Кристин Хана
Златната долина (13)

Дванадесета глава

Майдъс Магоуин се втренчи в развяващата се на вятъра фуста и приличните му на мъниста сиво-черни очички се присвиха съсредоточено: Пресни пайове, кексове, бисквити. Безплатна сладка при 10$… Той се намръщи. Каква ли беше пък тази дума?

Изпитото му лице се изкриви в кисела гримаса.

— Проклета жена! — промърмори той под нос. — Кой, по дяволите, си мисли, че ще чете нейния надпис? Някоя пасмина префърцунени даскалици като нея ли?

— Хайде, момчета — подвикна Майдъс на Дигър и Корнсток. — Да вървим да се позабавляваме малко.

Тримата мъже връхлетяха през входа на палатката и се насочиха право към топлата печка. Ботушите им трополяха шумно по дървения под.

Старчето грабна най-близкия стол, придърпа го към себе си и седна. Огледа бързо помещението, но нямаше и следа от оная. Може би беше някъде навън и рисуваше още розови надписи по бельото си.

— Хей, Каменния! — викна той и извади изпод палтото си бутилка контрабандно уиски. — Къде е кучката?

Девън замръзна зад тезгяха, където се беше завряла да бърше прах, и зачака с притаен дъх отговора на партньора си. Настъпи дълго мълчание, а после той каза:

— Разкарай се, Майдъс.

Младата жена въздъхна разочарована и опря чело на чистия рафт пред себе си. Кога ли най-сетне партньорът й щеше да се застъпи за нея?

— Хайде де, Каменния, така ли се говори с клиенти? Дойдох за безплатна сладка. Къде е?

— Няма никакви безплатни сладки, така че си вдигай кльощавия задник от стола ми и се разкарай.

Девън се изправи уморено и излезе иззад тезгяха.

— Недей, Каменни — рече тя спокойно. — Има безплатни сладки, само че трябва да се направи покупка, за да получиш една.

— Отвън не пише нищо такова! — избухна Майдъс.

Девън се втренчи в него:

— Така ли?

— Да, дявол да го вземе, пише само „безплатна сладка“.

— Пише „при покупка от десет долара“.

Майдъс присви приличните си на мъниста очички.

— Това е рекламен трик. — Той погледна сърдито към Каменния. — И ти ли взе да мислиш по женски?

— Не виждам какво общо има полът, старче. Каквото пише навън, пише го.

Майдъс се удари с жилестата си ръка по гърдите, вдигна предизвикателно брадичка и впери мрачен поглед в Девън.

— Тия проклети жени не могат да нарисуват и един надпис като хората!

Дигър Хайнс сви рамене:

— Не знам. На мен ми харесва. Досега не знаех какво пише на него, но е страшно… шарен.

Корнсток отправи към Девън една срамежлива усмивка:

— Вчера Беър каза, че надписът много съживявал магазина.

Тази любезна проява от страна на останалите поразпръсна лошото настроение на Девън.

— Така ли? Е, ами тогава…

Старчето изсумтя презрително:

— Беър е тъп колкото цяло стадо овце.

Каменния хвърли на Девън поглед, който казваше: „Не обръщай внимание на дъртия пръдльо.“ Тя се опита. Приближи се към печката, уви крайчеца на престилката около дръжката на каната и попита:

— Някой да иска кафе?

Дигър кимна въодушевено:

— Да, моля!

Докато наливаше, тя попита:

— Как вървят нещата на Доходоносния поток?

Дигър отпи огромна глътка от кафето си и отвърна:

— Не знам, но чувам, че златото взело да се изчерпва. Ако питаш мен, тоя удар на Джордж ще вземе да се окаже накрая само купчина лай… хм, тор.

— И Майдъс казва същото, госпожице Девън — вметна Корнсток.

— Наистина ли? — попита тя словоохотливо. — И защо?

— Не е твоя работа — озъби се старият. — Ей, жено, направо ми се повдига от твоето фръцкане и дето се опитваш да се намърдаш тука! Ще ти кажа нещо: тук ти никога няма да си бъдеш у дома. Никога!

Девън пребледня и неволно направи крачка назад. „Дали не е прав?“ — помисли си отчаяно тя.

Почувства внезапно, почти непреодолимо желание да изтича към Каменния, да се пъхне в мощните му обятия и да се остави да бъде утешавана.

Разбира се, не се помръдна, защото си нямаше и най-малка представа как се прави това. През целия си живот бе давала утеха, бе изпълнявала ролята на скала, която осигурява опора. Добрата стара разумна Девън. Сега нямаше представа как да промени това.

Може би така беше по-добре. Каменния със сигурност можеше да утешава толкова, колкото тя можеше да търси утеха. Но пък нямаше при кого другиго да отиде. В ничии ръце не би се чувствала толкова добре…

— Никога! — потрети злобно старчето.

— Затваряй си устата, Майдъс! — прогърмя гласът на Каменния от другия край на палатката. — Няма нужда да говориш така на партньорката ми.

Партньорката ми. Коленете на Девън омекнаха. В гърлото й се надигна буца. Беше го направил! Беше се застъпил за нея.

Тя го потърси с очи. Каменния гледаше право към нея и в очите му имаше нещо ново, което обля сърцето й с топлина.

„Не му се оставяй“ — каза й той само с устни.

Тази подкрепа й даде всичките сили, от които имаше нужда. Девън вирна дръзко брадичка и се отправи с решителна стъпка към масата. Там се надвеси над стареца, грабна бутилката от ръцете му и я тропна шумно на масата.

— Ей, не можеш да…

Твърдият й като стомана поглед го накара да млъкне.

— Да, мога, и колкото по-рано го разбереш, толкова по-добре за теб. Това е моят магазин и аз имам право да си създам дом тук така, както и ти!

Той присви очи към нея.

— Ти нямаш никакви права.

Девън приближи лицето си още повече към неговото и го прониза с поглед:

— Имам всички права, Майдъс. Вече съм жител на Юкон и ще те помоля да се държиш с мен както подобава. Искам да ме оставиш на мира.

Старчето преглътна мъчително и изпъкналата му адамова ябълка подскочи. Изражението му беше като на училищен хулиган, който току-що си беше намерил майстора.

— Добре те насадиха, Майдъс — рече Дигър. — Такъв е законът на Юкон и трябва да го спазваш. Тук никой не притеснява другия. Дявол да го вземе, ако искахме някой да си пъха носа в нашите работи, щяхме да живеем в Бостън или в Сан Франциско.

Майдъс скочи като опарен, грабна скъпоценната си бутилка от ръцете на Девън и я притисна към съсухрените си гърди. Очите му блестяха с неприкрита омраза.

— Жено, щом искаш да бъдеш оставена на мира, така да бъде. Ако те видя, че гориш, няма даже да плюна отгоре ти. И не бих хапнал от твоите сладки даже и да умирам от глад! — След това се обърна към Дигър и Корнсток: — Хайде да вървим, момчета.

Дигър се засмя широко и пожълтелите му зъби проблеснаха като златни в осветената от ранния следобед вътрешност на палатката:

— Не, аз май ще поостана.

Старчето изсумтя презрително:

— Корнсток? Ти идваш ли?

Момчето се загледа упорито в дланите си.

— Аз… май и аз ще остана.

— Стойте си тогаз, да ви вземат дяволите! — кресна Майдъс и изхвърча навън.

Девън се усмихваше като зашеметена. Каменния най-сетне се беше застъпил за нея! Тя му хвърли поглед крадешком. Все още я гледаше и разнежените му очи сякаш я прегръщаха. В златистите им дълбини светеше гордост. Много, много бавно Каменния й кимна.

Този мълчалив поздрав я трогна. Не можеше да си спомни кога за последен път някой се беше гордял с нея. Когато беше малка, най-голямата й мечта бе някой ден баща й да я погледне така.

Усмихна му се радостно. Той направи същото в отговор и тя почувства почти зашеметяващо щастие. После с усилие насочи отново вниманието си към Дигър и Корнсток:

— И така, момчета, какво казахте за доходоносния поток? Наистина ми се ще да знам.

Корнсток се изсмя:

— О — хо-хо, госпожице Девън! В проклетия поток няма никакво злато!

— Наистина ли? — чу се да отговаря тя. — И защо така?

— Е, ами долината е твърде широка…

— Върбите не са наклонени, накъдето трябва…

— Всеки знае, че находището на Джордж не е от тази страна на реката, от която трябва…

Девън се опита да съсредоточи вниманието си върху теориите на мъжете, но не успя. След няколко минути дори спря да се опитва. В ума й имаше място само за погледа на Каменния и за начина, по който й бе кимнал. В този момент, в този кратък миг, когато погледите им се бяха срещнали, Девън бе успяла да надникне в душата, която се криеше зад мърлявата външност на Каменния. В очите му имаше болка и още повече — разбиране. Разбиране, което не можеше да се сбърка с нищо друго.

Отец Майкълс беше прав. Под грубата мръсна външност на Каменния биеше самотно и изстрадало сърце. Също като нейното.

 

 

Когато стана време да затварят, Девън излезе от топлата палатка и се поспря за малко, за да могат очите й да привикнат със спусналия се над улицата здрач.

Погледна вляво. Самотни трепетлики, чиито яркозлатисти есенни листа се мержелееха в мрачината, се гушеха една в друга срещу вятъра. От другата страна на улицата върху сивото небе се очертаваше новата сграда на Джо Лейдю, която служеше едновременно за дъскорезница и кръчма. Стъклата на прозорците й блестяха като сребърни.

От хълмовете подухна студен вятър и премина през улицата с гръмовна въздишка. Девън се загърна още по-здраво с вълнената си наметка и благодари мислено на Каменния, задето я бе накарал да я вземе със себе си сутринта. Отново се беше оказал прав. Есента се превръщаше в зима. Нощите ставаха все по-дълги и по-студени.

Мисълта за съдружника й я накара да се намръщи. Този следобед се бе държал странно и промяната я обезпокои. След като се застъпи за нея пред Майдъс, той потъна в дълбоко мълчание. През останалата част от деня я гледаше втренчено, но нито веднъж не проговори, нито се усмихна. Странно. Сякаш я виждаше за пръв път.

Наистина беше странно. А още по-странен беше фактът, че след това си отиде. Веднага щом Дигър и Корнсток си заминаха, Каменния промърмори нещо от рода на „имам малко работа“ и изхвърча от магазина.

Девън стъпваше предпазливо по дъсчената пътека към къщи. Когато пристигна в палатката, видя, че вътре беше тъмно и нямаше никой. Тя отиде пипнешком до библиотечката, закачи наметката си и побърза да стъкне огъня.

Топлината веднага прогони нощния хлад. Младата жена запали керосиновия фенер и го постави на масата. След това подреди чиниите и приборите и започна да готви.

Каменния се приближи тихо до палатката. На вратата се спря и прикова поглед в пантите.

Господи, чувстваше се като глупак. Защо, за бога, го беше направил? Той посегна към лицето си и попипа голата си челюст. Потръпна. Кожата му беше зачервена и раздразнена. Оголена.

Стисна силно очи. Сега Девън щеше да го разпъне на кръст с въпросите си. По дяволите!

Беше твърде късно да се върне назад. Той изправи рамене, вирна брада и си пое дълбоко въздух. Огромният му гръден кош се надигна и опъна синята му фланелена риза по шевовете. Преди да се беше разколебал, хвана дръжката на вратата. Тя се отвори и се удари в страничната греда с глух звук. Палатката потрепери. Един подгизнал червен чорап пльосна на пода.

Първото нещо, което видя, бе гърбът на Девън. Беше застанала до печката. Каменния се промъкна вътре и затвори тихо вратата след себе си.

— Дойде си най-сетне! — каза тя.

Мъжът почувства напрежение, стисна здраво юмруци и кокалчетата на пръстите му побеляха. Несъзнателно зае отбранителна поза, със свити отстрани ръце.

Издрънча метален капак. Девън прокара пръсти през косата си и се обърна.

— Толкова съм… О-о! — Тя се закова на място и сложи ръка на устата си.

Тишината се сгъсти и надвисна между тях. Каменния почувства как всеки прешлен по тялото му завибрира.

— Каменни?

Думите бяха изречени толкова тихо, че той едва ги чу. В гърлото му се надигна огромна суха буца. Мъжът преглътна мъчително и кимна.

Девън свали ръката си. Беше зяпнала от изненада. После пристъпи колебливо към него.

— Това ти ли си?

Каменния облиза устни. Никога през живота си не бе имал толкова силно желание да хукне нанякъде презглава. Употреби цялата си воля, за да остане като прикован към пода. Почувства се като животно, изложено на показ на пазара.

— Аз съм, но не го превръщай в световен проблем. Моля те.

По устните й плъзна плаха усмивка.

— Мога ли да взема палтото ти?

Той премигна и мислено й благодари. Когато отново отвори очи, видя, че го гледаше настойчиво. По носа й имаше малки точици, сякаш бе поръсен с канела. От дрехите й се разнасяше приятна миризма. Ухаеше на късна лятна нощ — нежна, пълна с цветя и обещания.

— Разбира се — отвърна гърлено, изхлузи палтото си и й го подаде. Очите им отново се срещнаха. След това той пак извърна поглед. — Какво има за вечеря?

— Яхния с еленово месо, сушени кайсии и бисквити. Както обикновено. Не знаех, че тази вечер е… специална.

Мъжът изсумтя:

— Няма нищо специално. Избръснах се и се изкъпах. Голяма работа! Винаги го правя, преди да е настъпила зимата.

— Доколкото ми е известно, до зимата остават още три седмици.

Той сви неловко рамене.

— Има ли кафе?

— Разбира се. Седни.

Тя се спусна към печката. Каменния зае мястото си до масата и се загледа през спуснатите си мигли към Девън, която наливаше кафето. Плавните й грациозни движения му напомняха птица, която се рееше в небето върху крилете на вятъра.

— Изглежда добре — отбеляза той, докато му сипваше яхнията.

— Благодаря.

Девън с бързи и ловки движения сложи по една чинийка със сушени праскови отстрани, постави по едно малко парче хляб и седна.

Каменния гледаше втренчено в чинията си. От гъстия кафяв сос надничаха моркови, лукчета и картофи и сякаш му махаха. Издигаше се апетитна миризма. В стомаха му се разля блаженство.

Той посегна към лъжицата си, но се спря. Не. Трябваше да се придържа към плана си. Само тази вечер, само тази! Една вечер и след това щеше да продължи да си бъде същият. Каменния постави ръце на скута си и я зачака търпеливо да започне да се храни.

Тя измъкна внимателно салфетката изпод приборите си, разтвори я и я приглади върху скута си. Каменния направи гримаса. Сега или никога. Сграбчи тънките бели ъгълчета между палеца и показалеца си и ги дръпна. Лъжицата издрънча. Той замръзна и хвърли предпазлив поглед към другия край на масата.

Девън не гледаше. Беше се втренчила упорито в яхнията си. Може би се чудеше от кой зеленчук да започне.

Каменния подръпна отново. Салфетката най-сетне се освободи и се разстла в скута му като знаме. Той въздъхна облекчено. Част от операцията беше завършена.

После погледна как Девън вдигна лъжицата — уф, толкова префинено! — и гребна мъничко от яхнията. След това я приближи до устните си и я пъхна безшумно в устата си.

Къде се бе чуло и видяло някой да яде безшумно яхния? Слава богу, че щеше да бъде само за една вечер! Той вдигна лъжицата и започна да се храни, като се стараеше да не сърба.

По тялото на Девън се разля топлина. Каменния се опитваше да подражава на нейните маниери при храненето! Е, не се справяше кой знае колко добре — всъщност даже доста зле, — но все пак се опитваше. Наистина се опитваше.

Тя го погледна. Очите им се срещнаха. За момент тялото й отново се обля в топлина. След това насочи вниманието си към храната.

Каменния искаше тя да се преструва, че нищо не се бе случило. Явно чувстваше неудобство от промяната си и Девън не трябваше да му обръща внимание. Но как можеше?

Тя погали с очи меките гънки на синята фланелена риза, която обгръщаше гърдите и ръцете му. Беше истинско удоволствие да го види облечен в нещо по-различно от грозноватата кафява риза, която обикновено носеше!

Погледът й се спря на кожата му, която се виждаше от отворената му яка. Имаше ореховокафяв цвят от лятното слънце, а къдравите черни косъмчета я правеха още по-тъмна. Девън се почуди колебливо какво ли щеше да усети, ако ги докоснеше. Дали бяха меки или бодливи? При тази неприлична мисъл по бузите й плъзна руменина.

Трептящата светлина на фенера вплиташе златни пръсти в косата му. Отблясъци имаше и по спуснатите му клепачи, а по загорелите му бузи пробягваха кехлибарени сенки като крачета на паяк.

Беше почти хубав. Без сивите нишки в брадата си изглеждаше с десет години по-млад. Очите й се наслаждаваха на чистата ъгловата линия на челюстта и острия прав нос, който стоеше над най-красивите мъжки устни, които тя бе виждала някога. Устни, които веднъж бяха вкусили нейните…

— Какво гледаш? — попита Каменния с дълбок гърлен глас.

Девън побърза да извърне поглед встрани.

— Н-нищо. Искаш ли пай?

Той взе салфетката:

— Не, благодаря.

Докато го гледаше как избърсва устните си, кръвта й закипя и изпита странно усещане. Почувства се толкова лека, че замалко щеше да литне. Каменния полагаше толкова големи усилия!

„Защо?“ — почуди се неочаквано тя. Защо ли бе направил тази промяна?

— Защо? — изплъзна се тих шепот от устните й.

Каменния се почувства принуден да я погледне. В гласа й имаше толкова болка, толкова копнеж! Очите им се срещнаха.

Обгърна ги треперливата светлина на фенера. Светът извън палатката се превърна просто в редица от черни като въглен хълмове, тъмен и празен. Беше се смалил само до пространството между тях двамата. Каменния сякаш потъна в очите й.

— Защо? — повтори тя.

Мъжът облиза устни. Тя имаше право да знае, а той имаше желание да й го каже. Само че отговорът — защото ти не заслужаваше гадостите на Майдъс — заседна в гърлото му. Изгражданата с годините стена му попречи да пророни тези думи.

Винаги беше грешка да се разкриваш твърде много. Бе научил това доста отдавна. Човек трябваше да крие мислите и чувствата си, особено от жените. Затова Каменния сви рамене:

— Зимата идва, а пък не обичам да ми замръзват брадата и мустаците.

Усмивката й помръкна.

— О, аз пък си помислих…

Разочарованото й лице го накара да се почувства неловко. Като страхливец. По дяволите!

Беше запланувал да й подари тази вечер, да й даде поне малко от топлината, която тя му бе дала. Е, а сега, когато трябваше да й поднесе нещо реално, като например истината, той се измъкваше към удобното прикритие на отчуждението.

— Не, това не е вярно — изплъзна се от устните му.

Тя го погледна изненадано.

— О?

В този миг отчаяно му се искаше да има брада, която да подръпне и която да прикрие плъзналата по лицето му руменина. Сега беше моментът да каже истината на Девън. Признание, което не бе правил от седемнадесетгодишна възраст — че някой не му беше безразличен.

— Избръснах се и всичко останало, защото си помислих, че може би след Майдъс ще имаш нужда нещо да те поободри и затова…

— Да? — подсказа тя.

— Не искам да се чувстваш тъжна.

В гърлото на Девън се надигна буца. Тя преглътна мъчително. Беше направил това за нея! За нея! За пръв път в живота си се почувства наистина специална.

Забеляза, че Каменния се беше изчервил и в гърдите й се разля почти болезнена нежност. Беше толкова огромен и груб на повърхността, но отвътре, което всъщност имаше значение, бе толкова уплашен и уязвим, колкото и тя самата.

— Не знам какво да кажа…

Каменния скочи на крака:

— И слава богу. Хайде тогава да оправим чиниите.

Той грабна огромния метален леген от куката зад печката, напълни го с преварена вода и го постави на масата. След това прибави пълна тенджера с вряла вода, хвърли вътре парче сапун и пъхна ръце в легена. След малко водата придоби сив цвят.

След това взе купа чинии и го изсипа вътре. Няколко сиви пръски плиснаха през очукания ръб на легена и образуваха големи мръсни петна по покривката. Каменния хвърли към Девън срамежлив поглед.

— Извинявай.

Тя се усмихна:

— Какво означава малко вода? Искаш ли да переш тази вечер?

— Май ще ми се наложи.

Девън грабна кърпата за съдове и се приближи до него.

Полите й се люшнаха леко и прошумоляха около глезените й. Гледаше като омагьосана към легена, очарована от бързите ловки движения на ръцете, които миеха съдовете. Върху малките черни косъмчета по опакото на дланта му се задържа млечна пяна, а после бавно се плъзна обратно във водата.

— Имаш ли нещо против да вземеш тази чиния, преди ръцете ми окончателно да са се сбръчкали?

В гласа му се долавяше едва сдържан смях. Девън се разсмя.

— Извинявай.

Докато миеха съдовете, си говореха за незначителни неща: за това как е минал денят им, за Юкон, за лудостта, която караше мъжете да напускат домовете си и да тръгват след златната треска… От време на време смехът им се смесваше и изпълваше палатката. Девън не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова добре. Признанието на Каменния сякаш го бе разкрепостило. Нямаше ги вече леденото отчуждение и мрачните му избухвания. Сега просто беше нейният партньор, нейният приятел.

Тя избърса неохотно последната чаша. Боеше се, че с това магията щеше да се развали. Трябваше да състави някакъв план да я запази, и то веднага.

Когато Каменния вдигна легена и се отправи към вратата, Девън се шмугна покрай него.

— Къде отиваш?

— До склада — отвърна тя и изчезна в малкото, покрито с брезент пространство.

След по-малко от минута влезе обратно в палатката с притисната до гърдите зелена тенекиена кутия.

— Какво ще правиш?

— Ще видиш.

Девън бързо сложи на печката да се затопли вода, а след това постави и голямата тенджера на нажежената повърхност. После пусна вътре малко мазнина от бекон.

Докато мазнината съскаше и пукаше, Девън грабна ръката на партньора си и го поведе към леглото:

— Седни тук. Тези столове са адски твърди и…

— Не си прави труда да обясняваш. Досещам се, че имаш някакъв план и няма да ти се пречкам. Тук ли искаш да застана?

Тя кимна. Каменния вдигна тежката преграда от средата на леглото и я постави на пода. После пропълзя върху одеялото. Облегна се на таблата и започна да наблюдава с тънка усмивчица бързите движения на младата жена.

Не след дълго чу издайническите съскания и потраквания на пуканки. Усмивката му стана по-широка. Партньорката му имаше намерение да организира малък празник.

Девън изсипа готовите пуканки в старата червена кутия от кафе и я постави настрани, докато направи две чаши димящ чай с мляко. След това донесе лакомствата до леглото, подаде едната чаша на Каменния, закрепи старата кутия от кафе и се качи на леглото.

Двамата седяха един до друг като деца, ядяха пуканки, отпиваха от чая и си говореха за всичко — от времето до новите изобретения. За всичко, освен за себе си.

След около час в палатката пропълзя студ. Даже и кюмбето — ветеран не можеше напълно да отблъсква нощния хлад. Без да каже дума, Каменния стана от леглото и измъкна от сандъка до библиотечката черно одеяло от кожа на росомаха. След това отново се качи на мекия дюшек и загърна Девън чак до брадичката.

— Чакай малко — каза тя. — И ти имаш нужда от това. Ела по-близо и се завий.

Той се промъкна до нея и уви плътно и двамата. Девън се обърна към него и доближи лицето си. Кожата й изглеждаше златиста, а очите — съвсем черни на мъждивата светлина на фенера.

Той я прегърна и я притегли към себе си, сякаш в момента това изглеждаше най-естественото нещо на света. Девън се притисна до него. Косата й се намираше точно под брадата му и миришеше на свежо и чисто.

Каменния я притегли още и се облегна на таблата до леглото.

— За какво ще си говорим сега? — попита тихо тя. — За удивителния безжичен телеграф на господин Маркони?

Той се замисли за момент и каза:

— Разкажи ми за семейството си. Слуша ми се нещо весело.

Тялото й внезапно се стегна:

— Тогава си сбъркал въпроса.

Каменния остана неподвижен. Незнайно защо, винаги си бе мислил, че тя бе имала живот като в приказка. Малката госпожица Идеална. Дали и в нейното минало не бе имало толкова болка, колкото и в неговото? Тази мисъл го объркваше.

Ръката му се доближи до главата й и поглади разсеяно пухкавата коса, като я отметна от челото. Не бе имал намерение да пита за нещо толкова лично като болката й. Не беше негова работа.

Но внезапно разбра, че искаше това да бъде негова работа. Искаше да бъде част от живота й.

Не се опита да анализира тази мисъл, просто я прие. Знаеше, че на следващия ден тя щеше да го плаши, но сега за пръв път чувстваше нужда да опознае друго човешко същество.

След това се чу да казва:

— Би ли искала да говориш за това?

Отговорът й долетя след дълга пауза:

— Да, мисля, че да.