с размери на средно голяма трапезария. Сиви брезентови стени, груби рафтове, малко кюмбе и мръсен дървен под…

Отсреща, зад най-разкривения и разхвърлян тезгях, който някога бе виждала, седеше прегърбен грамаден представител на човешкия род. Наоколо се носеше гъстата миризма на кирливи тела и вкисната храна. Девън замалко щеше да изгуби самообладание. Тази… тази кочина беше магазинът, който се бе надявала да превърне в привлекателно място за търговия.

— Господин МакКена? — рече тя сковано, като пристъпи към отвратително разхвърления тезгях и към още по-отвратителния мъж зад него.

Той вдигна бавно глава:

— Ъ-хъ.

Тя пристъпи още малко напред, за да огледа внимателно своя партньор и веднага присви неодобрително очи. Всичко, което можеше да види, бяха огромните щръкнали мустаци и рошавата черна брада, тук-там прошарена със сиви нишки. Изпод шапката към яката му се спускаше завеса от сплъстена гарвановочерна коса.

Девън го погледна неохотно в очите и замръзна. Той се беше втренчил в нея. Хищническите му кехлибарени очи едва прозираха през окосменото му лице. По гърба й пропълзя хлад и тя неволно отстъпи крачка назад. Ударите на сърцето закънтяха в ушите й. Нещо в тези очи, някаква почти животинска сила — груба, неприкрита и опасна — я плашеше. Думите „Аз съм новият ви партньор“ заседнаха в гърлото й.

Нещо изсвистя покрай ръката й. Тя погледна надолу и очите й се разшириха от изненада. На пода до крака й се разплеска огромна тютюнева храчка.

Плюеше! Тази космата маймуна плюеше по нея! Девън изгуби самообладание.

— Как смееш! Ти, мръсен, отвратителен…

Той се наведе към нея:

— Излизай от магазина ми.

— Твоят магазин? — Тя изплю попадналата в устата й кал, сложи ръце на хълбоците си и впери в него гневен поглед. — Я не смей да ми крещиш, песоглавец такъв!

— Песо… — извика той драматично. — Махай се. Върви си у дома.

— Аз съм си у дома.

Това го накара да млъкне. Той се облегна назад и я огледа внимателно.

— Ти си луда.

Девън отвори чантичката си и размаха писмото. Когато видя следите, които калните й пръсти оставиха по идеално чистата сгъната хартия, в гърдите й се надигна нова вълна от гняв. Всичко беше негова грешка. И как смееше да се държи така, сякаш тя бе направила нещо нередно?

— Помести ли или не в „Сейнт Луис Диспатч“ обява, с която търсиш съдружник за магазина си?

— Ъ-хъ.

— И получи ли или не отговор на тази обява, който после прие?

— Ъ-хъ.

Тя изскърца със зъби. Дарвин беше прав.

— Господин МакКена — произнесе младата жена с леден глас, — имаш ли навика да държиш на думата си?

Очите му се присвиха едва забележимо:

— Ъ-хъ.

— В такъв случай това е нашият магазин.

— Ъ?

— И престани да ръмжиш!

— Добре де, жено — отвърна той с дълбок гръден глас и по изправения й като дъска гръбнак плъзнаха зловещи тръпки. — Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

Тя вирна самоуверено брадичка:

— За разлика от някои хора, които са, така да се каже, на по-ниско стъпало в еволюцията, аз говоря доста ясно. Ще повторя: това е нашият магазин. Твоят и моят. Аз съм новият ти партньор.

— На глупак ли ти приличам? — изсумтя той.

Девън се втренчи в него за момент:

— М-да, господин МакКена, всъщност да.

В гърлото му се надигна тихо ръмжене:

— Да, ама не съм и няма да позволя на никоя бъбрива женска да притежава половината от магазина ми. Моят бъдещ съдружник е от Мисури.

Тя си позволи да се усмихне тънко:

— Така ли? А в обявата ти казваше ли се, че могат да кандидатстват само мъже?

— Дявол да го вземе, жено, достатъчно време изгубих с теб. Моят партньор е от Мисури, така че се махай оттук.

— Грешиш. Аз съм той.

— Много забавно.

Тя навря писмото под носа му:

— Аз самата намирам за доста трудно да открия какъвто и да било хумор в положението, господин МакКена. Пропътувах хиляди мили, за да стана съдружник в процъфтяващ магазин в някое модерно градче. Представи си само изненадата ми, когато виждам, че съм гордата съсобственичка на мръсна, разхвърляна и оръфана палатка с дъсчен под, пльосната в средата на това забравено от Бога място.

Той погледна към писмото в ръцете й, а после към изпоцапаната, кльощава и лицемерна жена пред него, която приличаше в момента на продавачка на риба.

— М-мътните го взели! Не е възможно да си…

Усмивката й заприлича на захаросана стомана:

— Девън О’Ший.