Кристин Хана
Златната долина (17)

Шестнадесета глава

Каменния се събужда с усмивка и бавно повдига глава. За пръв път от цяла седмица няма главоболие. Усмихва се още по-широко. Погледът му попада върху жената до него. Красотата й отнема дъха му, обзема го желание…

„Девън“ — прошепва той.

Тя се събужда и го поздравява:

„Добро утро.“

Той потъва в очите й… Протяга ръка към нея и Девън се сгушва до него. Копринена къдрица червеникавокестенява коса се увива около пръстите му.

„Аз… — неловко започва той, — не знам как… какво да кажа. Не намирам думи, с които да изразя благодарността си… Ти спаси живота ми… Направи всичко възможно да ме задържиш на този свят…“

 

 

Девън се усмихна на мечтите си. От момента, в който Корнелиус се бе върнал в живота й, трудно контролираше мислите си. Отначало се съпротивляваше на фантазиите си, но колкото повече се бореше с тях, толкова по-силни и напористи ставаха те и тя се предаде. През тези дни с изненада установи какво удоволствие доставят мечтите.

В определени граници, разбира се.

Младата жена погледна с копнеж мъжа до себе си. Когато той се събудеше, тя веднага щеше да пристъпи към действие. Крайно време беше.

Вече бе взела решение да прекарат зимата като любовници. Да, малко шокиращо, но напълно логично. Смешно беше да живеят заедно под един покрив и да се правят само на бизнес партньори.

Защо да не стоплят взаимно душите и телата си една само зима, преди всеки да продължи самотния си път? Какво ще загубят? Много скоро тя щеше да се превърне в заядлива стара мома… Когато ледът по реката се стопеше, щеше да поеме обратния път към цивилизацията. Защо да не отнесе със себе си поне един хубав спомен, който да я топли през дългите самотни нощи в Сейнт Луис?

Повдигна се на лакът и се вгледа в профила му. За пръв път от цяла седмица бе спал сравнително спокойно и лицето му сега изглеждаше подмладено и безгрижно.

През стените от брезент се просмукваше бледа слънчева светлина и се отразяваше от сплъстената му синьо-черна коса.

Примъкна се до него. Още при първия слаб допир до тялото му зърната й се втвърдиха и по гръбначния й стълб пропълзя приятен трепет.

А тя си бе внушавала, че той е само най-обикновен приятел! Беър й бе приятел, не и Каменния! Между тях имаше нещо друго, нещо, което кипваше кръвта й, когато се целуваха, нещо, което втвърдяваше зърната на гърдите й при най-слабото докосване!… Нещо прекалено прекрасно, за да бъде назовано…

Бе готова да се изгуби в него още отсега.

Мъжът отвори очи:

— Добро утро — поздрави го тя веднага.

— Нека е добро — отвърна той сънливо.

Каменния се протегна енергично, за да прогони окончателно съня. Девън се сви до него и стегнатите й гърди докоснаха ребрата му. Той неволно я обгърна с ръка и я притисна към себе си. Пръстите му обхванаха рамото й и леко го стиснаха.

Тя се завъртя и сега бе изцяло в прегръдката му. Очите й изглеждаха огромни и блестящи на бледия фон на лицето й, подчертан от розовите й устни. Тя прокара език по тях и мъжът не можа да откъсне поглед от влажния им блясък. Нещо у него болезнено се стегна, той наведе глава, без да мисли, и страстно впи устни в нейните. Не разбра как точно се стигна до тази целувка, но имаше ли някакво значение? Бе мечтал за сладкия вкус на устните й месеци наред.

Един по един пръстите му отпуснаха рамото й и се плъзнаха по ръката й. Кожата й веднага настръхна от допира им и сякаш всяка клетка в тялото й се събуди за живот и затрептя в очакване.

Грубите върхове на пръстите му погалиха гръдта й и тя се вцепени, затаила дъх. Дланта му се плъзна по меката извивка, заигра нежно със зърното й… На Девън й се стори, че ще загуби съзнание.

Точно когато смяташе, че няма да издържи и секунда повече, ръката му обхвана цялата й гръд и започна бавно и нежно да я стиска. В тялото й сякаш лумна пожар и то реагира инстинктивно: изви се към него. Тя неволно простена.

Стонът й отрезви Каменния и пръстите му отскочиха от топлата й гръд като опарени.

— Мили боже! — Той бързо се дръпна назад, за да увеличи максимално разстоянието между тях.

Погледна я неловко. Девън лежеше пред него, извита в очакване. На лицето й вече имаше същия израз, който придобиваше, когато той се оригваше на масата. Устните й, все още подпухнали от целувката му, бяха опънати неодобрително. Тя пак беше се разочаровала от него.

„Дяволите да го вземат!“ Идеше му да удари с юмрук по брезентената стена. Защо я бе целунал? Обезсмисляха се шестте седмици, прекарани сред смразяващ вените студ, през които си бе повтарял от сутрин до вечер колко неподходяща бе тя за него. Знаеше към какво се стреми тази жена — към неща, които никога нямаше да й осигури — дом, семейство, някое проклето куче, боядисана в бяло ограда!

И какво постигна с това бягане и предъвкване на едно и също? Едно голямо нищо. Не бе престоял в палатката и седмица — при това полумъртъв през цялото това време! — и ето го сега, целува я и я желае така силно, че и тялото, и душата му се разкъсват от болка! Контролираше се колкото разгонено животно!

— По дяволите, Девън. Не ме изкушавай така!

Очите й гневно блеснаха.

— Как смееш да…

— Добре, добре — побърза да я успокои той. — Не исках да кажа, че ти си виновна. Не ми пука чия е грешката. Но ние не трябва да се целуваме повече.

— Защо не?

Наивността й го накара да простене.

— Защото съм прекалено изморен, за да се впускам пак в бягство.

— Тогава не бягай. Стой тук.

Чувственият й глас разколеба решимостта му.

— О, Дев — въздъхна той, — нима не разбираш?

Девън загриза нервно нокътя на палеца си и мъжът неволно направи гримаса: знаеше, че аналитичният й ум бе попаднал на нещо, което не беше съвсем в ред.

Тя извади палеца от устата си: бе намерила обяснение на проблема. Изгледа го с познатия „разумен“ израз, който не допускаше противоречене.

— Но ти ме желаеш, Корнелиус. Това, че съм дама и може би съм наивна, още не означава, че съм глупава.

Той простена тихо. Още десетина секунди и малката умница така щеше да го оплете, че той щеше да забрави всякаква предпазливост и да изпълни желанието й… Господ му беше свидетел: в дъното на душата си и той искаше същото!…

Налагаше се да смени темата, и то бързо.

— Разтовари ли шейната?

— Не. Бях прекалено заета да се боря за живота ти и съвсем не ми беше до нея.

Обзе го безкрайна умора. Болката по Беър се върна с такава сила, че Каменния не намери сили да смекчи удара.

— Беър е мъртъв.

Лицето й пребледня.

— О, не!… Кога? Как?

— От няколко дни. — Преглътна с мъка буцата, заседнала на гърлото му! — Някакъв налудничав чичакос се втурна в палатката ни посред нощ и стреля по нас. Улучи Беър смъртоносно…

Лицето й помръкна от скръб. Смълчана, тя се втренчи невиждащо в него, без да пита или да очаква нещо повече. Сълзи замрежиха очите й и потекоха по бузите.

Мъката й още повече засили неговата болка и нервен трепет разтърси тялото му. Мили боже, как му се искаше нечии ръце да го обгърнат ласкаво, да го утешат, да върнат силата му… Никой никога не бе го прегръщал досега, ако преди това не си плащаше за услугата…

Той се вгледа в деликатните й ръце и си спомни нежното им докосване, докато гореше в треска. Цял живот бе очаквал тези ръце, бе копнял за ласката им… Но едва сега го призна пред себе си.

Разстоянието между тях бе прекалено малко — лесно бе да се наруши. Той се дръпна още малко назад и падна от леглото, удари се в пода и в бедрото му засвятка събудената жарава на болката.

Девън веднага се озова до него.

— Добре ли си? — загрижено попита тя.

В гласа й зазвъня съчувствие и едва не го довърши. Каменния стисна зъби с все сила, за да не изтърси нещо глупаво, нещо като това: „Не, по дяволите. Не съм добре от деня, в който ти се появи в живота ми…“

— Добре ли…

— Нищо ми няма — сряза я той.

Тя отстъпи назад, стиснала с разтреперани пръсти вълнената си нощница.

— Естествено. — Изсмя се с горчивина. — Каква глупачка съм само.

Той грабна дрехите си.

— Ще отида да кажа на момчетата за Беър. Поне три дни ще са нужни за изкопаването на гроба. По-добре ще е да започнем веднага.

Девън не отговори и той бавно се обърна. Тя все още стоеше до леглото с наведена глава и видимо трепереше.

Мълчаливата й болка сви сърцето му и той едва се сдържа да не я обгърне с ръце и да пресуши с целувки сълзите й. Но ако я целунеше сега, нямаше да се намери сила на тази земя, която да го спре…

Каменния се изкашля.

— Ъ… Девън?

— Да? — отвърна тя унило, без да го погледне.

— Ъ-ъ… Ти ми спаси живота… Благодаря ти.

— Не можех да не го направя — последва пак унил отговор.

Веднага щом той излезе, тя се отпусна на колене върху ледения под.

„О, Беър…“ Бремето на болезнените спомени прегъна крехките й рамене, наведе ниско главата й.

Студ се просмукваше в коленете й, но тя не го усещаше: студът в душата й бе по-силен.

Девън покри лице с дланите си и заплака.

 

 

Гласът на Майдъс се носеше напевно над скърбящите и се превръщаше в неразбираем хаос от звуци в главата на Девън.

Тя гледаше втренчено разтворената паст на дълбоката черна дупка, рязко контрастираща с ослепителния бял блясък на снега наоколо. Сълзи се събираха в гърлото й, горяха очите й, замръзваха на миглите й.

Стоеше неподвижна и усамотена настрани от групата златотърсачи. Силни пориви на леден вятър шибаха бузите й, издърпваха червеникави къдрици изпод качулката. Небето бе мръсносиво и облаците ту закриваха, ту откриваха зимното слънце. Около тях се издигаха като стражи покрити със сняг дървета и вятърът стенеше и съскаше през вледенените им клони.

Сякаш безмилостни ръце стискаха душата й. Всеки дъх й причиняваше болка, очите й бяха като разтворена сурова рана — подути и зачервени от плач…

Копнееше за утеха — искаше й се Корнелиус да е до нея, за да я утеши с топла прегръдка.

Защо, защо не бе дошъл на погребението? Знаеше, че той ще каже „Сбогом“ на Беър посвоему, но не би ли могъл поне веднъж да помисли и за нея? Точно сега тя имаше болезнена необходимост от присъствието му и подозираше, че и той се нуждае не по-малко от нея. Само ако протегнеше ръце…

Тя пак се бе отдала на мечтите си.

Последните дни бяха изминали мъчително. И двамата мълчаха, всеки затворен в собствената си мъка. Всяка сутрин Девън ставаше, чистеше, готвеше, миеше чиниите. Вършеше всичко това в негово присъствие, но бе безнадеждно самотна. Съжаляваше, че магазинът не работи — искаше да се ангажира с нещо, което да отклони мрачните й мисли…

— Хей! — Гласът на Майдъс стигна до съзнанието й. — Някой да знае истинското име на Беър?

Неочакваният въпрос стресна Девън. Той събуди полузабравения спомен за една от „техните“ утрини, утрините, прекарани с Беър.

 

 

„Беър — бе попитала Девън, — как се казваш в действителност?“

„Драга госпожице, досега трябваше да разбереш, че Юкон не е място за такива въпроси.“

„Няма да кажа на никого, ако не искаш.“

„Не.“

Тя бе изчакала малко, препи да опита пак.

„Искаш ли да узнаеш бащиното ми име?“

Той се беше засмял.

„Няма да се предадеш, така ли? Няма да ми дадеш нито миг покой, докато не ти кажа, нали?“

„Нито миг!“

„Мама ме наричаше Юджин — с въздишка бе признал мъжът. — Юджин Джедидаия От. Не се смей. Имах шестнайсет братя и сестри. Изглежда, всички хубави имена са били използвани, докато дойде моят ред.“

„Сигурно“ — беше се засмяла тя.

„Държа на обещанието ти, млада госпожице.“

 

 

— Е? — отново прозвуча сериозният глас на Майдъс. — Бих искал да изпишем името му. Знае ли го някой или не?

По бузите й потекоха сълзи и веднага замръзнаха в сребърни ивици по зачервените й от вятъра бузи.

— Той би искал на гроба му да пише само Беър, Майдъс — тихо отговори тя. — Само Беър.

— Така си и мислех — подхвърли Майдъс и заби кръста в прясно разкопаната земя. Ударите на чука отекваха звънко в ледения въздух. Когато Майдъс се оттегли, Девън разчете на дъската:

Тя зарови лице в грубата кожа на ръкавиците си и се разрида. Времето сякаш спря, докато изплакваше мъката си пред гроба на Беър, блъскана от смразяващ вятър. Плака, докато душата й пресъхна и очите й пламнаха от болка като прогорени.

— Девън?

Трябваше й време да разбере, че отец Майкълс е до нея, а не някъде безкрайно далеч.

— Дете — продължи той, — погребението свърши. Ще се смръзнеш, ако продължаваш да стоиш тук.

Девън отпусна ръце и се огледа. Пред гроба на Беър стояха само тя и отецът. „Колко типично за хората тук: заминават си и оставят човека сам със скръбта му…“

Взря се в гроба. Черният ров бе изпълнен и сега бе само тъмна овална купчинка сред снежната пустош, а до утре сутринта и тя щеше да изчезне… Щеше да се вижда само кръстът с името му…

— Иска ми се наистина да замръзна — отвърна тя равнодушно.

— А, момиче, така ти се струва сега. Боли те, затова. Но ти трябва да продължаваш да живееш. Така е наредил Господ.

Тя изсумтя.

— Господ! Беър е мъртъв, а убиецът му е на свобода…

— Хайде, хайде, не говори така. И то точно преди Рождество.

— Извинявай, отче.

— Няма за какво да се извиняваш. Знам, че си огорчена и че те боли… Но, момиче, Господ никога не отнема нещо, без да даде друго в замяна. Почакай и ще разбереш, че съм прав. Сигурен съм, че скоро ще ти се случи нещо прекрасно.

— Нищо не струва колкото живота на Беър.

— Права си. Но все пак… — Той се замисли за миг, после засия. — Може би нещо хубаво ще се случи на Коледната вечер.

Девън рязко пое дъх.

— Надявам се, не смяташ, че ще продължа с подготовката на тържеството… тържеството на Беър?

— Мислех, че говорим за Коледното тържество?

— Да, но то беше нарочено специално за Беър и…

— И всички други мъже като него, на които им липсва домашно огнище. Смяташ ли, че те страдат по-малко по домашния уют след смъртта на Беър?

— Не — призна тя, — но аз не мога да продължа след… Не сега, когато…

Отецът докосна ръката й.

— А какво ще кажем на индианчетата, които ме накара да поканя? Какво ще кажем на мъжете? Ти им съобщи да бъдат в дъскорезницата на Джо в седем часа вечерта на Коледа. Такава ли е обещаната изненада?

Тя се вгледа в гроба на Беър. Върволица от спомени закръжи в главата й. „Ти само планирай тържеството и аз ще дойда…“ Тя го бе планирала, бе го организирала, бе приготвила достатъчно храна за целия лагер и дори да остане…

— Беър нямаше да одобри решението ти. А ако гледа отгоре в очакване на първата си Коледна вечеря? Ще бъде доста разочарован, когато разбере, че…

— Добре. Ти спечели. Тържеството ще се състои.

Той я поведе внимателно към къщи.

— Браво, моето момиче. Знаех си аз, че няма да разочароваш децата.

 

 

Каменния стоеше сам на хълма срещу града. Вятърът виеше бясно около него и в тъжния му вой сякаш отекваше собствената му болка. Този вой бе единственият звук в смълчания бял свят. Над главата му се бе опънало сиво мрачно небе, в което днес не кръжаха дори ястреби. Самотният мъж проследи малката погребална процесия със сухи, изпълнени с мъка очи. Обгърна се с ръце и напразно се опита да се стопли: нищо не бе в състояние да се пребори със студа в него… И той нямаше нищо общо с полярната зима.

Каменния бавно коленичи и снегът изскърца под тежестта на тялото му. Над главата му вятърът засвири в клоните на висок смърч и събори голяма буца сняг. Една снежинка попадна на миглата му, стопи се и се търкулна по небръснатата му буза.

Той наведе глава за молитва. Не бе свикнал, но се насили да го направи — заради Беър…

„Грижи се за него, Господи. Той беше хубав човек. — Изкашля се и продължи: — И о, да, ако е възможно, върни му вече ръката. Той много се разстрои, когато я загуби.“

МакКена с усилие вдигна глава и се втренчи в долината. Реката бе като ивица бяло кадифе, лъкатушеща между редица сиви палатки, а зад тях се издигаха мълчаливо високи смръщени хълмове.

Погребението бе завършило. От това разстояние присъстващите изглеждаха като черни мравки, които постепенно се разпръснаха, отправени към празните си палатки. До гроба останаха само двама души. Мъж и жена.

— Девън — прошепна той с копнеж и му се стори, че чува припляскването на нейната черна вълнена пола по глезените й. Как му се искаше да отиде веднага при нея! Да утеши и да приеме утеха, както никога досега в живота си…

Но не, не трябваше, не бива да разрушава стената от мълчалива безопасност, зад която се бе скрил. Ако й позволеше да го докосне сега, когато нуждата му бе така силна, щеше завинаги да изгуби душата си. А тя, макар и изстрадала и вгорчена, бе единствената му ценност…

Ужасяваше се от силата на копнежа си по тази жена, от прокрадващото се чувство, че без нея целостта му е нарушена… Бе свикнал да живее без утеха, защото никога не бе я познал. Но да докосне топлината и светлината, а после да бъде сритан обратно в студената тъмнина, бе нещо съвсем различно. Умееше да живее, без да има това, което искаше. Но не би могъл да понесе нуждата от онова, което не можеше да има…

Той се изправи, изпълнен с нажежената до бяло болка, която гореше сърцето му. За миг му се стори, че ще умре тук от сърдечен удар. Но болката отслабна, за да отстъпи място на огромна тежест — сякаш гранитна канара легна върху него и прогони въздуха от дробовете му.

„Господи — молеше се мъжът, — помогни ми да се разплача… Може би това ще отнеме ужаса на скръбта…“

 

 

Вечерята се превърна в тежък, напрегнат ритуал. Девън седеше на масата, изправена като стоманено острие, и само ровеше храната, без да сложи нито хапка в уста. Каменния създаваше впечатлението, че се намира на километри оттук, потънал в мрачните си мисли.

По някое време младата жена докосна устни със салфетката и стана да отнесе чинията си.

Поведението й го вбеси. Мразеше я, когато се държеше така. Но нима можеше да стори нещо? Ако една само бариера паднеше, веднага щяха да я последват и останалите, а той не смееше да рискува. Тя бе прекалено опасна за неговия начин на живот.

Вярно беше, че я желае. Но желанието не затваряше очите му пред истината. Стигаше само веднъж да се любят и нищо вече нямаше да се върне в старите граници. Тя щеше да го напусне, платената любов никога нямаше да бъде достатъчно добра за него, а пустошта, която ценеше толкова много, щеше да се превърне в самотен и безцветен ад. Дори палатката му щеше да изглежда смачкана и отблъскваща.

Той отнесе чинията и чашата си до легена с водата. Изправени един до друг, те мълчаливо изпълниха вечерните си домакински задължения: тя миеше чиниите, той ги бършеше. Понякога лактите им се докосваха, но никой от тях не каза нито дума.

Приключиха и всеки се оттегли на „своето място“: тя — до печката, а той се отпусна на любимия си стол и заби нос в книгата си. Престояха така мълчаливо, докато дойде време за лягане. Заедно, но всеки сам със себе си на огромни разстояния един от друг…

 

 

Девън погледна часовника си. О, боже! След петнайсетина минути щяха да се появят първите гости!

Стомахът й се сви от нервното напрежение. Искаше й се тази вечер да мине успешно — заради Беър.

Огледа още един път с критично око какво е направила и тревогата й се стопи. Бе успяла да превърне дъскорезницата на Джо в уютен дом.

В левия ъгъл се издигаше голяма елха, украсена с гирлянди от пуканки и замръзнали червени боровинки. Свещи от еленова лой проблясваха от клоните й и хвърляха златист отблясък почти до центъра на помещението. Под дървото бяха пръснати дузини кутии, обвити в бяла мрежа против комари. Във всяка имаше детска играчка: дървено животинче, издялано от отец Майкълс, или кукла, изработена от летните фусти на Девън с пълнеж от същата мрежа.

В десния ъгъл гореше тумбестата печка на Джо — първата от този тип в Доусън Сити. Върху нея шушнеха тенджери със сайдер, подправен с канела, а до тях се мъдреше огромен тиган с бульон от мечо месо.

Девън затвори очи и пое дълбоко въздух, наситен с познати коледни миризми: канела, ябълки, елхов аромат, запалени свещи… Помисли за сестра си Колийн и сърцето й се сви от копнеж по дома…

Внезапно я обхвана болезнено чувство на самота. Нямаше го Беър, а Корнелиус я мразеше. Беше така безнадеждно самотна в този жесток свят. „О, боже, о, божичко — проплака тя, но веднага се стегна. — Престани. Ако мислиш за това, ще се превърнеш в локва като разтопена буца лед…“

Девън вдигна треперещата си брадичка, избърса влагата от очите си й погледна през прозореца. Той представляваше малък прорез в западната стена, закрит със стъклени парчета, залепени едно към друго с кал и мъх. Клони от смърч и ела висяха царствено над него, спускаха се надолу от двете му страни. В ъглите клонките бяха закрепени с големи панделки от бял лен.

Центърът на помещението бе зает от масата — или масите. Бяха шестнайсет на брой, събрани от палатките в долината. Поставени една до друга, те образуваха нужната голяма маса за банкета, покрита с четири червени вълнени одеяла.

В средата на масата бяха подредени дузина подноси, отрупани с храна. Те съдържаха два огромни мечешки бута, изпечени добре, шест купи с риба, изпържена в ароматизирана с подправки еленова лой, хлебчета с месо, картофи, репи и моркови, огромна тава пресни бисквити с къпиново сладко, плодови сладкиши от консервирани праскови, тиквеник. Липсваха само чиниите.

На вратата се почука. „О, боже!“ — възкликна стреснато Девън, но бързо се съвзе. Стегна се, приглади невидимите гънки по снежнобялата си блузка, опипа сплетената си в римски възел на тила коса. Когато се убеди, че всичко е наред, пристъпи към вратата и я отвори.

Пред прага бяха скупчени две дузини мъже от селището и няколко индиански семейства. Поздравиха я с широки усмивки под ниско нахлупените си качулки.

Корнсток си проби път напред.

— Добър вечер, госпожице Девън — успя да изрече той с тракащи от студ зъби. — Донесох си вилица и чиния, както каза.

— И аз — обади се Дигър.

— И аз, и аз — припя хор от още гласове.

Девън се отпусна. Нямаше причини за тревога. Тържеството щеше да бъде истински успех. Сигурна беше.

— Влизайте — покани ги тя и отстъпи настрани.

Корнсток прекрачи прага и се закова на място.

— Господи! — прошепна той с благоговение.

Дигър се блъсна в него, отскочи назад и всички се строполиха в снега.

— Размърдай се, проклето насекомо! — изрева гласът на Майдъс най-отзад. — Да не искаш да се превърнем в буци лед?

Момчето се придвижи напред, без да откъсва очи от украсеното коледно дърво.

— О, о! — застена и Дигър, когато пристъпи в празнично осветеното помещение.

Майдъс си проби с лакти път през тълпата.

— Какво, дяволите да го вземат… — Той се впусна сърдито напред и също се спря като вкопан! Малките му гневни очи се оцъклиха от изненада, докато оглеждаше подредбата на помещението. От коледното дърво струеше светлина, плискаше се по лакомствата върху дългата маса, танцуваше весело по покрития със стърготини под. — Хиляди дяволи! — Той се обърна към Девън и погледите им се срещнаха. Но преди някой от тях да успее да каже нещо, тълпата се спусна напред и изблъска стареца към масата.

Девън взе чиниите една по една и внимателно ги подреди на трапезата. Настани децата до елхата, а мъжете — близо до варела със саморъчно приготвената спиртна напитка. Потреперваше от ужас само като си представяше, че самата тя пие от нея! Питието бе ферментирало по-малко от месец и се състоеше от вода, меласа, изсушени къпини и квас.

Мислите й се върнаха към каменния МакКена. Отново и отново обръщаше очи към вратата, като че ли бе възможно да я отвори само със силата на желанието си. Но тя остана плътно затворена срещу студа отвън.

Около нея тържеството бе в разгара си. Малките индианчета се бяха скупчили около елхата, сочеха оживено едно на друго кутиите с подаръците и весело се смееха. Мъжете се бяха струпали около масата с пиенето. Бръмченето на гласове, звуци от плюене, смях и чукане на канчета изпълваха помещението.

Нейното тържество имаше пълен успех. Нито един човек тук не изглеждаше нещастен, самотен или изпълнен с копнеж по дома. Трябваше да бъде много-много радостна. Но не беше. Напротив, бе безкрайно нещастна. Всички поканени бяха дошли — с изключение на един…

Трябваше да се сети.

Една топла ръка обгърна раменете й.

— Прекрасно тържество, момиче. Направо великолепно. — Когато Девън го погледна, отец Майкълс одобрително й намигна. — Чудесен алкохол — най-добрият!

— Благодаря, отче. Радвам се, че всички прекарват добре.

Свещеникът присви разбиращо очи.

— Но ти не изглеждаш щастлива.

— Сигурно защото съм много уморена. — Девън отметна назад паднала върху челото й къдрица.

— Разбирам — отвърна той, но, изглежда, не й повярва. После протегна ръка, смъкна анорака си от една от куките на стената и го навлече. — Трябва да свърша нещо, но ще се върна веднага.

— Побързай, отче — подкани го Девън разсеяно. — Скоро ще седнем на масата.

Свещеникът излезе и тя отново огледа помещението. Всички изглеждаха в чудесно настроение.

Пак я обзе болезнено чувство на самота. Господи, как й липсваше Беър! Смъртта му остави черна празнота в душата й.

„О, Каменни — проплака тя в себе си, — защо, защо не дойде? Имам отчаяна нужда от теб тази вечер…“

— За бога, съвземи се! — заповяда си младата жена тихо.

Държеше се детински. Той не беше тук и край. Сълзите й нямаше да го извикат.

Изправи рамене и тръгна през щастливата тълпа към Майдъс. Спря до него, въздъхна и го потупа по рамото.

— Не виждаш ли, че съм зает! — сряза я той, без да се обърне.

— Майдъс? — потупа го Девън отново.

Когато старият се обърна, тя едва го позна. Широка щастлива усмивка бе променила напълно лицето му. Погледна я — и чудо! — усмивката му не изчезна.

— Да? Какво има?

— Може ли да поговорим за момент?

— Разбира се. — Последва я до ъгъла, където двамата застанаха колебливо един срещу друг.

— Майдъс, питам се дали ще се съгласиш тази вечер да бъдеш Дядо Коледа. Заради децата.

— Предлагаш аз да… да бъда Дядо Коледа?

— Само ако и ти искаш.

Девън забеляза издайническата влага в очите на стареца и сърцето й се стопли. Той се изкашля ненужно.

— Сигурно защото съм единственият мъж с брада тук.

Този път нямаше да успее да я подведе. Бе забелязала вече вълнението му, скрито зад сърдитото на пръв поглед лице. Усмихна се. Един човек, който се трогваше от идеята да зарадва няколко деца, не бе възможно да бъде чак толкова лош. Колкото и да се опитваше да докаже обратното. Тя докосна ръката му.

— Грешиш, не ти го предлагам, защото си с брада. Помолих те, защото… реших, че нарочно криеш доброто си сърце под лъжлива маска… Освен това ми се стори, че ще ти хареса.

— Ха! — изсумтя той. — Само посмей да говориш така на когото и да било!

— Няма — усмихна се Девън.

Той пристъпи от крак на крак и пак се изкашля.

— Ъ… благодаря. Н-не съм бил Дядо Коледа от времето, когато момчето ми не беше по-голямо от бутилка уиски.

— Не знаех, че…

— Все още не го знаеш.

Тя реши, че е време за смяна на темата.

— Осигурила съм дълги червени панталони и малко брашно, за да напудриш брадата си. Обади ми се след вечеря.

— Добре… Хей, Девън!

— Да?

— Имаш още един гост. — Старецът се изсмя и кимна към вратата. — Ей там. Голям мъж. И малко нещо самотен.

Девън стисна ръце, за да прикрие неволното им потрепване. Само един човек отсъстваше от коледното тържество тази вечер. Тя повдигна гордо брадичка и се обърна.

Каменния стоеше с нещастен вид на прага до отец Майкълс.