Кристин Хана
Златната долина (3)

Втора глава

Настъпи напрегната тишина, пронизвана само от ускореното дишане на господин МакКена. Горещият дъх излизаше дрезгаво от гърдите му й се удряше в лицето на Девън.

— Кажи нещо — подсказа му тя. — Едно извинение би било съвсем на място.

Никакъв отговор.

Ядосана, Девън откъсна погледа си от него, втренчи се в редицата от малки ореховокафяви копчета на светлокафявата му фланелена риза и скръсти ръце. Кракът й затропа в ритъма на стакато под подгизналата измачкана пола.

„Дявол да го вземе — помисли си тя сърдито. — Този е абсолютно безполезен. Разбира се, освен ако не ми трябва някой, който да ми натовари куфарите на кучешки впряг и да ми подаде юздите.“

Както винаги, на нея оставаше задачата да разреши проблема.

Мозъкът й заработи трескаво. Мислите й се втурваха по една логична пътека, после по друга. Търсеха, проучваха, мъчеха се да намерят компромис, но в крайна сметка я довеждаха неизменно до един и същи извод: двамата бяха вързани един за друг. Бяха направили лоша сделка и сега не им оставаше нищо друго, освен да видят какво могат да сторят в тази ужасна ситуация.

— Дявол да го вземе, не можеш да ми бъдеш съдружник.

Тя разшири очи от изненада.

— Но аз съм твой съдружник.

— Мътните го взели — избоботи някой извън палатката.

Девън се завъртя на сто и осемдесет градуса и прикова очи в сенките, скупчени отвън. Подслушвачи! Тя изсумтя неодобрително, насочи се натам и вдигна рязко покривалото на входа. Пред него бяха застанали трима мъже и я гледаха втренчено.

— Джентълмени, не знаете ли колко е невъзпитано да се подслушват чужди разговори? Къде останаха добрите ви обноски?

Един от мъжете, всъщност още момче, свали шапка и я притисна към слабичките си гърди. Пръстите му трепереха.

— А… аз имам обноски, мадам — заекна младежът, като гледаше в ръцете си. — А… аз съм Корнсток, мадам. Викат ми така зарад жълтата ми коса и за туй, че съм кльощав… ъ-ъ…

Сърцето на Девън се обля в топлина. Бяха минали години, откакто мъж или дори момче бяха нервничили в нейно присъствие.

— И заради твоята височина? — подсказа му тя.

Момчето вдигна глава точно толкова, че да може да я погледне в очите. Когато срещна усмивката й, се ухили широко:

— Ъ-хъ, зарад височината ми.

Огромен еднорък негър избута Корнсток. После се усмихна широко като Дядо Коледа и очите се изгубиха в гънките на лицето му.

— Аз съм Беър^[1] — рече той и подръпна сиво-белите кичури, които покриваха бузите и челюстта му. — Казват ми така зарад борбата с мечка, дето някога не я спечелих.

Девън хвърли поглед към празния му ръкав.

— Съжалявам.

— Недей. Ако трябва да съжаляваш за някого — и май ти си такова момиче, — по-добре съжалявай мечката. Дъртата му твар е мъртва като палците на Мойсей, пък аз загубих само една ръка.

Девън не можа да сдържи усмивката си. Младият Корнсток изглеждаше така, сякаш не се бе хранил свястно от седмици. Беър пък… е, една жена с игла и конец сигурно нямаше да бъде излишна тук. За пръв път от месеци насам тя наистина почувства, че някой има нужда от нея. В душата й се прокрадна лъч надежда. Може би все пак тук щеше да си построи свой собствен живот.

— Корнсток — усмихна се тя. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Веднага, мадам.

— Би ли изтичал до брега на реката и да ми донесеш нещата? Ще ти бъда много задължена.

— Веднага, мадам.

Девън постави бледата си ръка върху неговата:

— Ти си истински джентълмен.

— Джентълмен! Дявол да го вземе! — изсъска съсухреният приведен старец, който беше застанал зад едноръкия.

— Майдъс! — изръмжа предупредително Беър.

Девън се вгледа внимателно в мъжа, наречен Майдъс, и усмивката й помръкна. Очите му, които приличаха на малки камъчета в море от бръчки, пронизваха с ненавист.

— Боже мили! — промърмори тя. През целия й двайсет и девет годишен живот никой не бе я мразил. А сега, само след половин час на територията на Юкон, вече имаше двама врагове и доколкото можеше да прецени, това май представляваше половината от населението тук.

— Върви си у дома, жено! Тук не щем такива като теб.

Девън впери в него гневен непоколебим поглед.

— Аз съм си у дома. — И без да дочака отговор, затвори рязко входа на палатката и се извърна.

Съдружникът й не се беше помръднал нито на сантиметър.

Тя се отправи с енергична стъпка към него, готова да срещне мълчаливото му презрение. Обеща си да не позволява на киселото му настроение да я стресне. Трябваше да бъде спокойна, сдържана и благоразумна. Все можеше да намери някакъв разумен компромис.

И така, той беше едър, космат, недодялан, нечистоплътен и несъмнено тъп. Но всеки си имаше своите недостатъци. Освен това, ако престанеше да плюе и се изкъпеше…

Когато се успокои напълно, тя вдигна очи. Каменния я гледаше втренчено. „Ей, ама той изобщо не е стар“ — осъзна изненадано Девън. Златисто махагоновите му очи бяха ясни, а кожата покрай тях — набръчкана от слънцето и вятъра, но не и от годините. Стара беше само душата му, дълбоко в тези очи се таеше горчивина.

Девън познаваше добре този поглед. Самата тя беше преждевременно състарена. Отдавна се бе простила с детството си. Вместо него бе предпочела да надене на главата си тежката корона на майчинската отговорност. Въпреки че никога нямаше да съжалява, задето бе отгледала Колийн, не можеше да отрече последиците от преждевременното прощаване с младостта. Когато и да се погледнеше в огледалото, виждаше очите на една старица — жена, която бе пропуснала шанса си да има свои собствени деца.

Да, Девън прекрасно разбираше тъгата в очите му. В един странен шеметен момент тя се почувства някак близка с мъжа срещу себе си.

— Господин МакКена…

— Трябва да си вървиш.

Магията изчезна тъй внезапно, сякаш никога не я беше имало. Девън се почувства глупаво, задето бе позволила на някакви си очи да я извадят от релсите. Загледа се упорито в левия джоб на ризата му и се опита да измисли някакъв начин на общуване.

„Дръж се приятелски — рече си тя. — Това може и да помогне. Как го нарече онзи моряк?“ Девън вдигна лице към партньора си и си наложи да се усмихне:

— Е, Скалния…

— Каменния.

Тя го погледна изненадано.

— Моля?

— Каменния, не Скалния.

— Добре, Каменния — изрече младата жена и си помисли, че прякорът му подхождаше. — Хайде сега да седнем, да помислим заедно и да решим този проблем.

— Аз вече го реших. Трябва да си идеш.

Девън изскърца със зъби. На ти сега разговор с първобитен човек!

— Господин МакКена — каза тя с равен глас. — Ще си отида тогава, когато искам.

— В такъв случай, жено, по-добре веднага да поискаш да си тръгнеш.

— Девън Маргарет О’Ший.

Той се намръщи:

— Ъ?

— Ха, от устата ти се изплъзна още един бисер — промърмори тя. — Казах, че името ми е Девън Маргарет О’Ший. Можеш да ме наричаш госпожица О’Ший.

Бузата му потрепна нервно.

— По-добре да тръгнеш веднага. Предстои ти дълъг път.

— За какъв път ми говориш? — попита тя и приглади изкаляната си пола. — Похарчих по-голямата част от спестяванията си за нещата, които ти ми препоръча да си донеса. Освен това двете пътувания с кораб струваха цяло състояние.

— Две пътувания с кораб? Всемогъщи боже! Да не искаш да ми кажеш, че си изминала целия този път по вода? Ти да не си някаква кралица?

Тя го погледна строго:

— Няма да решиш проблема, ако продължаваш да крещиш.

— Грешиш — измуча той. — Това ме кара да се чувствам по-добре. Обичам да крещя.

В гласа й се появиха стоманени нотки:

— Така правеше и баща ми. Свикнала съм с грубияни и няма да ме изплашиш. Решението е просто, господин МакКена. Дай ми двеста долара и ще се престорим, че тази неприятна ситуация никога не се е случвала.

Триото отвън подсвирна изненадано. Девън не обърна никакво внимание на невъзпитаната им реакция.

— Това ще ми бъде достатъчно, за да стигна до Сиатъл. Имам пари за пътуването по-нататък.

Корнсток се намъкна в палатката.

— Готово, госпожице. Нещата ви са в колибата, дето Лудия Спайк почна да строи, преди да го застрелят в гърба. Мога ли да направя нещо за вас?

Каменния прониза момчето с леден поглед:

— Можеш да я отнесеш през Чилкуут на гръб.

Девън изсумтя подигравателно:

— Нямам намерение да прекосявам Чилкуут, господин МакКена. Набий си го в главата. Ще се върна така, както съм дошла — по вода.

— О, госпожице — рече бързо момчето. — Тая година няма начин да се измъкнете оттук, поне не по вода. Единственият път толкова късно през годината е по суша, и то пеш.

— Излизай навън! — изрева Каменния.

Корнсток подскочи като изплашен заек и офейка от палатката.

— Истината ли казва? — попита Девън.

— Можеш да заминеш оттук, но не по вода.

— Боже мой! — простена тя. — Аз съм в капан, в истински капан.

— Не, не си. Ще си отидеш оттук, даже и да се наложи да те запокитя нататък като камък.

Тя вдигна рязко глава:

— Стига вече, господин МакКена. Всичко, което се случи, е по твоя вина. Ти помести обявата, ти прие кандидатурата ми. И ако се преструваш, че имаш магазин, а не някакъв си… — Тя се огледа наоколо с отвращение: — … навес с рафтове. Така че не се опитвай да ме сплашваш.

— Никоя проклета жена не биваше да отговаря на обявата ми. Ти ме измами.

— Да съм те измамила, господин МакКена? А някъде в обявата си случайно да си споменавал, че съдружникът ти трябва непременно да е мъж?

— Жено, вече изгубих достатъчно време с теб.

— О, не, не си, господин МакКена, ни най-малко. Ако не си искал да се обади жена, трябваше да го споменеш. Но не го направи и затова съм тук — разсипана, заседнала в средата на някакво забравено от Бога и замръзнало пасище за лосове, с магазин, който изглежда така, сякаш току-що е бил изгорен до основи, и партньор, който тази сутрин е изпълзял изпод развалините му. — Очите й се присвиха решително: — Е, господин МакКена, искаше съдружник — ето ти го.

— Не съм искал теб.

Девън се усмихна само с устните си:

— Е, и вие не се покривате кой знае колко с идеала ми за герой, господин МакКена, но това, което сме искали, вече няма никакво значение. Важно е само това, което имаме в момента, а всеки от нас има партньора си. Така че оставам тук за зимата.

— Само през трупа ми.

Усмивката този път се промъкна и в очите й.

— Признавам, че това би било за предпочитане, но тъй като е малко вероятно да се случи, по-добре да не се размечтаваме. Би ли ми показал стаята ми?

Невидимото трио избухна в смях.

— К-какво толкова смешно казах? — Тя погледна нервно към мъжете, скупчени зад брезентовата стена. — В обявата се споменаваше за стая и храна, нали?

По брадясалото лице на Каменния пропълзя лукава усмивка.

— А, да — рече той. — Наистина. Стая и храна, каквито са обичайни за златотърсаческите райони. Последвайте ме, госпожице О’Ший.

Той я поведе към една малка палатка с дървени подпори на не повече от стотина ярда от магазина. Когато стигнаха до нея, дръпна платнището и каза с меден глас:

— Ето я. Мила спретната къщурка… за мен и моя партньор.

Девън го стрелна с очи:

— Да не искаш да кажеш…

Той погледна през отвора на палатката:

— Няма ли да видиш новия си дом? Всъщност нашия общ дом.

Вледеняващ страх спря отговора на Девън в гърлото й. Нещо в очите му, което много наподобяваше ликуване, я смрази. Той искаше да живее с нея точно толкова, колкото и тя с него. Защо ли тогава се усмихваше?

— Хайде — прошепна в ухото й Каменния.

Тя се изплаши. Последното нещо на света, което искаше да види, беше вътрешността на палатката. Юмруците й се свиха конвулсивно. Тази палатка щеше да бъде неин дом. Нямаше ни най-малко да го промени, като не искаше да го види. Девън изправи рамене и се обърна сковано към входа. Само след секунда коленете й омекнаха.

— Милостиви боже! — изстена тя. — Сигурно се шегуваш!

— Приличам ли ти на човек с чувство за хумор?

Стомахът й се сви. Разстоянието между тях беше толкова малко, че можеше да го почувства до себе си. Около едрото му тяло се носеше облак неприятна задушлива миризма.

Каменния я поглъщаше с очи. Знаеше това, без дори да го поглежда. Той си мислеше, че съдружникът му щеше да погледне към тази… тази… Не можа да намери думи. Мръсна миша дупка щеше да бъде твърде меко определение.

Подът на палатката, доколкото можеше да се види изпод мръсотията и калта, беше от грубо издялани дъски, чиито цепнатини бяха изпълнени с мъх. След това дъските образуваха стена, която свършваше там, където започваше опънатият брезент. Таванът висеше окаяно, а бялата му повърхност беше почерняла от сажди и дим. Точно в центъра на помещението имаше малка ламаринена кутия, кацнала несигурно върху дървените си крачета. Ако не беше очуканият метален кюнец, който излизаше от неравната й повърхност и се губеше в една малка дупка в тавана, Девън не би разбрала, че това е печка.

Нямаше прозорци и въздухът в палатката, ако наистина имаше такъв, бе застоял и вонящ. Масата представляваше дебела дъска, поставена върху два пъна, а други четири служеха за столове. От гредата в левия ъгъл стърчаха две куки.

Девън веднага си помисли за двата куфара, които бе приготвила с такова старание. После отново погледна към куките и изстена. Гардеробът й щеше да се състои от една кука!

Това бе много по-лошо, отколкото си го беше представяла. Много по-лошо. Тя огледа стаята за нещо хубаво, за някакъв лъч светлина. Трябваше да намери някакво достойнство. Девън се усмихна насила. Може би с малко повече търкане и чистене…

После погледна наляво и замръзна. Последните надежди в душата й се стопиха. Устата й зяпна и от нея се пророни едно безмълвно „не“.

— Не може да бъде!

— Да — заяви ликуващо Каменния, — това е леглото.

Очите й се разшириха от ужас. Имаше само едно легло. Голямо, грубо издялано легло с някаква си символична дървена преграда по средата. Едно легло за двамата.

Тя си наложи да срещне триумфалния му поглед:

— Искаш да ми кажеш, че ако бях мъж, щях да спя тук с теб?

Усмивката му стана още по-широка:

— А-ха. Всички златотърсачи спят така. По-топло е. — Той се обърна към останалите. — Корнсток, отиди до колибата и донеси нещата на новата заселничка.

Тонът му я удари като с чук по главата. Кръвта й закипя гневно.

— Не мърдай, Корнсток! — викна тя, а на партньора си просъска: — А ти само почакай малко!

— Просто искам да ти помогна.

— Не ми помагай! — озъби се жената. — Точно поради твоята помощ се намирам тук, в тази проклета палатка, с перспективата да ми мръзнат… някои места в продължение на месеци в тази миша дупка. Така че, моля те, не ми помагай повече!

— Не, няма да го направиш.

— Няма да направя кое?

— Няма да останеш да ти мръзне задника до пролетта в моята палатка.

— Нашата палатка — поправи го мрачно тя.

— Моята палатка.

Девън отново измъкна писмото от чантичката си.

— Това е нашата палатка, освен ако не възнамеряваш да построиш една и за мен.

— Престани да ми размахваш това проклето писмо под носа, сякаш е президентски указ! Аз го написах. И двамата знаем това.

Тя разгъна хартията, вдигна я пред погледа си и прочете на глас:

— „Както е споменато в обявата, вие ще станете мой равностоен партньор от момента на пристигането си. Длъжността изисква пълен работен ден приблизително осем месеца в годината и включва стая и храна.“

Девън отново сгъна писмото, постави го в чантичката си и вдигна предизвикателно поглед. Лицето на Каменния изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Виж к’во, жено…

Девън ръгна показалец в огромните му гърди и твърдо посрещна острия му поглед:

— Не ме плашиш, господин МакКена, нито с мечешкия си глас, нито с гигантския си ръст, нито с орловия си поглед. Аз не се плаша лесно. А сега ми отговори: това нашата палатка ли е или възнамеряваш да ми построиш отделна?

— Не мога да ти построя палатка.

Тя смръщи вежди.

— Защо не? Това изглежда най-простото решение.

— Тук няма повече печки. До Юкон не достига нищо, което не е било донесено на гръб. — Той я погледна презрително. — А и не вярвам да си опаковала нещо толкова полезно в скъпоценните си куфари.

— Донесох всичко, което ми каза — парира удара тя, — но в списъка нямаше печка.

— Един мъж не би имал нужда от нея, а пък аз никога не съм предполагал, че ще се намери някоя толкова глупава жена, че да отговори на обявата ми.

При тези думи цялото тяло на Девън се отпусна безпомощно. Внезапно почувства тежестта на всичките си двадесет и девет години. Беше пропътувала половината свят, за да дойде в този гъмжащ от плъхове бордей, при този огромен мъж с каменна физиономия и противен характер.

— Олеле! — промълви тя. — Колко глупаво постъпих!

— Не бой се, жено — рече енергично Каменния. — Ще ти помогнем да си отидеш вкъщи.

— Вкъщи? — попита мрачно тя. — Ако имах дом, щях ли да дойда в тази кал?

— Разбира се, че имаш дом. Всички имат.

Тя вдигна поглед към него:

— А ти?

Той сви неловко рамене:

— Ами ето го.

— Не е особено…

— Може би, но все пак си е мой.

— Вярно е. И е повече, отколкото аз…

Девън се спря. Тъкмо искаше да каже, че беше много повече, отколкото тя притежаваше в Сейнт Луис, и това беше самата истина. Фермата, в която бе израснала, сега принадлежеше на Колийн и съпруга й. В Сейнт Луис за Девън бяха останали само лоши спомени и ако сега се върнеше там победена, знаеше, че щеше да прекара остатъка от живота си в ролята на добрата стара леля, старата мома Девън.

Не. Тя изправи рамене. Може и да нямаше много, но притежаваше половината от магазина. Въпреки че това не бе голямо богатство, все пак представляваше някакъв потенциал. С малко повече старание можеше да се превърне в най-добрия магазин наоколо.

— Този дом беше твой — каза тя решително, — но сега е наш. Нанасям се тук за през зимата.

— Тогава аз ще се изнеса.

— Идеално — отвърна тя лъчезарно.

Той изсумтя:

— Как може на света да има толкова глупави хора? Ако живееш тук сама, няма да бъдеш в безопасност. Тези мъже не са виждали жена от години. На никой от тях няма да му пука дали ти искаш.

Тя прехапа нервно долната си устна. Не беше помислила за това.

— Тогава оставаш.

— А-ха, значи ти си тази, която…

— Остава. — После Девън подаде глава от палатката и извика: — Корнсток, би ли ми донесъл куфарите и пътната чанта?

— Веднага, мадам! — подвикна момчето в отговор и хукна.

Каменния я сграбчи грубо за китката и я дръпна обратно в палатката.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя се усмихна в отговор:

— Една дама има нужда нещата й да са около нея.

— Дамите — процеди Каменния — не живеят в Юкон.

— Сега вече живеят, господин МакКена.