Кристин Хана
Златната долина (14)

Тринадесета глава

„Да, това е.“ Девън не можеше да повярва, че го каза. Какво й ставаше? Тя никога не говореше за миналото си. Избягваше дори да мисли за него. Поне се опитваше да не мисли…

Но не беше ли очаквала години наред да се появи някой, който да попита за него? Като девойка бе копняла да сподели болката си с някого. Винаги бе успявала да защити Колийн от подлостта на баща им и тя не бе изпитала върху себе си грозното му отношение и не бе задавала въпроси. Никой не бе задавал въпроси. Вероятно защото Девън винаги бе готова да поеме нещата в ръцете си и да разреши проблемите. Добрата разумна Девън…

Девън се сгуши до каменния МакКена. Силните му ръце я обгърнаха и миналото й сякаш престана да бъде чак толкова… всеобземащо… и страшно. Този беше шансът й. Тук, под закрилата на топлата му прегръдка, тя най-сетне можеше да пречисти душата си, да излекува онази вечно кървяща рана отвътре… Можеше да си разреши — най-сетне! — и тя да бъде слаба и уязвима…

Господи, как й се искаше някой да я утеши поне един път в живота й!

Но се страхуваше. Преди много-много време бе погребала спомените дълбоко в душата си. Никога досега не беше ги изваждала на повърхността, не бе ги поглеждала с очите на вече голям човек. Страхуваше се от тях: струваше й се, че ако се отпусне и се разплаче, никога няма да спре…

Той отмести нежно къдриците от лицето й. Ласката му стопли сърцето й, успокои страховете й. „Господ да ми е на помощ — помисли тя, — искам да отворя кутията на Пандора, имам нужда да го направя!…“

Девън пое разтреперано дъх, измъкна се от ръцете му и го погледна.

— Ще ти разкажа за ба… за детството ми, но обещай да не ме прекъсваш. Няма да имам сили да започна пак… Трябва да разкажа всичко наведнъж…

Той се усмихна.

— Аз да те прекъсна? Шегуваш се!

Девън пак се сви до него, събирайки сили за предстоящото изпитание… „По-леко ще ми бъде — реши тя, — ако се опитам да погледна на преживяното някак отстрани… Ако се престоря, че разказвам нечий друг живот…“ Така щеше да съумее просто да нанизва думите една след друга, щеше да му разреши да я люлее в прегръдката си и всичко щеше да бъде наред…

— Баща ми е започнал живота си като добър човек, поне така твърдеше мама. Срещнали се едва деветнайсетгодишни и веднага се оженили. Изглежда, баща ми се е стремил само към леглото на мама, но тя му наложила да минат първо през олтара. Тогава не осъзнавала още каква огромна грешка прави. Стигало й, че Пади О’Ший е бил най-красивият, най-искрящият от енергия младеж сред познатите й. Влюбила се до уши от пръв поглед. Всичко вървяло като по мед и масло, докато мама не забременяла с мен…

Ръцете й неволно се свиха в юмруци. Долната й устна затрепери. „Разказвам за живота на някой друг, на някой друг!…“ — заповтаря си отчаяно наум младата жена.

— Пади не искал да става баща. „Твърде голяма отговорност — казвал той, — прекалено много разходи.“ Настоявал мама да ме махне — „да вземе мерки“. Знам го, защото той ми разказа с подробности какви ги е вършил.

Заговори бързо, за да приключи тази част от разказа си.

— Когато не беше пиян, баща ми бе… организиран човек. Обичаше нещата около него да бъдат подредени. Винаги съм се старала да поставям всичко точно на определените места. Но при всяко връщане вкъщи той искаше да бъдат на друго място… Не се умори да повтаря, че една добра дъщеря следва да знае кое къде трябва да се постави. Аз не бях — никога не успях да бъда — достатъчно добра за него… — Гласът й заглъхна. — Бях прилежно дете, стараех се много, но никога не успях да…

Стегна се и се постара гласът й да прозвучи безгрижно.

— Но той много рядко се връщаше трезвен.

Признанието й раздвижи болезнени спомени, но тя побърза да ги задуши, не искаше да задълбава върху непроменими неща. За миг й се прииска да спре, но беше късно — вече бе започнала, трябваше да завърши.

— Пиян, той беше подъл — продължи младата жена с безразличен глас. — Крещеше, виеше, беснееше… — А после идваше ред на ремъка…

РЕМЪКЪТ. Не смяташе да говори за него, не искаше дори да мисли за това… Но той неочаквано изплува от дълбините на съзнанието й и тя не успя да го прогони.

Девън стисна очи, опитвайки се с все сили да прогони ремъка от мислите си, не искаше, не искаше да си спомня!… Но спомените закръжиха в главата й против нейната воля, забръмчаха като кошер разгневени пчели… Видя майка си, прекършена тялом и духом… Видя и себе си, свита в някой ъгъл, свидетел на ужаса, разиграващ се пред очите й, чу риданията си… И лицето на баща си, подпухналото, озлобено лице на хроничен пияница… В главата й закънтяха пиянските му викове… И този ремък. Винаги ремъкът. Тялото й затрепери.

Каменния стегна прегръдката си.

— Биеше ли те? — Гласът му прозвуча сърдито, дори агресивно.

Девън неволно се дръпна, сякаш се опитваше да избегне удар.

— Помолих те да не ме прекъсваш.

— Биеше ли те?

Разбра, че мъжът ще повтаря този въпрос, докато не получи отговор.

— Той не ме биеше.

Винаги твърдеше така дори пред себе си. „Той никога не ме бие… Освен когато си го заслужавам…“ Защо тогава стомахът й се свиваше на топка винаги когато се случеше да си спомни за него?…

„Какъв прецизен, добре премислен отговор“ — помисли си МакКена. Простичкото изречение изпълни с жал сърцето му. Тя така усърдно се опитваше да запази спокойствие — да бъде съвършена. Разтърси го нажежен до бяло гняв срещу човека, който й бе внушил, че може да намери любов само ако достигне определено ниво на съвършенство.

„Той не ме биеше.“ Тези няколко думи бяха щит: тя се опитваше да не допусне някой зад определената от нея граница…

Но под външната обвивка на измамното спокойствие пулсираше болка, виеща в плътно затворена кутия с надпис: „НЕ ОТВАРЯЙ!“ МакКена я усещаше ясно, защото беше на трийсет и девет години и защото бе заключил същата болка в своята душа…

Трябваше да престане да си самовнушава лъжи. Ако упорстваше в това отношение, щеше да завърши като него — озлобена и самотна. Неизвестно защо, тази мисъл го обезпокои и той с усилие овладя тревогата си.

Искаше да й помогне — но как? Бе живял живот на вълк единак — как сега да успокои и утеши една изгубена душа? Направи го по единствения начин, който познаваше: притисна я още по-силно към себе си и изрече:

— Човек може да причини болка на другия не само с юмруци…

Младата жена рязко пое дъх.

— Отпусни се, Дев, освободи се, изхвърли тази тиня навън. Тук не си сама: аз ще се погрижа за теб.

И тя му повярва, учудена сама на себе си. За пръв път в живота си се усети защитена.

— Той ме мразеше. — Трите думички се изплъзнаха неволно от устата й и в същия миг я освободиха от отровата си.

По бузите й потекоха сълзи. Плачеше за непознатата бащина обич и за майчината ласка, недостигнала до нея… За всички минали дни и нощи, когато бе задушавала риданията в себе си. Не спря, докато не изплака всички насъбрани с годините сълзи и душата й пресъхна. Когато дойде на себе си, се почувства по-силна. По-цялостна.

Извади смачкана носна кърпичка от джоба на престилката си, издуха носа си и хвърли предпазлив поглед към Каменния. Нежността в очите му спря дъха й.

И двамата замряха, вгледани един в друг. Девън бавно се отърси от омаята и с чувство на неудобство се запита как ли изглеждаше в неговите очи. Кокът й се бе отпуснал и сигурно имаше вид на преобърнато птиче гнездо. А очите й?! Усещаше ги като пресъхнали от слънцето кални локви, пропукани и червени.

Вдигна с несигурна усмивка кичура коса, паднал на челото й, и опита да се пошегува:

— Добро представление направих, нали?

— Благодаря ти за доверието — прошепна той.

В гърлото й пак заседна буца. Тя кимна с насълзени очи.

Напразно се насилваше да произнесе думи на благодарност, знаеше, че ако го направи, отново ще се облее в сълзите си.

В смущението си Девън затърси начин да промени темата. Тя нервно отмахна упорития кичур, който пак бе паднал върху очите й. И внезапно откри разрешението! Огледа косата му и се изправи на колене.

— Ще ми разрешиш ли да те подстрижа?

Каменния се усмихна: не бе очаквал подобно предложение. Тази жена оставаше вярна на себе си — в един момент излива душата си пред него, а в следващия се хваща за метлата!

— Моля те!

Той сви рамене. Точно сега не бе в състояние да й откаже каквото и да било.

Девън скочи на крака. Втурна се пъргаво към шкафа си и се върна с голяма сребърна ножица.

— Хайде — подкани го тя, потупвайки облегалката на стола, — сядай.

Той се подчини. Девън метна на раменете му кърпа за подсушаване на чинии и стегна двата края около врата му с щипка за пране.

— Дължина до яката, нали?

Каменния я погледна притеснено.

— В никакъв случай по-къса.

Палатката се изпълни с монотонното щракане на ножицата. Към него се прибавяха и внезапните изсъсквания на фенера. МакКена седеше сковано, напълно неподвижен — ако не се смяташе нервното потропване по дървения под от време на време.

Девън направи стъпка встрани, левият й крак се намести между коленете му и се отпусна удобно на бедрото му. Мъжът неволно трепна.

— Не мърдай! — строго заповяда тя.

Той замръзна, впил поглед в меката трепкаща тъкан на нейната пола, която сега бе между краката му. Топлината на крака й проникна през вълнения плат на панталоните му и сякаш електрическа искра премина нагоре и го втвърди. Направи опит да се измести.

— Каменни човече, спри се!

Въобразяваше ли си или в гласа й наистина бе прозвучала особена нотка? И тя ли усещаше внезапното избухване на желание за близост? Той наклони глава назад — и веднага съжали. Гърдите й бяха само на педя от лицето му. Пое дъх, задържа го колкото можа, изпусна го бавно и дантелите по ръбовете на бялата й престилка затрептяха.

Тънките нежни пръсти на лявата й ръка се плъзнаха под брадичката му и се опитаха да повдигнат главата му, но той се противопостави на натиска им. Насили се да гледа точно направо — покрай гърдите й към отпусналото се платно на брезента отсреща.

— Повдигни глава.

Подчини се неохотно и установи, че я гледа право в лицето. За секунда му се стори, че потъва в очите й. С огромно усилие отклони погледа си настрана.

Близостта й го изпълни с желания и копнежи, каквито нямаше право да изпитва към жена като нея.

Обля го студена пот. По дяволите, как смееше да си мисли такива работи?… Тя не беше блудница… Беше дама. За бога, как ли трябваше да постъпи човек, когато пожелае една дама?

Отговорът дойде бързо: да бяга.

Той скочи на крака, токът на левия му ботуш притисна фестоните на долната й фуста и тишината на палатката бе нарушена от острия звук на съдран памучен плат.

Загубила равновесие, Девън падна върху гърдите му и ножиците изтракаха на пода сред водопад от черна коса. Тя се хвана за врата му и се притисна неволно към него, търсейки опора.

МакКена усети втвърдените й зърна през износената тъкан на работната си риза и вторачи поглед в тавана, докато правеше отчаяни опити да се овладее. Заповяда на тялото си, което го предаваше, да се отпусне, напрегна усилия да се съсредоточи върху ритъма на дишането си.

Но усети бързото леко движение на главата й. Тя повдигна лице към неговото.

О, боже… Каменния я хвана за раменете с намерението да я отблъсне настрана, но щом пръстите му докоснаха меката й плът, самоконтролът го напусна окончателно. Той бавно я притегли към себе си. Вгледа се в големите й, изпълнени с очакване очи и се изгуби в тях… Нещо топло, ярко, почти изпълнено с надежда разцъфна в най-дълбоките кътчета на уморената му огорчена душа.

— Корнелиус? — Гласът й прозвуча като гърлено мъркане и се плъзна по вдървения му гръбначен стълб като разтопено масло.

Тя се повдигна на пръсти и сега лицето й бе само на сантиметри от неговото. Дъхът й го погали… устните й се разтвориха…

Искаше целувка, тази малка глупачка.

Разбрал внезапно, че и той иска същото, мъжът потрепери и преглътна с мъка. Беше забравил кога за последен път бе пожелал да целуне жена — търкаляне набързо между чаршафите, да, но целувка? Откровена, истинска целувка? Никога досега.

— Девън, не изглупявай. — Безуспешно се опита да задуши почти отчаяния трепет на гласа си. — Не знаеш какво започваш…

Тя го гледаше, без да мига. Той грешеше. Желаеше целувките му страстно и пламенно: никога в живота си не бе искала нещо друго с такава изгаряща сила. Прегръдката му й даваше и топлина, и чувство на сигурност, и утеха — все непознати за нея усещания. И все пак нещо липсваше… Тя искаше повече. Искаше поне веднъж да познае страстта…

Девън изтегли няколко ненужни фиби от косата си и разрошеният й вече кок се разпиля във водопад от къдрици, които достигаха до кръста й.

— Покажи ми тогава — прошепна тя.

— О, боже, Дев… — простена мъжът, докато обгръщаше с длани лицето й, разлюлян от странна за него нежност. Ръката му се спря на врата й, палците му ласкаво погалиха кадифето на бузите й.

Тя се усмихна и очите й го плениха. Той наведе глава и Девън веднага се повдигна нагоре, за да срещне устните му.

Трябваше да внимава, за да не я изплаши. Езикът му се плъзна бавно между полуразтворените й устни. Безмълвната покана го възпламени и той неволно я притисна силно към себе си. Преди да си даде сметка какво прави, се вкопчи за нея като удавник. След върволицата години горчива самота беше чудесно да усеща топлината на нечии ръце, изсушеното му сърце попиваше с радост обичта на другия…

Той стисна очи в мълчалива молитва. За пръв път в живота си откриваше нещо истинско.

„Нещо истинско“. Внезапен хлад смрази тялото му. С отчаян стон мъжът откъсна устни от нейните и зарови глава в извивката на рамото й. Какъв глупак беше само, проклет глупак на трийсет и девет години. Щастието не бе възможно за мъж като него, а още по-малко вероятно беше то да се намира в ръцете на дама като Девън.

Тя докосна ласкаво лицето му. Топлите й влажни длани му напомниха за тялото й и той простена отново.

— Корнелиус?

Подчини се на гласа й, отдръпна се леко назад и потопи поглед в изпълнените й с любов очи.

Обзе го отчаяние. Цял живот бе очаквал този поглед, но за него той бе дошъл прекалено късно. Бе твърде стар да създава дом… Навиците му бяха прекалено установени, не би могъл да се промени… Той беше вълк единак — винаги е бил и винаги ще бъде. Осъзнаването на този факт го изпълни с такова силно чувство на загуба, че краката му се подкосиха.

— Целувай ме още — шепнеше тя унесено. — Изтръпвам чак до пръстите на краката си…

Но единственото, което мъжът чу, бе затръшването на онази проклета врата, открехната за миг към щастието… Може би Девън наистина бе достатъчно наивна и не подозираше накъде водят целувките, но той знаеше. Не беше възможно за когото и да било да се люби с жена като нея и после да й обърне гръб. Поне за него това бе невъзможно. Трябваше веднага да спре неочакваното развитие на отношенията им в тази посока — освен ако не искаше да живее зад боядисана в бяло ограда, в тих семеен дом.

Той я хвана за раменете и я отблъсна назад.

— О, за бога… — извика тя нетърпеливо, — какво стана?

— Урокът свърши.

Девън се намръщи.

— Урок? Какъв урок? Исках само още няколко целувки.

— Намери някой друг.

Първата искра на обида проблесна в очите й.

— Не искам някой друг. Искам теб.

Простичкото й признание го довърши. „Господи — помисли мъжът, — ако не изляза веднага, ще я взема в ръцете си и ще й дам онова, за което така безразсъдно ме моли!…“

Простена глухо, смъкна от куката дебелото си палто от кариран вълнен плат и бързо се отправи към вратата.

— Почакай, Корнелиус, моля те! Хайде да поговорим.

Той се спря. Насили се да върне на лицето си старата мрачна маска, която бе носил през последните двайсет и две години от живота си, и се озъби:

— Не ме наричай така. Аз съм Каменния.

„Едва ли има по-голяма лъжа от тази“ — призна пред себе си мъжът, докато напускаше гневно палатката.

Девън неволно се сви пред внезапната му ярост. Майната му! Вечно се измъкваше в най-интересните моменти. Започваше да й омръзва с внезапните си бягства.

Тя стоя доста време, вторачена във вратата, опитвайки се напразно да му внуши да се върне. Но той не се появи и младата жена се обърна към печката и си направи чай. Седна с чашата в ръка, разтвори книгата си и зачака.

— Бягаш, но няма как да се скриеш — изрече тя спокойно и решително. — Ние ще говорим на тази тема, независимо от желанието ти!

В момента обаче палатката тънеше в мълчание и самота и решителният й глас й донесе много слаба утеха…

 

 

Каменния стоеше на брега на Юкон, скръстил ръце на гърдите си. Изпъстрената с тъмни петна луна хвърляше бледи отблясъци по повърхността на мътната вода. Той проследи с присвити, невиждащи очи първото за сезона парче лед, което плуваше в реката, отразявайки с неправилната си триъгълна форма мъртвешката лунна светлина.

Запръска ситен дъжд. Той постепенно се усили и го зашиба по бузите и челото. По врата му потече студена вода. Мъжът избърса нервно с ръка лицето си, вдигна яка и зарови брадичка в топлата вълна.

Ледената атака на неочаквания дъжд отвлече вниманието му само за един светъл миг. В следващия отново затъна в блатото на мислите си за Девън.

Никога в живота си не бе желал така силно жена.

„Защо? — питаше се той за стотен път, откакто бе излязъл от палатката. — Защо я искам така силно, толкова много?“

Отдавна бе дисциплинирал тялото си и се бе научил да живее без секс. Израснал в Пейнтид Лейди, отрано бе разбрал, че сексът не е нищо повече от няколко изгрухтявания и чукане в тъмното. Нищо достатъчно привлекателно, за да насочиш вниманието си към него.

Ако в най-прочутия бордей на Ню Орлеан бе пропуснал нещо в сексуалното си образование, то затворът бе попълнил бързо празнините. Хиляди дяволи! Пет години след преживяния ад там той без усилие продължаваше да избягва жените.

Но Девън бе друга — различна. Все по-често напоследък се хващаше, че не само я следи с поглед, но нещо още по-лошо: вслушваше се в думите й. Харесваше спокойния й глас, трогваше се от начина, по който го гледаше: сякаш беше личност от значение, а не мръсен парцал в краката й.

Той наистина имаше значение за нея, знаеше го… Странното бе, че и тя имаше значение за него.

И точно тук беше проблемът. Беше усетил, разбира се, нарастващата си обвързаност с Девън, но едва тази вечер бе разбрал действителната й сила.

Непрекъснато си повтаряше наум, че тя е само приятел, партньор, съдружник, но повече нямаше място за тази лъжа. Не и след тази целувка. Сега бе длъжен да признае истината: тя бе жена и той я желаеше.

Господи, предстояха неприятности.

За щастие Каменния знаеше как да се справя с тях: цял живот го бе вършил. Изпитаният изход бе един: бягство. Време беше да изчезва от Доусън Сити.

 

 

Девън се събуди от силно почукване. Съненият й поглед попадна на грубо издялани дъски и тя замига смутено. Къде, по дяволите… Но бързо дойде на себе си. Бе заспала на масата в очакване на Корнелиус.

Тя бавно вдигна глава и погледна празното легло. Стомахът й се сви. Не бе се върнал снощи. Глупак. Добре се справяше: умееше да се крие. Изправи се уморено на стола и отпи разсеяно от студения чай, за да отстрани киселия вкус в устата си.

Пак се потропа. Този път по-силно. Тя разтърка очи и извика:

— Кой е?

— Беър.

Оживи се. Точно Беър й трябваше: само с него можеше да говори за събитията от снощи — той бе единственият човек в света, който наистина познаваше МакКена. Пъргаво скочи на крака.

— Идвам!

Изтича към голямата паница, която държеше винаги пълна с вода, изми си зъбите, лицето, заплете набързо косата си. Усети се пак човешко същество и забърза към входа, като приглаждаше с ръце измачканата си пола.

— Добро утро, Беър — поздрави го бодро, — каква прекрасна изненада!

— Добро утро, Девън.

Тя се смръщи на доста сдържания му поздрав: обикновено Беър идваше, ухилен до уши. Хвана го за ръката, поведе го към масата, издърпа един стол.

— Сядай. Ще направя кафе. — Изправена до печката, тя го погледна обезпокоено. Изглеждаше потиснат и уморен. — Добре ли си?

— Изпраща ме Корнелиус.

Тонът му я смрази, кафеничето се изплъзна от внезапно вцепенените й пръсти и издрънча върху печката. Доста време й трябваше да събере кураж за следващия въпрос:

— Защо?

— Той замина. Каза, че отива до Рабит Крийк, за да види какво става. Говори се много за удара на Лъжливия Джордж — изглежда, наистина са се натъкнали на залеж.

Девън за миг изгуби контрол върху себе си: стори й се, че ще избухне в плач. Но бързо се възстанови. Нямаше смисъл да плаче пред Беър — само щеше да го смути. Седна на масата и срещна втренчения му поглед. Тъгата в очите му едва не я лиши от трудно възстановения й самоконтрол: отново й се приплака.

— Можеше поне да каже едно „довиждане“. — Опита се да вложи в думите си гняв, но те прозвучаха самотно и тъжно. Беър се примъкна към нея и за момент й се стори, че ще я хване за ръката, но вместо това той само каза:

— Неособено добра идея.

— Да не би да е онемял? — попита тя с неочаквана за самата нея горчивина.

— Не ми викай, госпойце, да не викна аз.

Девън усети усмивката в гласа му и се почувства неудобно: държеше се като разглезено дете.

— Извинявай.

— Сигурно Корнелиус не е имал сили да каже „довиждане“. Може да е имал сили само да обърне гръб.

— О, да, разбира се. Не е възможно да се избяга без кураж, нали?

— А, Девън. Ти ме разочароваш. Корнелиус винаги е твърдял, че си само мозък.

Тя се наежи.

— Аз съм наистина умна.

Беър захапа клечка за зъби и се облегна назад, без да я изпуска от погледа си.

— Тогава защо, умна госпожице, по-голяма част от хората бягат от нещо?

Девън се замисли за миг.

— Не знам. Напуснах Сейнт Луис, защото се страхувах от бъдещето си там…

— Аха!

Жената въздъхна нетърпеливо.

— Не ме гледай така, като че ли току-що си разрешил всичките ми проблеми! Избягала съм, защото съм се страхувала да остана. Какво общо има този факт с поведението на МакКена? От какъв дявол се е изплашил?

Този път Беър хвана ръката й и прошепна:

— От болката.

Девън замълча, поразена. Ако някой друг бе подхвърлил подобно нелогично предположение, щеше да се изсмее в лицето му. Но пред нея стоеше Беър — никой не познаваше Каменния по-добре от него…

— Корнелиус знае, че аз никога няма да му причиня болка — изрече тя накрая.

— Той не е мислител като теб, Девън. — Беър се наклони към нея, втренчен в очите й. — Виждала ли си някога вълк единак?

— Не.

— Ако беше видяла, щеше да разбереш Корнелиус по-добре.

— Помогни ми да го разбера. Моля те.

— Понякога глутницата отбягва някой вълк и той се скита из горите сам. Когато забележи лагерен огън, примъква се към него. Усеща миризмата на печено и знае, че може спокойно да убие глупака, седнал сам пред огъня. Но не го прави. Седи просто настрана в тъмното, чака и наблюдава.

— Като Корнелиус? Едновременно привлечен от огъня и ужасен от него?

— Нещо подобно. Помни, че е живял дълго време сам. Живял е толкова дълго, воден само от инстинкта си, че се е отучил да поставя командите му под въпрос. Когато инстинктът му заповяда: „Бягай!“, той бяга.

— А аз съм го изплашила… — Тя въздъхна. — Но аз никога, никога не бих му причинила болка… — Този път думите й прозвучаха меко, изпълнени с копнеж.

Беър й се усмихна.

— Знам. Когато и Корнелиус го разбере, ще се върне.

Девън се опита да отговори на усмивката му.

— Надявам се, че ще го разбере бързо. Никога не съм била особено търпелива.

— На твое място не бих се тръшкал от нетърпение: той ще се върне, когато… когато се върне. — Беър й намигна приятелски. — Как смяташ, скоро ли ще прозре истината?

Девън се усмихна тъжно.

— Не вярвам.

— Ще остана край теб, докато той се разбере със себе си. Ще идвам всяка сутрин да те изпращам до магазина и ще те държа под око през деня.

— О, няма нужда да…

— Корнелиус ми нареди да се грижа за теб като за най-близък роднина.

Сърцето на Девън радостно трепна.

— Той нареди?

— Той.

Усети се лека като птичка и й се прииска да литне. Корнелиус не беше безразличен към нея и затова бе тръгнал! Беше се уплашил от собствените си чувства!

Надяваше се, че е изплашен до смърт!…

 

 

Каменния се сви под подгизналите клони на някакво дърво, вгледан в дъжда, който биеше по Юкон Ривър. Придърпа яката на палтото до брадата си, обрасла с четина, стегна рамене и пристъпи срещу хапещия вятър. Когато потърси обратно закрилата на дънера, огромна капка дъжд падна в отвореното му око.

— По дяволите! — засъска той, докато го разтъркваше. По дяволите дъждът, студът, Девън. Най-вече Девън.

Чувстваше се като замръзнало кучешко лайно. Само мисълта за нея бе достатъчна да го подлуди.

Цял живот не бе се задържал на едно място, вечно бе в движение, но сега за пръв път бягаше от нещо. И от какво? От някаква проклета жена, майната й! Къде остана самоуважението му?

И нещо още по-лошо: резултатът от бягството бе плачевен. Бяха изминали по-малко от двайсет и четири часа и вече се чувстваше уморен, несигурен, вбесен. Твърде възрастен беше да се влачи по горите в сянката на зимата, твърде стар, за да си играе на самонадеян планински жител. По дяволите, ако бе смятал да прекарва нощите си в търкаляне из калта, нямаше да построи онази хубава уютна палатка!

„Хубава уютна палатка.“ И пред очите му се появи някак си домът, който тя бе създала за него: не подгизналата, воняща шатра, която бе вдигнал преди десет години, а чистата къщичка с бели чаршафи, тих смях, вкусна топла храна и аромат на диви цветя. Първият му истински дом. Да, бе преминал през сума ти места и винаги бе имало къде да закачи шапка, бе сменил множество покриви, но никога не бе имал дом. Място, към което да е привързан. Място, което да му липсва, когато е далеч…

„Не.“ Точно тези мисли трябваше да забрави, заради тази цел излагаше задника си на студа и дъжда. Той не принадлежеше към този дом и нямаше нищо общо с нея. Нямаше място в света, към което да е привързан. Бе самотник, отшелник. През обективите на камерата си наблюдаваше как другите устройват живота си. Не се силеше да строи свой.

Единствената му утеха беше, че можа да си тръгне навреме — преди тя да зацарува истински в живота му. Бе успяла да се промъкне в магазина, в палатката и — трябваше да го признае — дори в чувствата му, но не бе могла да се превърне в неразделна част от неговия живот. Все още не. Той все още принадлежеше на себе си, все още сам вземаше решения, все още бе отговорен само пред себе си!… Не беше ли го доказал, като я остави така лесно?

Просто за миг бе изгубил почва под нозете си — но и това не беше негова грешка. Тя го бе подмамила: бе го накарала да се чувства толкова добре с нея, че бе притъпил бдителността си. Но нямаше начин грешката да се повтори. Отсега нататък щеше много да внимава. Единственото, което трябва да стори, бе да се справи с навика да я харесва.

„Колко време и усилия се изискват за целта?“ — питаше се Каменния. Ставаше въпрос само за някаква жена. Не бе възможно да е по-трудно от това да се откажеш от пиенето. А той се бе отказал от уискито само за един ден.

Да, бе смятал, че като поскита по Бонанца Крийк, направи няколко снимки и изрита Девън от мислите си, ще се върне вкъщи такъв, какъвто беше, преди тя да се появи в живота му. Нямаше начин да не се оправи за ден-два. Трябваше да изкачи само три върха.

Той дръпна шапка ниско над очите си, притисна коленете си до гърдите, обхвана ги стегнато с ръце. Примижа и се облегна на дънера.

„Да, точно така: три дни настрана от нея и ще бъда като нов МакКена.“

Но в последната му съзнателна мисъл, преди да потъне в съня, плуваха две зелени очи…