Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crossings, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Корабите на съдбата
Издателство „Хемус“ ООД, 1995
Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков
Коректор: Невена Николова
ISBN: 954–428–110–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
18
На трийсети ноември, два дни след като американците по целите Съединени щати бяха изяли своите пуйки, съветски въздушни и наземни части нападнаха Финландия. Както обикновено, Лиан напразно чакаше Арман да се прибере. Вече й се струваше, че заедно с Европа започва да се разпада и техният брак. Месеци наред бе вярвала, че помагайки му, помага и на Франция, но напоследък той все по-често налагаше помежду им дистанция, каквато преди не съществуваше. Беше разсеян и мълчалив, не проявяваше интерес към децата и половият им живот бе замръзнал на нулата. Той изразходваше цялата си енергия за Франция и не позволяваше на Лиан да му даде и капчица от своята. Сега не й казваше абсолютно нищо и тя престана да го пита какви са новините. Имаше чувството, че живее сама с дъщерите си. Те също забелязваха това, макар майка им да го отричаше пред тях от уважение към Арман.
— Татко просто е много зает. Знаете това. Война е.
Но започваше да се съмнява, дали е само войната, или има и още нещо. Той участваше в секретни срещи по всяко време на деня и нощта, на няколко пъти заминаваше за целия уикенд, без дори да й каже къде е и с кого. Бе й минала мисълта, че освен с военновременните си задължения може да е ангажиран и с някоя любовница, но всъщност не го вярваше.
Каквото и да ставаше в живота му, тя не бе включена в него. Толкова рядко го виждаше, че ако се бе върнала в Щатите, разликата нямаше да е много голяма. И от време на време започна да се хваща, че се пита как ли издържа Ник Бърнъм без сина си, съвсем сам в онази огромна къща на авеню Фош.
В действителност той бе дори по-самотен от Лиан. Тя поне имаше дъщерите си. Той си нямаше абсолютно никого. Откакто се бяха разделили през септември на борда на „Аквитания“, Хилъри изобщо не бе се обаждала. Пишеше му само Джони и веднъж получи писмо от тъща си. Единственото, което успя да разбере от него, бе, че Хилъри е ужасно заета в Ню Йорк и по някаква загадъчна, неизяснена причина Джони ще продължава да живее при нея. Ник знаеше много добре с какво е заета Хилъри — или с Филип Маркъм, или с някой друг като него. При всяко положение тя не желаеше детето да й пречи, също както през лятото. Стомахът на Ник се свиваше, като си представяше момчето само с баба си в Бостън, но в момента не можеше да се направи нищо. Планираше да остане в Париж до след Коледа, но към края на седмицата разбра, че още не може да си замине. Беше поел задължение, което трябваше да изпълни, за да помогне на французите. Сега се надяваше да се върне в Ню Йорк през април, но когато писа на Джони, не му съобщи това. Не искаше да му дава надежди, докато не е напълно сигурен. Обеща му само да е скоро. Телеграфира в нюйоркския си офис и поръча да купят на момчето цял куп коледни подаръци и да ги изпратят в Бостън. Те едва ли щяха да му заменят бащата и майката, но все пак щяха да му бъдат някаква утеха. В момента не можеше да стори нищо повече.
А неговата Коледа бе по-самотна дори и от тази на сина му. Стоеше до прозореца на облицованата с дърво библиотека, от който някога бе наблюдавал как Джони играе навън, и си нямаше никого и нищо. Дърветата бяха голи, градината сива, в къщата не се чуваше никакъв шум… нямаше елха… нямаше коледни песни… нямаше го грейналото от радост личице на детето, ровещо в претъпкания коледен чорап. Единственият звук бе от собствените му стъпки, когато тръгна нагоре към спалнята, взел последната бутилка бренди, купена преди войната. Молеше се поне за няколко часа забрава, поне за кратко да стихне мъката по единствения му син. Но дори и брендито не му помагаше. Изпи три чаши неразреден алкохол и престана. Те бяха достатъчни да притъпят донякъде болката. После седна да пише на Джони, да сподели колко самотен се чувства без него и колко по-хубава ще бъде следващата Коледа. Ник Бърнъм бе благодарен, когато най-сетне падна нощта. Спусна пердетата, изгаси лампата и си легна.