Кристин Хана
Златната долина (4)

Трета глава

Каменния избута Девън и изхвърча навън. Тя зяпна изненадано след него. Той си отиваше просто така! Девън се втурна след него и викна:

— Върни се, господин МакКена, още не сме свършили!

Той излезе от тесния вход и зашляпа из калта. Крачеше решително, без да се обръща назад. Вървеше право напред като разярен бик, прегърбил рамене под пердашещия дъжд, с пъхнато в кожената яка на палтото му лице.

Девън се закова на входа и погледна отвратителната кал на улицата. Божичко, как не й се искаше да стъпва отново в нея!

— Сериозно говоря! — кресна тя.

Той продължи да крачи.

— Върви по дяволите! — изруга под нос Девън, когато Каменния отвори рязко платнището на входа на магазина и изчезна от погледа й. Тя се извърна, влезе обратно в новия си дом и затръшна брезентовата врата след себе си. Пантите изскърцаха страдалчески, а въжето за простиране над главата й потрепери. Калните работни ботуши, провесени за връзките си, се удариха един в друг, а чифт мокри мръсни червени чорапи пльоснаха звучно на пода.

Сега, когато вратата на палатката беше затворена, вонята стана непоносима. Миришеше на мокра вълна, на немити крака и човешка пот. Стомахът й се сви от отвращение. Тя притисна устата си с длан, втурна се обратно към вратата, отвори я и вдъхна жадно свежия въздух, който миришеше на дъжд.

— О, господи! — изстена Девън. Нямаше да може да се справи. Не беше толкова силна.

„О, да, разбира се, че ще можеш!“ Тя изправи рамене и разтърка с юмруци насълзените си очи. После се опита да потисне отвращението си. Пооправи мократа си, изпръскана с кал коса и вирна брадичка. Очите й светеха решително. Беше крайно време да се опита да направи каквото може. Намръщи се и зацапа в калта към магазина.

Каменния почувства, че му се повдига.

— Стига сте ме зяпали така!

Майдъс удари с юмрук по изстиналата печка. Ламарината подскочи и издрънча.

— Дявол да го вземе, каменни човече, кажи нещо!

— Какво? — попита той. — Всички знаем, че тя няма къде да отиде.

Старият скочи възбудено на крака:

— Разбира се, че има и по-добре да го направи веднага!

— Ей, Майдъс — намеси се момчето, — ама тя май не е чак толкоз лоша. Ако й дадеш шанс, може…

— Не е толкоз лоша? Синко, тя е самата смърт в пола! А ти — кресна той към Каменния, — ти си този, който трябва да я мрази най-много! Тая вещица ще те закара без време в гроба с бръщолевенето си!

Гъстите вежди на Каменния се сключиха и образуваха дебела черна линия. Един път и дъртакът да бъде прав! Тая малка госпожица беше прекарала в палатката едва десет минути, а бе млъквала само колкото да си поеме дъх. Трябваше да направи нещо, за да се отърве от нея, и то бързо.

— Така да бъде, момчета — рече той, като гледаше право към Майдъс. — Вместо да приказвате, по-добре вадете колкото пари имате. Ще ни струва двеста кинта, за да я разкараме оттук.

Корнсток измъкна малката си кожена кесия и надникна към златния прах вътре.

— Може би десет долара.

Беър потупа издутия джоб на ризата си и поклати глава:

— По-малко.

Майдъс плесна кльощавата си ръка в гърдите:

— Не можем да изпратим наш’та принцеса да си иде по вода. Корабът няма да стигне и до половината път до Сейнт Майкъл, преди да замръзне реката. А пък тука никой няма да си приказва с нас, ако ги принудим да търпят тая женска цяла зима.

Беър лапна една клечка за зъби и я задвижи между устните си:

— Той е прав, Корнелиус.

Каменния облегна брадата си на загрубелите си длани и въздъхна:

— Знам. Дяволска работа.

Майдъс ритна печката и металният звън проехтя в настъпилата тишина:

— Мътните го взели! Ти да не се размекнеш пък сега! Нейно височество може да върви пеш като всички други!

Беър захвърли клечката за зъби през рамо.

— Няма да стане — рече той. — Госпожицата няма да устиска и десет минути. Гадна работа, на човек ще му се наложи да я застреля на половината път до Чилкуут!

Майдъс се изплю на пода.

— Каменния ще трябва да го направи и без това. То е единственото разумно нещо. Тя е жива напаст. По-добре да я убием сега, преди да се е разпространила и умножила. Божке, ами че тя може да зарази индианките с превземките си!

— Аз няма да я застрелям — рече Каменния.

— Радвам се, че все пак постави някаква граница — подметна безизразно Беър.

Каменния присви устни:

— Да, ама не е окончателната граница.

— Сега тя сигурно ти боядисва леглото в розово — промърмори ехидно Майдъс.

— Знаете ли какво? — ухили се Беър. — Нямам нищо против да я заведа до Съркъл Сити. Може да презимува там и напролет да хване кораба. Ако иска да замине, ще я взема утре с мен.

— Йо-ху-у!

— Не бързай да се радваш толкова, Майдъс — сряза го едноръкият. — Ще я взема с мен само ако иска. Няма да я влача за косите я!

— Тя няма да тръгне — рече Корнсток, без да се обръща конкретно към никого.

Беър сви рамене:

— И аз мисля така.

— О, ще тръгне, и още как! — увери ги старият. — Бас държа, че ако някой от нас се опита да получи от нея малко любов, тя като всяка истинска дама веднага ще търти да бяга.

Беър се протегна през печката и сграбчи Майдъс за яката с единствената си ръка.

— Няма да закачаш малката — изръмжа той.

Както обикновено, старият отстъпи пред явната опасност.

— Н-няма да й направя нищо — заекна той.

Беър го пусна, взе оръфаната си филцова шапка и я изтупа от праха. После я нахлупи върху посивялата си глава и се изправи.

— Е, момчета, трябва да вървя. Но преди да тръгна, залагам един долар за момичето.

— Аз ще ти взема парите — отвърна Майдъс. — Давам един долар, че ще си тръгне утре.

— И аз залагам един долар… — рече Корнсток и гласецът му пресекна от притеснение.

— Няма защо да се срамуваш, момче — каза Каменния. — Това е нещо съвсем естествено.

Корнсток се усмихна широко и продължи:

— Струва ми се, че ще остане.

Безизразното лице на Каменния сега се намръщи. Мисълта да прекара зимата в палатка за двама с една писклива жена караше кръвта да замръзва в жилите му.

— Я си помисли пак, момче — рече той. — И по-внимателно.

— Мисли колкото си щеш, Корнсток. Дамата определено остава — чу се женски глас.

Каменния подскочи при звука му. Девън току-що бе влязла в палатката. Калните й ръце бяха здраво сключени, а шапката висеше над изпоцапаното й чело като език на пале в горещ августовски ден. Как, по дяволите, успяваше да изглежда толкова спретната, след като по лицето й се стичаше кал?

Девън се усмихваше доволно като котка. Каменния си помисли сърдито, че може би беше чула разговора на мъжете и искаше на свой ред да заложи.

Дявол да го вземе. От колко ли време бе стояла там? Каменния вече я познаваше достатъчно, за да му бъде ясно, че ако беше чула как те залагаха, нямаше да може да я накара да си измъкне задника от палатката дори и да я подгонеше с дръжката на брадвата. Затова я погледна подозрително:

— От колко време се криеш навън и подслушваш?

Тя изсумтя високомерно:

— Аз не се крия.

— Добре тогава, от колко време стоиш отвън?

— От малко.

— Какво разбираш под „малко“?

Девън сви рамене:

— Повече от миг, по-малко от секунда. Не знам точно. Просто малко.

— Ей, жено… — изръмжа предупредително той.

Тя обаче не обърна никакво внимание на тона му и енергично каза:

— Ни най-малко не можеш да ме изплашиш, господин МакКена. А сега ще ми кажеш ли къде са инструментите ти за почистване? Искам да започвам.

Девън вирна още по-високо брадичката си. Настъпи тишина, толкова гъста, че по гърба й плъзнаха ледени тръпки. Тя се промуши предпазливо покрай заплашителната фигура на съдружника си и се отправи към събраните кой знае откъде и натоварени до пръсване рафтове в средата на палатката. До чувалите с брашно имаше купчина прашни ботуши, до тях пък — сита за промиване на златен пясък и консерви с грахова супа.

Младата жена направи гримаса. Подреждането щеше да бъде доста по-трудно, отколкото си бе представяла. Супата например трябваше да бъде до…

— Излизай навън!

Гръмовната заповед наруши хода на мислите й. Тя се обърна с гръб към касетката с консервените кутии и впери строг поглед в МакКена:

— Не и преди да намеря каквото ми трябва.

— Това, което ти трябва, е един билет за вкъщи.

— Това, което ми трябва, макар че ти не би разпознал тези неща, ако ги видиш, е сапун, вода и кофа.

Той пристъпи заплашително към нея:

— Жено, имаш десет секунди да се изметеш от магазина ми!

— А-ха! — извика Девън и плесна с ръце. — Ето го сапуна, точно до търнокопите! Защо ли не погледнах първо тук? — След това взе и други неща за почистване, навири гордо нос и се отправи към вратата.

Когато мина покрай Каменния, той протегна ръка, стисна китката й здраво като менгеме и я дръпна рязко към себе си. Девън се озова в обятията му. В ноздрите й пропълзя миризма на пушек от фланелената му риза. Мъжът наведе глава и прошепна в ухото й:

— Ще бъда вкъщи за вечеря в осем. Бъди готова поне веднъж да си затвориш устата и да слушаш.

Топлият му дъх се плъзна по бузата й и накара стомаха й да потрепери. Износената му дреха се издигаше и спускаше като огромно спокойно море. Отне й доста време, докато осъзнае, че е била обидена.

— Да си затворя устата? — просъска тя и се изскубна от прегръдките му. — А сега ме слушай внимателно, Каменния! Забъркахме се в тази каша именно поради твоята некомпетентност и неспособност да предвиждаш всички възможности. Затова отсега нататък ти ще ме слушаш!

Бузата му потръпна нервно:

— Никога.

Тя хвърли презрителен поглед към разхвърляния магазин:

— Тоя бордей е наполовина мой. Аз съм твой партньор и до пролетта не ти остава нищо друго, освен да ме слушаш.

— Никога.

Девън продължи, без да му обръща внимание:

— Когато дойде пролетта, ще събера спечеленото и ще напусна тази жалка язва върху лицето на земята. Но дотогава ще бъдем равностойни партньори.

— Няма да устискаш дотогава, жено.

Погледът й стана леден:

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Имам си свои начини за… оцеляване. — После стисна още по-здраво скъпоценните си сапуни и инструменти за почистване и излезе гордо от палатката.

След като си отиде, Корнсток се обърна към Каменния:

— Какво е това „язва“?

Погледът на МакКена остана прикован във входа на палатката:

— Нещо такова като нея, синко.

 

 

Каменния отвори капака на джобния си часовник. Осем часът. Не можеше да отлага повече. Момчетата си бяха отишли преди часове. Време беше да затваря магазина и да си върви у дома.

Дом. Самата дума го изнервяше. Вчера палатката представляваше за него дом, а днес… кой знае?

Той отвори входа на магазина и погледна навън. В лагера цареше тишина. Точно както му харесваше. Дъждът се беше превърнал в сребърна мъглица, полепнала по игличките на смърчовете като ледени кристалчета. Локвите проблясваха в морето от кал. Небето, без нито едно облаче, беше тъмносиньо от настъпващата вечер — странната сумрачна вечер на есенната Юкон.

От опит знаеше, че времето сутринта щеше да бъде идеално, само за снимки. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Трябваше сега да приготвя стъкълцата и химикалите си, а вместо това какво правеше? Криеше се в магазина като немирен ученик и се страхуваше да се прибере у дома.

— Дявол да го вземе! — промърмори мъжът. Тази жена го караше да се държи като Корнсток, глупаво и нервно.

Той потърка изпотени длани в грубите си панталони. За пръв път, откакто беше излязъл от затвора, му се прииска да пийне нещо. Една глътка уиски щеше да му дойде добре. Дяволски добре.

„Я чакай малко — помисли си Каменния. — Мътните го взели, защо пък аз да се чувствам нервен? Тя трябва да се страхува. И тя е тази, която ще си отиде… по някакъв начин.“ Не знаеше как щеше да го направи, но просто трябваше да измисли нещо, за да я накара да побегне като подгонен койот.

Да, тя беше тази, която трябваше да се чувства нервна. След по-малко от двадесет и четири часа щеше да стегне багажа и да се отправи на север — едно пътешествие, което нейният кльощав задник едва ли щеше да…

Не трябваше да мисли за трудностите. Нейна си беше грешката, че се беше забъркала в тази каша. Ако беше мъж, както той бе очаквал, нямаше да се случи нищо такова.

Просто трябваше да убеди нейно височество да си отиде. Дали щеше да му бъде трудно? Тя беше просто една жена, при това доста глупава. Ако беше умна, изобщо нямаше да слезе от корабчето.

И той щеше да я надхитри.

Каменния се усмихна, навлече палтото си и се отправи към къщи. Голяма работа! Утре по същото време малката фръцла щеше да бъде на половината път към Фортимайл. И край.

Спря се и остана доста време пред вратата, като си повтаряше упорито, че той беше умният, а тя — глупавата. И все пак тази префърцунена госпожица си имаше свои начини да го накара да се чувства неловко…

Внезапно вратата се отвори и тя застана право пред него. Лицето й беше оживено и поруменяло. Той зяпна. Беше се измила и изглеждаше някак… по-млада.

Почувства прилив на вина и сърцето му се сви. Жена с нейния ръст нямаше да може да издържи на такова пътуване.

— Господин МакКена?

Неприятният й глас наруши хода на мислите му. Все пак не беше негова вината, че тя бе жена. Той затвори устата си толкова рязко, че зъбите му изтракаха, и присви очи.

— Хабила си водата за проклетата си баня? — изръмжа Каменния. — Дано да е останало достатъчно за пиене, щото иначе ще ти се наложи да я мъкнеш на гръб.

На лицето й се появи слисано изражение и думите, каквито и да бяха те, замръзнаха на устните й. Мъжът я избута настрани и влезе в палатката. След две крачки се спря като закован.

— Какво, по… — Той се обърна и я прониза с поглед. — Тая къща смърди като проклета болница.

Тя посрещна сърдития му поглед, без да трепне:

— По-добре болница, отколкото бордей.

— Защо си…

Тя се приближи бързо до него:

— Хайде да не се караме, господин МакКена. Сготвих чудесна вечеря и ще ми бъде жал да я изхвърля. Да сключим примирие. Може би, след като се нахраним, ще стигнем до някакъв компромис.

Той си спомни за плана си и се въздържа. Вече знаеше много добре, че колкото повече й се съпротивляваше, тя толкова по-дълбоко щеше да забива пети в земята. А проклетите й пети и без това бяха достатъчно надълбоко.

— Добре де — промърмори мъжът и й позволи да му помогне за палтото. — А каква е тая другата смрад?

Лицето й придоби обидено изражение:

— Вечеря.

— О! — Каменния гледаше мълчаливо как Девън приглажда гънките на палтото му и го окачва внимателно на долната кука. Тая малка кокона сигурно я сърбяха ръцете да го изглади.

— Заповядай, седни — махна тя с царствен жест към масата.

Там имаше яркочервена покривка и две платнени бели салфетки.

— Боже мой! — промърмори той под нос.

— Какво означава това, господин МакКена?

— Наричай ме Каменния. И не съм казвал нищо.

Той придърпа единия от пъновете към масата и седна. Девън се засуети около печката. Повдигаше капаци, разбъркваше, опитваше, душеше, отваряше и затваряше вратата на фурната. На човек можеше да му се завие свят само като я гледаше.

— И така, господин… ъ-ъ… Каменния, от колко време си в Юкон? — Гласът й прозвуча някак нервно. — Тук изглежда толкова пусто и самотно. Но може би ти си такъв тип, че ти харесва. Аз лично намирам, че…

Думите й се смесиха в съзнанието му. Цвъртеше като катерица и това му причиняваше главоболие.

— На колко си години? — успя да каже той, когато Девън спря за малко, за да си поеме дъх.

Капакът на тенджерата издрънча. Тя се извърна и го погледна учудено. Бледото й лице беше поруменяло.

— Извинявай, не очаквах да… Искам да кажа, че повечето мъже не биха задали този въпрос. На двадесет и девет съм.

Той се вгледа замислено в нея. Не изглеждаше зле, макар и да беше кльощава и луничава. Сигурно имаше доста мъже, които умираха да се оженят за нея.

— Не си ли малко старичка да се шляеш из цялата страна като някое малко момиченце в къса поличка? Защо не се установиш на едно място и не си народиш деца?

Девън взе чинията му и започна да подрежда вечерята по тъмносинята й ламаринена повърхност. Ръцете й съвсем забележимо трепереха.

— Не съм стара. Освен това нямам намерение да обсъждам личния си живот с теб.

Тя подреди чиниите на масата с математическа точност и приглади всичко с ръце — косите, бузите и полата си. След това седна като принцеса и взе вилицата.

Той сведе поглед към чинията пред него и занемя от учудване. Храната беше идеално подредена. Ако блюдото представляваше циферблат, нарязаното на парчета еленово месо щеше да бъде на дванадесет часа, маслото и ряпата с подправки — на четири, а хлябът — на седем часа.

Ароматът накара устата му да се напълни със слюнки. Не беше ял от сутринта, а това беше най-хубавото ядене, което някога бе виждал. Той опря лакти на масата и загради чинията с ръце. Това действие беше съвсем несъзнателно: наследство от дните, прекарани в затвора, където храната трябваше да се пази на всяка цена. После взе пухкавото хлебче с мръсните си пръсти, разчупи го, потопи го в соса и печеното, постави отгоре му голямо парче ряпа и го пъхна в устата си. След това задъвка шумно, натика малко месо след хляба и погледна към другия край на масата.

Девън го гледаше със зяпнала уста. Каменния спря да дъвче.

— Какво ти става?

Тя веднага сведе поглед към идеално подредената си чиния.

— Нищо — отвърна жената и набоде на вилицата си парченце, голямо колкото напръстник.

— Добре — рече Каменния и потопи още един голям комат в соса. После наведе глава, но продължи да я наблюдава с присвити очи.

Направо бе невероятно! Тя се хранеше по посока на часовниковата стрелка, вземаше по едно парченце от всяко нещо.

Само дето като изяде всичкото месо, ряпата остана почти недокосната.

Каменния изсумтя презрително и продължи да яде.

— Е? — долетя меденият й глас. — Как е яденето?

— Чудесно — отвърна той и натъпка последното парче хляб във вече пълната си до пръсване уста. После преглътна шумно, отпи голяма глътка вода, отпусна се назад на стола и се оригна.

Девън изпусна вилицата. Тя издрънча по дървената маса и изкънтя в надвисналата тишина. Каменния стана и си наля кафе.

— Виж сега, мой човек… ъ-ъ… Девън. Трябва да решим нашия въпрос.

Очите му зашариха по безупречно подредената палатка и сърцето му се разтуптя, когато се спряха на лавиците, които Девън беше направила за книгите му. Преди те бяха разпръснати къде ли не: под леглото, под печката, зад снегоходките — там, където бе седял, когато бе загубил желание да чете.

Мили боже, тя сигурно беше ровила, за да ги намери, както златотърсачът търсеше самородни десетдоларови парчета.

Каменния изстена. Майдъс беше прав. До утре леглото му щеше да бъде боядисано в розово, може би и на малки бели цветчета. Тя беше тук от шест часа, а вече го бе накарала да се чувства неудобно в собствения си дом. Той се покашля:

— Не можем да живеем заедно. Няма начин.

Младата жена потупа устни със салфетката, остави я до чинията си и вдигна поглед:

— И къде смяташ да отидеш?

Той стисна още по-здраво чашата с кафето. Беше направо невъзможна!

— Никъде няма да ходя.

— Нито пък аз.

— Нито пък… — Успокой се. Мисли. Мразеше да мисли, а и не беше много добър в тази област. Прииска му се да я хване за кльощавия задник и да я изхвърли навън. Само силата на волята му помогна да запази спокойствие. — Нямаш си представа какво е тук през зимата. Осемдесет градуса под нулата са нещо съвсем обикновено. Направо не може да ти побере акъла какъв студ настава.

Тя прехапа долната си устна:

— Дай ми двеста долара и ще си отида у дома.

— По дяволите, Девън, даже и да имах толкова пари, нямаше да можеш да си отидеш у дома по вода. Не и тази година.

— Не можеш да очакваш от мен да си отида пеш, нали?

Каменния се отпусна на стола срещу нея.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — излъга той хладнокръвно. — Всички сме го правили. А и Беър предложи…

— Не. — Тя скочи на крака и се спусна към полупълната мивка.

Беше се обърнала гърбом, когато хвърляше съдовете в сапунената вода. Нямаше нужда да се види лицето й, за да се разбере, че беше бясна. Тялото й беше сковано от мълчалив гняв.

— Девън — долетя дълбокият му топъл глас.

Безмилостната й атака срещу чиниите не отслабна нито за момент.

— Няма да ходя никъде, камъко, никъде! Набий си това в дебелата глава! Дошла съм и ще остана тук до пролетта.

Дявол да го вземе! Той се отпусна назад на стола и подпря обраслата си челюст върху сключените си пръсти. Тя говореше сериозно. Наистина имаше намерение да остане.

Трябваше да има някакъв начин да я принуди да си отиде…

Внезапно в съзнанието му изплуваха думите на Майдъс: „Бас държа, че ако някой от нас се опита да получи от нея малко любов, тя като всяка дама ще търти да бяга…“

Погледна я с любопитство. Дали щеше да се изплаши? Той преглътна мъчително. Това беше единствената му надежда.

МакКена се изправи и тръгна тромаво през стаята. Спря се точно зад Девън. Сладкият мирис на дъжд от косите й го погали по ноздрите. Ухаеше на нещо качествено, не като жените, които беше докосвал преди. Беше свикнал с вонята им на лош тютюн и евтино уиски. Косите на тази тук бяха меки, дълги и съвсем леко бодливи.

Погледът му се плъзна по извивката на врата й. Кожата й беше толкова светла, приличаше на прясна сметана, поръсена с канела.

Каменния вдигна ръка и я задържа за момент над рамото й, като забеляза с учудване, че пръстите му потреперват. Не можеше да си спомни кога за последен път беше виждал ръцете си да треперят.

Как трябваше да се докосва жена, за която не си платил? Дали щеше да се разпищи, да го удари или заплаче?

Нямаше значение, само да си отидеше. Той прокара език по пресъхналите си устни, загледан в млечната белота на кожата й. Странно, изведнъж му се прииска ръцете му да бяха чисти.

След това се приготви за реакцията й и я докосна.