Кристин Хана
Златната долина (10)

Девета глава

Каменния погледна втренчено към бавно придвижващата се сянка отвън пред магазина и поклати глава. Девън отново се опитваше да кара проклетото си колело.

Щрак, туп! Сянката залитна напред. Предното колело на велосипеда се плъзна по набраздената кална земя и се закова на място. Тялото на ездачката му политна към кормилото. Когато седна отново на мястото си, лявата й ръка закачи звънчето и то издрънка весело.

— Ау!

Каменния не можа да сдържи усмивката си. Той зачака. Знаеше, че тя щеше да направи нов опит. Бе научил едно нещо за Девън — тя никога не се отказваше.

И този път не го разочарова. След няколко секунди тялото й се намести обратно на седалката, стегна се, плъзна крак на раздрънкания педал със звучно щракване и тръгна напред.

Туп! Колелото отново се разтресе, но този път успя да мине през браздата. Последното нещо, което Каменния видя, беше блясъкът на червения велосипед и черните гуми, когато тя прелетя покрай отворения вход на палатката.

— Слава богу! — промърмори той. — Докато се опитваше да кара това тъпо нещо, тя не чистеше, или — боже опази! — не се учеше да готви.

 

 

На следващия ден Каменния все още се усмихваше. Всеки момент щеше да изрече вълшебната думичка „губиш“. Той едва сдържаше нарастващото си вълнение. Думата просто пареше на върха на езика му. Всеки момент — по дяволите, даже всяка секунда — Девън щеше да се вмъкне през отвора на палатката с кулинарните си произведения, които никой нямаше да може да сложи в уста.

Той се усмихна. Дявол да го вземе, колко добре се чувстваше.

За пръв път, откакто жената бе дошла в магазина, Каменния имаше надмощие. Всичко, което трябваше да направи, беше да опита храната, която бе приготвила, и тя като нищо щеше да изгуби баса. Мъжете в Юкон не бяха толкова закъсали, че да ядат нейните помии.

Той отвори рязко капака на джобния си часовник и го погледна. Седем часът. Девън закъсняваше. Може би беше опитала от храната си и беше припаднала.

— Здрасти, Каменни.

Той вдигна поглед. Беше застанала точно на входа и в ръцете й нямаше нищо. Каменния се ухили широко. Сигурно й се беше наложило да изхвърли на боклука всичките си буламачи.

— Случайно да си забравила нещо, Девън?

— Не. Всъщност даже донесох повече от уговореното. — Тя надникна навън и извика: — Хайде, идвай!

Беър се показа на входа.

— Добро утро, Девън — рече той и докосна периферията на вехтата си шапка. — Добро утро, Корнелиус.

— Дошъл си да видиш как малката госпойца ще загуби, а, старче?

Беър се запъти с провлачени стъпки към масата и седна.

— Май ще видя някой да си яде ушите от яд — рече той с добродушна усмивка.

Девън се отправи към входа. Полите й в пастелносин цвят се завъртяха весело около краката й, когато се провря през него.

След малко вратата се отвори. Появи се нещо синьо. Девън влизаше заднишком! Каменния замръзна, загледан слисано в закръгленото й задниче. Ето го пак онова недвусмислено доказателство за нейната женственост!

След това бавно се появиха гърбът и раменете й. Тя се опитваше да вмъкне нещо в палатката.

Погледът му се плъзна по слабите й приведени рамене и се спусна по гръбнака към закръглените й задни части. Девън не носеше от ония проклети — как ги наричаха, тур… турнюри? Както и да е, не носеше такива неща. Полата се спускаше по малкото й тяло, без да маскира онова, което Господ беше създал.

Тя отново се раздвижи. Каменния реагира незабавно.

— Боже! — промърмори той под нос, спусна се към нея и отвори вратата. Отвън се показа голяма, натоварена догоре шейна. — Какво, по дяволите, е това?

Девън се изправи:

— На какво ти прилича?

Той изсумтя отвратено, грабна въжето и го задърпа към вътрешността на палатката. Шейната заподскача по неравния дървен под и при всеки чеп се разнасяше звън на стъкло.

— Спри! — извика Девън, когато цяла редица буркани се плъзна застрашително наляво.

Каменния не спря. Стъклото продължи да дрънчи при всяко негово движение.

Девън се спусна към него, грабна въжето и го дръпна силно. При второто дръпване Каменния го пусна. Тя политна назад и се приземи на задните си части в облак от муселин. Около нея се надигна прах и влезе в устата и ноздрите й. Девън се разкиха.

Каменния се разсмя от сърце.

— Извинявай, не съм мел днес. Трябва да ми е изскочило от ума.

Устните на младата жена се разтеглиха в усмивка. Смехът му беше толкова добродушен, толкова искрен! Почти я накара да забрави, че се смееше на нея. Почти.

Той протегна ръка:

— Хайде, ставай.

Девън подчертано пренебрегна ръката му, отупа прахта от дланите си и се изправи.

— А сега… — По средата на изречението се спря, за да извади една къдрица от устата си, повдигна я, напъха я обратно в малкия си стегнат римски кок и продължи: — Да си дойдем на думата.

На Каменния почти му дожаля за нея. Тя се стараеше толкова много!

— Сигурна ли си, че искаш публика? — попита той тихо.

Девън погледна към Беър.

— Той ли? Той не е публика, а експерт — консултант.

Усмивката на Каменния помръкна:

— Нали аз щях да бъда съдията?

— Помислих си, че може би ще искаш да чуеш някои… мнения на клиенти. Когато изразих тази си мисъл пред твоя приятел, той изглеждаше повече от радостен да ти помогне. Всъщност даже спомена нещо за „честна борба“.

— О, така ли направи? — Каменния хвърли мрачен поглед към приятеля си. — Не си ли малко старичък, за да се буташ между шамарите, Беър?

Едноръкият се усмихна още по-широко:

— Просто се опитвам да помогна на двамата си приятели.

Каменния направи гримаса. Боже господи, ако тя не умееше да готви, би трябвало в момента да изглежда притеснена. Това положение го дразнеше. Комедиите никак не му бяха по вкуса.

— Добре де — изръмжа той. — Да видим какво си донесла.

— Храна — усмихна се победоносно тя.

— И каква по-точно?

По лицето й пробягна сянка на разочарование:

— Не изглеждаш много доволен.

Беър се изсмя:

— Има си хас да бъде доволен!

— Не мислиш ли, че храната е добра идея? — попита сериозно Девън. — Със сигурност ще привлече повече клиенти.

— Твоите манджи няма да привлекат и мухи.

В очите й проблесна нещо: гняв, триумф, облекчение? Не беше сигурен, но каквото и да беше, го разтревожи.

— Какво гледаш?

Този път настроението й не можеше да се сбърка. Беше радостна. Всъщност даже очарована. Лицето й беше порозовяло, а усмивката й бе станала широка като харман. Даже малките й прашни ръце заръкопляскаха ликуващо.

— Стой спокойно! — заповяда той. — Завива ми се свят, като те гледам.

Тя се спря.

— Съжалявам.

Усмивката й показваше точно обратното. Каменния изстена. Сигурно щеше да съжалява, че е попитал, но просто не можа да се сдържи:

— Добре де, защо се хилиш?

— Аз… малко те заблудих — каза тя.

— Заблудила си ме?

— Готвех лошо, за да ти отмъстя.

Сърцето на Каменния спря. Отново бе успяла да го надхитри.

Преди той да каже нещо, Девън вдигна покривката на шейната и разкри съкровищата си. Натоварената догоре шейна сякаш започна да расте и изпълни палатката със зловещото си присъствие.

— Какво е това? — попита мрачно Каменния.

Тя бързо прокара показалец по металните капачки на бурканите.

— Компоти, сладко, сосове, лютеници. — После направи пауза, за да подчертае думите си и продължи: — Шестнадесет боровинкови сладкиша и пет консервирани пая от праскови.

Дълбоко в гърлото на Каменния се надигна ръмжене:

— Боже господи…

Беше се насадил на пачи яйца. Само секунда след това тя се озова до него и леко сложи ръка върху ръкава на фланелената му риза.

— Златотърсачите ще се редят на опашка за тези неща. Особено през зимата, когато им идва до гуша от боб и тиганици. Само помисли — каза тя замечтано, — филийка със сладко от боровинки през януари!

Той стисна силно очи и се опита да не обръща внимание на очевидното. Беше се обзаложил и изгубил.

— Каменни? — В гласа й се прокрадна нервна нотка.

Знаеше, че тя чака. Чака да види какъв човек щеше да се окаже той. Каменния вдигна бавно клепачи. Очите под тях бяха мрачни и обезсърчени.

— А?

— Ще удържиш ли на думата си?

Ето това беше. Големият въпрос. Той хвърли притеснен поглед към шейната. Девън стисна още по-здраво ръката му. На него му се стори, че сивите брезентови стени на палатката сякаш се приближаваха.

Отговорът всъщност беше толкова прост! Знаеше го много добре. И тя го знаеше. Всичко, което той трябваше да направи, беше да й се изсмее в лицето. Това беше неговата долина, неговият магазин, неговият живот. Никой на света нямаше да го обвини, задето се бе отрекъл от думата си. Даже и Беър.

Никой, освен оня в огледалото.

— Каменни?

Той въздъхна дълбоко и отвори капака на часовника си. Това беше несъзнателен жест, който често повтаряше, когато бе притеснен. Равномерният ход на мъничките стрелки го успокояваше. Каменния наблюдава няколко мъчителни секунди движението им и брезентовите стени сякаш се поотдръпнаха. Главата му се проясни. Очевидно беше изгубил баса и сега трябваше да приеме поражението с достойнство.

— Спечели. — Това беше най-трудната дума, която някога бе произнасял.

Девън подскочи във въздуха и изписка:

— О, Каменни, знаех си, че си човек, на…

— Задръж малко.

Тя замръзна на място и спря да ръкопляска.

— Но…

— Никакво „но“. Печелиш, признавам. А сега е твой ред да дадеш нещо.

Девън го изгледа внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеш да работиш в магазина ми по осем часа на ден, но при едно условие.

— Какво условие?

— Имаш лимит да избърборваш по десет думи дневно. В момента, в който единадесетата изскочи от устата ти, смяната ти свършва.

— Това е невъзможно!

Той се усмихна:

— Ако гледаш така на нещата, няма да има на кого да говориш. Нима ще ти бъде трудно да мълчиш при тези обстоятелства?

Тя присви очи и го погледна внимателно:

— А ако не се съглася?

— Тогава печелиш празен бас. Ще затворя магазина, ще си събера багажа и ще се преместя.

Девън зяпна.

— Това не е честно!

— Тц.

— Няма да го направиш!

— Опитай де.

Тя захапа палеца си и загриза малкото си нокътче.

Мъжът не можеше да откъсне очи от нея. Почти виждаше мислите, които се въртяха в главата й. Явно в момента Девън преценяваше нещата от всеки възможен ъгъл. Когато не можеше да издържа повече, Каменния попита:

— Съгласна?

Тя извади палеца от устата си:

— Сто думи.

Каменния се ококори. Малката госпожица се пазареше!

— Двадесет.

— Шестдесет.

— Четиридесет.

— Съгласна — изрече мрачно младата жена.

Той въздъхна облекчено. Можеше да изтърпи четиридесет и ако изиграваше правилно картите си, щеше да я надхитря да ги използва още преди обяд.

— Добре.

— Чакай малко, господинчо! Не сме свършили още.

В палатката се разнесе кискането на Беър.

— Е — рече той и се изправи тромаво. — Трябва да вървя. Всичко тук вече ми изглежда като честна борба.

— Благодаря ти — каза Девън на едрия мъж, който се измъкна през отвора на палатката и изчезна.

— Да, Беър — подвикна Каменния след него. — Страшно ти благодаря!

Веднага щом останаха сами. Девън отново се обърна към партньора си:

— Добре, а ето сега и моите условия.

— Ти нямаш право на условия.

— Имам, ако искаш да си държа устата затворена.

Той помисли малко. Беше готов да плати висока цена за мълчанието й.

— Добре де, какво искаш?

— Ще ми позволиш да почиствам и подреждам магазина всеки ден.

— А ако не се съглася?

— Ще остана повече. Може би дори и следващото лято.

— Няма да изтраеш.

Веждите й, идеално оформени, се вдигнаха нагоре.

— Нима? Защо не опиташ?

Той изсумтя. Тя можеше да го направи и със сигурност нямаше да се поколебае само за да му направи напук.

— Добре, дявол да го вземе! Прави каквото щеш. И без това винаги го правиш. Само дръж устата си затворена.

— Дадено — усмихна се Девън.

Каменния изстена, докато я наблюдаваше как разтоварва скъпоценната си шейна. Очертаваше се дяволски дълга зима.

 

 

На следващата сутрин Каменния отвори капака на часовника си и се втренчи мрачно в малките черни стрелки. Беше девет часът. Той се намръщи и го прибра обратно в джоба си.

Денят се прозяваше пред него като ухилена зееща уста, която му се смееше и заплашваше да го погълне. Двамата с Девън работеха заедно едва от час, а вече му се повдигаше. И вече имаше главоболие.

— Знаеш ли, Каменни…

Той трепна. Откакто познаваше Девън, бе намразил това изречение. То неизменно биваше последвано от предложение как би могъл да подобри характера или външния си вид. Или пък и двете.

Мъжът изскърца със зъби и старателно се опита да не й обръща внимание. Както винаги, усилията му останаха незабелязани.

— Бих могла да ти помогна да пренаредиш фотографската си колекция.

Той й хвърли един поглед, който недвусмислено казваше: „Остави ме на мира, жено.“

— Аз не съм ги разглеждала, разбира се — продължи тя, като или безгрижно не забелязваше, или изобщо не й пукаше за мнението му по въпроса. — Но съм сигурна, че не са… подредени както трябва.

Каменния взе двадесет и две кибритени клечки и ги пусна в малкия буркан до везните за злато. Тънките дървени пръчици потракаха в заоблените стъклени стени. Още седемнадесет, мой малки генерале. Тази мисъл му даде известна утеха.

— Само да си пипнала фотографиите ми — рече той спокойно — и ще ти отрежа белоснежните пръстчета.

Тя пребледня.

— Виж, няма нужда да бъдеш толкова…

Той взе още шест клечки.

— Спри! — Погледът й се устреми към клечиците в мръсната му шепа. — Това са само пет думи! „Да“ е частица. Тя не се брои.

— Брои се. Шест думи — отсече мъжът и пусна клечките в буркана. — Няма да смятам възраженията ти. Това беше законен спор. Значи имаш още няколко думи. — Той се наведе напред. — Искаш ли да ги използваш сега.

Тя стисна зъби и се върна към рафтовете, които подреждаше. Каменния я наблюдаваше как слага редичката консерви от грахова супа с военна точност и се подсмихна:

— Защо слагаш граховата супа до доматите?

Девън му се усмихна радостно:

— Радвам се, че попита. Това беше доста трудно решение за мен, защото…

— Стоп! — Думата прогърмя в палатката и разцепи тишината. Каменния внимателно отброи дванадесет клечки. — Станаха четиридесет. Край.

— Ах, ти… — прониза го с поглед Девън. След това тропна с крак по дървения под, събра полите си с ръце и излезе вбесена навън.

Когато си отиде, мъжът въздъхна дълбоко. По лицето му се разля щастлива усмивка. Беше успял! Беше я надхитрил! Нямаше още девет и половина, а тя вече бе изчерпала лимита си.

Господи, колко хубаво беше да свириш първа цигулка!

 

 

Два дни по-късно Девън стисна здраво устни, докато стоеше пред безупречно наредените си консерви със супа. Замалко щеше да каже „привърших“. Обаче успя да се хване навреме и стисна предателските си устни в тънка линия. Нямаше да позволи отново да бъде измамена, не и от такъв като Каменния. Някак не вървеше да бъде надхитряна от човек, съвсем малко по-интелигентен от червей.

И все пак не можеше да не отрече очевидното. Беше я надхитрил два пъти. Два дни поред бе използвал собствената й бъбривост срещу нея. Предишния ден бе издържала едва до десет и половина.

Девън направи недоволна гримаса. Колко глупава беше! Ако продължаваше в този дух, чак до пролетта нямаше да може да изкара пълна смяна.

Тя се закле наум този ден да бъде по-хитра. Днес щеше да бъде най-добрият, най-тихият партньор на света. Рано или късно Каменния щеше да осъзнае, че тя беше истинска находка за бизнеса му. Можеше дори и да свали ограничението.

Младата жена огледа магазина и се усмихна доволно. Всичко бе безупречно, идеално подредено. Пайовете й се мъдреха в приятен за окото полукръг върху рафтовете зад старото кюмбе. Малките сладкиши ги заобикаляха в спретната дъга от полумесеци със златисти хрупкави корички. Лавиците бяха подравнени и избърсани, а стоките върху тях — подредени с педантична точност. Все още бяха под азбучен ред, разбира се, но след като тя работеше там всеки ден, какво значение имаше? Клиентите нямаше нужда да умеят да четат, а само да питат.

Сега оставаше да дойде някой.

Още не си бе довършила мисълта и вратата на палатката се отвори. Влезе Корнсток с един мъж, когото Девън не познаваше.

— Корнсток! — извика тя радостно, събра полите си и забърза към него. Зад гърба й се чу потракване на кибритени клечки в стъкло. Усмивката й помръкна.

Момчето свали овехтялата си шапка и я притисна към гърдите си.

— Добър ден, госпожице Девън. — И преглътна мъчително, когато по възлестото му гърло пропълзя издайническа руменина.

Тя кимна, като се опитваше да говори с очи.

— Това е моят приятел Дигър Хайнс. — Той посочи с глава към чернокосия мъж до себе си. — Двамата ще ходим до Съркъл Сити да се позабавляваме малко.

Девън погледна към Дигър. Той се ухили и разкри пълен комплект нащърбени пожълтели зъби. Хлътналите сиви очи, разположени сред бръчките на изпитото му лице, блестяха като на стар златотърсач.

— Здрасти, госпойце.

Девън усети от топлата му усмивка, че наистина я харесва.

— Здравейте, господин Хайнс.

— Господин! — разкикоти се мъжът. — Дявол да го вземе, госпойце, аз съм Дигър. — Той погледна през рамото й към тезгяха. — Здрасти, Каменния, как я караш?

МакКена не вдигна очи.

— Добре.

Девън потупа Корнсток по рамото. Когато той погледна към нея, му посочи с очи пайовете и сладкишите си.

— По дяволите, Дигър, я виж тук!

Чернокосият погледна към изложбата на Девън и ококори очи.

— Всемилостиви боже! Пресни пайове! Колко чини един?

Младата жена претегли всяка дума и изхвърли наум излишните:

— Долар парчето. Безплатен сладкиш при десетдоларова покупка.

При тези думи Каменния вдигна стреснато глава:

— Безплатен?

Тя кимна и се намръщи, когато още седем кибритени клечки се озоваха в буркана.

— Дявол да го вземе! — рече Корнсток и преглътна. — Хайде, мой човек! Давай да се запасяваме за зимата!

През следващия половин час Девън пърхаше около тях като квачка около пиленцата си — кудкудякаше, кимаше и сочеше. Правеше всичко друго, но не и да говори. Беше решена да покаже на Каменния, че може да бъде полезен, макар и безмълвен партньор. Когато Дигър и момчето събраха всичко, от което имаха нужда, тя ги последва до тезгяха, мина покрай съдружника си и застана пред везните. Каменния веднага се изправи:

— Аз ще се оправя със златото.

Тя му хвърли унищожителен поглед:

— Не.

Двамата се гледаха упорито за момент. След това Каменния пусна една клечка в буркана и се отпусна назад на стола си:

— Добре, направи го ти.

Младата жена се усмихна победоносно и насочи вниманието си към клиентите:

— А сега да видим какво купихте.

Девън вдигаше една по една покупките, проверяваше в списъка на цените и записваше на парче хартия: бекон два фунта, осемдесет цента; боб пет фунта, седемдесет и пет цента; захар десет фунта, два долара и петдесет цента; кафе три фунта, три долара; сладко два буркана, два долара.

Последната им покупка беше една малка яркооранжева кутийка. Тя я вдигна и я огледа от всички страни, за да намери някакъв знак за съдържанието й. После се намръщи. На кутийката нямаше изписана и една дума. Нещо в държането на момчето привлече вниманието й и Девън вдигна поглед. Лицето на Корнсток беше почервеняло като рак, а адамовата му ябълка подскачаше неудържимо. Той гледаше опулено към кутийката в ръцете й.

— Добре ли си? — попита младата жена.

Той кимна и отново се закашля. Дигър го тупна по гърба.

— Нищо му няма, госпожице — рече ухилено чернокосият.

Девън отново насочи вниманието си към кутийката. Какво ли имаше в нея? Тя потърси в списъка с цените. Момчето отново се покашля:

— Струват един долар, госпожице.

— Но какво е това?

Този път кашлицата на Корнсток приличаше повече на апоплектичен пристъп. Младата жена веднага вдигна поглед към него и се намръщи загрижено. Горкото момче едва дишаше. Лицето му изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Боже мой, Корнсток…

Тя се спря по средата на изречението. Каменния скочи на крака и грабна кутийката от ръката й.

— Всичко прави десет долара и пет цента, момчета — рече той и хвърли кутийката при останалите покупки.

Девън се наежи.

— Виж сега, почакай…

— Имай ми доверие.

Странно пресекливият му глас я накара да млъкне. Звучеше почти… радостно. Тя му хвърли един кос поглед. Очите му бяха присвити от едва сдържан смях. Ъгълчетата на устните му потрепваха.

— Ей, госпойце Девън, а сега ще получим ли сладкиш?

Тя се усмихна на въпроса на Дигър и кимна:

— Плюс две безплатни парчета пай. Просто кажете това на другите, момчета.

Когато двамата мъже си отидоха, Девън отново чу потракването на кибритените клечки в буркана, но даже и това не успя да помрачи въодушевлението й. Беше свършила добра работа. С нейните храни бизнесът се разрастваше.

Когато се извърна, видя, че Каменния я гледа някак особено. Усмихваше се и в очите му имаше някаква странна нежност. Никога не бе очаквала такова нещо от него.

— Какво има? — попита тя несигурно.

— Бях забравил, че съществуват жени като теб.

Той се усмихваше, наистина се усмихваше. Девън почувства това с цялото си същество.

— Какво имаш предвид, като казваш „жени като теб“?

— Дами — отвърна тихо Каменния.

Тя си спомни сентенцията на Майдъс за жените и погледна подозрително към партньора си:

— И какво означава това?

Той изкриви устни:

— Оранжевата кутийка беше пълна с говежди черва. — И когато видя слисания й поглед, добави: — Презервативи, нали разбираш, едни мънички…

— Знам какво означава презерватив!

По лицето й плисна руменина. Тя покри с ръце пламналите си бузи. Припомни си това, което беше чела за противозачатъчните средства в книгата на доктор Кауън „Наука за новия живот“. В гърлото й се надигна стон.

Стига вече! Девън свали ръце от лицето си. Бе крайно време да си спомни, че беше магазинерка, а не някаква си фръцла, тръгнала на лов за съпруг. В Юкон нямаше място за женска чувствителност.

След това вдигна предизвикателно брадичка и порови в себе си за някой останал леден поглед. Когато намери един, тя го насочи към партньора си.

— Говежди черва. — Едва изричаше думите, макар и да се преструваше, че изобщо не я притесняваха.

Устните на Каменния потрепнаха присмехулно:

— Много добре.

Тя кимна многознайнически:

— Ако ги беше изложил така, че да се виждат, щях веднага да се досетя за какво става дума.

Мъжът повдигна вежди:

— О? И как щеше да стане това?

— Мястото им едва ли е между ръкавиците и чорапите.

— А, не знам — провлече той. — Нищо им няма, ако стоят там. Даже това е най-доброто място. Ти какво предлагаш? Може би между ръчните инструменти?

— Защо ли изобщо се захванах да говоря с теб за логика! — каза тя, събра полите си и се отправи към най-близкия рафт.

Топъл гърлен смях изпълни палатката. Дълбокият му тембър изпрати неочаквана върволица от тръпки по гордо изправения гръб на Девън. Наложи си да не го гледа, но положението стана още по-лошо. В съзнанието й веднага изплува лицето на Каменния, озарено от смеха.

Тя се направи, че не му обръща никакво внимание, събра оранжевите кутийки в престилката си и закрачи решително към рафта, където бяха наредени стоките от „П“ до „Я“. Докато разчистваше място между супата и търнокопите, Каменния все още се кикотеше.

— О, Девън! — долетя след малко топлият му напевен глас.

Жената вдигна поглед. Той полюляваше лекичко в ръката си пълния с клечки буркан. Малките дървени пръчици потракваха нежно по стъклото.

— Чао, Дев.

По дяволите! Тя отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори. Правилата си бяха правила.

Изхвърча от палатката, без да се обръща назад. Каменния погледна часовника си и се усмихна.