Джоана Линдзи
Дивият рай (1)

Глава първа

9 април, 1891 г.

 

Високата и стройна млада жена със златисторуса коса, която се суетеше около масата в стаята, стрелна искрящите си зелени очи към близката врата отляво и въздъхна. Въздишката накара по-малката й братовчедка Лоран да отвърне поглед от прозореца и да запита:

— За бога, Корин, защо си толкова нервна?

След това отново впери очи в стъклото, сякаш хипнотизирана от мразовитата гледка отсреща. Центърът на Бостън изглеждаше толкова скован — редиците от дървета се огъваха под безмилостния вятър, проправящ си път между Бейкън стрийт и тяхната къща.

Дори и през април Бостън не беше приятно място за живеене. Студените месеци, острите ветрове и принудата да си стоиш вкъщи, влияеха на настроението им. Корин бе станала по-капризна от всякога, а иначе добросърдечната Лоран бе често мрачна.

— Изглежда пролетта въобще няма да дойде тази година — въздъхна Лоран, докато докосваше пурпурночервените завеси.

Корин вдигна поглед, златистите й вежди се смръщиха над прекрасните, смарагдови очи.

— Как можеш да говориш за пролет в такова време? — сопна се тя и хвърли бърз поглед към затворената врата.

Лоран потрепера.

— Мислех, че вече си свикнала с това през последната година.

— Въобще не очаквам да ме разбереш — избухна Корин. — След няколко години и за теб ще се появят кандидати. Тогава ще видиш какво означава бъдещето ти да се решава от мъже — вместо от самата теб.

Кафявите очи на Лоран се разшириха.

— Напълно те разбирам, Кори. Само три години съм по-малка от теб.

Корин веднага съжали за острите си думи. Импулсивна, тя винаги трябваше да се извинява за заядливите си забележки.

— Съжалявам, братовчедке. Толкова съм нервна този път. Ръсел наистина е последната ми надежда.

— Как можа да го изречеш, Кори? Имаше толкова много кандидати за последните три години, всичките най-елегантни и заможни мъже в Бостън. Сякаш не знаеш колко си красива! Дори и чичо Самуел да каже „не“ а на Ръсел, ще останат още доста, от които да избираш.

— Не, няма да останат. Малко са мъжете като Ръсел.

Лоран се усмихна разбиращо.

— Искаш да кажеш, че са малко мъжете, които можеш да въртиш на малкия си пръст, както правиш с Ръсел, или с Чарлз и Уилям преди това…

Именно, с другите просто не става.

— Ръсел Драйтън не е толкова стеснителен, колкото другите двама. Да ти кажа, наистина се изненадах, когато избра него, макар той напълно да отговаря на очакванията ти.

— С Ръсел имаме споразумение. Той ще се справи чудесно.

— Знаеш ли, май е по-добре, че не го обичаш. Ако баща ти му откаже, поне няма да си с разбито сърце.

— Никога няма да съм с разбито сърце — изсмя се Корин. — Но Ръсел ще се постарае, ще покаже, че е издръжлив. Сигурно точно сега изнася представление — кимна тя към затворената врата и се намръщи: „Какво толкова разговарят?“

— Защо не изчакаме в салона? — предложи Лоран. — Тук става такова течение.

— Ти върви. Не мога да стоя на едно място, а и искам да видя лицето на Ръсел веднага щом излезе.

Корин дръпна звънеца до вратата на салона и икономът на семейство Бъроуз се появи мигновено.

— Брок, мис Ашбърн ще пие чай в салона.

— Да, мис Бъроуз — отвърна мрачният Брок. — А мистър Драйтън? Той ще остане ли за вечеря след интервюто, мис?

Корин настръхна. Вбесяваше я това, че прислугата винаги знаеше всичко. Едва тази сутрин бе решила, че днес ще е подходящо Ръсел да се представи на баща й. През последните няколко дни той беше в добро настроение.

— Ще те уведомя Брок — остро отговори тя, отпращайки го.

В този момент се чу потропване на външната врата. Брок понечи да отвори, но Корин го спря, Нетърпелива за всичко, което би отвлякло вниманието й. Тя отвори и потрепери от пронизващия леден вятър, който раздвижи синята й муселинова рокля.

Острите светлозелени очи на непознатия срещнаха нейните. Мъжът бе нисък и строен, с яркочервена коса и дълги бакенбарди, подаващи се под бомбето му, което той предвидливо придържаше с ръка. Приличаше на любопитен малък детектив със заострен нос, облечен в тесен костюм от кафяв туид.

— Мога ли да ви помогна? — попита Корин.

Нед Догърти огледа внимателно до най-малката подробност красивото русо момиче, навик, добит от професията му. Погледът му се задържа върху тъмнозлатистата коса, после се спусна към леко извитите вежди и големите искрящи зеленикави очи, разположени над изящния нос. Дългите й мигли се свеждаха над високи скули. Устните й не бяха много плътни. Нежният й като слонова кост тен и елегантно заоблената й брадичка се съчетаваха красиво.

— Мога ли да ви помогна? — повтори тя малко остро.

Нед се прокашля. Лицето й той никога нямаше да забрави, както и никой не би могъл да пренебрегне блестящите й златисти коси с медни отблясъци.

— Това ли е къщата на Самуел Бъроуз?

— Да.

Острите очи на Нед продължаваха да я изучават, отбелязвайки тънката шия и високите гърди. Роклята очертаваше фина талия, а той можеше да се досети за стройните бедра и дългите крака. Изглеждаше около метър и седемдесет висока, доста за едно момиче.

— Сър, ако веднага не ми кажете какво искате, ще затворя. — Корин ставаше все по-нетърпелива.

— Простете, мис. Търся Самуел Бъроуз, който преди много години е бил на група острови в Тихия океан, известни някога като Сандвичови, а днес като Хавайските острови.

— Сигурно сте сбъркали.

— Убедена ли сте мис? Било е доста отдавна, преди деветнадесет години. Едва ли по това време сте били при мистър Бъроуз, така че не бихте могли…

— Извинете, но мистър Бъроуз е мой баща — прекъсна го Корин надменно.

— Простете ми отново, мис Бъроуз — смути се Нед. Красотата на това момиче го разсейваше. — Само предположих, че…

— Знам какво си помислихте. А сега довиждане.

Нед вдигна ръка, когато тя понечи да затвори вратата.

— Сигурна ли сте, че знаете за всички пътувания на баща си?

— Да — отсече тя и тръшна вратата ядосано. Но после внезапно си спомни и отново бързо я отвори.

— Чакайте — извика тя, при което ниският мъж спря и се обърна. Тя се усмихна извинително. — Сега аз трябва да ви помоля да ми простите, сър. Баща ми е бил на Хавайските острови. Разказвал ми е, когато бях дете. Боя се, че бях забравила.

Очите на Нед Догърти светнаха.

— Това е било преди деветнадесет години?

— Точно така — съгласи се тя. — Бил е там, когато съм се родила. Искате ли да го видите?

— Не, благодаря ви, мис Бъроуз. Желая ви всичко добро.

— Чакайте! Не разбирам — извика тя след него, но той вече крачеше надолу по улицата.

— Добре, по дяволите — изруга тя високо. — Какъв груб дребосък!

Корин тръшна вратата под носа на студената вечер и въздъхна. Започна да разглежда многото канапета и пейки с възглавнички покрай стените, масивния незапален полилей, използван за големи събирания, огледалата, картините, дошли от Англия заедно с прадедите и. Такова охолство! И за какво? Баща й стискаше кесията си здраво.

Корин се изправи пред затворената врата точно в мига, в който тя се отвори внезапно и Ръсел изхвърча от кабинета. По яростното му изражение тя се досети за отговора на баща си.

— Той каза „не“ — изкрещя Ръсел — Той каза „абсолютно не“!

Корин сграбчи ръката му.

— Не разбирам. Не му ли каза онова, което те накарах да му кажеш?

— Да.

— И стоеше прав срещу него?

— Да, Корин, да.

— Тогава защо? — объркана промълви тя.

— Заяви ми, че съм прозрачен за него — отговори Ръсел отчаяно. — Боже, само ако знаеше!

— Ако знаеше какво? За какво говориш?

— Няма значение, Корин. Наредил е да ни следят месеци наред. Нищо не е в състояние да го накара да повярва, че не съм безхарактерен глупак, за какъвто ме има.

— Ръсел!

— Не искам да говоря за това сега. Ще се видим по-късно в клуба.

Той напусна къщата, без да каже нито дума повече. Корин стоеше безмълвна по средата на стаята. На нея Ръсел искрено й харесваше. Той бе най-елегантният мъж, когото бе виждала досега, въпреки че бе твърде слаб и имаше брада, която драскаше чувствителната й кожа. Но Ръсел беше податлив, готов да удовлетвори желанията й. Пък и двамата така си подхождаха! Беше достатъчно висок за нейния необичаен ръст и харесваха еднакви неща — особено хазарта, едно от увлеченията на Корин. Въпреки че не го познаваше добре, Ръсел вероятно бе заможен, иначе нямаше да залага почти всяка вечер. Неговото благосъстояние означаваше, че той не преследва парите, които тя щеше да наследи след женитбата си.

Не беше честно. През последната година баща й се беше превърнал от любящия и толерантен мъж, когото винаги е обожавала, в твърдоглав тиранин. Осуетяваше всяко нейно действие.

Буйният темперамент на Корин изригна сега в гневна ярост. Тя влетя в бащиния си кабинет и го погледна свирепо.

— Какво се опитваш да ми сториш? — попита тя високо, без да я е грижа кой може да я чуе.

— Спокойно, Кори, скъпа — започна Самуел Бъроуз с помирителен тон. — Знам, че си разстроена, но няма причина за това.

— Няма причина! — възрази тя. — Няма причина? — Корин закрачи нервно около бюрото. — Когато отпрати Уилям, мислех че имаш основателна причина. После, когато отхвърли Чарлз, си помислих, че си предпазлив. Все пак Чарлз е само вицепрезидент на банка, и въпреки че семейството му е от добър род и доста заможно, не можеха да се мерят с нас или със зестрата, която ще наследя. — Тя отново го погледна. — Но какво те накара да откажеш на Ръсел?

— Той не е мъж за теб, Кори.

— Как можеш да говориш така? Той е мъжът, за когото желая да се омъжа! Учил си ме да преследвам това, което искам.

— Трябвало е да те науча да преценяваш по-добре — отговори Самуел и сведе светлокафявите си очи. — Позволих ти прекалена свобода за едно момиче. Трябва ти някой силен мъж, за да те контролира.

Смарагдените й очи проблеснаха.

— Но аз не искам силен мъж. Прекарах живота си с такъв — с теб! Сблъсъкът на характерите ни бе предизвикателство, но отсега-нататък съм решила да живея в мир.

— Значи искаш всичко да е така, както на теб ти харесва, независимо дали си права, или не?

— Искам сама да управлявам живота си! Нима е твърде много?

Самуел срещна студения й поглед.

— Момиче, доказа през последната година, че не си достатъчно пораснала за това.

Корин понечи да отговори, но бързо си спомни как Ръсел й каза, че баща й ги е следил. Той знаеше за нейните залагания. А тя с такива усилия криеше къде отива щедрата й месечна издръжка.

— Ще се съглася, че преценката ми не винаги е правилна, но ми дай шанс — каза Корин неохотно.

— Мога само да се надявам, това време да дойде в близките две години — отвърна Самуел.

Гневът на Корин отново избухна.

— Да не възнамеряваш да ме държиш вкъщи дотогава? Да не искаш да кажеш, че дотогава няма да мога да се омъжа?

— Не, за бога! — Самуел най-накрая изгуби търпение. — Опитвам се да те спася от теб самата. Толкова си нетърпелива да поемеш отговорността в свои ръце, че въобще не те интересува за кого ще се омъжиш. За бога, Корин, не можеш ли да изчакаш още две години? Тогава ще получиш парите от баба си и ще можеш да се омъжиш със или без моето съгласие.

— Но тогава няма да има нужда да се омъжвам — разстроено изплака тя и изхвърча от стаята.

Самуел Бъроуз седна в плюшеното си кресло и въздъхна. Всеки би казал, че това твърдоглаво момиче е негова дъщеря. Упорита, решителна, нетърпелива и определено избухлива, тя бе точно като него. За щастие, Даниел Стейтън бе поставила като условие внучката й да не може да се омъжи без бащино съгласие, докато не навърши двадесет и една години. Даниел познаваше импулсивността на младите. Явно е смятала, че Корин ще се вразуми достатъчно до двадесет и една, за да вземе сама решение. Самуел обаче се съмняваше.

Това бе негова грешка, той я допусна. Позволи на единственото си дете прекалена независимост от ранна възраст. Беше й дал свобода да се развива, без да я ограничава, защото е момиче. Близките му нееднократно го предупреждавани, че един ден ще съжалява за решението си и ето че наистина стана така.

Най-доброто, което можеше да направи за дъщеря си, бе да й намери съпруг, докато е още под негова опека. Да я види омъжена за някой стабилен мъж, не като тези безгръбначни глупаци, които щяха да я оставят да продължава с лудориите си. Но къде да намери мъж с по-силна воля от тази на Корин, и то в срок от две години?