Даниел Стийл
Корабите на съдбата (56)

56

В пет и петнайсет Лиан бе вече на Бей бридж и нито пред нея, нито зад нея се виждаше някаква кола, само два самотни камиона в далечината. Мъглата покриваше залива и моста над него, а когато стигна до военноморската база, се стелеше на дебел пласт над водата. Имаше цяла редица линейки, които чакаха да поемат хората от кораба, и лекарски екипи, които духаха на ръцете си, за да ги стоплят. Бяха им съобщили, че корабът вече минава под Голдън Гейт, още малко и щеше да пристигне. Лиан видя познато лице от болницата, млад военен лекар.

— И тук ли те изпратиха, Лиан? Струва ми се, че работиш дори повече от мене.

— Не. Дойдох да видя… да намеря…

Той забеляза израза в очите й и кимна. Лиан не бе дошла служебно. Веднага му стана ясно защо стои и трепери тук в тази мразовита утрин.

— Къде е бил?

— На Гуадалканал. — А те от месеци се сблъскваха с последствията от тази битка: реки от ранени, мъртви и осакатени.

— Знаеш ли дали е ранен тежко?

Тя поклати глава, а лекарят сложи ръка на рамото й и каза меко:

— Ще го закърпим.

Лиан кимна, неспособна да промълви дума повече, отдалечи се и отправи поглед към залива. Но през гъстата мъгла не се виждаше абсолютно нищо. После в далечината постепенно се появи светлина и се чу корабна сирена. Тя забеляза на кея група жени, които чакаха с явно напрежение. Отново се загледа в мъглата, от която изникнаха още светлини, а сетне внезапно изплува като неясно видение и целият „Солъс“. Беше боядисан в бяло и отстрани имаше червен кръст. Лиан стоеше в студа, затаила дъх. Стори й се, че минаха часове, докато приключат маневрата по приставането. Лекарите чакаха в готовност, напред се придвижваха мъже с носилки и ето, че най-сетне корабът бе привързан за кея и всички забързаха.

Най-напред бяха изнесени особено тежките случаи и сирените на линейките завиха. Тя си помисли, че в това има някаква ирония. Ранените дни наред се бяха люшкали по вълните на Тихия океан, а сега ги караха в болницата със сирени. Но дори един загубен миг можеше да наклони везните, да отнеме последния шанс за живот на някои от тях. С тази мисъл тя се промъкна напред и се опита да види лицата им, но те бяха отнесени от експлозии, скрити под превръзките или така тежко обгорени, че бе невъзможно да бъдат разпознати. Стомахът й започна да се свива и тя закрачи по кея, наблюдавайки отстрани, чакайки. Това тук бе по-различно от работата в болницата. Сега тя търсеше Ник и всеки мъж, на когото се спираше погледът й, я хвърляше в тревога, всеки път се подготвяше за най-лошото.

Младият лекар й извика:

— Как е името му?

— Бърнъм… Ник Бърнъм! — викна в отговор тя.

— Ще го намерим.

Лиан му благодари с кимване, той тръгна между носилките, а тя отиде да провери друга група, но Ник не се виждаше никъде. После започнаха да слизат ранените, които можеха да се движат сами. Те куцукаха с мъка напред, по лицата им се стичаха сълзи и откъм скупчените на кея жени се чуха писъци. Внезапно в мъглата се разнесе рев и всички вдигнаха очи към палубата. Хиляди мъже, целите в превръзки, обезобразени и осакатени, едва крепящи се на крака, приветстваха родината си с мощно ура. Кеят им отвърна, а Лиан заплака за тях, за Ник, за себе си… за Арман… Толкова много хора нямаше да се върнат никога повече. Започваше вече да се пита дали и Ник няма да е между тях. Ами ако информацията на чичо Джордж не беше вярна? Ако Ник все пак беше загинал… или пък го нямаше на този кораб… или пък бе починал по пътя… Ранените бавно се точеха от кораба и чакането бе непоносимо.

Вече минаваше седем и половина, мъглата започваше постепенно да се вдига, те продължаваха да прииждат и да прииждат, а Лиан все още не беше намерила Ник. Много от другите жени си бяха отишли, младият лекар продължаваше да снове между носилките с най-голямата бързина, която му позволяваха условията, линейките пътуваха до болницата и обратно. Тази сутрин хирургическото отделение щеше да е препълнено.

— Няма ли го още? — Лекарят поспря до нея за момент и тя поклати глава. — Това може да е добър знак. Може още да не е слязъл.

„Или изобщо да не слезе“ — помисли си Лиан. Беше премръзнала до кости и вътрешно вцепенена.

И тогава го видя. Той се придвижваше бавно с една група ранени и пред него имаше други. Главата му бе наведена и косата му бе дълга, ала тя моментално го позна, дори сред морето от хора. И когато наближи, забеляза, че е с патерици.

Лиан бе застинала на мястото си и го гледаше, изведнъж обхваната от съмнение дали изобщо е трябвало да идва. Дали това не е грешка. Дали сега той ще иска да я види. И докато очите й го следваха в тълпата, той се обърна да каже нещо на човека от дясната си страна, видя я и замръзна на място. Не направи никакво движение, нито пък тя. И двамата просто стояха сред непрестанно движещото се множество около тях. Но сякаш разбрала, че няма връщане назад, Лиан бавно тръгна към него, промъквайки се между мъжете, които я избутваха от пътя си, устремени към своите домове. Сега те вървяха по-бързо, все още се чуваха викове ура и радостни възгласи и за момент тя го изгуби от очи. Но Ник още стоеше на същото място, тълпата отново се раздвои и тя затича към него, смеейки се през сълзи. Той се разплака, наведе се и залюля глава, сякаш казваше „не“, сякаш не искаше да я види. Тя забави стъпки и тогава видя: левият му крак липсваше. И се втурна към него по кея, викайки името му:

— Ник! Ник!

Лиан продължаваше да тича. Ник вдигна глава и я погледна с очи на столетник, но после стисна патериците, внезапно се метна напред към нея и тя се озова в мощната му прегръдка. Двамата бяха почти същите както преди, но и много различни. Сякаш бяха преживели хиляди години, през които навсякъде около тях бе властвала смъртта.

Ала сега мъглата над главите им бавно се вдигаше. Ник най-сетне си бе у дома и Лиан бе негова. Колко верни бяха думите, които бе изрекъл някога — силните хора не могат да бъдат сломени.