Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Handful of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
? (2011-10-01 14:39:31)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Кристин Хана. Златната долина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954–459–186–9

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Каменният МакКена се пречисти в любовта, която струеше от очите й. Тя стопли студените му кости и за пръв път в живота си той разбра колко прекрасно е да бъдеш желан.

Нейната деликатност, отказът й да се рови в миналото му го изпълни с дълбока благодарност. Мълчанието й бе израз на абсолютно доверие.

— О, Дев… — Накъсаните думи, претоварени с чувство, бяха неспособни да изразят и минимална част от бурята в душата му.

Ръцете му я обгърнаха и Девън почувства силата на истинската прегръдка. Тя отпусна буза върху меката тъкан на ризата му и вдиша познатата мъжка миризма.

Господи, чудесно беше… Разбира се, би било още по-хубаво, ако едновременно я прегръща и целува. Реши, че той сам ще се сети и се въоръжи с търпение. Но тя беше от особено търпеливите, а той пък се сещаше много бавно за хубавите неща в живота.

Измъкна се от прегръдката му и го фиксира с чувствен, подканващ поглед — поне се надяваше да изглежда така.

Той се намръщи.

— Добре ли си?

Тя въздъхна нетърпеливо. Игрите не вървяха с каменния МакКена: с него трябваше да се действа направо. Затвори очи и даде поръчка:

— Целуни ме.

Издаде устни напред и зачака.

Мъжът й отвърна с нисък гърлен смях. Тя се канеше да отвори очи, когато усети върховете на пръстите му да докосват леко линията на брадичката й — леко, нежно, като с пеперудено крилце… Кожата й пламна и тя изтръпна, разтърсена от непознато, но приятно усещане.

Реши да не поглежда още малко.

Той се наклони към нея и младата жена усети върху устните си дъха му, горещ и накъсан.

— Отвори очи, Дев.

Тя го послуша и замига бързо срещу него. Лицето му бе само на сантиметри от нейното.

— Отпусни се. Така е по-добре. — Устните му докоснаха леко нейните и се отдръпнаха.

Тя незабавно наклони глава назад.

— Още, моля.

Той се усмихна.

— Не е възможно да контролираш всичко, Дев — особено това. От теб се иска да се отпуснеш и да се наслаждаваш.

„Сигурно се шегува. Как е възможно да се наслаждавам, без да мисля?“

— Но…

Последва дълга бавна целувка, която сякаш спря сърцето й. Тя изтръпна от удоволствие, главата й се замая.

Тази целувка бе съвсем различна от другите. Гореща и страстна, тя ги изтръгна от силата на земното притегляне и те полетяха в някакъв свой чуден свят… Всяка клетка в тялото на Девън затрептя, съживи се и заискри… Обзе я неясно чувство на безпокойство.

Той се отдръпна бавно и Девън се намръщи. Защо все спираше точно когато започваше да става интересно? Повдигна се на пръсти и се опита да го целуне, но той я хвана за раменете и нежно, но твърдо я задържа.

— Отпусни се, Дев. — Говореше сякаш на влажните й устни, които жадуваха за повече…

Да се отпусне? Когато кръвта й кипи, а тялото й гори? Сега само двойна доза успокоително можеше да я отпусне.

— Не знам дали мога… Не знам как.

— Остави ме да ти покажа как. — Той пак бавно я целуна. Езикът му сладостно се плъзна между полуразтворените й устни. Девън усети изгарящо желание. Неговият пламък плъзна по тялото й и то се загърчи… Чувстваше се така, като че ли бе изпила най-малко литър и половина шампанско.

Силата на страстта й я изплаши. Тя губеше контрол над себе си… О, боже…

Вцепени се. Ръцете й, все още сключени в прегръдка, се свиха в стегнати юмруци.

— Докосни ме — прошепна той.

— Страх ме е…

Корнелиус я притегли по-близо до себе си, приласка я.

— Не се страхувай.

Искаше да го докосне, наистина искаше. И тя боязливо притисна длани към широкия му гръб. Стопли се от огъня на тялото му, който се просмукваше през влажната тъкан на ризата.

Раздвижи предпазливо ръце и започна да го гали. Смелостта й нарасна и тя внезапно установи, че желае да докосва голата му кожа, а не износената тъкан на ризата му.

Ръцете му се спуснаха бавно — възхитително бавно — от раменете по гърба й. Докосваше я леко, като с перце, и тялото й изтръпна. Горещите му длани внезапно я обхванаха под кръста и я притеглиха още по-близо. Дори и да бе искала, не би могла да протестира: тялото й бе станало като восък в ръцете му. Двамата сякаш се сляха напълно…

Желанието й вля неочаквана смелост. Тя с наслада погали косата му, потърка гърди в тялото му. Металните копчета на ризата му й причиниха болка. Зърната й веднага се втвърдиха, корсажът й я стягаше. Направлявана от някаква тъмна древна сила, тя се раздвижи, сякаш галеше тялото му с гърдите си. Мъжът простена глухо и стегна прегръдката си.

— Целуни ме — зашепна той с тръпен глас.

Трябваше й известно време да разбере какво точно иска, но когато схвана желанието му, с удоволствие побърза да го задоволи. Целуна го, както той й бе показал преди малко… В омаята си дочу стон и разбра, че не само тя не е на себе си. Изпълни се с дързост и пак го целуна, нетърпеливо и жадно.

Корсажът й внезапно се оказа разтворен и студеният нощен въздух побърза да вмъкне ледените си пръсти. Кожата й настръхна и Девън неволно ахна. Изненадата разкъса мъглата на омаята и тя внезапно дойде на себе си. Тази вечер трябваше само да се целуват — нищо повече. Беше планирала първата им вечер с всички подробности и разтвореният корсаж не фигурираше в списъка. Отблъсна Корнелиус настрани.

— Не го вършиш правилно.

Изненадан от атаката й, той залитна назад.

— Какво? — попита мъжът, след като възстанови равновесието си.

Тя започна да се закопчава.

— Казах, че грешиш. Не го правиш според правилата.

Почака за някаква реакция от негова страна, но такава не последва и Девън го погледна. Той стоеше на не повече от трийсетина сантиметра от нея и я гледаше напрегнато. При това се подсмиваше!

— Защо ме гледаш така? — тропна тя с крак.

— Как?

— Сякаш се сдържаш да не се захилиш на глас!

— Опитвам се.

Девън вирна гневно глава.

— Кое е толкова смешно? Можеше да ми обясниш, че нямаш опит в… тези неща. Надявах се, че ти ще бъдеш водещата страна. — Въздъхна примирено. — При това положение предполагам, че ще трябва да се учим взаимно. Слепият ще води слепия. — Тя загриза нокътя на палеца си. Това развитие на нещата усложняваше плана й. Но какво да се прави, нима имаше някакъв избор? — Не се тревожи — заяви Девън накрая. — Не си виновен, че и ти се оказа девствен.

— Девствен? Аз?

Тя не го слушаше. Мислеше.

— Колко неприятно е, че д-р Кауън е толкова неясен по отношение на подробностите…

— Девън?

Погледна го.

— Да?

— Как разбра, че съм девствен?

Определено не й харесваше усмивчицата, която подръпваше ъглите на устните му.

— Ако си го вършил преди, ще знаеш как да го вършиш сега.

Той се изсмя.

— А аз не знам, така ли?

— Очевидно не. Подкара я през просото, без преди това да се разходим и да разменим мисли и идеи. Напълно погрешно.

— Дев, нищо не разбирам.

— В своя трактат „Сексуална етика“ доктор Кауън обяснява много просто и ясно как се прави любов по правилния начин.

— Разбира се. Всяко нещо може да бъде направено погрешно или правилно.

Този път не можеше да има никаква грешка: в гласа му звънеше смях — да не говорим за очите му! Те направо танцуваха развеселено.

Тя се намръщи гневно. Сега не беше време за хилене — обсъждаха много сериозна тема! Но вероятно той никога не бе бил добър ученик: сигурно винаги му е било трудно да се концентрира.

— Искаш ли да научиш правилния начин или не?

— Няма да пропусна тази възможност за нищо на света.

— Прекрасно. В такъв случай престани да се хилиш и се стегни. — Тя забърза към етажерката, грабна ценната си книга и веднага я отвори на страница, отбелязана с подгънато крайче: последната от главата „Консумацията“. Девън зачете: — „Приятна разходка в продължение на час и повече под топлите лъчи на утринното слънце.“ — Погледна го многозначително. — Това е стъпка първа. — Насочи пак вниманието си към книгата и продължи: — „Поне два часа съпругът и съпругата“ — ние игнорираме тази част — „трябва с обич и ентусиазъм да разменят мисли, надежди и желания. Поддържат добро настроение, не допускат и най-малкият облак да помрачи радостта и щастието им. Накрая влизат в спалнята.“

Девън се вгледа предизвикателно в Каменния и последва момент на мъчително мълчание. Точно когато започна да се вбесява, той избухна в гръмогласен смях.

— Това ли е то? — подхвърли той между пристъпите на смях. — „Те влизат в спалнята“?

Девън напразно се опита да остане сериозна — той се смееше така заразително! Неочаквано и самата тя схвана абсурдността на току-що прочетеното и звънливият й смях се присъедини към неговия.

— Предупредих те, че не дава подробности.

Мъжът взе книгата на д-р Кауън от ръцете й, постави я на масата, вдигна Девън на крака и я притисна към себе си. Обсипа клепките й, бузите й, устните й и върха на носа й с множество целувки, които й отнеха дъха и заглушиха протестите й.

— Дев — зашепна той, — знам, че си по-умна от мен. Но не и по отношение на всичко. Майка ми притежаваше бордея с най-лоша слава в Ню Орлеан и взе специални мерки да загубя рано девствеността си. Няма нищо, което да познавам по-добре от секса.

— Наистина ли? В такъв случай знаеш как се прави?

— Може и да не познавам правилния начин, но съм дяволски сигурен, че знам как да го направя така, че да се чувстваме и двамата добре. А според мен, щом се чувстваш добре, значи си на прав път. — Той се отдръпна леко и се вгледа в нея. В очите му искряха весели пламъчета, но в тях имаше и нещо друго — тъмно и изгарящо, жадно… Сърцето й лудо заби. Обзе я страх. Внезапно осъзна, че в невинността си танцува по ръба на стръмна канара, убедена, че ще полети… Но тя не можеше да лети и ако направеше една погрешна стъпка, щеше да разбие душата си след дълго самотно падане…

— Девън?

Неволно настръхна от напрежението в гласа му.

— Д-да?

Ръцете му обгърнаха лицето й. Топлото им познато докосване успокои сърцето й, тя пое разтреперано дъх и го погледна в очите.

Гладът в тях се бе стопил и неговото място бе заето от мекото сияние на нежността.

— Вярваш ли ми? — тихо запита той.

— Разбира се.

— Разреши ми тогава да те любя. Тази вечер.

Тя преглътна с мъка. „О, боже…“

— Дев? — Преливащ от копнеж, гласът му я докосна ласкаво и й напомни, че и друг се страхува, и друг е уязвим…

Страховете й се разпръснаха. Нали точно него искаше? Корнелиус бе последната й надежда, последният й шанс и тя нямаше да провали всичко заради глупави момичешки страхове!

— Да, нека се любим… тази нощ — отвърна Девън без следа от колебание.

Той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. Положи я нежно върху меката бяла кожа на одеялото им, вдигна тежката преграда, която разделяше голямото легло, и се отпусна до нея. Но веднага се повдигна на лакът и я погледна със сериозно изражение в очите.

— Малко ще те боли — предупреди я, докато махаше ласкаво къдрицата, паднала на очите й.

— К-колко?

— Не знам. — Засмя се неловко. — Никога не съм бил с девствена жена.

Тя нежно докосна с ръка лицето му. Разбра, че и той се страхува. Може да е правил секс, но никога не се бе любил досега в истинския смисъл на думата… Тя щеше да заложи на това.

Навярно една целувка щеше да го успокои така, както бе успокоила нея. И тя боязливо се сгуши до него: телата им си пасваха съвършено. Между тях заструи топлина и обгърна бавно всички извивки на тялото й. Целуна го нежно.

Ръката му се плъзна от раменете надолу по гърба й, задвижи се в бавни, възбуждащи кръгове. Устните му леко докосваха нейните, сякаш в очакване на разрешение да направят нещо повече.

И тя даде съгласието си… Той простена и я притисна плътно до себе си. Целуваше я с дълги, дълбоки целувки, които я лишаваха от дъх и я караха да иска повече…

После към танца на устните се включиха и ръцете му. Отначало те се движеха бавно, сякаш неособено сигурно, но постепенно движенията им станаха по-бързи, по-уверени. Не остана кътче от тялото й, недокоснато от тях, необжарено от жаравата им…

Копчетата на долната й риза лесно се предадоха и ръката му докосна пламналата й кожа. Той загали леко с палец зърното на едната й гръд и то веднага се втвърди. Девън чу нисък стон, последван от друг. О, боже, тези странни звуци идваха от нея!

Изчерви се — едва ли подобаваше на една дама да издава подобни звуци. Точно се канеше да го попита, когато ръката му се плъзна надолу.

Тя ахна от изненада. Ръката му леко притисна бедрата й и тя реагира с готовност. Пръстите му откриха най-чувствителната част от тялото й и тя потъна в бавния огнен ритъм на ласката им.

Разтърси я огромно, непознато желание. Опита се с треперещи ръце да разкопчае ризата му, но щом го докосна, той я издърпа презглава с бързо движение и я захвърли настрани.

Пламналите им влажни тела се притиснаха едно към друго и Девън загуби и последните останки от самоконтрола си. Не мислеше, не бе възможно… Тялото й сякаш заживя свой собствен живот, жадно и свободно…

Ръката му се оттегли, оставяйки студено разочарование. Но само след миг тя усети пръстите му върху гърдите си.

— Хайде да се пъхнем под завивките — прошепна дрезгаво той.

Те пропълзяха под кожените и вълнените одеяла и нетърпеливо се разсъблякоха. Девън се притисна до него, погали широките му гърди.

Той хвана китките й.

— Почакай.

Тя се намръщи.

— Но аз исках…

— Знам какво искаш — отвърна й със странен нисък гърлен глас. — Довери ми се, Дев. — Обърна я леко на гръб и коленичи до нея. Голото му тяло бе наполовина в сянка, наполовина осветено от жълтия отблясък на фенера. Корнелиус не откъсваше очи от нея.

Девън лежеше неподвижно, затаила дъх… Тялото й бе ясно очертано на фона на белия чаршаф. Лежеше пред очите му, открита и уязвима… но никога не се бе чувствала толкова жива, колкото в този миг!… Всеки неин нерв тръпнеше в очакване…

И той не се забави: погали гърдите й и цялото й тяло затрепери. Тя усещаше бавното изкачване на загрубелия палец към зърното й и се напрегна нетърпеливо, дишането й стана повърхностно и бързо.

Пръстът му очертаваше тъмното петно, предизвикваше я, измъчваше я. Тя му зашепна задъхано:

— Моля те, моля те…

И той реагира на молбата й, като продължи ласките си. Тя ахна и неволно се изви като дъга под ръката му. Затвори очи и безуспешно се опита да се концентрира върху дишането си, но въздухът сякаш не достигаше до дробовете й.

После ръката върху гръдта й се смъкна надолу и спря на кръста й. Тя се намръщи и смяташе да отвори очи, когато го усети! Той целуваше гърдите й.

Девън се загърчи в огъня на непознати усещания. Отметна глава назад върху възглавницата, пак изви тяло под него… „О, господи, как е възможно да е толкова хубаво?…“

Тя инстинктивно започна своя любовен танц, галеше се, движеше се, въртеше се: вършеше всичко, което можеше да успокои томителната болка, която пулсираше в епицентъра на тялото й…

— О, господи — простена младата жена. — Корнелиус, направи нещо… Не издържам повече…

Той легна върху нея и тя без следа от срам го прие, посрещайки с радост твърдата му гореща плът.

— О, о… — застена мъжът, обзет от страст и изненадваща за самия него нежност.

Спря го доказателството за девствеността й и той замря.

— Не спирай! — извика тя и заби нокти в гърба му. — Моля те…

Той продължи бавно, докато Девън неволно извика от болка.

Замръзна и се дръпна назад.

— О, Дев, много ли те за…

Пръстите й се впиха в кожата му и го задържаха.

— Ако спреш сега, никога няма да ти го простя — прошепна тя.

Огънят се върна и забушува с пълна сила в телата им.

Тя стенеше и се гърчеше под него, повтаряше името му отново и отново, заровила лице в извивката на врата му. Усещаше миризмата на страстта им: мирис на пот, пушек от горящи дърва и лишеи…

Девън простена високо. „Не… не мога да продължавам така — помисли тя, — нещо трябва… трябва да се…“

— Дев, остави го да се случи! — прошепна Корнелиус в ухото й.

„Какво? — запита се младата жена отчаяно. — Какво да се случи?“

И в този миг то се случи и дрезгав вик се изтръгна от гърлото й. Нещо в нея експлодира, пръсна хиляди златистобели искри, подзе безтегловното й тяло, завъртя я в шеметен танц!…

Останаха прилепнали един към друг в продължение на дълги, безкрайни минути, обгърнати от сладкия мирис на мъх и освободена страст.

Най-сетне Девън отвори очи и веднага срещна погледа му.

— Нараних ли те много, Дев?

Тревогата, изписана на лицето му, сви сърцето й. Прекалено трогната, за да говори, тя само поклати отрицателно глава.

— Слава богу — въздъхна с облекчение той и понечи да се отдръпне, но Девън го задържа.

— Недей… Остани още малко…

И той пак се отпусна върху нея, зарови глава в косите й, обгърна я с ръце. Тя отмести един влажен кичур коса от очите му и погали лицето му, влагайки в кадифената нежност на ласката си всичко, което искаше да му каже.

„Ти ми принадлежиш“ — мислеше Девън.

Как й се искаше да има смелостта да произнесе тези думи на глас… Но не го направи. Нямаше ни най-малко съмнение, че ако ги изговори, той пак ще избяга.

Каменният МакКена никога не бе принадлежал на някого и годините на отчуждение и изолация бяха оставили незаличими — засега — следи. Дори в този прекрасен момент, когато лежеше до нея, той не смееше да повярва, че тук му е мястото и тези са ръцете, на които принадлежи.

Сълзите се насъбраха бавно в очите й. „Кълна се, Боже — обеща си тя, — че ще сторя всичко, за да изтрия болката от душата му…“

И едва сега разбра защо така отчаяно искаше да станат любовници. Истинската причина нямаше нищо общо с палатката и леглото, които деляха, нито с нуждата от взаимно споделена топлина през дългите зимни нощи — нито дори с факта, че той е последният й шанс.

Тя го искаше, защото го обичаше.